януари
2015, януари
130 г. от учредяването на флотското офицерско събрание и 130 г. от създаването на първата морска библиотека
На 12.10.1883 г. капитан-лейтенант Зинови Рожественски в качеството си на командир на Флотилията, подава рапорт № 548 до военния министър, с молба да се разреши създаването на морска библиотека. Необходимостта от създаването и се обосновава с нуждата на флотските офицери, лишени от морски плавания, да следят за прогреса и новостите в „иностранните флоти“. Липсата на специализирана литература допълнително усложнява подготовката на кадри за флота. За да осигури по-лесно финансиране на библиотеката в рапорта З. Рожественски предлага учредяване на отделна Каюткомпания, в която всички офицери от Флотилията и Морската част да внасят членски внос. От рапорта става ясно, че създаването на морска библиотека се явява приоритет и главна цел на началника на българския военен флот. С писмо от 23.12.1884 г. генерал М. Кантакузин разрешава създаването на Каюткомпания. В съвременната морскоисторическа литература тя е известна с термина флотско офицерско събрание. На 3.01.1885 г. се провежда учредително събрание на флотското офицерско събрание. Сред учредителите са кап.-лейтенант З. Рожественски, о. з. кап. П. Кузмински, лейт. В. Я. Бал І, лейт. М. Я. Бал ІІ, лейт. П. П. Теодосиев, лейт. И. И. Широков, пор. М. Н. Голубятников, пор.С. П. Петров и пор. А. П. Кесяков. Утвърден е нов устав, който поставя редица задачи, между които разпространение на военни и военноморски знания сред офицерите; създаване на морска библиотека; създаване на българско списание по морско дело; учредяване на техническо дружество и основаване на военноморски музей. Важно решение на учредителното събрание е разпределението на средствата, получени от членски внос. Според него 50 на сто от събрания членски внос трябва да се използва за „снабдяване с технически съчинения и периодически издания на руски, немски, френски и английски езици“, с цел да се развие фонда на морската библиотека и 50 на сто от членския внос да се използва за основаване на българско техническо дружество. Официално морската библиотека на Каюткомпанията в Русе е основана на 03.01.1885 г., когато е избран и нейният библиотекар – известния член на Руското техническо общество в Санкт Петербург, инженер-механика Павел Кузмински. На 14.01.1885 г. на заседание на Каюткомпанията е взето решение, да се построи помещение за библиотека със зала за читалня и салон за публични беседи. Първоначално библиотеката се помещава в дома на Ганчо Йонков на улица „Полицейска” в град Русе, срещу годишен наем от 650 лева. На 23.03.1885 г. библиотеката започва да работи, като към тази дата се подготвя читалня и салон в новостроящата се Метеорологична станция. През април 1885 г. П. Кузмински отправя молба до Императорското Руско техническо дружество да се изпратят всички издания на ИРТД за цялото време на съществуването му. Освен на морска тематика, в библиотеката се събират и съхраняват издания с чисто техническа насоченост и може да се приеме, че тя е първата българска техническа библиотека. По-нататъшната съдба на библиотеката не е известна. Вероятно след 1898 г. част от нейния фонд е подарен на Унтерофицерската морска школа в Русе (днес ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“), когато към нея е основана училищна библиотека. Друга част от фонда на морската библиотека се съхранява в библиотеката на Военноморския музей. Това е ценната сбирка от руското списание „Морской сборник“ от май 1885 г. до 90-те г. на ХХ в., като първите книжки за подпечатани с текст „Библиотека на Флотилията и Морската част“. Това е най-старото морско периодично издание съхранявано в българска библиотека.
2015, януари
135 години от рождението на Антон Прудкин (1880 – 1942)
Антон Прудкин е роден на 16.01.1880 г. в град Русе. Баща му Макарий Климентиев Прудкин е украински войник от руската армия, който след Руско-турската война (1877 – 1878) е произведен в чин старши унтерофицер и назначен за инструктор на българските войници в Русе. Майка му Гицка Димова от Мечка махла е българка от чобанския род на Хаджидимови. Антон Прудкин получава първоначалното си образование в град Русе. През март 1896 г. напуска училище и постъпва като юнга на руския параход „Русь“, за да натрупа необходимия опит и да се запише в Морското училище в град Николаев, (Украйна). В края на март 1900 г. завършва Морското училище с диплом за корабоводител. За кратко плава на търговския кораб „Россия“ до Владивосток и Порт Артур. През 1900 г. Прудкин се връща в България. До октомври 1902 г. служи като втори помощник-капитан на кораба „Борис“. Става симпатизант на македонското и арменското освободително движение в Османската империя и член на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП). През 1903 г. Антон Прудкин заедно с група дейци на МОРО планират организирането на серия от атентати, насочени срещу Османската империя с цел да бъде дестабилизирана и да се осъществят редица реформи. През август същата година Иван Стоянов и Стефан Димитров слагат взривове на унгарския кораб „Васкапу“ и германския кораб „Тенедос“, а Васил Стоянов и Антон Прудкин на австрийския кораб „Аполо“ и френския кораб „Феликс Фресине“. Иван Стоянов и Стефан Димитров загиват при преждевременната експлозия на „Васкапу“, заради което Прудкин и Васил Стоянов се отказват от по-нататъшни действия. Атентатът предизвиква вниманието на Великите сили, които оказват натиск над България да открие извършителите. А. Прудкин бяга през Румъния в Швейцария, където се свързва с руската политическа емиграция. След завръщането си в България, Прудкин плава на параходите „Борис“, „България“, „Кирил“, „Варна“ и „София“. Участва в Балканската война, а след включването на България в Първата световна война на страната на Централните сили е обвинен в шпионаж в полза на Русия. През 1915 г. Прудкин е арестуван и осъден на доживотен затвор. В затвора се сближава с лидера на БЗНС Александър Стамболийски. През 1919 г. е освободен и назначен за градоначалник на София. На 04.11.1919 г. лидерите на ВМРО Т. Александров и Ал. Протогеров са арестувани от властите, но успяват да избягат от ареста с помощта на А. Прудкин. През 1920 г. Прудкин ръководи взривяването на жп надлеза при с. „Надежда“. Остават съмнения за участието му в атентата в театър „Одеон“ от 03.03.1920 г., заради което е арестуван веднага след Деветоюнския преврат от 1923 година. Пред следствието Прудкин признава за участието си във взривяването на ж.п. надлеза при с. „Надежда“, с цел да бъде оневинен за атентата в театъра. За признатия атентат Прудкин е осъден на доживотен затвор, а заради случая с театър „Одеон“ е осъден на смърт. По повод женитбата на цар Борис III с принцеса Йоанна Савойска (1930 г.) смъртната присъда е заменена с доживотан затвор, като през 1936 г. е помилван и излиза на свобода. Докато е в затвора, Прудкин пише книгите „Записки на моряка“ в два тома и „Когато отивахме към бесилките“, рисува картини и изработва предмети за бита и мебели, украсени с дърворезба. След освобождаването си се премества в град Варна. За известно време е ръководител на морска кооперация „Делфин“, а от 1937 г. приема длъжността управител на кооперация „Нептун“. Прудкин е капитан на кораба „Рудничар“, с който извършва два курса до Палестина, при които превозва около 1 200 български евреи. През 1939 г. Прудкин купува моторница „Единство“, с която по сведения на неговата втора съпруга, се среща с хора от съветското разузнаване. На 22 юли 1941 г. Прудкин подготвя взривяването на германски бензинови резервоари в района на варненската жп гара, но е заловен. Осъден е на смърт и е екзекутиран на 01.08.1942 г.
2015, януари
140 години от рождението на първия български офицер по подводно плаване капитан І ранг Рашко Серафимов
Рашко Серафимов е роден на 16 януари 1875 г. в с. Свежен, Пловдивско. През 1892 г. постъпва в Морската търговска академия в Триест. След завръщането си в България постъпва на служба в Дунавската флотилия. През 1896 – 1897 г. учи в старшия офицерски клас на Военното училище в София. Включен е в първия екипаж на учебния крайцер „Надежда“. През 1899 г. е командирован във Франция, за да продължи морската си подготовка. Следва курса на Минния офицерски клас в Кронщадт през 1904 г., и е в Подводния офицерски клас през 1905 г. По време на курса осъществява първата в света безперископна атака от подводница. Лейтенант Рашко Серафимов е първият български морски офицер по подводно плаване.
През Балканската война участва в бойните действия на Черноморския флот като командир на миноносец „Храбри“. На 22 ноември 1913 г. капитан-лейтенант Серафимов е назначен за началник на Подвижната отбрана.
Още в първите месеци след намесата на България в Първата световна война Серафимов посочва на началника на флота, че подводниците са най-ефикасното средство за защита на бреговете. На 5 ноември 1915 г. предлага да се доставят две подводници за българския флот. Под негово ръководство започва подготовката на българския екипаж на немските подводници. Доставената от Германия през 1916 г. подводница № 18 е зачислена към Подвижната отбрана, командвана от Серафимов.
Същата година под негово ръководство се извършва и първият морски десант в Южна Добруджа.
През 1918 г. става началник на флота. Капитан І ранг Рашко Серафимов напуска военния флот на 27 октомври 1919 г. По негова инициатива във Варна е открито Рибарско училище.
Умира на 30 май 1922 г.
2015, януари
135 години от рождението на капитан II ранг Петър Иванов Кашлакев (1880 – 1929)
Петър Кашлакев е роден на 20 януари 1880 г. в град Сливен. След като завършва гимназия в родния си град, Петър Кашлакев заминава за Санкт Петербург, където след пет годишен курс на обучение получава техническо образование. След завръщането си в България отбива военната си служба в школата за запасни офицери. Постъпва във флота през 1906 г. Заема различни длъжности като механик на торпедоносец „Смели“, командир на прожекторна рота, механик на крайцера „Надежда“, възпитател, преподавател и началник в Морските специални школи, началник на Флотски арсенал. На 01.07.1920 г. група морски офицери, обединени от патриотизма и морската идея създават във Варна Българския Народен Морски Сговор, който се превръща в социален феномен и синоним на българската морска идея като развива разностранна дейност и превръща развитието на морското стопанство и отбраната на бреговете в приоритет на националната политика. Един от учредителите и активни деятели на БНМС е Петър Кашлакев. През 1921 г. заедно с Протасий Пампулов Кашлакев ръководи шестмесечен вечерен курс по шлосерство, организиран от Варненската търговско-индустриална камара. В периода 1926 – 1927 г. става началник на Морското машинно училище. Там преподава парни котли, парни машини, технология и машинно чертане. През 1928 г. издава „Учебник по парни котли за Морското машинно училище и за средните специални училища“. Учебникът съдържа 304 страници с 250 фигури в текста. До 1929 г. Петър Кашлакев е началник на техническия отдел към Морската полицейска служба. Почива от туберкулоза на 03.07.1929 г.
