януари
2013, януари
125 години от рождението на капитан-лейтенант (капитан III ранг) Кирил Светогорски
Роден е на 13/25/.01.1888 г. в град Кюстендил. Учи във Военното училище в София и във Военноморското училище в Санкт Петербург, което завършва като отличник и като такъв е бил поканен на обяд в Двореца от императора Николай II. След завръщането си в България служи на учебния крайцер „Надежда” и на миноносец „Шумни“, преподавател и началник на Морското училище (1915 – 1919 г.). През 1921 г. напуска България и се установява в Уругвай, където става родоначалник на училищните хорове. Починал е на 06.12.1948 г. в Монтевидео, без да може да види отново родината си.
2013, януари
120 години от рождението на капитан I ранг Георги Славянов
Роден е в град Велико Търново на 2401.1893 г. Учи във Военното училище в София и в Морския кадетски корпус в Кронщат – Санкт Петербург. През годините 1914 – 1934 служи в българския военен флот. От 1941 г. работи в Министерството на железниците и съобщенията като началник на отдел „Корабоплаване“ и след това – на Дирекцията на водните съобщения. Създава службите Българско речно плаване и Морско крайбрежно плаване. Страстен трибун на морската идея от страниците на списание „Морски сговор“; един от инициаторите за откриването на Морския музей във Варна; началник на Морското училище и преподавател – 1924 – 1926 г. Умира през 1966 г.
2014, януари
155 години от рождението на Симеон Ванков
Роден е на 25.01.1858 г. в град Свищов. След освобождението завършва Второ военно Константиновско училище и Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург. Като един от най-добрите военни специалисти в страната, през 1884 г. е назначен за началник на Артилерийския арсенал в Русе, а на следващата година участва в основаването на първото българско техническо дружество. По време на Сръбско-българската война, 1885 г. е командир на Дунавската флотилия и Морската част и е повишен в чин майор. По-късно емигрира в Русия и през 1911 г. е произведен в чин генерал-майор от руската армия. Има многобройни разработки в областта на пиротехниката и артилерията. Умира в Москва на 21.06.1937 г.
февруари
2013, февруари
145 години от рождението на капитан І ранг Димитър Добрев (1868 – 1944 г.)
Капитан І ранг Димитър Добрев е роден на 12.02.1868 г. в гр. Русе. Началното си образование получава в родния си град. Учи в Московската реална гимназия, която завършва през 1883 г. На 4.09. същата година постъпва във Военното училище в София. През есента на 1885 г. следването му е прекъснато от започването на Сръбско-българската война. Д. Добрев се включва като доброволец в редиците на Първи пехотен Софийски полк. Поверяват му командването на полурота. На 7 ноември като командир на 11-а рота от полка Добрев води смело войниците си в бой, за което самите те го предлагат за награждаване. За участието си в тази война Д. Добрев получава първото си отличие – войнишки кръст „За храброст“ – ІV степен.
В края на 1889 г. постъпва в българския военен флот – тогава под наименование Флотилия и Морска част, базиран в Русе. Военноморска квалификация получава в специализираните училища в Австро-Унгария, гр. Пола и в Русия, гр. Кронщат. На 30 март 1898 г. Добрев е назначен за началник на Минната част. На следващата година е назначен за вахтен началник и за завеждащ торпедното въоръжение на крайцера „Надежда“.
Димитър Добрев участва в Руско-японската война (1904 – 1905 г.), като доброволец във Втора тихоокеанска ескадра на руския флот. Преживява и пленничество в Япония. За участието си в морските сражения при Цушима, той получава руския орден „Св. Владимир“ ІV степен и български орден „Св. Александър“ ІV степен с мечове.
След завръщането си във Варна капитан-лейтенант Добрев заема длъжността началник на Машинното училище при флота. Под негово ръководство се преработва програмата на училището. По-късно Добрев е назначен за началник на Морската минна отбрана. За кратко в периода януари – март 1911 г. е изпълняващ длъжността командир на флота
Пряко и незаличимо се свързва с българската военна и военноморска история, когато по време на Балканската война (1912 – 1913 г.) поема командването на отряда от торпедоносци и крайцера „Надежда“. Задачата е да се осуети безнаказаното движение на турски военни и транспортни кораби между румънските пристанища и Босфора (които снабдяват турските войски в Тракия), както и да се отстранят заплахите от турско нападение срещу Варна откъм морето. В нощта на 7 срещу 8 ноември 1912 г., отрядът от български торпедоносци атакува турския крайцер „Хамидие“. Той е поразен от торпедото на „Дръзки“. С тази успешно проведена атака капитан ІІ ранг Д. Добрев си спечелва уважение и слава, недостигнати от никой друг командир в българския военен флот.
След Първата световна война, българският военен флот и офицерският състав са съкратени до минимум. Капитан І ранг Д. Добрев се отдава на цивилната си специалност и работи като адвокат. Едновременно с това той е активен деец в морското обществено движение.
Умира на 11.04.1944 г. във Велико Търново. Погребан е във Варна.
март
2013, март
115 години от освобождението на България от турско робство
От 03.03.1878 г. е възстановена българската държава като резултат от обявената от Русия на 12.04.1877 г. война на Турция. Своя принос за успеха на руската армия във войната дават и руските моряци. Прилагайки успешно минното оръжие, те парализират действията на силната турска флотилия и осигуряват преминаването на сухопътната армия през река Дунав.
2013, март
85 години от рождението на капитан първи ранг Георги Антонов Петров – водещ български историк в областта но военноморската история.
Роден е на 03.03.1928 г. в село Асеново, Плевенски окръг. Завършва ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“, където по-късно е преподавател. Директор е на Военноморския музей от 1983 г. до 1991 г. Занимава се с научноизследователска дейност в областта на военноморската история. Умира на 04.04.2008 г. във Варна.
2013, март
100 години от падането на Одрин, 13 март 1913 г. Участие на българските моряци
Обсадата на Одрин от български и сръбски войски от октомври 1912 г. до 13 март (ст. стил) 1913 г. завършва с превземането на турската крепост от Втора българска армия – решителна победа, довела до края на Балканската война. Обсадата е известна с един от първите случаи на действие на бойна авиация. На 31.03. (ст. стил) 1913 г. е подписано примирие, а на 17 май (ст. стил) 1913 г. – Лондонския мирен договор. Българите владеят Одрин само 4 месеца. Неблагоприятният развой на Междусъюзническата война принуждава българската администрация да изостави града.
По време на обсадата и атаката на Одринската крепост в бойните действия вземат участие и моряшките команди. Откъснатият турски гарнизон поддържа с командването само радиовръзка. Крайцерът „Надежда” провежда успешни смущения на радиотелеграфните предавания от турските станции в Одрин и Цариград. С това флотските радиотелеграфисти участват в първото у нас преднамерено смущаване на противниковата радиовръзка.
В Дунавската флотилия са изработени 6700 ръчни гранати, използвани в щурмуването на Одринската крепост. В тези сражения непосредствено участват 89 матроси от Дунавската флотилия, трима от които загиват. Моряци – доброволци са тези, които подготвят и аеропланните бомби, хвърляни в битката за Одрин.
