2 ноември
1885, 2 ноември
Началото на Сръбско-българската война и участието на флота
Съединението на Княжество България и Източна Румелия предизвиква недоволството на съседните държави, за които териториалното разширение на България е нарушаване равновесието на Балканите. Подтиквана от Австро-Унгария, на 2 ноември (стар стил) 1885 г. Сърбия обявява война на България. Българският княз Александър Батенберг издава манифест, с който призовава всички българи с оръжие да защитят своето отечество и свобода.
Сръбско-българската война е изпитание за младата българска армия. Основните й сили са съсредоточени на юг срещу Османската империя, а Русия изтегля своите офицери от България и оставя българската войска без нужните й кадри. Настъплението на сръбската армия е в две основни направления – към София и към Видин. В решителните сражения при Сливница на 5 – 7 ноември 1885 г. сръбските войски са отблъснати и българите преминават в настъпление. Защитата на Видин се ръководи от капитан Атанас Узунов, a всички български защитници са опълченци, запасни, доброволци и няма нито един редовен войник. За отбраната на града голяма заслуга има българската Дунавска флотилия.
Сърбия не притежава военен флот на р. Дунав и на българските кораби не се налага да водят боеве, а извършват основно транспортна и съобщителна дейност. Те патрулират по реката, подпомагат армията в разузнавателните операции. От изключително значение е транспортната дейност на Дунавската флотилия, тъй като пътищата в Северна България са лоши, а единствената жп линия е между Варна и Русе. С корабите бързо се превозват подкрепления: войници, доброволци, санитарни части и се доставят муниции, оръдия и стрелково оръжие, храни и материали. Всеки кораб изпълнява конкретни задачи. „Голубчик“ действа между Русе и Видин и снабдява обсадената крепост. Яхтата „Александър I“ извършва рейсове между Русе и Лом, а „Взрив“ и „Опит“ плават от Русе до Оряхово, Лом, Арчар и Никопол и снабдяват частите на Северния отряд. В най-тежките дни плавателните съдове се пребазират близо до военните действия – параходът „Взрив“ и катерът „Фардинг“ в Лом; миноноската „Черепаха“ в Арчар; миноноската „Бичок“ и парните катери „Бавария“ и „Мотала“ във Видин. С тях се пренасят заповеди и донесения, използват се за снабдяване и разузнаване.
От септември до края на войната параходът „Взрив“ извършва 10 двойни рейса, „Голубчик“ – 45, „Опит“ – 28, а „Александър I“ – 35. Катерът „Мотала“ успява да се прояви като пленява ветроход с провизии за противника и разузнавателна лодка. Отличава се и командирът на парахода „Голубчик“, руският емигрант Владимир Луцки, който използва тактически хитрости – пребоядисва и сменя името на кораба, издига чужд флаг, преоблича екипажите в цивилни дрехи и др., за да заблуди врага и да достави ценните товари във Видин.
Въпреки големите рискове екипажите изпълняват поставените задачи без загуби. Безспорни са заслугите им за отбраната на Северозападна България и за защитата на Видинската крепост. Това са първите бойни успехи на военния ни флот, който издържа с чест изпитанията и дава своя принос за победата на България във войната.
3 ноември
1891, 3 ноември
Роден контраадмирал Сава Иванов
Сава Николов Иванов е роден на 3 ноември 1891 г. в Търново. Учи в родния си град и във Военното училище в София, което завършва с отличие през 1910 година. Изпратен е да учи в Морския кадетски корпус в Санкт Петербург. Завършва го успешно на 28 април 1914 година с прекъсване за участие в Балканската война. След завръщането си в България през есента на 1914 г. заема длъжността адютант на Подвижната отбрана и флаг-офицер на отряда миноносци. По време на Първата световна война, през 1916 г., мичман I ранг Иванов е изпратен на обучение за морски летец в Германия. След завръщането си в България участва в бойни полети, а през 1918 – 1919 г. е командир на водохвърчилната станция във Варна. Създава първата българска морска метеорологична станция. След войната е командир на миноносец „Строги“ и на група кораби от Морска полицейска служба.