2015, януари
175 години от рождението на Иван Цачев (1840 – 1937)
Иван Цачев е роден на 30 януари 1840 г. в град Русе. Като юноша проявява интерес към строежа на лодки и гемии и не след дълго става известен майстор-лодкар. През 1865 г. в Русе е основано турско параходно дружество, което обслужва първоначално с четири парахода пристанищата от Видин до Сулина. Турските власти заставят младия лодкостроител да напусне частната си работа и му възлагат за задача да построи два нови шлепа за турския държавен флот на река Дунав. До Освобождението на България през 1878 г. Иван Цачев строи лодки и гемии за турския флот. На 03.08.1889 г. той е назначен на длъжност „работник плотник“ (дърводелец) във Флотски арсенал в Русе и участва в построяването на първите български самоходни плавателни съдове – парните катери „Амалия“ (1891 г.) и „ Калиакрия“ (1898 г.). Наред с това изработва и голям брой лодки. След като работи дълги години в работилницата на Дунавската флотилия през 1923 г. майстор Иван се пенсионира.
На 17.02 1926 г. на вода е спусната моторна лодка „Майстор Иван“, която е построена в работилницата на Дунавската част на българския военен флот. Тя има дървен корпус, водоизместимост 1 т, дължина 4,7 м, широчина 1,3 м, газене 0,4 м, бензинов двигател с мощност 8 к.с., скорост 5 възела, район на действие 30 мили, 5 души екипаж и въоръжение една картечница „Максим“. Лодката е наречена на името на заслужилия майстор-лодкар Иван Цачев. В историята на българското корабостроене това събитие е безпрецедентно, защото за пръв път плавателен съд получава името на корабостроител приживе. Иван Цачев е един от основателите на русенското рибарско дружество „Виза“. Около 1935 г. той подарява на дружеството икона на свети Никола и едно знаме. Майстор Иван Цачев умира през 1937 г. в Русе. Брат му Димитър Кънчев служи като унтерофицер в Дунавската флотилия и предава на своя внук кап. о.р. Димитър Острев две длета, които са принадлежали на известния корабостроителен майстор.
февруари
2015, февруари
130 г. от рождението на старши лейтенант Стефан Калчев – изобретател на морска мина (1885 – 1915)
Стефан Калчев е роден на 2 февруари 1885 г. в Калофер. След завършване на прогимназия през септември 1898 г. е изпратен заедно с Георги Купов и Александър Манолов като стипендиант на Военното министерство да учи в Морския кадетски корпус в Петербург, чийто началник в онзи момент е контраадмирал Крюгер. Първоначално е зачислен в подготвителен клас, а от 15.09.1899 г. постъпва в Корпуса като редовен кадет. По време на обучението си става близък с капитан II ранг Николай Сергеевич Мешков. През 1901 г. плава с учебния кораб „Моряк“ и с второразредния крайцер „Вестник“. На следващата година е разпределен на крайцера „Княз Пожарский“, а през 1903 г. на крайцера „Рында“. През 1905 г. е изпратен на практика на миноносец „Поразяющий“. Със заповед на флота № 116 от 26.04.1905 г. гардемаринът Стефан Калчев е произведен в първи офицерски чин – мичман II разряд. След като завършва и курса на Морската астрономическа компасна обсерватория, през есента на същата година Калчев се завръща в България, където е назначен последователно в Портовата рота във Варна и в Портовата рота в Русе. В периода 1906 – 1907 г. е командир на военния кораб „Калиакра“. Със заповед № 236 от 24.08.1907 г. мичман II ранг Стефан Калчев е изпратен на специализация в Минния офицерски клас в Кронщат. През 1908 г. е на практика на корабите от Учебния отряд на Балтийския флот – кораба „Николаев“ и миноносците „Легкий“ и „Молодецкий“. През есента на 1908 г. се прибира в България, повишен е в чин мичман I ранг и е назначен в Минната част на Черноморския флот. Включен е в комисията по приемане на заградните подводни мини „Соте Арле“ във Варна. Служи на миноносец „Шумни“ и на учебната яхта „Стрела“. На 10.08.1909 г. напуска по собствено желание българския флот и през 1910 г. емигрира в Русия. Със заповед № 168 от 09.10.1912 г. в България го обявяват за беглец от флота и две години по-късно го изключват от списъците на запасните офицери. В същото време в Русия Стефан Калчев е зачислен към минните офицери от руския флот и през 1912 г. е произведен в чин лейтенант. В Русия лейтенант Калчев конструира нов тип контактна свободно плаваща мина с цилиндрична форма на корпуса, която намира практическо приложение в руския флот. През 1913 г. командването на Балтийския флот предвижда поръчването на общо 670 мини „Калчев“, които да бъдат използвани най-вече срещу устието на Босфора. През 1914 – 1915 г. Стефан Калчев служи на минния заградител „Нарва“. В края на ноември 1915 г. при поставяне на минно заграждение от руската подводница „Акула“ в Балтийско море флагманския минен офицер Стефан Калчев загива. Понастоящем екземпляр от мина „Калчев“ се съхранява в Централния военноморски музей в Санкт Петербург.
2015, февруари
90 години от рождението на инженер Антон Беджев – първия български професионален леководолаз (1925 – 1994)
Антон Беджев е роден на 9 февруари 1925 г. в Бяла, област Русе. През 1942 г. е приет във Военноморското на Негово Величество училище (ВМНВУ), но след 09.09.1944 г. е изключен с обвинение в конспиративна дейност. През 1953 г. завършва специалност строително инженерство. На 09.10.1958 г. на офицерския плаж във Варна Антон Беджев се спуска с акваланг и престоява под вода 15 минути. С решение № 12 от 22.10.1958 г. на ЦК на ДОСО е прието въвеждането на подводния спорт като учебно-спортна дисциплина и създаването на секция по подводен спорт към ЦК на ДОСО. В тази връзка през 1959 г. във Варна инж. Антон Беджев заедно с кап. III ранг Х. Амиорков организират секция „Подводен спорт“. Още на следващата година започват подводни спускания за отстраняване на аварии. Аварийната подводна група към Окръжния морски клуб на ДОСО е формирана от ентусиасти подводни плувци, целящи налагането на прогресивната технология на акваланга пред остаряващата водолазна техника. Тя съществува от 1960 – 1965 г. и освен инж. Беджев към нея са включени капитан III ранг Хари Амиорков, Илко Щирков, д-р Антоан Варро, Кирил Лясков, Никола Маринов, Любомир Клисуров, Илия Кръстев, Траян Траянов, Йордан Крумов, Тенчо Чолаков, Георги и Петър Маркови. На 03.06.1960 г. на язовира край с. Храброво е осъществена първата операция по отстраняване на авария. В периода от 1960 до 1965 г. се извършват повече от 250 подводни операции по отстраняване на аварии по язовири, пристанищни кейове, кораби и риболовни съоръжения. През 1965 г. инж. Беджев формира и в продължение на дълги години ръководи първата в социалистическия лагер професионална Подводна инженерна група (ПИГ) към Държавна напоителна система – Варна. В нейния първи екип работят инж. Антон Беджев, Ангел Златанов, Траян Траянов и Петър Колев. През 1968 г. в Сирия инж. Беджев работи по изваждането на м.к. „Балкан“, извършва дефектация на пилони на пристанището на Хавана, полага многотонни тръби в Персийския залив, заснема снимки и изготвя документация на потънали кораби. Тесни връзки инж. Беджев поддържа и с Военноморския музей. През октомври 1961 г. по негова идея към Военноморския музей е сформирана „Доброволна група за подводни археологически проучвания“. От 1961 до 1964 г. под ръководството на Иван Казаков (директор на Военноморския музей) и инж. Беджев се провеждат подводни археологически експедиции в районите на Балчик, Галата, Черни нос, Евксиноград и нос Агалина. В периода 1964 – 1970 г. групата на инж. Беджев посреща първите мигове на Нова година под вода. През 1969 г. инж. Антон Беджев и съпругата му Росина правят подводна сватба в девненския извор „Вълшебника“. През 1973 г. под егидата на Министерството на транспорта Антон Беджев заедно с Илия Кръстев и Илия Щирков организират първия професионален водолазен курс. За негов ръководител е назначен инж. Антон Беджев, който единствен има присъдено звание от Републиканската комисия – професионален леководолазен инструктор. Заедно с журналиста Владимир Апрелев инж. Беджев създава група „Варненец“, която организира чествания за 3 март и поема грижите за възстановяването на паметника на германските подводничари, загинали през 1916 г. През лятото на 1994 г. инж. Беджев участва в последната си подводна експедиция край Созопол. Почива на 26.10.1994 г. в град Варна.
2015, февруари
65 години от вдигане на флага на ЕМ „Георги Димитров“ (тип „Огневой“, проект 30К) (20 февруари 1950 г.)
Най-големият български боен кораб до момента е полученият през 1950 г. от СССР ескадрен миноносец „ Георги Димитров“ (бивш „Озорной“). Корабът е заложен на стапел на 20 ноември 1939 г. в завод „61 комунари“ в град Николаев по проект 30, разработен от конструкторско бюро с главен конструктор на проекта А. М. Юновидов. На 25 декември 1940 г. корабът е спуснат на вода, но началото на Втората световна война пречи на дострояването му. На 8 август 1941 г. е изведен от Николаев в Севастопол, а от там в Поти, където е консервиран. На 29 април 1944 г. „Озорной“ е върнат в Севастопол и е достроен по модернизирания проект 30-К, като на 9 януари 1949 г. влиза в строя и на 25 февруари 1949 г. е зачислен в състава на Червенознаменния черноморски флот. Корабът има следните тактико-технически характеристики: водоизместване – стандартно – 2016 т, пълно – 2864 т; главни размери – дължина – 117 м, широчина – 11,6 м, газене – 4,3 м Енергетичната установка включва две парни турбини с обща мощност 54 000 к. с. (проектирани под ръководството на главния конструктор на завод „Киров– българина Яким Якимов – един от избягалите политически затворници от остров „Св. Анастасия“) и четири водотръбни котела, които осигуряват максимална скорост от 37,5 възла. Далечината на плаване е 3500 морски мили със скорост 15,5 възла. Екипажът се състои от 302 души. Корабът е въоръжен с две двустволни 130 мм артилерийски установки тип Б-2-ЛМ, една двустволна 85 мм зенитна артилерийска установка тип 92-К, шест 37 мм зенитни артилерийски установки тип 70К, две двустволни 12,7 мм картечници, два тритръбни 533 мм торпедни апарати за противокорабни торпеда, два бомбомета тип БМБ-1 с 12 дълбоководни бомби. На палубата има минни пътища за 52 мини тип КБ, КРАБ или 60 минни защитника тип МЗ-26. Радиотехническото въоръжение се състои от РЛС „ГЮЙС-4Н“, АРЛС „РЕДАН-2“, АРЛС „ВИМПЕЛ-2“ и ХАС „ТАМИР-5Н“.