2013, март
165 години от началото на издаване на списание „Морской сборник“
На 15 (27).03.1848 г. е издаден първият брой на руското списание „Морской сборник“. То се приема за най-старото месечно периодично издание за военноморска история и по проблеми на военния флот. Библиотеката на Военноморския музей притежава сбирка от „Морской сборник“, чиито годишнини започват от май 1885 г. Те са най-старите морски периодични издания, съхранени в българска библиотека.
април
2013, април
120 години от рождението на Атанас Воденичаров, изобретател на една от най-известните конструкции на български вълномотор
Атанас Воденичаров е роден на 8.04.1893 г. в гр. Сливен. В течение на 15 годишен упорит труд успява да построи седем типа мотори за използване силата на морските вълни. Те са изпробвани своевременно в морето. Изпитанието на шестият тип мотор за използване силата на морските вълни за добиване на електрическа енергия дава задоволителни резултати. Демонстрацията се провежда през 1924 г. до вълноломната стена в Бургас, като моторът успява да произведе ток. Малко по-късно авторът на изобретението подарява вълномотора на Военноморския музей във Варна, където се съхранява и до днес. Повече данни за автора и неговото изобретение могат да се прочетат в сп. Морски сговор, г. ІІІ (1926 г.), бр. 10, с.9-11.
2013, април
115 години от създаването на Минна част при Черноморския флот.
Една година след организирането на Черноморския флот във Варна, на 19 април 1898 г., се създава и Минна част с командир мичман първи ранг Димитър Ковачев, в която се включват кадри от Дунавската флотилия. За казармено помещение на новосформираната Минна част служи стара турска крепост, наречена Хумба, на мястото на която днес се намира щабът на ВМС.
2013, април
125 години от рождението на лейтенант Кирил Минков (1888 – 1916 г.)
Лейтенант Кирил Кънчов Минков е роден на 29 април 1888 г. в гр. Видин в будното семейство на участник в легията на Раковски. Отлично се учи във видинските училища. През 1900 г. продължава образованието си във Военното училище в София. По-късно е изпратен в Русия. Там изучава морското дело на два пъти. От 1906 до 1909 г. учи в Морския кадетски корпус в Петербург. Прави продължително учебно плаване. През 1911 г. заминава на специализация в Минния офицерски клас в Кронщат. Завръща се в България в навечерието на Балканската война. По време на войната мичман ІІ ранг Кирил Минков е зачислен като помощник командир на торпедоносец „Дръзки”. През нощта на 7 срещу 8 ноември 1912 г. „Дръзки“ е в отряда торпедоносци, които атакуват турския крайцер „Хамидие“. По заповед на мичман І ранг Георги Купов, мичман ІІ ранг Кирил Минков изстрелва торпедото, което успешно поразява турския крайцер „Хамидие“. Поради тази бойна постъпка К. Минков е награден с орден „За храброст“.
През Първата световна война лейтенант Минков е командир на Минната рота от Неподвижната отбрана на Черноморския флот. Черноморското крайбрежие е минирано от неприятеля. Налага се да се почистят мините с голи ръце и с обикновени лодки. На 26 септември 1916 г. по време на миночистене с такава лодка тя се натъква на мина в Батовския залив. Загиват Кирил Минков и още 9 подофицери и моряци.
През 1920 г. на негово име е кръстен патрулен катер (бивша френска ведета С-4). На името на капитан лейтенант Кирил Минков е кръстена и улица в гр. Варна, която пресича бул. „Княз Борис І“ и ул. „Тодор Икономов“.
май
2013, май
90 години от Учредителния конгрес на морската обществена организация Български народен морски сговор (БНМС)
Основатели на най-значимата морска обществена организация у нас Български народен морски сговор (БНМС) са флотските офицери Георги Славянов, Сава Иванов, Петър Стоянов, Никола Тодоров, Васил Игнатов, Борис Стателов, Иван Михайлов, Георги Купов, Сава Стефанов, Иван Вариклечков, Неделчо Недев, Петър Кашлакев, Борис Станев, Стефан Цанев и други.
На първото учредително събрание, състояло се във Варна на 1 юли 1920 г., се изработва Временен устав, избран е и Временен централен комитет с мандат до свикване на учредителен конгрес на организацията, който се провежда в определения тригодишен краен срок, от 16 до 19 май 1923 г. във Варна. Присъстват 31 делегати, представители на всички основни до този момент клонове.
В своето слово при откриването на събора председателят на Временния централен комитет капитан ІІ ранг Иван Михайлов казва, че „ … заченките на БНМС се крият в 1913 г., когато след първия неуспех на нашето племе всички подирихме пътища и изходи за възстановяване на един завещан от предишното ни поколение идеал“.
В новоприетия си Устав БНМС се самоопределя като: „…културно-просветно народно дружество … вън от всички партии, течения и прояви в страната…“ със следните цели:
„А. Да работи за пробуждане любов към морето и за поддържане на разумно национално морско чувство.
Б. Да въздейства за развитие и усилване родното ни мореплаване.
В. Да подпомага за присвояване и засилване целесъобразна морска политика, обществена и държавна морска и речна просвета.
Г. Да ратува за подемане морските и речни помисли, като за това насърчава и подпомага правилното разселване и заселване на морските и речни крайбрежия…”
Учредителният конгрес уточнява и окончателната структура на организацията. Местните клонове се ръководят в дейността си от Управително тяло, избирано на годишно събрание. Общият събор избира Главно управително тяло (ГУТ) със седалище във Варна и с широки пълномощия.
За девиз на БНМС е определен лозунгът „КЪМ МОРЕТО И ДУНАВА – ЗА НАПРЕДЪК!“, а за празник – денят 19 август, по тогавашния църковноправославен календар – „Св. Преображение Господне“.
Официален орган на организацията е списание „Морски сговор”. Негов главен редактор е Сава Н. Иванов. Списанието е одобрено и препоръчано от Министерството на народното просвещение с Окръжно № 447 от 9.01.1924 г. и от Министерството на войната с Наредба № 22 от 1923 г.
Наследник на БНМС става организацията Народен морски съюз (НМС). През юни 1945 г. бившият БНМС е разформирован, като книжата и имуществата му се предават на НМС. Организацията просъществува две години.
През август 1991 г. е проведен ХХ, възстановителен конгрес на Български морски съюз (БМС). Съдебната регистрация е извършена през 1993 г. Издадени са няколко бюлетина „Морска България“. Проведени са конференции, предимно с културно-просветен характер.
2013, май
110 години от откриване на Бургаското пристанище
Пристанище Бургас е основано с Указ № 7 от 20 декември 1894 г. на княз Фердинанд. През 1895 г. започва неговото строителство от фирмата „Кас и Ликенс“. През 1898 г. правителството възлага довършителните работи по строителството на френската фирма „Сосиете дьо конструксион Батиньол“.
На 18 май 1903 г. тържествено е отворено Бургаското пристанище за търговско корабоплаване. На церемонията присъства княз Фердинанд.