В края на 1928 г. капитан II ранг Сава Иванов е назначен за началник на Морското машинно училище. Чете лекции по метеорология, океанография, морска авиация и военноморско въздухоплаване. Негова е основната заслуга за честване 50-годишния юбилей на училището. От 1933 до 1935 год. е командир на Дунавската флотилия. От 1935 до 1938 е командир на Морската дивизия, т.е. командва Българския военноморски флот. Сава Иванов се уволнява от Флота през 1939 г. и става директор на Черноморския научен институт към Българския народен морски сговор.
По времето на Втората световна война Сава Иванов е мобилизиран. Първо е изпратен в Беломорието да оглави комисията по гранични въпроси, а по-късно е в Белград като военно аташе и офицер за свръзка с германското командване за координация действията на българските дунавски миночистачи. С царска заповед от 4 декември 1941 година е произведен в звание контраадмирал.
След промените през 1944 година е изселен за 6 месеца в Добруджа.
Сава Иванов е един от създателите и най-дейните ръководители на Българския народен морски сговор и редактор на неговото списание „Морски сговор“.
Той е крупна фигура в българската военноморска история и историография. Автор е на 16 книги, сред които „История на Дунавската флотилия за периода 1879 – 1935 година“, студията „Противоподводната и противовъздушната отбрана на морското крайбрежие”, съставя „Правилник за управление на българския флот в мирно време”. Най-значимият му научен труд е „Библиография на Черно море и крайбрежията му“, който е резултат на 20-годишна работа. Написал е 372 статии и е превел 32 книги.
Умира на 1 април 1958 г. в София.
Негов барелеф е поставен в Алеята на преподавателя на Морското училище, което е признание за приноса му като преподавател и началник на училището.
1943, 3 ноември
Роден старшина I степен Димитър Атанасов Димитров
Димитър Атанасов Димитров е роден на 3 ноември 1943 г. в с. Сушица, област Велико Търново. Баща му загива през Втората световна война на фронта при Мохач, Унгария, и малкият Димитър е отгледан от баба си Кина.
На 23 октомври 1962 г. постъпва в казармата в Горна Оряховица, в школата за химици. След успешно завършване на школата е изпратен във Военноморския флот като специалист химик. Служи на голям преследвач на подводници (БО) с бордови № 17. На 24 септември 1963 г. е произведен в звание „старши матрос“.
На 4 март 1965 г., докато корабът е на бойно учение в морето, невнимателен изстрел попада в погребите. Складът с оръжията и взривните материали се изпълва с гъст, отровен дим. Има опасност от взрив на кораба. В погреба слизат командирът на отделение химици старши матрос Димитър Атанасов, главен старшина Васил Вачев и старшина II степен Васил Ангелов и започват да изхвърлят сандъците с боеприпаси. Димитър Атанасов сваля противогаза, чиито окуляри са се замъглили, за да не му пречи. Димящият сандък е открит и изхвърлен зад борда. Корабът е спасен, но отровните газове поразяват белите дробове на старши матрос Димитър Атанасов. На 6 март той умира от белодробен оток.
Погребан е в родното си село с военни почести.
За проявен героизъм в мирно време с указ на Народното събрание на Димитър Атанасов Димитров е присвоено званието „Герой на социалистическия труд“, златна звезда и орден „Георги Димитров“. Командването на флота му присвоява посмъртно звание старшина I степен. На 6 март 1966 г. във Военноморска база – Варна, е открит паметник на героя. В с. Сушица е създаден Моряшки парк, носещ неговото име, а в двора на родната му къща е поставена паметна плоча.
4 ноември
1872, 4 ноември
Роден полковник Милко Железов
Милтиад (Милко) Железов е роден на 4 ноември 1872 г. в гр. Варна, където завършва гимназия. През 1890 г. постъпва във Военното училище и завършва с пълно отличие, специалност артилерист. Изпратен през 1904 г. на обучение в Русия – в сухопътно-крепостния отдел на Артилерийската офицерска школа, Железов настоява паралелно с това да посещава курса и на бреговия отдел на школата. През 1905 г. създава нов изчислителен прибор, осигуряващ ефективна стрелба, който се използва в руската армия до Втората световна война, за което получава руския орден „Св. Ана“.