След провеждането на държавните изпитания през 1949 г. е решено „Озорной“ да бъде предаден на България за замяна на авариралия ескадрен миноносец „Железняков“. На 20.02.1950 г. корабът е приет и е вдигнат военноморският флаг на Народна република България. На 23.02.1950 г. пристига във Варна и му е присвоено името „Георги Димитров“. Официално е зачислен в състава на българските ВМС на 18.04.1950 г. Първоначално за командир на кораба е определен капитан ІІ ранг Хр. Кукенски, който впоследствие е заменен с капитан ІІ ранг Иван Добрев. След него последователно командири са капитан II ранг Петър Калчев, капитан III ранг Тодор Тумбев и капитан III ранг Петър Чакъров. Корабът участва във всички крупни учения на флота и армията през петдесетте години на миналия век и провежда девет задгранични похода. С него от 21 до 31.01.1957 г. под флага на командващия флота контраадмирал Бранимир Орманов правителствена делегация, водена от министър-председателя Антон Югов, плава до Албания. През 1958 – 1959 г. корабът осъществява щурмански походи по маршрутите Варна – Одеса и Констанца – Одеса. Предвиждано е през 1961 г. „Георги Димитров“ да бъде ремонтиран и модернизиран, но Съветският съюз отказва ремонта и на 30 септември 1960 г. корабът извършва последното си плаване в качеството си на учебен артилерийски кораб на Военноморското училище, след което е бракуван. До 1963 г. разоръженият му корпус стои във Варненското езеро. Потъва същата година по време на буря. Предвиждало се е получаването на още един кораб от същия тип, който е трябвало да носи името „Васил Коларов“, но до осъществяване на проекта не се стига.
2015, февруари
110 години от рождението на инженер Николай Василев Попов (1905 – 1991)
Николай Василев Попов е роден на 26 февруари 1905 г. в Шумен в семейството на високопоставен държавен служител. От август 1915 г. до края на 1919 г. учи в Аракчеевския кадетски корпус в Нижни Новгород. След Октомврийската революция от 1917 г. напуска кадетския корпус и в периода от май 1920 до юли 1921 г. работи като агент и регистратор в Уездния транспортен материален отдел в град Волск, Саратовска губерния. През декември 1921 г. се завръща в България. От 1922 до 1928 г. учи и завършва Морското училище във Варна и преминава 10-месечна плавателна практика по парни машини и котли като машинист на торпедоносец „Дръзки“ и на моторната лодка „Калацерка“. На 01.07.1928 г. започва работа като надничар на длъжност машинен монтьор в Пристанищната работилница във Варна. След три месеца напуска работа, заминава за Германия и следва в машиностроителния факултет на Висшето техническо училище в Берлин-Шарлотенбург. По време на обучението си плава на двувинтовия моторен товаро-пътнически кораб „Монте Сарлапенте“ на параходното дружество „Хамбург-Зюд“. През ваканциите работи като моторист и монтьор на частни моторни лодки в езерото Ванзее край Берлин. Дипломира се на 21.07.1933 г. със специалност машинен инженер. След завръщането си в България започва едногодишен инженерен стаж в АД „Кораловаг“ – Варна, като участва в построяването на железни шалани и възстановяването на осем стари германски тендерни локомотива, изоставени в България след Първата световна война. Със заповед № 2488 от 10/17 май 1935 г. на министъра на железниците, пощите и телеграфите Н. Попов е назначен за началник на Варненската пристанищна работилница и остава на тази длъжност до 1939 г. Под негово ръководството са построени м/л „Галата“ (20,6 м), м/л „Лилия“ (3,8 м), м/л „Княгиня Евдокия“ (4,0 м) и м/л „Евксиноград“ (22 м). През 1935 – 1936 г. в качеството си на началник на Пристанищната работилница участва в изработването на корабоподемна техника за изваждането на потопената през 1916 г. германска подводница UB-45, заради което през 1938 г. е отличен с германски орден. От 01.03.1939 г. до края на март 1943 г. Н. Попов заема следните ръководни длъжности – старши инженер в Техническото отделение към Дирекция на водните съобщения (ДВС) в София, машинен инспектор при Дирекцията на Българското речно плаване (БРП) в Русе, главен инспектор при ДВС. През този период усилията му са насочени към преустройството на пристанищни морски влекачи в пътнически кораби на БРП и подобряване на техническата подготовка на механиците. От 01.04.1943 до 31.10.1945 г. инж. Попов е началник на Държавната корабостроителница – Варна. През 1945 г. открива, изважда и ремонтира с помощта на съветските военноморски власти потъналия в р. Дунав товарен кораб „Русе“. В периода 1945 – 1948 г. изпълнява длъжността началник на отдел „Корабостроене“ в ДВС в София. От март 1948 г. в продължение на 12 години работи във Варненската корабостроителница като заема редица ръководни длъжности. През 1954 – 1955 г. е хоноруван преподавател по помпи и компресори към корабостроителния отдел на Строителния факултет в Държавния университет – Варна. От 01.07.1960 г. е пенсиониран по болест. Умира на 26.03.1991 г. в град Варна.
2015, февруари
105 години от рождението на инженер капитан II ранг Йордан Пращинков (1910 – 1993)
Капитан II ранг Йордан Пращинков е роден на 27 февруари 1910 г. във Враца. След завършване на V гимназиален клас през 1927 г. е приет в Морското машинно училище във Варна. През 1930 г. след завършването на теоретичния тригодишен курс на обучение е изпратен да следва във Висшия морски отдел на Военното училище в София. Във флота е на служба от 06.09.1933 г., когато е произведен в първи офицерски чин – мичман II ранг от 52-ри Люлински випуск. В периода от 1933 до 1936 г. е разпределен на служба в Дунавската флотилия в Русе, където служи като командир на стражевия кораб „Беломорец“. През 1936 г. е приведен на служба в Черноморския флот във Варна като механик на учебния ветроходен кораб „Асен“. През 1938 г. е взводен командир на морските юнкери от Военното училище в София. В началото на 1939 г. като стипендиант на Военното министерство заминава да следва корабостроене във „Висшето техническо училище“ в Берлин-Шарлотенбург.След успешно завършване на Technische Hochschule-Berlin през 1943 г. се завръща в България. От 1944 до 1946 г. служи като заместник-началник в техническия отдел на ремонтната работилница на Морските войски във Варна. През 1946 г. е уволнен с мотива, че е царски морски офицер и благодарение на активната намеса на капитан I ранг Кирил Халачев е възстановен на военна служба. През 1948 г. е произведен в звание капитан II ранг и става началник на „Флотски арсенал“. Работи като конструктор на малотонажни плавателни съдове, строени във Варна и в Бургас. По негово предложение 25-тонните миночистачни лодки са преустроени с нови двигатели и достигат скорост от 10,6 възла. През 1949 г. е назначен за началник на техническия отдел в щаба на ВМС. През 1951 – 1952 г. участва в план-операцията за изваждането на потъналия през войната параход „Шипка“. От 1952 до 1958 г. е преподавател във факултета по корабостроене във Висшия институт за народно стопанство (ВИНС) по дисциплините „Теория на гребния винт“ и „Строителна механика на кораба“. След прекратяване дейността на факултета по корабостроене и откриване на същия факултет във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“ през 1962 г. чете лекции по същите дисциплини и лекции по „Теория на кораба“ в продължение на 10 години. През 1972 г. се уволнява по собствено желание. След пенсионирането си работи като преводач на специализирана литература по корабостроене и корабоплаване. Автор на научни публикации в областта на корабостроенето и на учебника „Теория на кораба“ (500 страници). Почива през септември 1993 г. Награждаван е с ордени включително: Орден за заслуга, НОВЗ – V ст. без корона и Знак „Десет години служба“. По повод 125-ата годишнина на Морско училище Академичният съвет на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ определя изтъкнати дейци на образователното дело във флотската алма матер, на които да бъдат поставени барелефи в Алеята на преподавателя. На 20 май 2006 г. с барелеф е удостоен и капитан ІI ранг инженер Йордан Митев Пращинков.
март
2015, март
140 години от рождението на капитан I ранг Неделчо Недев Недев – талантлив морски командир, военен дипломат и учен (1875 – 1948)
Неделчо Недев е роден на 2 март 1875 г. в Шумен, тогава част от Османската империя. Учи във Варна и след завършване на IV клас на мъжката гимназия е изпратен в Австро-Унгария, където през 1894 г. завършва Императорската и кралска академия по търговия и мореплаване в Триест. След завръщането си в България постъпва на служба във Флотилията и Морската част в Русе. От 1 май 1895 г. е изпратен на практика на параходите на Българското търговско параходно дружество във Варна, където получава и първото си морско офицерско звание – мичман II разряд. За кратко е назначен за адютант на Дунавската флотилия. В края на 1897 г. е приведен да служи в новосъздадения морски екипаж на Черно море под командването на френския капитан II ранг Пол Пишон, с което става един от основоположниците на Българските военноморски сили на Черно море. В периода 1897 – 1900 г. служи на парахода „Крум“ на р. Дунав, назначен е за младши офицер на крайцера „Надежда“ и участва в първото му задгранично плаване през 1899 г. След което е изпратен в Дунавската флотилия на парахода „Симеон Велики“ на длъжност завеждащ домакинството, а през пролетта е назначен за портов капитан Силистра. На 24 юни 1900 г. заминава за Париж и до 1904 г. учи във факултета за точни науки в Сорбоната, като получава степен „лисансие“ по астрономия, висша механика и рационална механика. Паралелно с това завършва Висшето училище по електротехника в Париж и получава диплом за инженер електротехник. По време на обучението си във Франция завършва Астрономическите курсове в Обсерваторията в Парк Монсури и курсовете в Централната физическа обсерватория в Парк Сен Мор.
