1 август
1937, 1 август
Открито е новото пристанище в Царево
Новото пристанище има вълнолом с дължина 276 м, състоящ се от две праволинейни части. Средната височина на вълноломната стена е 2,40 м от нивото на водата, а дълбочината при челото е 14 м. Общата дължина на кейовите стени е 165 м: едната е 65 м и е с дълбочина 3,50 м, а другата – 100 м, с дълбочина 4,40 м. Акваторията на пристанището е с обща площ от 25 000 кв.м при средна дълбочина 4,10 м. Тези характеристики позволяват акостирането на неголеми параходи и ветроходи, както и на многобройните гемии, които обслужват връзките на града с другите черноморски селища и износа на дървен материал за Цариград.
В церемонията при откриването участва цар Борис III, който пристига в Царево на борда на парахода „Цар Фердинанд“. Прехода до официалната трибуна той прави с миночистачна лодка „Вяра“. Откриването на новото пристанище на град Царево става със специален ритуал, при който цар Борис ІІІ разсича лентата върху нактоуза на торпедоносец „Дръзки“.
2 август
1915, 2 август
Роден е инженер-корабостроителят Владимир Рождественски
Владимир Рождественски е роден на 2 август 1889 година в с. Казинка, Курска област, Русия, в семейството на свещеник и учител. През 1915 година завършва Корабостроителния факултет на политехническия институт в Петербург със звание „морски инженер“ и с правото да строи „всякакъв род кораби и корабни машини и механизми“.
През 1916 година полага изпити по военно корабостроене, морска артилерия и минно дело и е произведен в чин подпоручик в корпуса на инженер-корабостроителите. След края на войната е демобилизиран и намира работа в пристанището на Одеса.
Нарастващата несигурност го принуждава да напусне Русия и заедно със семейството си да се засели в България. При пътуването се изгубват всички документи, удостоверяващи значителната му квалификация, което му създава множество затруднения в професионалната реализация през следващите десетилетия. Без тях той намира за кратко работа като надничар във военния флот, където взема участие в изваждането на шлепове потънали по Дунав в района на Русе и Лом. Скоро е съкратен от военния флот поради военните ограничения наложени от Ньойския договор и намира работа в пристанището на Варна.
Едва през 1926 година Вл. Рождественски е назначен на инженерна длъжност в акционерното дружество за строеж на кораби, локомотиви и вагони „Кораловаг“. През 1930 година преминава на работа в Пристанищната работилница – Варна, но икономическата криза го оставя без постоянна работа през 1932 г.
През 1935 година е назначен отново в Пристанищната работилница – Варна, където му е възложено проектирането на 50 местна желязна моторна лодка (бъдещата „Галата“). През следващите няколко години Рождественски заема длъжностите: началник на конструкторското бюро в Корабостроителната и машинна работилница – Варна, началник отдел „Корабостроене“ в Управление „Воден транспорт“ към Министерството на транспорта, от 1951 година е главен конструктор в КОРБСО, а от 1954 година – старши инженер-конструктор в същата институция. Тази позиция заема до пенсионирането си през 1958 г.
През периода, в който е главен конструктор, с негово участие са разработени над 30 проекта за плавателни съдове и съоръжения. Сред тях са: серията пътнически кораби тип „Галата“, хидрографският кораб „Капитан I ранг Матей Стойков“, товарен кораб „Рила“, пътнически кораби тип „Каварна“, товарните кораби „Димитър Кондов“, „Благой Касабов“ и др.
Макар и с известно закъснение, личният му принос към корабостроенето у нас е оценен високо. През 1942 година му е присъден орден „За гражданска заслуга“, а през 1957 година и орден „Червено знаме на труда“.
През 1949 година Владимир Рождественски е привлечен като хоноруван преподавател в Държавния университет във Варна, три години по-късно, през 1952 година е произведен в чин капитан III ранг. От 1960 година е член и на Съюза на научните работници в България. Инженер-корабостроителят Владимир Рождественски умира на 2 февруари 1966 г.
7 август
1981, 7 август
Първото връчване на преходната наградата Златен глобус „Кор Кароли“
Преходната награда „Златен глобус „Кор Кароли“ е учредена през 1980 година по идея на Борис Ганчев. Създадена е в памет на кап. Георги Георгиев – първият българин, обиколил света с ветроходна яхта, и се присъжда за най-доброто за годината българско морско ветроходно постижение.