През 1909 година, след като огневата позиция на двете 240 мм брегови оръдия е почти завършена, M. Железов поема командването на бреговата батарея. Бойното й кръщение е по време на Първата Балканска война. На 11 октомври 1912 г. турският крайцер „Меджидие“ влиза в обсега на батареята, командвана от капитан Железов. Изстрелите от българските оръдия принуждават противниковия крайцер да се оттегли и да се откаже от обстрел над Варна. По врема на Втората Балканска война майор Железов воюва във Видинския крепостен батальон.
В началото на Първата световна война Милко Железов е командир на самостоятелно поделение – Брегова артилерийска отбрана. На 14 октомври 1915 г. 22 руски кораба, сред които „Императрица Мария“, „Св. Пантелеймон“, „Св. Евстатий“ и др., обстрелват Варна. Тъй като руската флотилия е извън далекобойността на българските оръдия, бреговата артилерия не отговаря на огъня. Едва след появата на немските подводници UB I-7 и UB I-8 Варна е спасена. Решението на Железов да не обстрелва руските кораби, въпреки че е напълно логично и професионално обосновано, му коства кариерата на брегови артилерист. Той е изпратен на добруджанския фронт като командир на отделение от 5-и артилерийски полк, който се прославя при Тутракан и Кубадин-Кокарджа.
През 1921 г. Милко Железов минава в запаса. След 1944 г. е съден от Народния съд и интерниран по недоказани обвинения в сътрудничество с германците по време на Втората световна война. Впоследствие е реабилитиран.
Умира през 1955 г. във Варна. Милко Железов оставя за поколенията много статии, дневници и спомени от преживените войни за национално обединение.
8 ноември
1912, 8 ноември
Победоносната атака на „Дръзки” срещу турския крайцер „Хамидие”
През Първата Балканска война, на 8 ноември 1912 г., военният ни флот отбелязва първата бойна победа – успешната атака на отряда торпедоносци срещу многократно превъзхождащия го противник – група турски кораби, сред които и крайцерът „Хамидие“.
Една от главните задачи пред българския флот по време на войната е прекъсването на германските доставки за турската армия, които се извършват по море през румънското пристанище Кюстенджа.
В началото на войната за началник на Подвижната отбрана е назначен капитан II ранг Димитър Добрев. Поддържайки непрекъснат контакт с крайбрежните семафорно-наблюдателни постове, той получава сведение за движение на турски военни съдове и издава заповед торпедоносците да излязат и да ги атакуват. В състава на отряда са четири торпедоносеца: „Летящи“ с командир лейтенант Димитър Альов, на борда му е и командирът на отряда капитан II ранг Д. Добрев; „Смели“ с командир лейтенант Неделчо Недев; „Строги“ с командир лейтенант Петър Стоянов и „Дръзки с командир мичман I ранг Георги Купов и помощник-командир мичман Кирил Минков.
Отрядът среща неприятеля на 32 мили на изток от Варна. Първи изстрелва своето торпедо „Летящи“, а след него „Смели“, „Строги“. Последен изстрел дава „Дръзки“, който успява да се приближи най-много до турския кораб. За този момент мичман I ранг Кирил Минков, възпроизвел изстрела, пише: „Чуствах, че съдбата на неприятелския кръстосвач е в моите ръце и че е достатъчно само едно дръпване, за да го изпратя на дъното на морето или най-малкото – да го повредя тежко. Дръпнах дръжката, след 3 – 4 секунди чух страшен взрив и видях грамаден воден стълб”. Турският крайцер с голяма пробойна в носовата част се накланя напред. Полупотопен, по-късно той е изтеглен до Истанбул.
Към мястото на атаката се приближават други турски кораби. Оръдията им обстрелват нашите торпедоносци. „Дръзки“ получава попадение в димовата тръба, а един моряк от екипажа на „Смели“ е ранен.
За атаката капитан I ранг Георги Купов пише: „След Руско-японската война атаката на българските торпедоносци беше единствената произведена точно по изискванията на правилата за торпедна тактика”. След този български успех турските военни конвои са принудени да се съобразяват с военния ни флот и се движат далеч от брега. Спира обстрела на българските градове и българските позиции при Чаталджа.
С тази победа младият български флот заявява своето присъствие в Черно море, с което противникът трябва да се съобразява.