След завръщането си в България става преподавател и заместник началник на Машинното училище във Варна. През 1906 г. завършва Артилерийски офицерски курс в Кронщат (Русия). На 32 години завършва шест учебни курса, от които два му дават висше образование, владее отлично френски, италиански и руски език. От 03.10 до 03.11.1906 г. е включен в състава на българската делегация на Международната учредителна радиотелеграфна конференция в Берлин. Лейтенант Недев участва и в поставянето на подводния кабел от Варна до Севастопол през лятото на 1908 г. с английския кораб „Фарадeй“. През 1910 г. Неделчо Недев е включен в комисията, която приема първата българска радиостанция край Варна, в местността Франга. След инсталирането на радиостанцията на крайцера „Надежда“ (1911) той разработва първите правила за радиообмен между двете радиостанции, както и правилник за обучението на военни радиотелеграфисти на станция „Франга“.
До Първата балканска война лейтенант Недев се утвърждава като специалист в областта на хидрографията. В периода 1905 – 1906 г. плава на борда на катерите „Амалия“ и „Раковски“ и съставя карта-план на Варненския залив и околностите му. През есента на 1908 г. е включен в комисията по определяне границата по р. Дунав между България и Румъния. Участва в комисията по приемане на миноносците „Шумни“, „Летящи“ и „Строги“ и става първият командир на „Летящи“. През 1911 г. с разрешение на Негово Величество Царя е изпратен като дипломатически емисар в Италия през Триполитанската война. В периода от 17.07.1910 до 22.11.1913 г. е командир на миноносец „Смели“ и като такъв участва в атаката на турския крайцер „Хамидие“. В периода 1913 – 1915 г. написва и издава теоретичен труд по организационната структура на флота с принос във военноморската наука, който заляга в „Устава на самостойните действия на миноносците“ – 1915 г. През 1914 г. ръководи курс за строеви морски офицери и преподава лоция, сферична тригонометрия, навигация и астрономия. Превежда труда на професор Пол Жане „Основи на индустриалното електричество“. На 07.04.1915 г. е назначен за преподавател във Военната академия в София. На 04.11.1916 г.е повишен в звание капитан II ранг. В периода 1916 – 1917 г. поставя минни заграждения в района на Бургаския залив, Калиакра и минна банка пред Балчик. През 1917 г. издава „Дунав от гледище на съвременното речно конвенционално право“. В края на Първата световната война капитан II ранг Недев неколкократно е емисар по морско право в Берлин, Браила и Букурещ. По време на военната си служба изпълнява следните командни длъжности – Началник на Учебната част на флота; Началник на неподвижната отбрана на флота; Началник на подвижната отбрана на флота и Временен началник на флота. Напуска флота по собствено желание на 10.09.1919 г. Той е един от основателите и активен деятел на създадения през 1920 г. Български Народен Mорски Сговор. През 1925 г. е представител на организацията за насърчаване на корабоплаването. В периода 1932 – 1941 г. е директор на Българското Търговско Параходно Дружество (БТПД). Умира във Варна на 11.04.1948 г. след дълго боледуване.
2015, март
50 години от подвига на старшина I степен Димитър Атанасов Димитров – мирновременен военноморски герой
От всички доблестни героични прояви през 60-те години на миналия век ярко се откроява подвигът на моряка-герой Димитър Атанасов Димитров (03.11.1943 – 06.03.1965). Роден в село Сушица, община Стражица, Д. Ат. Димитров започва наборната си военна служба на 23 октомври 1962 г. в школата за химици в Горна Оряховица. След успешното и завършване е изпратен да служи като командир на отделение химици на голям преследвач на подводници тип БО с бордови № 17 в поделение 20480, или Първи отделен дивизион противолодъчни кораби (1 одплк) – Варна. На 24.09.1963 г. е произведен в звание старши матрос. На 04.03.1965 г. по време на учение в открито море внезапно в погреба на кораба възниква опасност от пожар и взривяване поради това, че матрос по невнимание прострелва кутия със снаряди. Гъст, отровен дим изпълва тясното помещение, където се намират оръжията и взривните материали. В погреба слизат главен старшина Васил Вачев, старшина II степен Васил Ангелов и командирът на отделение химици Димитър Димитров.
Най-дълго устоява на задушливия дим младежът от Сушица. Въпреки че ползва противогаз, в един момент окулярите му се замъгляват от гъстия дим и той е принуден да го свали. Успява да открие и подаде навън димящия сандък, които е изхвърлен зад борд. Опасността е отстранена, корабът е спасен и продължава хода си. Заедно с него е спасен и животът на екипажа – общо 57 души.
За съжаление отровните газове поразяват белите дробове на старши матрос Димитър Димитров. Въпреки че е откаран по спешност за лечение във Военноморска болница, два дни след инцидента (06.03.1965 г.) той умира от белодробен оток. Погребан е с военни почести в родното си село Сушица. Командването на кораба прави опит да прикрие и омаловажи случая, но командването на ВМФ намира сили правилно да оцени саможертвата на младежа. С указ № 324 на Президиума на Народното събрание от 30 април 1965 г. за „спасяване на боен кораб и екипажа му“ е награден посмъртно със златна звезда, званието „Герой на социалистическия труд“ и орден „Г. Димитров“. Отличията, както и холандката на Димитър Димитров са в постоянната експозиция на Военноморския музей.
Със своя заповед № 143 от 15 май 1965 г. министърът на отбраната армейски генерал Д. Джуров го зачислява завинаги в екипажа на спасения преследвач и разпорежда паметни плочи в чест на героя да се установят в родното му село Сушица и в района на рейдовия пост във военноморска база Варна. На 06.03.1966 г. до Рейдовия пост във Варна тържествено е открит паметник на Д. Ат. Димитров. Командващият на флота присвоява на старши матроса звание „старшина І степен“.
В село Сушица родната къща на моряка е превърната в музей по проекти на архитекта Рогев от В. Търново и на художника Н. Даскалов от София. Официално експозицията на музея е открита на 04.09.1969 г. Денят 4 март е обявен във флота за Ден на моряшкото другарство. Всяка година военните моряци от варненската база отбелязват подвига на своя предшественик. През 1978 г. построеният в Русе 3240-тонен военен транспорт (пр. 102) е именуван „Старшина I степен Димитър Атанасов Димитров“ в памет на мирновременния флотски герой, спасил от гибел бойния кораб, на който служи.
2015, март
85 години от рождението на капитан I ранг професор д.т.н Емил Стоянов Станчев – заслужил деятел на науката и техниката (1930 – 1985)
Емил Станчев е роден на 13 март 1930 г. в с. Одърне, Плевенскa област. Първоначалното си образование завършва в ОУ „Хр. Ботев“ в родното си село, а средното през 1947 г. в Плевенската мъжка гимназия. Приет е като редовен студент в Държавната политехника в София по специалност „Строително инженерство“, но след трети курс се прехвърля във Висшето народно военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“ в специалност „Корабни машини и механизми“ (КММ). През 1953 г. се дипломира и е назначен за преподавател в същото, където остава да работи до 1979 г. По време на преподавателската си дейност обучава курсанти в следните дисциплини: Машинно чертане, Термодинамика, Теоретични основи на топлотехниката, Теория и устройство на кораба, Съпротивление на материалите, Хидродинамика, Машинни елементи, Технология на металите, Теория на машините и механизмите и Динамика на корабните дизелови двигатели. През 1957 г. продължава задочно висшето си образование във ВМЕИ – София, по специалност „Двигатели с вътрешно горене“ и през 1960 г. се дипломира. Заедно с Филип К. Недялков от 1962 г. организира академично обучение по леководолазно дело. От 1966 г. е доцент по „Теория на машините и механизмите“ при катедра „Техническа механика“ на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“. В периода 1964 – 1966 г. работи по съвместителство като ръководител на секция „Механични уредби, устройства и системи“ в НИПКИК – Варна, а след това от 1967 до 1970 г. е ръководител на катедра „Техническа механика“ във ВМЕИ – Варна. През 1969 г. е назначен за заместник началник по учебната и научна част на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“ и защитава успешно дисертация на тема „Динамика на машинните агрегати с отчитане на еластичността на връзката между силовата и работната машина“. През 1971 г. на Третия световен конгрес на Международната федерация по ТММ е избран за генерален секретар с петгодишен мандат. От 1973 г. е ръководител на постоянно действащия Национален научен семинар по „Динамика на механични системи“ към Националната секция по ТММ при Централното ръководство на Научно-техническия съюз (ЦР на НТС) по машиностроене. През 1977 г. защитава успешно докторска дисертация на тема „Идентификация на параметрите на механични системи“. От 1978 г. е професор по „Теория на механизмите и машините“. От 15.10.1979 до 25.01.1985 г. е ректор на Техническия университет във Варна. Председател е на Специализирания научен съвет по корабостроене. Основоположник е на научното направление „Еластодинамиката на машинните агрегати“ в България. Създател е на научна школа във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“, благодарение на която израстват десетки научни кадри във флотската алма матер. Капитан I ранг професор д.т.н. Емил Станчев е носител на следните отличия: орден „Народна Република България“ – І степен, орден „Кирил и Методий“ – II степен, медал „За особени заслуги“ – II степен, медал „За заслуги към БНА“, медал „За безупречна служба“, юбилеен медал „25 години БНА“, медал „30 години от победата над фашистка Германия“ и юбилеен медал „100 години от рождението на Г. Димитров 1882 – 1982“. С указ № 1570 на Държавния съвет на НРБ от 21.05.1983 г. е удостоен със званието „Заслужил деятел на науката“. Починал на 25.01.1985 г.във Варна. Удостоен с барелеф в Алеята на преподавателя във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ – Варна, на 20 май 2006 г.
април
2015, април
50 години от издаването на първия брой на списание „Корабостроене и корабоплаване“ (1965 – 1984)
От април 1965 г. за печатен орган на Държавното стопанско обединение (ДСО) „Корабостроене и корабоплаване“ и на научно-техническите му съюзи е определено сп. „Корабостроене и корабоплаване”. Самото обединение се създава с Постановление № 17 на Министерския съвет на Народна република България от 26 март 1965 г.
В периода от март 1968 до август 1969 г. списанието излиза като орган на Икономическата групировка „Български търговски флот“ и на НТС.
Със заповед № 377 на министъра на транспорта и на министъра на машиностроенето от 13 март 1970 г. сп. „ Корабостроене и корабоплаване“ става съвместен печатен орган на двете министерства и на Научно-техническите съюзи. Първоначално в списанието се публикуват тясно научни и производствено-технически статии от сферата на корабостроенето и водния транспорт, тъй като това издание е единствената творческа трибуна на морските учени и специалисти. С утвърждаването на собствените издания на научните институти списанието започва да публикува материали за най-актуалните проблеми в развитието на българското морско стопанство и да представя и световния опит. С цел изданието да достигне до по-широк читателски кръг и да се запълни отчасти липсата на популярно морско списание през последните години от съществуването му нараства броят на научно-популярните и публицистични статии, обособяват се постоянни рубрики, подобрява се графичното оформление на списанието. Главни редактори на списанието за периода са Стоян Попов и за кратко Милан Асадуров. Заместник главни редактори последователно са Тодор Стефанов, Йордан Тодоров и Живка Гочева. От 1 януари 1985 г. издаването на списанието се преустановява.