Наградата Златен глобус „Кор Кароли“ представлява позлатена месингова сфера. Върху нея са очертани контурите на континентите и пътят на яхтата „Кор Кароли“ около Земята. Глобусът се съхранява под стъклен похлупак. Поставен е върху махагонова поставка, върху която има две табелки с надпис – отпред: „Награда „Кор Кароли“ за най-добро българско морско ветроходно постижение за годината в памет на Героя на НРБ кап. Георги Георгиев“, а отзад – „Учредител на наградата Борис Крумов Ганчев“. За съхранение и пренасяне на наградата е изработена специална кутия, на която от вътрешната страна са табелките с името на поредния носител на наградата, името на яхтата и годината.
За първи път преходната награда „Златен глобус „Кор Кароли“ е връчена на 7 август 1981 година на Николай Джамбазов за участието му в състезанието „OSTAR 80“ с яхта „Тангра“ от Плимут до Нюпорт и от Ню Йорк до Бермудските острови.
След това се връчва всяка година на 20 декември – датата, на която капитан Георги Георгиев започва и завършва своето самотно околосветско плаване (1976 – 1977). През останалото време наградата се съхранява във Военноморския музей и може да се види в постоянната му експозиция.
Първите десет години глобусът се връчва от името на яхтклуб „Капитан Георги Георгиев“, а след това от фондация „Кор Кароли“, официално учредена през 1992 г.
12 август
1855, 12 август
Роден е Густав Карлсон – първият водолаз на служба в България
Густав Иванович Карлсон е роден на 12 август 1855 година в градче, близо до гр. Тарту, Естония, тогава в пределите на Руската империя. Получава военна подготовка в Кронщатското Адмиралтейство и през 1876 година постъпва на служба като водолаз в пристанището на Кронщат. По време на Руско-турската война от 1877 до 1878 година унтерофицер-водолаз Густав Карлсон е назначен за старши на една от двете водолазни групи, които работят по река Дунав. От първите дни на войната те оглеждат подводната част на кораби и съоръжения, почистват от заплетени въжета винтовете на кораби, участват в поставянето на минни заграждения и в изваждането на потънали кораби. Най-много работят по построяването и поддържането на понтонните мостове по река Дунав.
След войната Густав Карлсон остава на служба в България и от 1/13 август 1879 година е назначен във Флотилията и Морската част в Русе като водолаз и механик. Той има пионерен принос в развитието на водолазната дейност в българския флот и за подготовката на български водолази. Служи като трети механик на новоприетата яхта „Александър“, участва в Сръбско-българската война (1885 г.), включва се в строежа на парния катер „Калиакра“, спуснат на вода през 1898 година. В българския военен флот той служи 27 години.
През 1911 година заедно със сина си Фердинанд Карлсон участва в основаването на Командитно дружество „Карлсон и С-ие“ в Русе за изработване на метални изделия, което работи до октомври 1914 година. На тази фабрика през 1912 година Военното министерство възлага изработването на част от първите български ръчни гранати. Дълги години Густав Карлсон работи в областта на мелничното строителство.
Густав Карлсон получава българско поданство и до края на живота си живее в България. Умира на 21 ноември 1942 година в Разград.
1876, 12 август
Роден е капитан I ранг Димитър Альов
Димитър Альов е роден на 12 август 1876 година в гр. Ямбол. През 1892 година постъпва в Морската академия в Триест (тогава в Австро-Унгария) в отделението по мореплаване. Завършва през 1894 година и се завръща в България. През 1895 година постъпва на служба във Флотилията и Морската част в Русе. До 1900 година е преподавател по електротехника и аритметика в Машинното училище. През 1899 година завършва временен офицерски курс при флота, а през 1900 година е командирован на френския презокеански кораб „Салази“, с който прави рейс от Марсилия до Йокохама. През 1903 година завършва минния офицерски клас в Кронщат, Русия От 1905 година е на служба в Черноморския флот.