12 ноември
1897, 12 ноември
Създаване на Военноморска база Варна
С указ № 40 от 12 ноември 1897 г. се постановява разделянето на Флотилията на Дунавска флотилия с щаб в Русе и Морска част с щаб във Варна. Указът е последван от обявяване на Привременно положение за управление на Морската част. В него ръководните функции и отговорности са изцяло на началника на Морската част. За пръв началник на Морската част е назначен капитан II ранг Пол Пишон, шеф на френската военнноморска мисия. На 21 ноември 1897 г. е създадена работилница, където се извършват не само ремонти, но се обучават и технически кадри за флота. Днес неин наследник е КРЗ „Флотски арсенал“.
През 1898 г. е доставен учебният крайцер „Надежда”, построен в Бордо, Франция. Същата година в Русе е завършен и пристига във Варна корабът „Калиакра“. През 1907 – 1908 г. са пуснати на вода шестте закупени от Франция торпедоносци – „Дръзки“, „Смели“, „Храбри“, „Шумни“, „Летящи“ и „Строги“. Формира се 240-мм брегова батарея с две оръдия „Шнайдер“. От Франция са доставени и 240 заградни мини „Соте Арле“ използвани през Първата Балканска и Първата световна война за защита на Варненския бряг.
В началото на XX в. Варненската военноморска база осъществява първите международни морски контакти. Крайцерът „Надежда“ прави 19 плавания до чужди, предимно руски пристанища, а кораби от Руския черноморски флот посещават 8 пъти Варна. Два пъти през 1901 и 1902 г. във Варна гостува и германският военен учебен кораб „Лорелай“.
14 ноември
1978, 14 ноември
Открита е фериботната връзка Варна – Иличовск
На 14 ноември 1978 г. едновременно във Варна и Иличовск (Съветско пристанище на Черно море, днес в Украйна) е официално открита фериботната връзка между двата града.
Засилените стопански връзки и нарасналият обем на товарните превози между България и СССР през 70-те години на XX в. налагат търсенето на нови възможности за осъществяването им. През 1975 г. е подписана спогодба между правителствата на Съветския съюз и България за организиране на фериботна връзка между пристанищата на Варна и Иличовск, след което започва едновременно строителство на фериботни гари и пристанища в двата града и са поръчани два български и два съветски ферибота.
Във Варна за фериботния комплекс е определен южният бряг на Белославското езеро, срещу пристанище Варна – Запад.
Фериботното пристанище разполага с пирс дълъг 210 м и широк 15 м. Подемно-преходен мост свързва коловозите на главната палуба с бреговите коловози. Различието в междурелсието на съветската и българската жп мрежа се преодолява чрез смяна на ходовата част (талигите) на съветските вагони в специално изграден пункт. С това уникално съоръжение терминалът предлага един от най-късите и евтини пътища за товарите между Европа и Азия.
Превозите се осъществяват от два български ферибота – „Героите на Севастопол“ и „Героите на Одеса“ и два съветски (сега украински) – „Герои Плевны“ и „Герои Шипки“. Те са построени по един проект, с еднакви технико-експлоатационни характеристики и приемат вагоните на три палуби.
С изграждане на фериботния комплекс се осигурява по-голяма превозна способност, намаляват се транспортните разходи, увеличават се бързината и ефективността на превозите. В резултат на това се реализира значителен финансов ефект.
Сега Варненският фериботен комплекс се оперира от националните превозвачи Параходство БМФ и НК БДЖ. Четирите фериботни кораба, всеки с капацитет от 108 вагона или 920 автомобила, обслужват редовните линии до Украйна (пристанище Иличовск) и Грузия (пристанища Поти и Батуми). Нова фериботна линия свързва Варна с руското пристанище Кавказ. Линията се обслужва от два руски еднопалубни кораба м/к „Авангард“ и м/к „Славянин“ с капацитет да превозват съответно 45 и 50 вагона.
17 ноември
1898, 17 ноември
Освещаване на учебния кораб „Надежда“
В програмата за развитие на българския черноморски флот, подготвена от ръководителя на първата френска военноморска мисия капитан-лейтенант Пол Моро, се предвижда поръчването на един учебен боен кораб от тип авизо. На него следва да се провежда обучението на широк кръг специалисти с оглед бъдещото разширяване на флота.