2015, април
125 години от рождението на капитан ІІ ранг Константин Георгиев Скутунов – морски офицер, адютант на Борис III и военен комендант на Двореца
Константин Георгиев Скутунов е роден на 10.04.1890 г. в Шумен в семейство на опълченец от Руско-турската война (1877 – 1878). Първоначално учи в родния си град, като завър¬шва Шуменското педагогическо училище. В периода 1903 – 1910 г. е сти¬пендиант във Военното училище в София и на 04.09.1910 г. е произведен в чин подпоручик от артилерията. Получава назначе¬ние в Шуменския крепостен батальон. По време на Първата балканска война Скутунов участва в боевете при превземането на Одринската крепост като командир на батарея. На 05.08.1913 г. е произведен в чин поручик и е назначен за адютант на инспекто¬ра на артилерията в Министерството на войната генерал Пантелей Ценов. В началото на 1914 г. е из¬пратен да учи в Руското военноморско училище, което завършва в края на 1915 г. с чин мичман II ранг и е назначен за командир на бреговата батарея на нос Галата. По време на Първата световна война Скутунов е ротен командир на Радиотелеграфната рота във флота. Скоро след това поема командването на миноносец „Строги“. На 16.03.1917 г. Скутунов е произведен в чин капитан и става адютант на началника на флота полковник Константин Кирков. От 01.02.1918 г. е командирован да учи за офицер на подводница в Германското подводно училище в град Екернфьорде. От 01.08.1918 г. постъпва на обучение в Торпедното училище във Фленсбург, като след завършването му отива на практическа специализация в германската морска база на остров Хелголанд. Завръща се в България на 01.05.1919 г. Срещата на Скутунов с Иван Багрянов, по това време адютант на Борис III и бъдещ министър-председател, става повод за запознаването му с българския монарх в прочутата Бурмова къща. На 24.07.1919 г. Скутунов е назначен за командир на минна рота, имаща за задача прочистването на Варненския залив от минните заграждения от войната. Тук покрай усилената и отговорна служба Скутунов се запознава с бъдещия английски адмирал Уейстейл. Половин година след първата си среща с цар Борис III Скутунов отново се среща с него, като попада в ситуация, която се оказва решаваща за следващите години от живота му. Цар Борис III, нямайки търпение да посрещне завръщащите се по море български военнопленници от Корсика, излиза в бурно море с моторница, управлявана от Скутунов. Рискувайки живота си, монархът успява да се качи на борда на кораба. След това приключение, в което емоциите надделяват над разума, Борис III оценява характера и познанията на Скутунов и на 07.05.1920 г. го назначава за свой адютант. На 12.08.1920 г. Скутунов е произведен в чин майор, а от 31.03.1921 г. преминава временно в запаса. В периода 1920– 1928 г. освен адютант на царя Скутунов е военен комендант на Двореца в София и титулярен капитан на царската лодка „Вяра“. През 1924 г. се дипломира в Свободния университет за политически и сто¬пански науки в София, а четири години по-късно е назначен за началник на отделение „Пристанища и корабоплаване“ при Дирекцията на пристанищата в Министерството на железниците, пощите и телеграфите. След 09.09.1944 г. К. Скутунов е арестуван, но след намесата на Васил Коларов е освободен. През 1950 г. Скутунов е привлечен като военен сътрудник към Военноисторическата ко¬мисия към Генералния щаб на българската армия и участва в изграждането на Музейния комплекс „Шипка“. През 1962 г. Скутунов пише спомените си от времето на службата си в двореца и издава книгата „Бурни времена. Цар Борис III отблизо“, в която разкрива непознати факти и събития от живота на царя. Автор е на редица книги по морско дело и по военна история, сред които са „Записки по морската война“ (1923), „Катехизис за служещите при пристанището“ (1932), „България във война с Англия и САЩ през 1941 – 1944 г.“ (1954), „Германо-съветската война 1941 – 1943 г.“ (1952) и др.
Почива на 11.07.1965 г. в София.
май
2015, май
70 г. от края на Втората световна война в Европа
На 7 май 1945 г. в главната квартира на генерал Д. Айзенхауер във френския град Реймс представители на Главното командване на Вермахта подписват безусловната капитулация на Германия. Сталин не приема документа от Реймс и налага акта за безусловна капитулация да бъде подписан отново пред неговите представители. Късно вечерта на 8 май 1945 г. (поради разликата в часовите зони в Москва вече е 9 май) в специално подготвена зала на Военно-инженерното училище в Карлхорст (предградие на Берлин) представители на германското върховно командване в лицето на фелдмаршал Вилхелм Кайтел, адмирал X. Фридебург (за военния флот), ген.-полк. Х. Щумпф (за Луфтвафе) в присъствието на представителите на главната квартира на Върховното главно командване на СССР маршал Г. Жуков и на Върховното главно командване на англо-американските и френските войски (маршал А. Тедър, генерал К. Спатс, генерал Ж. Тасини) подписват Акта за капитулация на германските войски, с което се слага край на Втората световна война в Европа.
Във Втората световна война участват 61 държави, като пряко е засегнато около 70% от населението на Земята. Военните действия обхващат териториите на 40 държави от Европа, Азия и Африка и на три океана – Атлантическия, Тихия и Северния ледовит океан. По време на войната, продължила 2193 дни (от 01.09.1939 до 02.09.1945 г.), загиват около 60 милиона души. Общо мобилизирани са 110 милиона души. Ранените са 90 милиона, като от тях 35 милиона остават инвалиди.
В продължение на 4 години България е включена във Втората световна война, като в различни периоди тя е във война с почти всички велики държави. Българските ВМС участват във войната на страната на Германия (01.03.1941 – 07.09.1944 г.), а от 08.09.1944 до 09.05.1945 г. заедно със сухопътните и въздушните войски на страната воюват срещу бившия си съюзник. В периода 01.03.1941 – 07.09.1944 г. морските войски извършват бойни действия в интерес на Германия в три основни направления: поставяне на отбранителни минни заграждения по нашето Черноморско и Беломорско крайбрежиe; борба с минната опасност на р. Дунав, Черно и Бяло море; ескорт на германски превози по море между Босфора и пристанище Кюстенджа. От 194 до 1944 г. по Черноморското крайбрежие са поставени 1888 мини срещу надводни кораби и подводници, 998 противотрални мини и 399 котвени мини.
През вторият период (08.09.1944 – 09.05.1945 г.) Черноморският флот изпълнява важни бойни задачи: водене на борба срещу минната опасност, търсене и изваждане на самопотопени по Българското черноморско крайбрежие германски кораби и строителство на нови катерни миночистачи. Миночистенето като главна задача през този период започва през септември 1944 и завършва едва през октомври 1948 г., когато е протралена площ от 510 кв. мили и са обезвредени 1277 морски мини. На р. Дунав са взривени при самостоятелно тралене 29 електромагнитни и хидроакустични мини, а съвместно с други кораби от съветската трална бригада – 65 мини. През 1944 – 1945 г. българските катерни миночистачи вдигат от дъното 33 самопотопени германски кораба в района на Българското крайбрежие, които се ремонтират в Корабостроителницата „Флотски арсенал“. За нуждите на миночистенето там са построени четири рейдови миночистача. За отлично изпълнени бойни задачи по р. Дунав (в района на км 1942) на миночистача „Христо Ботев“ и неговия екипаж е оказана високата чест да участва в парада на победата във Виена. Окончателен край на Втората световна война е сложен на 2 септември 1945 г., когато на борда на линейния кораб „Мисури“ в Токийския залив е подписана капитулацията на Япония.
2015, май
30 години от успешното завършване на околосветското плаване на Н. Джамбазов с яхта „Тангра“ (1983 – 1985)
На 01.09.1983 г. мореплавателят Николай Джамбазов тръгва от Созопол и извършва първата българска самотна обиколка на света през нос Хорн със собственоръчно изработена от него яхта. Това невероятно постижение завършва на 12 май 1985 г. в пристанище Лас Палмас на Канарските острови. На 26 юли 1985 г. яхта „Тангра“ пристига в Бургас, където Н. Джамбазов е посрещнат като национален герой. Околосветската обиколка отнема почти две години (1983 – 1985), като се изминава разстояние равно на 1,5 пъти дължината на екватора – около 60 000 км.
Яхта „Тангра“ е с дължина 11 м. Прототип на „Тангра“ е известната в началото на 70-те години на XX в. деветметрова яхта „Скампи“. В строителството й са вложени повече от 17 кубика дървен материал, специален водоустойчив шперплат, както и над 3200 болта с различна дължина. Николай Джамбазов плава сам, като членове на екипажа само за кратко стават двама души – до Алжир и Лас Палмас. Плаването се финансира със собствени средства – около 700 USD. Символична подкрепа оказва Студия „Време“ на БНТ (неплатена командировка) и отпуск от БМФ за две години. Радиовръзката се осъществява чрез задължителната УКВ и любителска 120-ватова японска късовълнова станция. Получава радиолюбителска подкрепа от България и от света. Навигационното оборудване е класическо, без електронни средства.
Първи преход: Созопол – Лас Палмас от 01.09.1983 до 27.10.1983 г.;
Втори преход: Лас Палмас – Сидни от 31.10.1983 до 01.03.1984 г. (начало на околосветското плаване);
Трети преход: Сидни – Нос Хорн – Лас Палмас от 01.01.1985 до 12.05.1985 г. (край на околосветското плаване);
Четвърти преход: Лас Палмас – Созопол от 12.05.1985 до 25.07.1985 г.
След околосветското пътешествие Н. Джамбазов става „Герой на социалистическия труд“. Той е и първият носител на преходната награда Златен Глобус „Кор Кароли“, за участието му в трансатлантическата регата OSTAR’ 80 (Observer Singlehanded Trans-Atlantic Race) с яхта „Тангра“ от Плимут до Нюпорт и от Ню Йорк до Бермудските острови. През 1985 г. за най-добро плаване е призната околосветската обиколка на Николай Джамбазов.
Като спомен от околосветското плаване Николай Джамбазов пази секстанта, корабните дневници, карта, пергел, бинокъл, часовника, който е отмервал времето на борда през 253-те дни на плаване, както и разкъсания от ветровете български флаг. От него са останали зеленият и белият цвят.
Н. Джамбазов е автор на книгите „Тангра в океана“ и „Черната овца“.