2013, май
90 години от освещаване на първата публична експозиция на Морския музей (днес – Военноморския музей)
Офицерите капитан І ранг Иван Михайлов, капитан ІІ ранг Георги Славянов и капитан ІІ ранг Васил Игнатов, които са в ръководството на БНМС, са инициаторите за откриване на морски музей във Варна като за основа се използват сбирките, попълвани още от 1883 г. в Дунавската флотилия в Русе.
На 20 май 1923 г. с тържествена церемония е открита първата варненска експозиция на Морския музей в Девическата гимназия. Освещаването се извършва от Варненския и Преславски митрополит Симеон. Царят е представляван от флотския си адютант капитан-лейтенант Коста Скутунов. На откриването присъстват делегации от Софийския университет, Географското дружество, Икономическото дружество, Природоизпитателното, Инженерно-архитектурното дружество, Ловджийското дружество, Туристическото дружество и др.
Повече от 20 години уредник е Олга Полубояринова. В сутерена на Девическата гимназия (сега Археологически музей) Морският музей се помещава до 1956 г., когато на 11 август е открита експозицията в настоящата сграда на музея на бул. Приморски 2. В тази сграда на 23.04.2012 г. е подредена и тържествено осветена четвъртата по ред експозиция на музея.
юни
2013, юни
50 г. от създаването на дивизион патрулни кораби от състава на Военноморска база Бургас
На 2 юни 1963 г. е вдигнат флага на първия от новодоставените шест кораба проект 201-М за новосформирания дивизион малки противолодъчни кораби от състава на Военноморска база Бургас. Те са базирани в Созопол, а датата е определена за празник на дивизиона.
Първият командир на дивизиона е капитан III ранг Петър Желев. През 60-те години на XX век кораби от дивизиона участват в съвместни учения с кораби на съветския Черноморски флот и на другите страни от Варшавския договор. През 1972 г. дивизионът е предислоциран в я пункта за базиране Атия. През 80-те години на XX век започва поетапна подмяна на плавателните съдове с шест противолодъчни кораби проект 204: № 41 – „Летящи“, № 42 – „Бдителни“, № 43 – „Напористи“, № 44 – „Храбри“, № 45 – „Строги“, № 46 – „Безстрашни“. През 1989 г. дивизионът е преименован на 4-ти отделен дивизион противолодъчни кораби.
В летописа на дивизиона освен участия в много учения са вписани и прояви на героизъм в мирно време. Сред тях е подвигът на старшина II степен Стефан Михалев Димитров – командир на отделение рулеви на малък противолодъчен кораб № 46, който на 7 декември 1973 г. с цената на живота си овладява пожар, избухнал в кубрика на кораба.
Наследник на военноморските традиции на 4-ти дивизион малки противолодъчни кораби днес е 4-ти дивизион патрулни кораби. До януари 2005 г. от състава на ВМС на Република България са изведени остарелите противолодъчни кораби проект 204. На 20 октомври 2005 г. тържествено е вдигнат Българския военноморски флаг на фрегата 41, проект Е-71 клас „Willingen“, а на 06 ноември 2005 г. й е присвоено името „Дръзки“. В състав на дивизиона влизат още фрегатите № 42 – „Верни“, № 43 – „Горди“ и ракетен катер пр.1241-2 „Мълния“. Те успешно доказват своята подготовка и бойно майсторство с участието си в провежданите национални и международни учения в Черно и Средиземно море. Фрегатата „Дръзки“ участва в първата по рода си военноморска мисия с мандат на ООН „UNIFIL MAROPS“, в мисията на НАТО „Обединен защитник“ край бреговете на Либия и операцията НАТО „Актив Индевър“ в Средиземно море.
2013, юни
5 юни 2013 г. – 160 г. от рождението на мичман Владимир Луцки
Владимир Владимирович Луцки е роден на 5 юни 1853 г. в семейството на генерал, потомствен дворянин от полски произход. През 1870 г. постъпва в морския кадетски корпус в Петербург. През 1874 г. е изпратен на практика в Балтийския флот и на 30 август 1875 г. е произведен в чин мичман. Включва се в народоволческото движение. През 1882 г. се установява в България. Работи като окръжен инженер в Пазарджик, Стара Загора и Лом.
Владимир Луцки подкрепя Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. След отзоваване на руските морски офицери от България изразява желание да постъпи на служба в Българската дунавска флотилия. Със заповед 72/20.10.1885 г. е назначен като мичман. Участва в Сръбско-българската война (1885 г.) като командир на парахода „Голубчик“, с който превозва по Дунав от Русе до Видин войски, артилерийски оръдия, припаси и храни. Проявява голямо бойно умение, прибягва до военна хитрост: пребоядисва кораба, преименува го, маскира оръдията, вдига морски флаг на неутрална държава, издава команди на чужд език. С действията си спомага за защитата на Видинската крепост. За своята смелост и заслуги мичман Владимир Луцки е награден с орден „За храброст“ – IV ст. и е обявен за почетен гражданин на Видин.
След войната командва парахода „Голубчик“ и е началник на Морското училище. Изготвя проект за развитието на българския флот, в който предлага по-широко използване на минното оръжие и по-задълбочена морска подготовка на екипажите. Обявява се против детронацията на княз Александър I Батенберг (1886 г.) и след абдикацията му емигрира в Румъния. По-късно се установява в Цариград. През 1889 г. се завръща в България и постъпва на работа в Дирекцията на обществените сгради. Като член на комисия, критикува проекта на сър Чарлз Хартли за пристанище Бургас, като обосновава редица негови недостатъци. Владимир Луцки е автор на патентовани технически изобретения, сред които е и газов двигател с олекотена конструкция за въздухоплаването.
През 1890 г. е арестуван в Цариград от агенти на руската царска полиция, отвлечен в Русия и изпратен на заточение в южните руски губернии, където умира през 1904 г.
2013, юни
100 г. от рождението на Тремол Иванов
Тремол Атанасов Иванов (10.VI.1913 – 11.XI.2000 г.) е роден на 10 юни 2013 г. в гр. Елена. Постъпва в 28 випуск на Морското училище във Варна, където се среща с Никола Вапцаров. Служи като офицер в Черноморския флот, в Дунавската флотилия, в Морското училище в Созопол. През 1942 г. е командир на торпедоносеца „Дръзки“. През 1943 – 1944 г. работи в дирекцията на Параходство Българско речно плаване в Русе. През 1948 г. е назначен за пръв директор на новооснованото държавно параходство „Български морски флот“. От 1954 г. до 1968 г. работи в Корабостроителния завод във Варна, като изминава пътя от заварчик, през водещ технолог и главен диспечер до заместник-директор. От 1968 г. е първи директор на външнотърговското предприятие „Корабоимпекс“, където работи до пенсионирането си през 1973 г.