В края на март 1897 г. започват преговори с фирмата Société anonyme des Chantiers &Ateliers de la Gironde в Бордо и на 3 май (15 май н.ст.) с нея е сключен договор за строеж на кораб на стойност 1 460 000 златни лева, въоръжението му на стойност 241 396 лв. е договорено със Shneider & Со.
Съгласно изискванията, заложени в поръчката, авизото има следните параметри: водоизместване – 717 т, дължина – 65 м, широчина – 8.28 м. Въоръжението включвало шест оръдия – две 100 мм, две 65 мм и две 47 мм, както и два торпедни апарата. В предварително заложените спецификации е предвидена скорост от 17 възла, но при изпитанията са достигнати 19 възла. На завършения съд е дадено името „Надежда“. На 22 септември (3 октомври н.ст.) 1898 г. корабът е спуснат на вода и е приет от началника на българския флот и командир на „Надежда“ капитан II ранг Пол Пишон и новосформирания български екипаж. Още същия ден корабът напуска пристанището на Бордо. След неколкодневен престой в Лисабон преминава през Гибралтар на път за следващата си спирка – Алжир. Това са и първите визити на български кораб в тези пристанища. Походът на кораба към Гърция е белязан от силна морска буря, в която българският му екипаж доказва качествата си и получава признанието на френските офицери. След кратък престой в Пирея, „Надежда“ се отправя към Дарданелите. Сутринта на 16 ноември авизото навлиза в Мраморно море и през Босфора продължава към Черно море. Рано на следващата сутрин учебният кораб спуска котва пред двореца „Евксиноград”.
На борда му са приети княз Фердинанд I и княгиня Мария-Луиза, след това заедно с височайшите си пасажери „Надежда“ се отпрявя към Бургас, където по спомени на съвременници акостирал малко след 12.30 на обяд на 17 ноември (29 ноември н. ст.). Тук е извършен молебен и водосвет, с което корабът е официално осветен на българска територия. По-късно през същия ден „Надежда“ се връща във Варна, където е базиран и през следващите години.
Корабът става учебна школа на десетки български военни моряци. През Първата Балканска война (1912 – 1913) от неговата радиостанция, заедно с бреговата радиостанция „Франгата”, се води „първата война в ефира“, по думите на капитан I ранг Сава Иванов, като се смущават радио комуникациите на противника. В края на Първата световна война „Надежда“ е задържан в руската военноморска база Севастопол и повече не се връща в България.
18 ноември 1891 г. – роден Георги Велчев, художник маринист
Георги Велчев е роден на 18 ноември 1891 г. във Варна. Още като ученик пътува до Русия и успява да се наслади на невероятните колекции на Ермитажа и Третяковската галерия. Учи в Държавното художествено-индустриално училище в София, което завършва през 1920 година. Негови учители са Иван Мърквичка и Стефан Иванов. По време на Първата световна война (1915 – 1918) прекъсва следването си и е военен художник в щаба на Първа армия. След войната, от 1920 г. до 1922 г., Велчев живее в Париж, а през 1923 г. в Германия – в Мюнхен, Берлин, Бремен. Рисува в планините на Тирол, посещава и Италия.
През 1924 г. той е в Ню Йорк, където остава до 1931 г. и прави осем изложби. Пътува до Маями, Сан Франциско, Филаделфия, посещава Канада и Хавайските острови. Икономическата криза в САЩ го принуждава да се завърне в България, където остава до края на живота си.
В България художникът живее и работи в родната си къща във Варна. Той продължава неуморното си пътуване – в села и градчета, в планински и крайморски места и ги пресъздава в картините си. Най-силно е привлечен от морето като изобразителен мотив. Предпочита да интерпретира изпълнената с богата символика среща между морската шир и самотния скалист бряг. Маринистичните творби на Георги Велчев са ненадминати в българската класическа живопис и са съизмерими единствено с платната на Александър Мутафов.
Умира през 1955 г. Днес родната му къща във Варна е къща-музей „Георги Велчев“.