юни
2015, юни
85 г. от рождението на к.д.п. Георги Георгиев – първия български ветроходец, извършил околосветско плаване с яхтата „Кор Кароли“
Капитан Георги Иванов Георгиев е роден на 4 юни 1930 г. Кърджали в семейство на военнослужещ. През 1937 – 1938 г. учи в училище „Антим I“ в Златоград, след което заминава за Варна и завършва Първа мъжка гимназия. През 1947 г. е приет за член на Народния съюз за спорт и техника. В периода 1950 – 1954 г. работи като счетоводител в МТС и ТКЗС в с. Стожер. От 02.04.1954 до 06.01.1956 г. отбива военната си служба в поделение 1649 на Трудови войски – мини Бобов дол. След казармата работи като старши техник към Министерството на културата и основава първия софийски яхтклуб „Академик“ край Горни Пасарел. През 1958 г. е назначен за командир на отряд яхти при Окръжния морски клуб на ДОСО. Става републикански шампион по ветроходство за 1959 и 1960 г. В края на 1960 г. работи като такелажист в Държавно индустриално предприятие „Котва“, а година по-късно като автомобилен монтьор към Съюза за обществен автомобилен транспорт. През 1962 г. преминава подготовка като рулеви със звание старшина II степен в поделение 20240 – Варна. От 01.06.1962 г. започва работа в параходство „Български морски флот“ и в продължение на 18 години работи на корабите м/к „Хр. Ботев“, м/т „Арда“, п/х „Захари Стоянов“, м/к „Г. Димитров“, м/к „А. Йорданов“, м/к „Комета-1“, м/к „Калиакра“, м/к „Елена“, дълбачката „Добруджа“, спасителен влекач „Перун“ и др. През 1964 г. става капитан местно плаване. В началото на 70-те Г. Георгиев става един от основателите на яхтклуб „Порт – Варна“, който след смъртта му носи неговото име. В периода 1974 – 1975 г. ръководи плаванията с яхтите „Вега“ и „Сириус“ в Черно море до Батуми и Одеса. През 1976 г. успешно участва в Трансатлантическата регата за самотни мореплаватели OSTAR’ 76 и се класира 37-и по реда на пристигането си от общо 73 завършили и 24-ти в класа си. След кратка подготовка на 20.12.1976 г. предприема околосветско самотно плаване с яхтата „Кор Кароли“. Плаването започва от Хавана, през Панамския канал, Маркизките острови в Тихия океан, островите Фиджи, Сува, австралийското пристанище Дарвин. От там се насочва към Кейптаун, преминава през южния Атлантик и завършва отново в Хавана. Постижението му 24 500 мили за 201 дни, 21 часа и 36 минути е вписано на страница 452 в книгата на рекордите Гинес (издание 1981 – 1982 г.) като най-добър резултат в света за този клас яхти. С указ № 2129 на Държавния съвет на НРБ от 26.12.1977 г. Г. Георгиев е удостоен със званието „Герой на НРБ“ и „капитан далечно плаване“. През същата година става спортист № 1 на България, както и почетен гражданин на Варна и Кърджали. В негова чест е именуван 25000-тонен кораб за насипни товари на БМФ. Умира в Одеса на 13.05.1980 г. Понастоящем корпусът на яхта „Кор Кароли“ и лични вещи на капитана се съхраняват във Военноморския музей. През 1980 г. в памет на капитан Георги Георгиев е учредена преходната награда Златен глобус „Кор Кароли“, която се връчва за най-добро българско ветроходно постижение през годината.
2015, юни
140 години от рождението на Хараламби Джамджиев – създателя на първия български трикорпусен плавателен съд (тримаран) с въздушен винт
Хараламби Петров Джамджиев е роден на 13 юни 1875 г. в Търново. През учебната 1890 – 1891 г. е ученик в Държавната реална гимназия „Фердинанд I“ (Мъжката гимназия). През септември 1893 г. постъпва във Военното училище в София, но поради заболяване временно го напуска. През 1894 г. по негова идея във Варненската окръжна образцова железарска работилница е изработен аеродинамичен уред за изследване съпротивлението на въздуха, с което се поставя началото на аеродинамичните изследвания в България. В края на 1895 г. се връща в София и завършва Военното училище. Произведен в офицерски чин, той постъпва в 18-и пехотен Eтърски полк – Търново. Пет години по-късно е преместен в Русе. През 1900 г. е разпределен в 8-а пионерна дружина в Стара Загора, където служи до 1904 г. Година по-късно напуска военната служба. В края на лятото на 1919 г. Х. Джамджиев пристига във Варна с идеята да създаде високоскоростен плавателен съд – скорост 75 км/ч, т.е. 40,4 възла. За целта със съдействието на Министерството на войната се обръща към Флотски арсенал – Варна, за направа на „бързоходен апарат-лодка“. Проектирането е извършено от техническото отделение на Флотски арсенал. Първоначално при разработването на проекта Х. Джамджиев се стреми да постигне целта си чрез съчетаването на следните технически решения: моторно задвижване, чрез използването на двигател с вътрешно горене; въздушен движител; силно удължен корпус на плавателния съд. Идеята на изобретателя е да създаде моторна лодка със силно удължен клинообразен корпус, върху който да бъде монтирана надстройка с кабина за пътници и фундамент за двигателя. При разработването на проекта се налага конструкцията на корпуса да се промени, за да се постигне по-висока устойчивост на плавателния съд и да се намали вълновото съпротивление. За целта се поставят странични плаващи тела, по форма подобни на средното плаващо тяло, но с по-малки размери. С помощта на напречни греди двете тела се свързват със средното. Изработени са два варианта на тримаран, като изпитaнието и на двата е извършено в периода октомври – края на ноември 1919 г. При първият вариант се постига при ходови изпитания скорост от около 6 възла (около 11 км/час). При изпитанията вторият вариант развива скорост от около 12 възла (около 22 км/час). През 1920 г. Народното събрание с подкрепата на правителството на Ал. Стамболийски отпуска сумата от 200 000 лв. и Х. Джамджиев заминава за Чехословакия, където на 15.01.1921 г. регистрира патент № 5420 за бързоходен кораб. През 1921 г. се завръща в България и продължава да се занимава с корабостроителни въпроси. Макар и да не успява да създаде мечтания високоскоростен плавателен съд, тримаранът на Х. Джамджиев е съществено техническо постижение в историята на българското корабостроене. Той е първият трикорпусен плавателен съд, проектиран и построен в България и първият плавателен съд с въздушен движител. Умира на 12 март 1961 г. в град Силистра.
2015, юни
175 години от рождението на известния учен и изобретател с международно признание щабскапитан инженер-механик Павел Кузмински (1840 – 1900)
Павел Дмитриевич Кузмински е роден на 2 юли (20 юни) 1840 г. в станица Усть-Лабинская, Херсонска губерния, Русия, в семейството на дворянин. В периода 1851 – 1860 г. учи и завършва пълния курс на Михайловския Воронежки корпус. Изпратен е като юнкер в 15 флотски екипаж в Санкт Петербург, където слуша курс по морски науки в юнкерските класове на Морския корпус. На 22.09.1862 г. е произведен гардемарин и през есента на същата година постъпва като свободен слушател в механичното отделение на Академичния курс по морски науки (днес Военноморска академия „Н.Г.Кузнецов“). През 1864 г. е произведен прапоршчик с назначение в корпуса на инженер-механиците. В края на 60-те години слуша курс лекции в Технологичния институт в Санкт Петербург. През 1865 г. е назначен в Кронщатския параходен завод, където прави опити за изгаряне на въглищен прах с цел отопление. Избран е за член на Императорското руско техническо дружество (ИРТД) през 1867 г. В периода 1871 – 1877 г. е командирован в Адмиралтейските Ижорски заводи, а от 1878 до 1880 г. към кантората на Санктпетербургското пристанище, където завежда работилниците за желязно корабостроене на Галерния остров. По предложение на Д. Менделеев извършва серия от опити по изследване на триенето на твърди тела в течности към лабораторията в Санктпетербургския университет. През април 1883 г. Морското министерство командирова П. Кузмински в ИРТД със задачата да разработи и внедри автоматичен динамометър-моментомер за измерване на упора и въртящия момент на гребния винт на кораба. През 1884 г. Кузмински е принуден да напусне Русия и работата по изобретението е прекъсната. По покана на началника на българския военен флот кап.-лейтенант З. Рожественски на 02.11.1884 г. Кузмински пристига в България. На 08.11.1884 г. П. Кузмински е назначен за старши механик на Флотилията и Морската част в Русе. По съвместителство изпълнява функциите на началник на Флотския арсенал в Русе и началник на Техническата школа (Машинната школа), където преподава геометрия и огнярно дело и въвежда нови учебни програми. По време на пребиваването си в България става създател на първото българско техническо дружество, първи пазител на сбирката на Морския музей и първи библиотекар на морската библиотека на Каюткомпанията в Русе.
На 07.10.1885 г. с указ на княз Александър I П. Кузмински е уволнен дисциплинарно. В България пребивава до началото на 1888 г., след което се завръща в Русия. Назначен е за библиотекар в Балтийския корабостроителен и механичен завод в Санкт Петербург. В периода 1888 – 1900 г. като учен и изобретател развива активна творческа дейност в три направления: морско дело, въздухоплаване и авиация, машиностроене. Работи по изобретения като тетраедровидни корабни обводи, газопарород, русоид, русолет, динамометър и др. Проектира първата в света работоспособна газова турбина. През лятото на 1893 г. по време на Световното изложение в Чикаго като делегат на Въздухоплавателния отдел на ИРТД участва в Международния конгрес по аеронавтика. Умира на 7 април 1900 г. в Санкт Петербург.
юли
2015, юли
95 години от създаването на Българския народен морски сговор (БНМС) – първата българска морска обществена организация
Българският народен морски сговор е обществена организация, създадена от група флотски офицери, сред които Георги Славянов, Сава Иванов, Петър Стоянов, Никола Тодоров, Васил Игнатов, Борис Стателов, Иван Михайлов, Георги Купов, Сава Стефанов, Иван Вариклечков, Неделчо Недев, Петър Кашлакев, Борис Станев, Стефан Цанев, Александър Манолов, Протаси Пампулов.
Учредителното събрание се провежда на 1 юли 1920 г. във Варна. Изработен е временен устав, в който се посочва, че главна цел на организацията е да пробуди, поддържа и пропагандира любовта на българина към морето и да съдейства за развитието на родното мореплаване. За осъществяването й ще се събират средства чрез „волни пожертвувания”, приходи от сказки, забавления и други постъпления. Временният устав на БНМС е утвърден от Министъра на войната на 23 ноември 1920 г. и от Министъра на вътрешните работи на 6 юли 1921 г., което говори за значимото място, което се отрежда на организацията.