Лейтенант Д. Альов участва в Балканската война. Той е командир на флагманския миноносец „Летящи“ по време на атаката срещу турския крайцер „Хамидие“. За своя принос за първата българска морска победа е награден с орден „За храброст“, IV степен. През Първата световна война капитан-лейтенент Альов е началник на Щаба на флота. След подписването на Ньойския договор е уволнен и преминава в запаса с чин капитан I ранг.
По време на службата си е награждаван с високи военни отличия: ордени „За храброст“, и „За военна заслуга“, „За заслуга“ и др; възпоменателни медали за участие в Балканската и Първата световна война и знак за 20-годишна отлична служба, с руските ордени „Света Ана“ и „Свети Станислав“, с германски железен кръст и с турските ордени „Османие“ и „Железен полумесец“.
Умира на 17 септември 1958 година във Варна.
1879, 12 август
Създаване на българския военен флот
Още в началото на май 1879 година руският императорски комисар в България княз Александър Дондуко-Корсаков, в специално писмо до военния министър на Руската империя препоръчва преди окончателната евакуация на руските окупационни войски да се направи нужното за създаването на българска флотилия. Тя трябвало да е ангажирана с „носене на бранд-вахтена служба на река Дунав и в Черно Море, за обслужване крайбрежните митнически органи на Княжеството, за извършване военни превози в мирно и военно време“. За тази цел той предлага на младото княжество да се предоставят три парахода, една шхуна, седем парни катера, една баржа и пет гребни лодки.
Предложението е прието и на Княжество България са предадени параходите – „Пордим“, „Горный Студень“ и „Взрыв“, както шхуната „Келасури“ и катерите „Птичка“, „Олафчик“ и „Варна“, една баржа и пет гребни лодки. Освен тези съдове, влизащи до този момент в състава на Руската дунавска окупационна флотилия, на Княжеството са предоставени още и катерите – „Ракета“, „Мотала“, „Фардинг“ и „Бавария“, ползвани от инженерното ведомство към руското военно министерство. Малко по-късно е предоставен и параходът „Опыт“.
На 12 август 1879 година в Русе, при тържествена обстановка и при всеобщо въодушевление, руският военноморски флаг на корабите е заменен с български, с което се поставя началото на българския военен флот.
Обезпечаването с кадри в този начален етап от живота на флотилията се осъществява изцяло от руски офицери и технически специалисти. За целта 9 офицери и 58 унтерофицери и матроси са оставени на реална служба в новосъздадената българска флотилия. В състава на Флотилията са приети и 145 българи новобранци. Паралелно с приемането на корабите е изработен и утвърден щата на Флотилията и Морската част. За неин пръв командир е утвърден капитан–лейтенант Александър Егорович Конкевич, който заема длъжността до 1883 година. Основната част от Флотилията е съсредоточена на р. Дунав с главно командване в Русе, а във Варна е създадено Портово капитанство. В него са включени военната шхуна „Келасури“ и два парни катера.
Това положение се запазва до 12 ноември 1897 г., когато с указ на княз Фердинанд I, Флотилията и Морската част са разделени. Първата, наречена Дунавска флотилия, остава с щаба си в Русе, а втората се базира със свой щаб във Варна. На 1 януари 1899 година двете части са отново обединени във флот с управление базирано във Варна.
17 август
1874, 17 август
Роден е капитан-лейтенант Евстати Винаров – създател на първата българска морска мина
Евстати Винаров е роден на 17 август 1874 година в гр. Русе. Военното си образование започва на 8 юли 1891 година с постъпването си във Военното училище в София.
В началото на 1895 година Евстати Винаров постъпва във Флотилията и Морската част в Русе. Скоро поручик Винаров е преместен в 5-и пехотен Дунавски полк, където прослужва, като служебен защитник, домакин и библиотекар следващите три години. В средата на 1898 година е приведен отново в Дунавската флотилия, а на следващата 1899 година, вече като мичман I разряд заминава на специализация по морско дело във френския флот. Като практикант на кораба „Дуро“ плава от Марсилия до Китай. След завръщането си в България служи на кораба „Крум“ от Дунавската флотилия. На 27 ноември 1901 година Евстати Винаров пристига във Варна и е зачислен на служба като „вахтен офицер“ на крайцера „Надежда“. През 1902 и 1903 година следва в Кронщад (Русия) в Минния офицерски клас. След завръщането си в България лейтенант Винаров поема командването на Минната част при Дунавската флотилия.