Неговата трудова и професионална дейност е пряко свързана с всички основни морски дейности. Участва в обществени прояви, свързани с пропагандирането на морската идея и в морски спортни прояви. През последните 25 години от живот си Тремол Иванов е активен сътрудник на Военноморския музей. Автор е на много статии, коментари, анализи и на книгите „Морското търговско корабоплаване на Третата българска държава“ (1996 г.) и „Страници от историята на българското корабостроене“ (1998 г.).
2013, юни
45 г. от откриването на Морска гара Варна
Морска гара Варна, пасажерския терминал на Пристанище Варна, е официално открита на 28 юни 1968 г. Намира се в близост до входа на пристанище Варна, от вътрешната страна на вълнолома, който я защитава от изток. Изграждането й е свързано с развитието на Варна като туристически център и голям международен курорт. Построена е по проект на арх. Любен Попдонев и инженерите Светослав Бранеков и Иван Янтантов. Строителството започва през 1966 г. През 1967 г. е построен пирсът. Общата дължина на кейовете, включващи пътническия кей, малкия басейн и първо корабно място, е 520 метра. На тях могат да пристават едновременно два големи пътнически кораба и четири малки, а малкият басейн е предвиден да се използва предимно от крайбрежните пътнически корабчета и от популярните тогава кораби на подводни криле тип „Комета“. През 1968 г. е завършен целият комплекс. Сградата на Морска гара е на три етажа. На първия етаж са фоайето и главният вестибюл, на втория има ресторант, а на третия – панорамна тераса. Изградени са и две естакади: едната свързва сградата с вълнолома, а другата е вдадена над морето и от нея се открива гледка към залива, варненския плаж и града.
В първите години след откриването й Морска гара е пристан на българските пътнически кораби „Несебър“, „Г. Димитров“, „В. Коларов“, „Г. Кирков“, а основни посетители са съветските пътнически кораби. В последните години на XX век поради икономически и политически причини пътническото плаване замира.
Днес Морска гара Варна отново се възражда. Реномирани круизни компании я включват в своите дестинации. Терминалът разполага с 2 кейови места за круизни кораби и малко яхтено пристанище, стопанисвано от яхтклуб „Порт Варна“. На своите кейове морска гара може да приема пътнически кораби с дължина 240 м и 53000 GT брутен тонаж. Яхтеното пристанище предлага услуги на малки съдове. Пристанището е редовен домакин и организатор на множество местни регати и морски състезания.
юли
2013, юли
40 години от създаването на Института по океанология „Фритьоф Нансен“
Институтът по морски изследвания и океанология е създаден на 1 юли 1973 г. с разпореждане № 132/22.06.1973 г. на Бюрото на Министерския съвет. Влиза в състава на Единния център за науките за земята към БАН със седалище в гр. Варна. Създаването му е във връзка с интензивното развитие на водния транспорт, морската промишленост и курортното дело в крайбрежната зона. Основните му задачи са свързани с комплексното изучаване на Черно море, изработване на препоръки и нормативи за проектиране, строителство и експлоатация на хидросъоръжения и запазване, възпроизводство и ефективно използване на черноморските природни ресурси. За негов първи директор е назначен Здравко Белберов.
През 1976 г. е построена сградата на института и влиза в експлоатация м/к „Изследовател 2“. През 1980 г. е създаден хипербарен комплекс, а през 1983 г. е открита научно-изследователската база „Шкорпиловци“. Закупени са научно-изследователския кораб „Академик“ (1984 г.) и изследователската миниподводница РС-8 (1987 г.). През 1988 г. започва да функционира техническият комплекс „Шелф – 100“ и е построен нов лабораторен корпус.
През 1984 г. е преименуван на Институт по океанология, а от 31 януари 2005 г. носи името на световно известния учен-океанолог проф. Фритьоф Нансен.
В Института са разработени над 200 научни проекта с фундаментална и приложна насоченост. Включва се в международните програми за изследване влиянието на Световния океан върху климата на Земята, „Глобална околна среда“ и „Взаимодействие между р. Дунав и северозападната част на Черно море“, развива активно сътрудничество с водещи световни научни центрове.
2013, юли
85 години от създаването на Съюз „Морски техник“
Съюз „Морски техник“ е организация на морски техници, възпитаници на първите морски технически школи, на Унтерофицерската школа и на Морските специални школи при военния флот, които търсят признание на правото си за завършено средно техническо образование.
Учредителният конгрес на Съюз „Морски техник“ се провежда на 10-12 юли 1928 г. в София. Съюзът има клонове в цялата страна. Неговите членове работят като техници по парни котли, електротехници, машинни техници в жп-депа, фабрики, мелници, работилници. Печатен орган на Съюза е вестник „Морски техник“. Голям принос за развитието му имат капитан I ранг Димитър Добрев, избран за почетен председател на Съюза, и Христо Кършовски – дългогодишен председател на Съюза и главен редактор на вестник „Морски техник“.
Съюз „Морски техник“ е както професионална организация, която защитава интересите на своите членове, така и обществена, която пропагандира българската морска идея.
През 1949 г. Съюз „Морски техник“ се влива в новосъздадените единни Научно-технически съюзи и предавайки им архива и финансовия си ресурс, прекратява самостоятелното си съществуване.
2013, юли
55 години от създаването на Първи отделен дивизион противолодъчни кораби
Първи отделен дивизион противолодъчни кораби е създаден със заповед на командващия ВМФ № 00169 от 10 юли 1958 г. и е придаден към Военноморска база Варна. Негов първи командир е капитан І ранг Иван Добрев.
В първоначалния му състав влизат двата стражеви кораба /СКР/ проект 50 „Дръзки“ и „Смели“, а през 1985 г. е приет СКР от същия проект „Бодри“. През 1963 г. в състава му са включени два преследвача на подводници, проект 122Б, заменени през 1975 г. с три по-съвременни кораба за борба с подводници /ПЛК/ проект 204 с имена: „Храбри“, „Строги“, „Безстрашни“. Сега в състава на дивизиона влизат фрегатата проект 1159 „Смели“ с бордови № 11, корветите проект 1241.2 „Решителни“ с бордови № 13 и „Бодри“ с бордови № 14.
В символ на героизъм в мирно време се превръща саможертвата на старшина І степен Димитър Ат. Димитров, който на 4 март 1965 г. с цената на живота си спасява от гибел екипажа и големия преследвач, на който служи.
Кораби от дивизиона участват във всички крупни национални и международни учения – „Родопи 67“, „Плиска 68“, „Преслав 71“, „Щит 82“, „Съюз 86“, както и в ученията в новия период от типа „Бриз“ и „Кооператив Партнър“. В новото хилядолетие фрегата „Смели“ участва в първата активация на БЛЕКСИФОР и за първи път в операцията на НАТО „Актив Индевър“ в Средиземно море.
2013, юли
105 години от прокарването на първия подводен телеграфен кабел между Варна и Севастопол.
Инициатива за прокарването на подводен телеграфен кабел между Варна и Севастопол е на Русия, която се стреми да засили влиянието си върху Проливите. Полагането на кабела е предшествано от няколкогодишни дипломатически преговори. Договорът е сключен на 29 февруари. От българска страна е подписан от министъра на външните работи генерал Стефан Паприков, а от руска – от упълномощения за това Д. К. Сементовски – Курило. Разноските по полагането и приходът от експлоатацията се поемат от Русия, а българското правителство съдейства за извеждането и укрепването му на българския бряг – в подножието на Морската градина до днешния Южен плаж на Варна.