БНМС се управлява от Временен централен комитет, който се състои от председател, двама членове и касиер-деловодител, с мандат до свикване на Учредителен конгрес на организацията след не повече от 3 години.
Изработена е прокламация с призив да се създадат местни клонове на БНМС, която е разпратена в цялата страна. Първият местен клон e създаден в Бургас на 2 юли 1921 г., а след това във Варна, София, Русе, Перник, Горна Оряховица, Търново, Шумен, Пловдив, Ямбол, Сливен, Стара Загора и др.
Учредителният конгрес на БНМС се провежда от 16 до 19 май 1923 г. във Варна. Присъстват 31 делегати, представители на всички основни клонове. Приет е устав, в който се посочва, че БНМС е културно-просветно народно сдружение, което стои вън от всички партийни и политически организации, течения и прояви в страната. На следващия ден – 20 май, след закриването на Учредителния конгрес в сградата на Девическата гимназия във Варна е открита експозицията на Морския музей, иницииран и поддържан от Сговора. Организацията има свой печатен орган – списание „Морски сговор“, и библиотека, а негов девиз е: „Към морето и Дунава за напредък!“.
В годините след Ньойския договор, когато България няма право на свой военен флот, Българският народен морски сговор използва възможните мирни средства за пропагандиране на морската идея, за развитието на морските стопански отрасли и за разпространението сред народа на знания и любов към морето и река Дунав. Съществува до 1944 г.
2015, юли
120 години от рождението на капитан далечно плаване Димитър Фурнаджиев, дългогодишен преподавател във ВВМУ
Димитър Фурнаджиев е роден на 11 юли 1895 г. в Самоков. В родния си град учи до 9 клас, след което през 1914 г. постъпва в Машинното училище във Варна. През 1917 г. като един от най-добрите ученици е изпратен да учи във Военноморското училище във Фленсбург. Поради революцията през 1918 г. училището е затворено и Д. Фурнаджиев се записва студент по минно инженерство. През 1919 г. се връща в България и е произведен офицерски кандидат. По това време преподава морско дело на първия курс от Рибарското училище. През 1920 г. е произведен в чин младши офицер – мичман ІІ ранг, и поема командването на ведета „Кондуктор Докузанов“.
След преобразуването на Военния флот в Морска полицейска служба и съкращаването на голяма част от морския офицерски състав Д. Фурнаджиев постъпва в Българското Търговско Параходно Дружество (БТПД) като втори помощник-капитан на п/х „България“, а след шест години е капитан на п/х „Кирил“. След влизане в сила на Закона за морските лица полага изпит и става капитан далечно плаване. На всички кораби, които плава, той е учител и възпитател на младите. След Втората световна война е назначен за лектор във Военноморското училище, където преподава девиация на магнитния компас и корабни документи. Поради големия му практически и теоретичен опит е включен в комисия за закупуването на корабите „България“ и „Родина“, които докарва в България.
В края на 40-те и през 50-те години на ХХ век капитан Фурнаджиев продължава преподавателската си дейност в Морското училище по дисциплините: „Навигация“, „Теория на девиацията на магнитния компас“ и „Корабно стокознание“. Превежда от руски учебника „Навигация“ на професор Ухов и сам написва учебник „Корабно стокознание“.
Награден е с орден „Народна Република България“, медал „За заслуги към БНА“ и „Златна котва“ от Министерството на транспорта – СО „Воден транспорт“.
Капитан далечно плаване Димитър Фурнаджиев умира на 15.11.1988 г.
август
2015, август
160 години от рождението на Густав Карлсон – първият водолаз на служба в България
Густав Иванович Карлсон е роден на 12 август 1855 г. в градче, близо до гр. Тарту, Естония, тогава в пределите на Руската империя. Получава военна подготовка в Кронщатското Адмиралтейство и през 1876 г. постъпва на служба като водолаз в пристанището на Кронщат. По време на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. унтерофицер-водолаз Густав Карлсон е назначен за старши на една от двете водолазни групи, които работят по река Дунав. От първите дни на войната те оглеждат подводната част на кораби и съоръжения, почистват от заплетени въжета винтовете на кораби, участват в поставянето на минни заграждения и в изваждането на потънали кораби. Най-много работят по построяването и поддържането на понтонните мостове по река Дунав.
След войната Густав Карлсон остава на служба в България и от 1 август 1879 г. е назначен във Флотилията и Морската част в Русе като водолаз и механик. Той има пионерен принос в развитието на водолазната дейност в българския флот и за подготовката на български водолази. Служи като трети механик на новоприетата яхта „Александър“, участва в Сръбско-българската война (1885 г.), включва се в строежа на парния катер „Калиакра“, спуснат на вода през 1898 г. В българския военен флот той служи 27 години.
През 1911 г. заедно със сина си Фердинанд Карлсон участва в основаването на Командитно дружество „Карлсон и С-ие“ в Русе за изработване на метални изделия, което работи до октомври 1914 г. На тази фабрика през 1912 г. Военното министерство възлага изработването на част от първите български ръчни гранати. Дълги години Густав Карлсон работи в областта на мелничното строителство.
Густав Карлсон получава българско поданство и до края на живота си живее в България.
Умира на 21 ноември 1942 г. в Разград.
2015, август
50 години от влизане в експлоатация в българското пътническо плаване на 100-местния кораб на подводни криле „Комета-1“
През 60-те години на ХХ век водният транспорт в България се развива с ускорени темпове. Модернизира се и крайбрежният пътнически флот. На 18 август 1965 г. за Параходство „Български морски флот“ от Съветския съюз е получен първият кораб на подводни криле тип „Комета“. Той се отличава с голяма мореходност и се движи с необичайно висока за море скорост, плъзгайки се издигнат на подводните криле. Този режим може да поддържа при височина на вълните до 1,5 м (3 – 4 бала вълнение), а при режим „плаване“, при който не се издига на крилете си – до 3 м, т.е. 4 – 5 бала вълнение. Задвижва се от два дванадесетцилиндрови четиритактови V-образни двигателя. Корпусът е от алуминиево-магнезиева сплав и е с цялозаваръчна конструкция. Има дължина 35,18 м, ширина – 9,60 м, височина на надводния борд – 4,25 м, газене при плаване – 3,20 м, а при плъзгане върху крилете – 1,40 м.
Корабът „Комета“ разполага с три салона с общо 100 места, като за всеки пътник е предвидено удобно кресло. Екипажът се състои от един капитан, механик, моторист, моряк и стюард. Предназначен е да обслужва линията Варна – Бургас, като извършва три рейса дневно.
През същата години пристига и „Комета №2“, а през следващите са доставени още 10 „Комети“ от СССР, с което броят им става дванадесет. Кометите пътуват само през летния сезон и поддържат две основни линии: Варна – Балчик и обратно, и Варна – Несебър – Бургас – Созопол – Приморско – Мичурин (дн. Царево) и обратно.
За осигуряване на бърз превоз на пътници между дунавските пристанища през 1970 г. на Българско речно плаване са доставени отново от Съветския съюз кораби на подводни криле тип „Ракета“.
2015, август
115 години от рождението на Кирил Халачев – командир на Военноморските сили 1947 – 1950 г.
Кирил Димитров Халачев е роден на 28.08.1900 г. в село Равна гора, Варненско, в семейство на учители. През 1917 г. постъпва в Морските специални школи при флота, специалност „Радиотелеграфист“. В школата се оформят и политическите му възгледи. Той е активен член на Българския комунистически младежки съюз, от 1922 г. – на Българската комунистическа партия. За участие в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 г. и за нелегална дейност през 1925 г. е осъден на смърт, като през 1926 година присъдата е заменена с доживотен затвор. Кирил Халачев излиза от затвора през 1935 г. и емигрира в Съветския съюз. Там учи за танкист и получава първо офицерско звание. Участва в Испанската гражданска война на страната на републиканците, където за проявен героизъм достига до звание капитан. След войната попада в лагер във Франция. През 1941 г. е освободен от лагера и се завръща в България, където отново е арестуван и изпратен в концлагер „Кръсто поле (Еникьой)“. Освободен е в края на 1943 г., но през пролетта на 1944 г. отново е въдворен в лагер в с. Дивдядово, Шуменско. През септември 1944 г. Халачев бяга от лагера и взема активно участие в Деветосептемврийския преврат.
През декември 1944 година капитан II ранг Кирил Халачев е назначен за помощник-командир на Военноморските сили. Полага големи усилия за окомплектоване с кадри на всички флотски поделения. През 1946 г. участва в комисия за закупуване на търговски кораби за България.
През 1947 г. капитан I ранг Кирил Халачев е назначен за командир на Военноморските сили. През същата година заедно с Георги Димитров и генерал Иван Кинов участва в преговори със съветското правителство и лично с Йосиф Сталин за доставка на танкове и бойни кораби за БНА и ВМФ. Още същата година Българският военен флот получава ескадрения миноносец „Железняков“, 2 преследвача на подводници „БО“ (Большой охотник) – 122 А, 4 преследвача на подводници тип „МО“ (Малый охотник) и 6 кораба от типа „ОД“ (Охотник дозорный), а през 1948 г. – 12 торпедни катера проект ТМ 200. Приетите във ВМС подводници тип „Малютка“ до 1954 г. се базират в Одеса. През 1949 г. започва обновяването на бреговата артилерия с нови 130 мм батареи, доставени от Съветския съюз. Капитан I ранг Кирил Халачев с размах решава въпроса с окомплектоването на корабите с команден състав – мобилизират се завършилите Морското училище от по-старите випуски и се връщат на служба някои от уволнените преди година офицери. Издирват се българите, завършили морско образование в СССР, и се връщат в България.
През 1950 г. капитан I ранг Кирил Халачев е освободен от длъжност командващ ВМФ и назначен за заместник-командир на тила на Първа армия със звание полковник.
През 1953 г. е изпратен за председател на Международната дунавска комисия в Будапеща, която оглавява до 1960 г., когато се пенсионира.
Капитан I ранг Кирил Халачев умира в София на 26 август 1972 г. Остава в историята на флота като един от най-страстните радетели за създаване ВМС на България след Втората световна война.
септември
2015, септември
130 години от Съединението на Княжество България и Източна Румелия
Съединението на Княжество България и Източна Румелия, извършено на 6 септември 1885 г., слага край на изкуственото разделяне на българската държава, наложено от Берлинския договор от 1878 г. Подготвено от БТЦРК, то е осъществено чрез военно-революционна акция. Румелийското правителство и генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич са свалени и временното правителство под председателството на Георги Странски тържествено обявява присъединяването на областта към Княжеството. Съединението е подкрепено от княз Александър Батенберг и е посрещнато с възторг от целия български народ. Правителството на Петко Каравелов приема извършения акт и се заема с дипломатическото уреждане на въпроса.