През 1905 година изготвя рецензия на предложените на флота френски мини „Соте Арле“ и ги описва като непригодни за Дунав поради непостоянните му води. Съставя планове за минни заграждения, като прави подробни разчети за минната защита на дунавските брегове и на заливите Варна, Бургас, Созопол и Несебър. През същата година предлага на вниманието на флота собствена разработка на морска мина. Това е сферична, електроударна мина, съобразена с последните за времето международни изисквания и норми за този вид оръжие. Освен значително по-ниската си цена тя е и много по-надеждна в сравнение с френските мини. През август 1910 година вече като капитан-лейтенант Евстати Винаров поема командването на Дунавската флотилия.
В първия етап на Балканската война под негово ръководство са изградени минни заграждения в залива Буюкчекмедже, устието на Чантадере и залива на Родосто. След подновяването на военните действия в началото на 1913 година е миниран и залива на Шаркьой. Капитан-лейтенант Евстати Винаров съставя дързък план за торпилирането на османския броненосец „Тургут рейс“, чиито оръдия обстрелват фланговете на българските части, опиращи на Мраморно море. За целта от Варна са доставени две 381 мм торпеда от крайцера „Надежда“. С волски коли от Карачели до устието на р. Кавак е пренесена моторната лодка „Марица“. С нейна помощ и две гребни лодки е скован плот, от който да се изстрелят двете торпеда срещу османския броненосец. Атаката е планирана за 1 април 1913 г., но официалното прекратяване на военните действия между воюващите страни я осуетява. През м. май 1913 година капитан-лейтенант Винаров е назначен за завеждащ минната отбрана на беломорското крайбрежие, под негово ръководство са минирани заливите на Дедеагач, Порто Лагос и Кавала.
След края на Балканската и Междусъюзническата война, в края на 1913 година капитан-лейтенант Винаров е уволнен от флота.
Усилената работа, военните ангажименти и множеството разочарования при опитите да внедри разработената от него морска мина се отразяват и на здравето му. Евстати Винаров умира на 6 май 1915 година в Русе.
18 август
1954, 18 август
Създаване на дивизион подводници
Традициите в подводното дело в Българския флот датират от самото начало на ХХ в. Първият морски офицер-подводничар е лейтенант Рашко Серафимов, специализирал във френския флот, и практикувал на руски подводници.
По време на Първата световна война за българския флот е закупена германската подводница UB I-8 (т. нар. „Подводник №18“). С тържественото зачисляване на „Подводник № 18“ в състава на военния флот на 25 май 1916 г., България става една от малкото европейски страни, които имат подводници.
След Втората световна война политическите условия позволяват възобновяването на българския подводен флот, като се планира получаването на подводници от Съветския съюз.
На 18 август 1954 година в тържествена обстановка дивизион от три подводници проект М-XV („Малютка“) се зачислява в българския флот. Първи командир на дивизиона е капитан I ранг Матей Матев, а командири на подводниците са офицерите Тодор Георгиев, Иван Фиданчев и Илия Мазнев.
През 1958 година дивизионът получава две по-модерни подводници проект 613.
Качествено нов етап бележи развитието на дивизиона, когато през пролетта на 1972 г., когато са получени две подводници проект 633, а през 1983-1985 г. – още две подводници от същия проект. Периодът 1985 – 1990 г., когато в състава на ВМС служат едновременно четири подводници, е апогей в българското подводно плаване. Новите военнополитически и икономически реалности след 1990 година налагат две от подводниците да бъдат изведени от строя. През юни 2008 година подводница „Надежда“ е изведена от строя, а на 1 юли 2008 година съществуващият дивизион подводни лодки е трансформиран в Дивизион за подводни операции.
Три години по-късно, на 1 ноември 2011 година дивизионът за подводни операции е закрит със свалянето на флага на последната подводница от състава му – „Слава“.