Полагането на кабела с дължина 530 км става през юли 1908 г. от германската фирма Сименс с английския кораб „Фаради“ за по-малко от две седмици. От българска страна участва лейтенантът от флота Неделчо Недев.
Официалното откриване на подводната телеграфна връзка е на 21 юли 1908 г. В 14 ч. министър-председателят Александър Малинов подава първата каблограма до своя руски колега. От юни 1909 г. телеграфната връзка на Русия с Белград става вече през Варна вместо през Виена.
През Балканската война по кабела се изпращат съобщенията за развоя на военните действия. Подводният телеграфен кабел се използва до началото на Първата световна война, когато е прекъснат от турците. Въпреки краткото си съществуване, той улеснява политическите, икономическите и културните връзки между България и Русия през този период.
2013, юли
130 г. от рождението на капитан II ранг Александър Манолов
Александър Андреев Манолов е роден на 29 юли 1883 г. в София. През 1905 г. завършва Морския кадетски корпус в Петербург, с чин подпоручик. Завръща се в България и служи във Българския военен флот като командир на торпедоносец и командир на неподвижната отбрана. По време на Първата световна война е командир на торпедоносеца „Шумни“. На 11 септември 1916 г. корабът попада на неприятелска мина и получава голяма пробойна. Капитан Манолов запазва хладнокръвие и с импровизирани платна успява да го доближи на 150 м. до брега. Целият състав на торпедоносеца е спасен, а капитанът последен напуска кораба вземайки със себе си корабното знаме и иконата на „Св. Николай“. За проявен героизъм и съобразителност е награден с военен орден „За храброст“ IV степен 2 клас. Във военната си кариера достига до чин капитан II ранг.
август
2013, август
115 години от рождението на Вълчо Стисков – един от основателите на водолазното дело във флота.
Вълчо Вълчев Стисков е роден на 3 август 1898 г. в с. Кацелово, Русенско. През 1917 г. постъпва в Черноморския флот, където завършва водолазната школа. Първите водолазни задачи, които са му възложени през 1918 г., са свързани с Дунавския флот. През март 1918 г. по време на водолазна операция за изваждане на потънала моторна лодка възниква инцидент, при който с риск за собствения си живот Вълчо Стисков спасява колегата си Александър Чехларов, за което е награден с медал „За спасяване на погибающи“.
След края на Първата световна война взема участие в миночистенето, в почистване на Ломското пристанище, на Варненския и Бургаския залив от потънали плавателни съдове. Вади от морето оръжието, хвърлено според съглашенската конвенция и участва в изваждането на части от потъналия край Карабурун торпедоносец „Летящи”. През 1926 г. слиза на 40 метра до потъналия срещу остров Свети Иван американски параход „Мопанг“, за да търси корабния дневник по искане на международна комисия. През 1933 г. вади бронз и мед от потъналия турски кораб „Гайарет“. През 1935 г. е командир на водолазната команда, която участва в търсененето и изваждането на германската подводница UB-45, потънала през 1916 г. в Батовския залив. За успешното справяне със тази задача през 1936 г. Вълчо Стисков е награден с германски кръст за заслуги.
На 1 април 1944 г. Вълчо Стисков е произведен мичман (тогава кондуктор). През същата година се пенсионира и напуска флота. През 1946 г. заедно със свои колеги създават частна водолазна команда, но скоро след това дейността им е забранена.
Вълчо Стисков доживява до дълбока старост. Умира на 100 годишна възраст във Варна.
септември
2013, септември
115 години от рождението на капитан I ранг Борис Рогев (1898 – 1976)
Борис Димов Рогев е роден на 21 септември 1898 г. в с. Воеводино, Варненско. Прадядо му е участник във Велчовата завера (1835 г.), а по майчина линия е далечен потомък на Хаджи Димитър.
След като завършва първите два класа на Военното училище, през 1920 г. постъпва в теоретичния и практически курс за морски офицери при Флота във Варна. От 1921 до 1925 г. служи в Морските специални школи, в отряда торпедоносци и в Дунавската полицейска служба в Русе.
През 1927 г. е командирован от Министерството на железниците, пощите и телеграфите на специализация по астрономия и навигация в Сорбоната (Париж). През 1931 г. завършва обучението и се завръща в България с диплом за научна и образователна степен лисансие по математика, физика и астрономия. Възложено му е да организира за първи път Хидрографското отделение към Държавния военен географски институт – София. През 1933 г. прави първата оригинална българска хидрографска снимка в мярка 1:10000 на крайбрежието на Аладжа манастир. От 1934 до 1940 г. Борис Рогев е на служба във Флота като лектор в морския метереологичен курс на Морската учебна част и като началник на разузнавателната, хидрографската и метереологична секция.
През 1940-1944 г. отново е началник на Хидрографското отделение на Държавния военен географски институт – София. Прави хидрографско заснемане на Бургаския залив, залив Атия, Созополския и Поморийския заливи, а след установяване на българско присъствие в Беломорието (1941 – 1944 г.) обследва северното крайбрежие на Егея. През 1946 г. е назначен за началник на Военния географски институт – София, като продължава да ръководи и Хидрографското отделение и завършва заснимането на българското морско крайбрежие.
От 1951 г. Борис Рогев ръководи катедра „Математика“ във Военна академия – София. Преподава топография във Военната и Военнотехническата академии. Пенсионира се през 1954 г., но продължава научната си дейност в Централната лаборатория по геодезия на БАН.
Автор е на 25 научни труда в областта на хидрографията, математическата геодезия и астрономията, сред които „Лунно-слънчевите приливи и отливи на Черно море“, учебник „Мореходна астрономия“, „Приливи и отливи пред северното беломорско крайбрежие“. Изследва прабългарският календар и стига до извода, че той води началото си от 4768 г. пр. Хр. и предхожда всички известни в Азия календарни системи.
Цитирания на трудовете му се проследяват в издания в ФРГ, Франция и СССР.
Носител е на ордените „Свети Александър“, офицерски кръст „Св. Александър“ – от 1940 и 1943 г., кралски орден „Югославска корона“ – IV клас, 1936 г. и др. Кавалер е на френския орден „Почетен легион“ (1939 г.).
За своите заслуги Борис Рогев е увековечен с паметна плоча на алеята на преподавателите във ВВМУ във Варна. Неговото име носи улица във Варна, а на 7 август 2013 г. в Пункт за базиране Варна с тържествен ритуал на Хидрографския кораб на ВМС бе присвоено името „Капитан I ранг Борис Рогев“.