18 ноември
1908, 18 ноември
Официално е открито новопостроеното пристанище Видин
Град Видин е първото голямо българско пристанище по течението на река Дунав. След Освобождението 1878 г. главен поминък на жителите са търговията и риболовът. За развитието на речното корабоплаване от голямо значение е изграждането на модерно за времето пристанище.
Търгът за строителството на Видинското пристанище е проведен на 18 юли 1898 г., а договорът е подписан на 25 юли с.г. По това време Видин има 16 400 жители.
Строежът излиза на държавата 412 514 златни лева. Средствата за строежа са осигурени от специална такса наречена полупроцентов сбор, която съгласно „Правилник за полупроцентовия сбор“ трябва да се използва „за направа и подобрение на пристанищата и скелите в княжеството …“. За сметка на дунавските пристанища до 1894 г. са събрани всичко 3 617 993 лв. От тия суми впоследствие са изразходвани само средства за изучаване на пристанищата и за постройката на Видинското пристанище.
Всички проекти и цялата работа е извършена от български инженери, техници и работници от системата на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Пристанището е с изградена каменна защитна наклонена стена. Характерното за този метод е, че в основата под каменната стена са забити 4–5-метрови колове с диаметър 30–40 см от бук или дъб, за да поемат колебанията при земетръсите – едно не съвсем рядко явление в този регион. Този начин на строеж е въведен от български инженери и майстори строители. Използван е и при строителството на другите дунавско пристанища – Русе (1912) Свищов (1913) и Лом (1915).
Пристанище Видин е открито официално на 18 ноември 1908 г.
21 ноември
1891, 21 ноември
Роден капитан ІI ранг Васил Игнатов
Васил Игнатов е роден на 21 ноември 1891 г. в Станимака (Асеновград). Баща му е участник в Съединението като един от помощниците на Чардафон. Завършва френския колеж в Пловдив, след което постъпва във Военното училище в София. Като отличник е изпратен да учи във Военноморското училище в Санкт Петербург. В навечерието на Балканската война се завръща в България и служи като навигационен офицер на крайцера „Надежда“. По време на Първата световна война е изпратен на специализация за подводно плаване в Германия. След завръщането си служи на българския „Подводник 18“ като помощник-командир. По-късно е помощник-командир на миноносец „Шумни“. След трагичната гибел на лейтенант Кирил Минков е назначен за командир на Минната рота. След войната от 10 юли 1920 до 1 януари 1921 г. е началник на Машинното училище във Варна.
Напуска флота и постъпва като търговец във фирмата на тъста си Аврам Великов Христов. От 1927 до 1831 г. е народен представител в XXII обикновено народно събрание.
Развива широка обществена дейност. Той е един от инициаторите за създаването на Българския народен морски сговор, член на управителния съвет и дългогодишен главен секретар на организацията. Автор е на много публикации в списание „Морски сговор“. През 1941 г. е мобилизиран, за да предаде опита си като минен офицер на младите командири от флота. От юни 1942 до 9 септември 1944 г. е заместник-председател на Българско речно плаване – Русе. Като един от ръководителите на „Звено“ става председател на Търговската камара във Варна, но скоро след това се оттегля от политическия живот поради несъгласие с ръководството на Отечествения фронт.
1899, 21 ноември
Роден капитан І ранг Георги Пецов
Капитан I ранг Георги Георгиев Пецов е роден на 21 ноември 1899 г. в град Габрово. Военното си образование започва на 14.05.1917 г. с постъпването си във Военното училище в София, където е зачислен в юнкерската рота. През 1920 г. завършва курс за морски офицери, произведен е в звание мичман II ранг и постъпва на служба в Морската полицейска служба на р. Дунав. От 1924 г. е назначен като възпитател в Морското училище. През 1927 г. с министерска заповед е командирован в Германия, където следва Хидрология и метеорология във Фридрих-Вилхелмовия университет в Берлин. През 1931 г. защитава дисертация на тема „Произход, честота и съдба на наблюдаваните в Черно море циклони от 1889 до 1912 г.“, за което е удостоен със степен „Магистър на свободните изкуства“ и „Доктор по физика на морето“. С последната става и доктор на Кралската шведска академия на науките. Със заповед № 85/ 31.05.1932 г. завършва успешно курса в Торпедно-разузнавателното училище във Фелсбург (Германия) и след завръщането си в България заема различни командни длъжности: от командир на миноносец „Смели“ до началник на Щаба на ВМС. През 1936 г. е изпратен на XI летни олимпийски игри в Берлин като наблюдател на БОК. В този период е и главен ръководител по воден спорт на БНМС и сътрудник на вестник „Морски преглед“.