21 август
1886, 21 август
Роден е капитан I ранг Борис Стателов
Борис Константинов Стателов е роден на 21 август 1886 година в Солун, където баща му е директор, а майка му е учителка в Солунската гимназия. През 1905 година завършва Военното училище. След завършване на курсовете за морски офицери във Флота, мичман I ранг Б. Стателов е изпратен на практическо плаване с френски търговски кораби, от 9 януари до 3 октомври 1908 година. Продължава обучението си в Минния офицерски клас в Кронщат (Русия) от 31 април 1910 година до 29 септември 1911 година. По време на обучението извършва практически плавания на руския броненосен крайцер „Рюрик“.
Служи като офицер в Дунавската флотилия. Той е сред най-добре подготвените миньори. По време на Балканската война му е възложено изграждането на минните заграждения в Родоския залив на Егейско море и в Мраморно море, както и командването на импровизирания торпедоносец, с който да бъде атакуван турския броненосец „Тургут рейс“.
След Балканската война лейтенант Стателов участва в комисия, която изработва проект за морската отбрана на страната. По време на Първата световна война е командир на торпедоносец „Храбри“. При руската бомбардировка на Варна на 14 октомври 1915 г., торпедоносеците „Храбри“, под командването на лейтенант Б. Стателов, и „Шумни“, командван от лейтенант Александър Манолов, излизат срещу неприятеля, за да привлекат огъня върху себе си. На 14 август 1916 година лейтенант Стателов е изпратен на практика на първата българска подводница. На 4 срещу 5 септември, като командир на торпедоносец „Храбри“, участва в стоварването на първия български морски десант за завземането на Каварна, а след това в поставянето на минно заграждение пред Калиакра и на река Дунав в района на Тулча.
През февруари 1918 година капитан-лейтенант Стателов е назначен за официален български представител в Морската навигационна техническа комисия (НАТЕКО) между съюзниците от Централните сили за Черно море и р. Дунав. Въпреки сложната обстановка и противоречията между съюзниците, той се старае да защити българските интереси. В качеството си на делегат е назначен и за командир на учебния крайцер „Надежда“. По това време корабът е изпратен на ремонт в Севастопол.
Събитията на фронта, който действат деморализиращо, също и болшевишката пропаганда, водят до нарушаване на реда и дисциплината на кораба. На 15 декември моряците на кораба вдигат бунт, който е потушен с помощта на британската военноморска ескадра.
След войната Стателов е интендант на Флота, от 22 ноември 1920 до 14 май 1922 година е командир на Дунавската търговско-полицейска служба. След това е командир на крайбрежната жандармерийска дружина, а по-късно поема командването на Морската полицейска служба. От 1927 до 1932 година капитан I ранг Стателов е началник на Морската учебна част и допринася за подобряване на бита в Морското училище. Взема дейно участие в подготовката и честването на 50-годишния юбилей на училището и в издаването на Юбилейния сборник. Преподава Международно морско право във Висшия корабоначалнически курс. Пенсионира се през 1933 година.
В цивилния си живот не се отделя от морето – плава като капитан на кораб „Сердика“, работи като представител на италианската фирма „Гама“ – Милано, свързана с корабостроенето и кораборемонта. Развива активна обществена дейност. Той е един от учредителите и деен участник в Българския народен морски сговор. Бил е председател на Съюза на българските моряци.
След 1944 г., като царски офицер и във връзка с обвиненията за потушаването на бунта на екипажа на крайцера „Надежда“ в Севастопол, е изселен в с. Слатина, Ловешко, където престоява 5 години.
Почива на 22 октомври 1959 година във Варна.
Признание за неговия принос за развитието на морското образование в България е удостояването му с барелеф в Алеята на преподавателя на Морското училище.
28 август
1900, 28 август
Роден е Кирил Халачев, командир на Военноморските сили (1947 – 1950)
Кирил Димитров Халачев е роден на 28.08.1900 година в село Равна гора, Варненско, в семейство на учители. През 1917 година постъпва в Морските специални школи при флота, специалност „Радиотелеграфист“. В школата се оформят и политическите му възгледи. Той е активен член на Българския комунистически младежки съюз, а от 1922 година – на Българската комунистическа партия. За участие в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 година и за нелегална дейност през 1925 година е осъден на смърт. През 1926 година присъдата е заменена с доживотен затвор. Кирил Халачев излиза от затвора през 1935 година и емигрира в Съветския съюз. Там учи за танкист и получава първо офицерско звание. Участва в Испанската гражданска война на страната на републиканците, където за проявен героизъм достига до звание капитан. След войната попада в лагер във Франция. През 1941 година е освободен от лагера и се завръща в България, където отново е арестуван и изпратен в концлагер „Кръсто поле” (Еникьой). Освободен е в края на 1943 г., но през пролетта на 1944 година отново е въдворен в лагер в с. Дивдядово, Шуменско. През септември 1944 годинаХалачев бяга от лагера и взема активно участие в Деветосептемврийския преврат.