октомври
2013, октомври
115 години от рождението на капитан II ранг Минчо Острев – изобретател във Военноморския флот и конструктор на български мини
Минчо Колев Острев е роден на 1 октомври 1898 г. в с. Никоевци, Дряновско. Учи в Априловската гимназия в Габрово и след това в Морското машинно училище във Варна, което завършва през 1921 г. Работи в Дунавската полицейска служба като технически офицер. През 1927 г., след спечелен конкурс, е изпратен да следва Машинно инженерство в Берлин. Дипломира се през 1932 г. и се връща в Русе, където инспектира състоянието на главните двигатели на корабите от Дунавската флотилия. Приведен е в Черноморския флот във Варна, където служи до 1943 г. като заема следните длъжности: началник на торпедо-бомбеното хранилище и завеждащ въоръжението на флота; началник на техническата служба и адютант на флота; началник на флотската работилница; старши механик на Подвижната отбрана. Едновременно с това е контрольор по парните котли и резервоари на Морските войски, преподавател по парни котли и двигатели с вътрешно горене и по механика в офицерски технически курс и преподавател в Морското училище по механична технология и машинно чертане.
Минчо Острев реконструира комплекта от две разнопосочни торпедни тръби на торпедоносците в еднопосочни, участва в комисии по ремонт и закупуване на корабни двигатели.
През 1936 г. конструира българската морска заградна мина Б-36, а през следващите години Б-38, Б-40, Б-42. Благодарение на това българският флот са снабдява с мини родно производство, които са ефективни и двойно по-евтини от предлаганите вносни.
През 1943 г. Минчо Острев е уволнен от флота.
През 1944 – 1945 г. е на работа в корабостроителния завод „Кораловаг“ АД – Варна. От 1945 до 1948 г. е хоноруван преподавател, а от 1 юни 1946 г. е извънреден професор и ръководител на катедрите Машинознание и Механична технология в Техническия факултет на Варненския държавен университет „Св. Кирил Славянобългарски“ (тогавашното наименование на днешния Икономически университет Варна). От 1959 до 1962 г. е преподавател във Висшето военно-инженерно училище в Силистра.
Минчо Острев има десетки научно-изследователски публикации и практически разработки.
Умира на 24.02.1972 г. във Варна.
2013, октомври
130 г. от създаването на Военноморски музей – Варна.
Военноморският музей е първият и единствен до днес български морски музей, който прави първите си стъпки преди 130 години, в гр. Русе. Инициатори са офицери от Дунавската флотилия. На 12 (24) октомври 1883 г. е изпратен рапорт от командира на Дунавската флотилия и Морската част капитан-лейтенант Зинови Рожественски, в който е документирано началото на морската музейна колекция…
Повече за създаването и историята на музея може да прочетете тук.
2013, октомври
115 години от рождението на Марио Жеков – български художник-маринист.
Марио Жеков (Марин Жеков Тодоров) е роден на 16 октомври 1898 г. в Стара Загора. Средно образование завършва в родния си град. Първи стъпки в изкуството прави под влиянието на своя вуйчо – художника Васил Маринов. През 1917 г. постъпва в Държавното художествено индустриално училище в София (сега Художествена академия – София). През следващата година е мобилизиран и изпратен на фронта. През 1919 г. постъпва в Парижкото рисувално училище. След завръщането си в България известно време е художник-декоратор в Пловдивския театър. Членува в Дружеството на южнобългарските художници. От 1920 г. участва в дружествени изложби, урежда и самостоятелни експозиции.
Марио Жеков работи в областта на пейзажа, предимно на морския пейзаж. Пътува много до Цариград, Марсилия, Далмация, Беломорието и Охрид, обикаля из България. Впечатленията от тези пътувания отразява в своите творби. Урежда самостоятелни изложби в София, Париж, Марсилия, Цариград, Будапеща.
По-известни негови творби са: „Из Далмация“, „Старият пристан“, „Граничар на морето“, „Морски бряг“, „Рибарски лодки“, „На Самотраки“, „Морски пейзаж“ и др.
Марио Жеков умира на 03.08.1955 г. в София от левкемия.
2013, октомври
115 години от рождението на капитан първи ранг Стефан Цанев, командващ Българския военен флот 1944 – 1946 г.
Габровско. През 1919 г. завършва военното училище в София и е приведен да следва курса за морски офицери във флота. След завършването му през 1920 г. е произведен в чин мичман II ранг. През 1924 г. е назначен за преподавател в Практическия отдел на Морското училище и едновременно е възпитател. През 1928 г. е командир на торпедоносеца „Строги“. През 1929 г., след спечелен конкурс, е изпратен на специализация в Италианската кралска морска академия в Ливорно. След завръщането в България служи като командир на: торпедоносеца „Дръзки“, Свързочната рота, на кораб от Дунавската флотилия, на водолазна команда, на Дунавската неподвижна отбрана, на пристанище Дедеагач, на Черноморския флот. Неколкократно е назначаван за началник на Морското училище и на Военноморското на Н.В. училище в периода 1937 – 1939 г., 1940 г., 1941 – 1944 г. Приема първото бойно знаме на училището през 1937 г. Има принос за издигане статута на училището във висше специално морско училище през 1942 г.
В края на 1944 г. Стефан Цанев е назначен за командир на Морски войски с ранг командир на дивизия и в началото на 1945 г. е произведен в капитан I ранг. Има големи заслуги за успешното миночистене в Черно море и на р. Дунав след Втората световна война. Въпреки приноса си за развитието на Военноморския флот през август 1946 г. е уволнен и изпратен принудително в запаса. Капитан I ранг Стефан Цанев е дългогодишен касиер на Българския народен морски съюз и на Народния морски съюз. След преминаването му в запаса работи на изборни ръководни длъжности в централните ръководства на Народния съюз за спорт и техника и в Доброволната организация за съдействие на отбраната като инструктор-специалист по морски спортни дисциплини.
За службата си е награждаван с български и чуждестранни ордени, сред които орден „За заслуга“ (1928 г.), „Народен орден за военна заслуга“ (1935 г.), орден „Свети Александър“ III ст. с мечове по средата (1946 г.) и италианския орден „Кралска корона“ V степен (1932 г.).
Починал на 12 юни 1976 г. в София.
ноември
2013, ноември
70 години от рождението на старшина I степен Димитър Атанасов Димитров – с цената на живота си спасил от гибел кораба, на който служи.
Димитър Атанасов Димитров е роден на 3 ноември 1943 г. в с. Сушица, област Велико Търново. Баща му загива през Втората световна война на фронта при Мохач, Унгария. Малкият Димитър е отгледан от баба си Кина.
На 23 октомври 1962 г. постъпва в казармата в Горна Оряховица, в школата за химици. След успешно завършване на школата е изпратен във Военноморския флот като специалист химик. Служи на голям преследвач на подводници (БО) с бордови № 17. На 24 септември 1963 г. е произведен в звание „старши матрос”.
На 4 март 1965 г., докато корабът е на бойно учение в морето, невнимателен изстрел попада в погребите. Складът с оръжията и взривните материали се изпълва с гъст, отровен дим. Има опасност от взрив на кораба. Тогава в погреба слизат командирът на отделение химици старши матрос Димитър Димитров, главен старшина Васил Вачев и старшина II степен Васил Ангелов и започват да изхвърлят сандъците с боеприпаси. Противогазът му пречи, окулярите му се замъгляват и Димитър Димитров го сваля. Димящият сандък е открит и изхвърлен зад борда. Корабът е спасен, но отровните газове са поразили белите дробове на старши матрос Димитър Димитров. На 6 март той умира от белодробен оток.