През 1939 – 1940 г. става началник на Морското училище в Созопол, където разработва и изнася лекции по метеорология, хидрография, навигация, морско право и астрономия. Произведен е в звание капитан I ранг през 1944 г. С царска заповед № 123/ 1944 г. е назначен за командващ Морските войски, като длъжността приема от контраадмирал Асен Тошев. С писмо от Министерството на войната №3808 от 08.12.1944 г. предава длъжността на капитан I ранг Стефан Цанев. Впоследствие е съветник по морските въпроси в Българо-съветската комисия по Примирието. От 1946 до 1954 г. е назначен за преподавател в НВМУ „Н. Й. Вапцаров“ в катедра „Корабоводене и морска практика“. Oт 1951 г. e началник на катедрата, като преподава следните дисциплини: навигация, океанография, хидрография, метеорология и международно морско право. През 1954 г. издава първия учебник по океанография. Прекратява преподавателската си кариера през 1960 г.
Почива на 10.08.1970 г. в град Варна. На 20 май 2006 г. във Висшето военноморско училище „Н. Й. Вапцаров” е открита Алея на преподавателя и сред удостоените с барелеф е и капитан І ранг д-р Георги Пецов – първият български морски офицер, защитил дисертация.
30 ноември
1865, 30 ноември
Роден подполковник Тодор Маринов Соларов
Тодор Соларов е роден на 30 ноември 1865 в гр. Мачин, Румъния.
Изпратен е да учи в Морското техническото училище – Механически отдел, в гр. Кронщат, Русия, като стипендиант на Военното министерство на Княжество България. Завършва го през 1890 г., като придобива звание инженер-механик. След четири месеца служба в Руския военен флот Тодор Соларов напуска по собствено желание и се завръща в България. На 9 януари 1891 г. е назначен за механик III клас на военните параходи „Крум“ и „Александър“. От 1 януари 1892 г. е помощник на Портовия механик в Арсенала на Дунавската флотилия, а от 25 януари 1899 г. е инженер-механик и едновременно с това завеждащ Арсенала. Като действащ флотски корабен механик многократно е командирован на плаване по р. Дунав с параходите на флота, като следи за изправността на машините и подготвя огнярните команди на корабите. Във Флотския арсенал наблюдава работата по ремонта на машината и парния котел на парахода „Крум“, ръководи работата на строящите се там корпуси и парни машини на катерите „Амалия“ и „Калиакра“. В същото време преподава по специалните предмети в Машинната школа при Флотилията и ръководи практическите занятия. За да улесни учениците издава първите учебници по морска техника – „Кочегарно дело“ (1899) и „Водотръбни котли“ (1899).
На 25 септември 1900 г. е назначен за началник на Машинното училище при Флота, която длъжност изпълнява до 1905 г. През цялото време е и преподавател по специалните предмети. Допринася за развитието и утвърждаването на училището като въвежда нови учебни планове и програми, съобразени със световния опит. Поощрява подготовката и издаването на учебници, така че до 1905 г. излизат 6 нови учебника. Благодарение на неговите грижи и постоянство в края на 1904 г. Машинното училище при флота е признато за средно техническо учебно заведение.
От 1 януари 1906 г. е назначен за Началник на Флотския арсенал и Хелинга във Варна. В края на същата година е командирован във Франция в корабостроителниците на фирмата Шнайдер за техническото наблюдение при изработването на корпусите, парните машини и котлите на торпедоносците. Във Варна той ръководи тяхното сглобяване и спускането им на вода.
В началото на 1912 г. е назначен за Началник на Арсенала и Съоръженията във Флота, състоящи се от Арсенал, Хелинг, Дестилатор и Работилница във Варна и Работилница в Русе за Дунавската флотилия. През същата година е произведен в инженер-механик подполковник.
Службата му в българския военен флот продължава до 23 ноември 1913 г., когато се уволнява по собствено желание. Тодор Соларов умира през 1920 г.