През декември 1944 година капитан II ранг Кирил Халачев е назначен за помощник-командир на Военноморските сили. Полага големи усилия за окомплектоване с кадри на всички флотски поделения. През 1946 година участва в комисия за закупуване на търговски кораби за България.
През 1947 година капитан I ранг Кирил Халачев е назначен за командир на Военноморските сили. През същата година заедно с Георги Димитров и генерал Иван Кинов участва в преговори със съветското правителство и лично с Йосиф Сталин за доставка на танкове и бойни кораби за БНА и ВМФ. Още същата година Българският военен флот получава ескадрения миноносец „Железняков“, 2 преследвача на подводници БО (Большой охотник) – 122 А, 4 преследвача на подводници тип МО (Малый охотник) и 6 кораба от типа ОД (Охотник дозорный), а през 1948 година– 12 торпедни катера проект ТМ 200. Приетите във ВМС подводници тип „Малютка“ до 1954 година се базират в Одеса. През 1949 година започва обновяването на бреговата артилерия с нови 130 мм батареи, доставени от Съветския съюз. Капитан I ранг Кирил Халачев с размах решава въпроса с окомплектоването на корабите с команден състав – мобилизират се завършилите Морското училище от по-старите випуски и се връщат на служба някои от уволнените преди година офицери. Издирват се българите, завършили морско образование в СССР, и се връщат в България.
През 1950 година капитан I ранг Кирил Халачев е освободен от длъжност командващ ВМФ и назначен за заместник-командир на тила на Първа армия със звание полковник.
През 1953 година е изпратен за председател на Международната дунавска комисия в Будапеща, която оглавява до 1960 г., когато се пенсионира.
Капитан I ранг Кирил Халачев умира в София на 26 август 1972 г.
31 август
1869, 31 август
Роден е генерал-майор Константин Кирков, командващ флота през Първата световна война
Константин Кирков е роден на 31 август 1869 година в гр. Плевен. Средно образование завършва в Априловската гимназия в Габрово. През 1889 година завършва успешно Военното училище в София, след което постъпва на служба в 4-ти артилерийски полк.
Със стипендия продължава образованието си във Висшата инженерно артилерийска школа в Торино (Италия). След завръщането си в България е назначен за преподавател във Военното училище в София. През учебната 1897 – 1898 година му е възложен курс по военна педагогика. Две години по-късно издава „Записки по военна педагогия“, труд преведен в последствие и в Русия, а през 1907 година издава „Военно обучение. (Предмет, план и метод)“. В периода преди Балканската война майор Кирков командва погранична рота в Родопите и 1-во артилерийско планинско отделение в Берковица. Участва в комисиите, приемащи военни доставки за българската артилерия от Германия. През 1912 година е назначен за командир на видинския крепостен батальон с чин подполковник. На 8 ноември 1912 г., заедно с щаба си пристига във Варна, където поема службата на началник на артилерията на варненския укрепен пункт. По време на Междусъюзническата война служи отново във Видинския крепостен батальон. От 18 януари 1914 година подполковник Кирков е назначен за началник на Българския флот. Периодът на управлението му се характеризира със заздравяване на дисциплината, осъществени са нови доставки на военна техника и материали за флота. Именно по това време са договорени и осъществени доставките на водосамолети и подводница.
На 27 февруари 1917 година Константин Кирков е произведен в чин генерал-майор. В края на Първата световна война се противопоставя на Австро-Унгария и Германия при опита им да неглижират позицията на България във връзка с новото политическо статукво на Долен Дунав.
Поради заболяване генерал-майор Кирков напуска флота на 19 май 1919 година. Умира на 1 септември 1920 година в гр. Казанлък.