Погребан е в родното си село с военни почести.
За проявен героизъм в мирно време с указ на Народното събрание на Димитър Атанасов Димитров е присвоено званието „Герой на социалистическия труд“, златна звезда и орден „Георги Димитров“. Командването на флота му присвоява посмъртно звание старшина I степен. На 6 март 1966 г. във Военноморска база – Варна е открит паметник на героя. В с. Сушица е създаден Моряшки парк, носещ неговото име, а в двора на родната му къща е поставена паметна плоча.
2013, ноември
35 години от откриването на фериботната връзка Варна – Иличовск.
На 14 ноември 1978 г. едновременно във Варна и Иличовск (Съветско пристанище на Черно море, днес в Украйна) е официално открита фериботната връзка между двата града.
Засилените стопански връзки и нарастналият обем на товарните превози между България и СССР през 70-те години на XX век налагат търсенето на нови възможности за осъществяването им. През 1975 г. е подписана спогодба между правителствата на Съветския съюз и България за организиране на фериботна връзка между пристанищата на Варна и Иличовск, след което започва едновременно строителство на фериботни гари и пристанища в двата града и са поръчани два български и два съветски ферибота.
Във Варна за фериботния комплекс е определен южния бряг на Белославското езеро, срещу пристанище Варна – Запад.
Фериботното пристанище разполага с пирс дълъг 210 м и широк 15 м. Подемно-преходен мост свързва коловозите на главната палуба с бреговите коловози. Различието в междурелсието на съветската и българската жп мрежа се преодолява чрез смяна на ходовата част (талигите) на съветските вагони в специално изграден пункт. С това уникално съоръжение терминалът предлага един от най-късите и евтини пътища за товарите между Европа и Азия.
Превозите се осъществяват от два български ферибота – „Героите на Севастопол“ и „Героите на Одеса“ и два съветски (сега украински) – „Герои Плевны“ и „Герои Шипки“. Те са построени по един проект, с еднакви технико-експлоатационни характеристики и приемат вагоните на три палуби.
С изграждане на фериботния комплекс се осигурява по-голяма превозна способност, намаляват се транспортните разходи, увеличават се бързината и ефективността на превозите. В резултат на това се реализира значителен финансов ефект.
Сега Варненският фериботен комплекс се оперира от националните превозвачи Параходство „БМФ“ и НК „БДЖ“. Четирите фериботни кораба, всеки с капацитет от 108 вагона или 920 автомобила, обслужват редовните линии до Украйна (пристанище Иличовск) и Грузия (пристанища Поти и Батуми). Нова фериботна линия свързва Варна с руското пристанище Кавказ. Линията се обслужва от два руски еднопалубни кораба м/к „Авангард“ и м/к „Славянин“ с капацитет да превозват съответно 45 и 50 вагона.
2013, ноември
115 години от освещаването на учебния кораб „Надежда“ на 17 ноември (29 ноември – по нов стил) 1898 г.
В програмата за развитие на българския черноморски флот, подготвена от ръководителя на първата френска военноморска мисия капитан-лейтенант Пол Моро, се предвижда поръчването на един учебен боен кораб от тип авизо. На него следва да се провежда обучението не само на широк кръг специалисти с оглед бъдещото разширяване на флота.
В края на м. март 1897 г. започват преговори с фирмата – „Société anonyme des Chantiers &Ateliers de la Gironde“ в Бордо, и на 3 (15 май н.ст.), с нея е сключен договор за строеж на кораб на стойност 1 460 000 златни лева, въоръжението му на стойност 241 396 лв е договорено с „Shneider & Со“.
Съгласно изискванията заложени в поръчката, авизото има следните параметри: водоизместване – 717 т, дължина – 65 м, широчина – 8.28м. Въоръжението включвало шест оръдия – две 100 мм, две 65 мм. и две 47 мм, както и два торпедни апарата. В предварително заложените спецификации е предвидена скорост от 17 възла, но при изпитанията са достигнати 19 възла. На завършения съд е дадено името „Надежда“. На 22 септември (3 октомври н.ст.) 1898 г. корабът е спуснат на вода и е приет от началника на българския флот и командир на „Надежда“ капитан II ранг Пол Пишон, и новосформирания български екипаж. Още същия ден корабът напуска пристанището на Бордо. След неколкодневен престой в Лисабон преминава през Гибралтар на път за следващата си спирка – Алжир. Това са и първите визити на български кораб в тези пристанища. Походът на кораба към Гърция е белязан от силна морска буря, в която българският му екипаж доказва качествата си и получава признанието на френските офицери. След кратък престой в Пирея, „Надежда“ се отправя към Дарданелите. Сутринта на 16 ноември, авизото навлиза в Мраморно море и през Босфора продължава към Черно море. Рано на следващата сутрин учебният кораб спуска котва пред двореца „Евксиноград“.
На борда му са приети княз Фердинанд I и княгиня Мария-Луиза, след това заедно с височайшите си пасажери „Надежда“ се отпрявя към Бургас, където по спомени на съвременници акостирал малко след 12.30 на обяд на 17 ноември (29 ноември н. ст.). Тук е извършен молебен и водосвет, с което корабът е официално осветен на българска територия. По-късно през същия ден „Надежда“ се връща във Варна, където е базиран и през следващите години.
Корабът става учебна школа на десетки български военни моряци. През Балканската война (1912 – 1913) от неговата радиостанция, заедно с бреговата радиостанция Франгата, се води „първата война в ефира“, по думите на капитан I ранг Сава Иванов, като се смущават радиокомуникациите на противника. В края на Първата световна война „Надежда” е задържан в руската военноморска база Севастопол и повече не се връща в България.
декември
2013, декември
130 години от основаването на Метеорологическа станция при Дунавската военна флотилия – предшественик на Хидрографската служба на ВМС
Основите на хидрографската служба на ВМС са положени преди 130 г. в Русе с рапорт от командира на Дунавската флотилия капитан-лейтенант Зинови Рожественски до военния министър на княжеството Виктор Котелников. В рапорта с дата 2 декември (ст. стил) 1883 г. Рожественски съобщава за решението на княза, взето в резултат на редица по-раншни предложения – „За устройство в Русе на метеорологическа станция…..“ и за нуждата от построяването и обзавеждането на специална сграда за нея.
На 10 декември, с цел покупка на нужните прибори и инструменти (метеорологични, механични и навигационни) е „командирован в странство“ старшият щурмански офицер – лейтенант Широков. Новосъздадената метеорологична станция е разположена в стара турска казарма.
Така е поставено началото на системното наблюдение и проучване на р. Дунав от българския военен флот. Още през 1885 г. по проект на архитект Ф. Грюнангер е изградена и специална сграда за нуждите на станцията, т. нар. „Флотска кула“. Тя се издига върху високия бряг при старото устие на р. Русенски Лом, върху основите на османското укрепление „Месихтабия“ и до днес е един от символите на града.
През 1904 г. е съставена и първата българска навигационна карта на река Дунав – от р.Тимок до гр. Силистра, изготвена от началника на дунавската флотилия капитан II ранг Матей Стойков.
Службата постепенно разширява дейността си и в района на Черно море. През 1896 г. е извършено първото българско хидрографско заснемане на Бургаския залив във връзка с плановете за изграждане на военноморска база. Под ръководството на лейтенант Н. Недев през 1905 – 1906 г. е разработена и план-карта на Варненския залив.
През 1932 г. се създава Хидрографско отделение към Държавния географски институт, чийто първи началник е българският морски офицер и френски възпитаник Борис Рогев. Под негово ръководство през 1933 г. е картографиран в мащаб 1:10 000 Варненският залив. През 1942 – 1943 г. Хидрографското отделение проучва отделни участъци от северния бряг на Егейско море и извършва магнитни измервания на Варненския и на Бургаския залив.
След края на Втората световна война, през 1945 г. се възстановяват мащабните хидрографски проучвания в териториалните води на България, които продължават и до сега. Днес Хидрографската служба на ВМС се състои от отделенията: „Хидрографско осигуряване“, „Картографско осигуряване“, „Хидрологично осигуряване“ и „Метеорологично осигуряване“.
2013, декември
140 години от рождението на първия български инженер корабостроител Иван Родев (1873 – 1934 г.)
Иван Цонев Родев е роден на 19 декември 1873 г. в Габрово.
През 1892 г. завършва Априловската гимназия. Постъпва във Физико-математическия факултет на Висшето училище в София (днес Софийски университет „Св. Климент Охридски“). Следва една учебна година. Продължава образованието си в Кралската академия за мореплаване и търговия в Триест (Австро-Унгария). През май 1896 г., когато практикува като проектант в английската корабостроителница, той изработва теоретичен чертеж на кораб с дължина между перпендикулярите 20.5 м. По този чертеж, във Флотския арсенал в Русе, през 1896 – 1898 е построен парния катер „Калиакрия“. Чертежът на И. Родев е първият теоретичен чертеж на кораб, изготвен от българин.
През януари 1898 г. Военното министерство командирова И. Родев в корабостроителницата в Бордо като наблюдател на строежа на крайцера „Надежда“. От есента на същата година до 1902 г. следва в Политехниката към Министерството на военния флот на Франция и придобива званието „инженер-корабостроител“.
От 10 януари 1903 г. инж. И. Родев е назначен като инженер-корабостроител във военния флот и изпълнява тази длъжност с малки прекъсвания (преназначаван като корабостроител І клас и механик ІІІ клас) до 13 февруари 1912 г.
През лятото на 1907 г. инж. И. Родев следи изграждането на хелинга във Флотския арсенал във Варна. През октомври започва сглобяването на втората група от три торпедоносеца, купени на части от Франция. От българска страна участва монтажна бригада под ръководството на инж. Родев.
Иван Родев оставя трайна следа в развитието на учебната литература на Морско училище. През 1910 – 1911 г. издава учебника „Парни котли“.
Пръв Началник е на откритата през 1912 г. Пристанищна работилница във Варна. Във Варненското пристанище служи до 30 юни 1925 г.
През 20-те години на ХХ век френската класификационна организация „Бюро Веритас“ определя инж. Родев за свой експерт с район на действие българското крайбрежие и р. Дунав.
Едновременно с класификационните наблюдения инж. Родев започва да доставя голяма номенклатура корабни изделия и материали. През август 1932 г. Варненският окръжен съд вписва в своя едноличен търговски регистър фирмата „Инженер Иван Родев“ със седалище Варна.
Инженер Иван Родев дава тласък на още едно значимо за нашите условия морско дело. На 25 февруари 1934 г. в неговото бюро е проведено учредителното събрание на Корабостроителната, механожелезарска и производителна кооперация „Нептун“. Кооператорите го избират за пръв председател.
Наред с професионалната си дейност инж. Родев активно участва в обществения живот. Член е на Варненското археологическо дружество.
Инженер Иван Родев умира на 6 октомври 1934 г.
В памет на своя пръв председател през 1937 г. членовете на кооперация „Нептун“ наричат на негово име един от новопостроените си делфиноловни кораби.
Повече за инженер-корабостроителя Иван Родев може да се прочете в книгата на инж. Иван Алексиев „Омаяни от кораби мъже“, том 1, Варна, 2006 г., с. 366 – 384
2013, декември
165 г. от рождението на вицеадмирал Макаров (1848 г. – 1904 г.) -един от пионерите в минното дело, пътешественик, хидрограф и изобретател
Вицеадмирал Степан Осипович Макаров е роден в гр. Николаев (дн. Украйна), през 1848 г. в семейството на флотски офицер. След преместването на фамилията в гр. Николаевск на Амур, С. Макаров постъпва в тамошното щурманско морско училище, което завършва през 1865 г. първи по успех. През следващите няколко години плава на различни бойни кораби, и патентова първите си научни разработки в областа на корабостроенето. През 1876 г. е преместен в руския черноморски флот, където по негово предложение, един от закупените за нуждите на флота в навечерието на руско-турската война пътнически кораби – „Велик княз Константин“ е въоръжен и оборудван да превозва минноносни катери. Макаров и командваният от него кораб вземат активно участие в руско-турската освободителна война от 1877 -1878 г.
През м. април 1877 г. командваният от С. Макаров „Велик княз Константин“ и миноносните му катери започват действия срещу превъзхождащия османски флот в района на дунавското устие и чермонорския басейн. На 28-29 май 1877 г. в района на Сулина е атакуван и изваден от строя броненосния корвет „Иджалие“. До края на войната са извършени още няколко атаки срещу османски търговски и военни кораби, между тях и първата в света успешна торпедна атака при която е потопена канонерката „Интибах“. Малко преди това С. Макаров е повишен в чин капитан II ранг.
Поради нарастналата опасност от намеса на английския флот във военните действия, на капитан Макаров е заповядано да подготви минирането на устието на Босфора и на отделни пунктове по българското крайбрежие, сред които заливите при Варна и Бургас.
Капитан Макаров е сред руските представители в смесената руско-турска комисия по предаване на крепостите Шумен и Варна, като в края на същия месец комисията отпътува от Констанинопол за Варна на борда на командвания от него кораб. Така той взема дейно участие и в подготовката за освобождение на Варна.
Възходящата кариера на талантливия офицер продължава и през следващите две десетилетия първо в балтийския флот, а след това и като командващ средиземноморската ескадра на руския императорски флот със звание – вицеадмирал.
Негово дело е и концепцията за първия руски ледоразбивач „Ермак“. По време на Руско–Японската война вицеадмирал Макаров е назначен за командващ тихоокеанския флот на руската империя. Загива на 31 март 1904 г. на борда на броненосеца „Петропавловск” потопен от японска мина в близост до Порт Артур.