Нарушаването на Берлинския договор изправя България пред тежко външнополитическо изпитание. Великите сили се обявяват против Съединението и за запазване на статуквото. Балканските държави се страхуват от засилването на България и нарушаване равновесието на Балканите. Русия счита, че Съединението ще засили авторитета на Александър Батенберг, и заявява своето неодобрение като отзовава руските офицери, служещи в българската войска и флот. Епизод от задълбочаващия се конфликт между България и Русия е отвличането на почти всички български военни кораби през втората половина на септември 1885 г. от руските морски офицери на българска служба и установяването им в руското пристанище Измаил. Целта е да се затрудни отбраната на България. На практика са отвлечени корабите, подарени на България през 1879 г. от Русия. Действията на руските офицери са самоволни и не са подкрепени от Министерството на външните работи на Русия, което категорично не одобрява отвличането и нарежда тяхното връщане и предаване на българските власти. Тази политика на Русия подтиква Великобритания да подкрепи Съединението с цел да изтласка Русия от Балканите и да осигури положението си в обединена България. В Цариград по инициатива на Високата порта се свиква конференция, която да разгледа българския въпрос. Подтиквана от Австро-Унгария, Сърбия обявява война на България. Българската победа на бойното поле принуждава представителите на Великите сили, участници в конференцията в Цариград, да подпишат на 24 март 1886 г. Топханенския акт, с който признават Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
Съединението е първата успешна стъпка към решаване на българския национален въпрос. То превръща България в най-голямата балканска държава за онова време с територия от 96 345 кв. км, с население 3 070 988 души, 23 окръга, 84 околии, 70 града и 4684 села. Увеличената територия и население дават възможност за по-бърз икономически напредък. Морските граници на България се увеличават и в пределите на държавата влизат пристанищните градове Бургас, Анхиало (Поморие), Месемврия (Несебър), Созопол. Това дава тласък за развитието на морското стопанство на България, свързано с изграждането на пристанища, улесняване на крайбрежното корабоплаване, лодко- и корабостроенето, развитието на риболова, солодобива и др.
2015, септември
75 години от подписване на Крайовската спогодба и присъединяването на Южна Добруджа към България
Мюнхенското споразумение от 29 септември 1938 г., с което Великобритания, Франция и Италия предават на Германия населената с немци чехословашка област Судети, бележи официалния край на Версайската система от мирни договори след Първата световна война. Българското правителство разбира, че е назрял моментът за ревизиране и на Ньойския договор. Добруджанският въпрос се приема като най-лесен за разрешаване, като искането е за връщане на територии до границата от 1913 г. След успешни дипломатически преговори и със съдействието на всички Велики сили, участващи във Втората световна война, на 7 септемврий 1940 г. в град Крайова е сключен договор между България и Румъния, съгласно който на България се връща Южна Добруджа. Новата граница тръгва от р. Дунав непосредствено под Силистра и стига до Черно море на около 8 км южно от Мангалия. Тази територия от 7 695,8 кв. км на изток граничи с Черно море, а на север с р. Дунав, като българският черноморски бряг се увеличава с близо 93 километра – от с. Иланлък (Вама Вече) до Екрене (Кранево), а дунавският – със 75 километра от Силистра до Тутракан.
Овладяването на Южна Добруджа започва на 21 септември 1940 г. с участието на частите на Трета армия и Морски окупационен корпус. На борда на военни и търговски кораби са превозени частите на Военноморските сили и Морското училище. Кораби на Българското търговско параходно дружество (БТПД) и Българско речно плаване (БРП) участват в превозването на изселници от Северна и Южна Добруджа. Цивилните и военните морски учреждения си взаимодействат при окупацията и при уреждане на българската администрация. За запазването на всички важни брегови и пристанищни съоръжения веднага се назначават български военни постове. На гражданските длъжности се назначават български служители. Възстановяват се комуникациите по море между „новите“ и „старите“ пристанища. Съставени са разписания за движението на кораб „Евксиноград“ между Варна, Балчик и Каварна и на пътническите кораби на БРП между Русе, Тутракан и Силистра. Целта е да се осигури непрекъснатото функциониране на пристанищата и на фаровете и интегрирането им в българската пристанищна мрежа.
Връщането на Южна Добруджа дава нови възможности за развитие на морското и речното стопанство на България и най-вече на корабоплаването и риболова. Тези територии имат своето значимо място като стопански хинтерланд на пристанищата Варна и Русе и съдействат за тяхното развитие и за реализацията на българските морски интереси.
2015, септември
120 години от рождението на капитан І ранг Протасий Пампулов – инженер-корабостроител
Протасий Христов Пампулов е роден на 17 септември 1895 г. в Сопот. Остава рано сирак и е отгледан от вуйчо си Матей Аврамов Хаджиманчев. Към морската служба го насочва първият братовчед на майка му, капитан I ранг Матей Стойков, началник на Дунавската флотилия от 1906 до 1908 г.
През 1911 – 1916 г. Протасий учи в Машинното училище при флота. Благодарение на отличния си успех получава стипендия от Министерството на войната и през април 1916 г. е изпратен да следва в Германия. От май до септември 1916 г. е на стаж в Германияверфт в Кил, където участва непосредствено в строежа на подводници. Той е и първият българин, участвал в строителството на подводници.
На 1 октомври 1916 г. Пампулов започва следването си в отдел „Корабостроене и корабни машини“ на Висшето техническо училище в Берлин-Шарлотенбург. През есента на 1919 г. е отзован от Германия и е назначен като кандитат-инженер корабостроител във Флотския арсенал – Варна. Едновременно е преподавател по механика в Морското училище през учебната 1920 – 1921 г. Освен това през 1921 г. заедно с Петър Кашлакев ръководи шестмесечен вечерен курс по шлосерство, организиран от Варненската търговско-индустриална камара.
През септемри 1922 г. Пампулов е командирован в Берлин да довърши образованието си. На 28 юли 1923 г. получава диплома за инженер-корабостроител и постъпва на служба във Флота. През февруари 1924 г. Пампулов получава право на свободна техническа практика по специалността.
Капитан І ранг Протаси Пампулов е един от изтъкнатите български корабостроители. По негов проект е построена серия от 13 миночистачни катера (МЧКА). Участва в преговорите по доставката на трите торпедни катера тип „Люрсен“. Ръководи преустройството и ремонта на редица речни и морски кораби. Разработва проекти за преустройство на торпедоносците. Ръководи изваждането на потъналата през Първата световна война немска подводница УБ-45. Награждаван е с ордените „За заслуги“, „Народен орден за военна заслуга“, „Св. Александър“. На 14 септември 1944 г. е освободен от служба във ВМС.
След Втората световна война участва във възраждането на българския търговски флот.
Протаси Пампулов е общественик, един от основателите и виден деец на Български народен морски сговор (БНМС). Съвместно с проф. Георги Паспалев участва в изследване на флората и фауната в Черно море. Той е основоположник на корабомоделизма в България. Автор е на 10 книги по корабомоделизъм. Написва всички методически ръководства по корабомоделизъм, издадени през първото десетилетие на организирания корабомоделизъм в България.
Умира на 28 юли 1957 г.
2015, септември
140 години от рождението на капитан ІІ ранг Богдан Христов Ганчев (1875 – 1945)
Богдан Христов Ганчев е роден на 21 септември 1875 г. в Карлово. Получава високо за времето образование. Завършва Императорската кралска академия в Триест (тогава в пределите на Австро-Унгария) през 1894 г., Военно училище в София (1897), Минните офицерски курсове в Кронщат ,Русия (1902), и Хидрографския отдел на Николаевската морска академия в Петербург през 1908 г.
Службата си започва в Дунавската флотилия. Служи на корабите „Асен“, „Симеон Велики“, и „Александър I“. През 1900 г. е назначен на служба в Морската част на учебния крайцер „Надежда“.
След завършване на Минния офицерски клас в Кронщат през 1902 г. служи като минен офицер на учебния крайцер „Надежда“, помощник-началник на Речната минна отбрана и началник на Минното училище в Русе, началник на Минната част във Варна, старши водолазен офицер във флота. Като електротехник ръководи теоретическите и практическите занятия по електротехника. През 1909 г. е назначен за командир на миноносец „Строги“. По време на Първата Балканска война е началник-щаб на Флота, началник-щаб на Варненския гарнизон и в същото време завежда Хидрографската част на флота. След войната е уволнен и преминава в запаса, но с включването на България в Първата световна война е мобилизиран и назначен за комендант на Бургаското пристанище, а от юни 1917 г. е началник-щаб на Бургаския укрепен пункт.
За военната си служба и участието във войните е награден с „Орден за заслуга“, Орден „За 10-годишна отлична служба“, „Кръст за Независимостта“, орден „Св. Александър“ V степен с мечове, „Народен орден за военна заслуга“ IV степен на военна лента и руския орден „Св. Станислав“ III степен.
След Първата световна война е уволнен от военна служба с чин капитан II ранг и преминава на частна практика. Той е собственик на „Политехническо бюро Ганчев“ в Бургас и се занимава с доставка и монтиране на електрически и индустриални инсталации и е представител на английското параходно дружество „Кунард Лайн“ от Ливърпул.
Запасен капитан II ранг инженер Богдан Ганчев е почетен шведски консул и дългогодишен председател на Бургаския клон на Българския народен морски сговор.
Починал през 1945 г.
2015, септември
120 години от рождението на капитан ІІ ранг Тодор Цицелков
Роден на 23 септември 1895 г. в Копривщица. През 1916 г. завършва Школата за запасни офицери и е зачислен във флота. През Първата световна война участва във военните действия в Черно море и в Добруджа. През 1924 г. завършва висш корабоначалнически курс и до 1943 г. служи като морски офицер в различни флотски поделения. Служи като началник на пограничен подучастък Василико (Царево), командир на учебна рота от Морската бригада (1931), преподавател в Морските специални школи (1932), командир на Минния дивизион при Черноморския флот (1933), началник на Морското училище (1935), началник на Флотски работилници и командир на стражеви дивизион от Дунавския флот (1935), командир на неподвижната отбрана на Черноморския флот (1937), началник на техническия отдел в Морската учебна част (1938), временен началник на Морската учебна част (1940 г.), командир на Дунавската флотилия (1941). През 1942 г. е уволнен и преминава в запаса.
През 1943 г. е временно мобилизиран като интендант на 5-а дивизионна област – Русе. За кратко работи във фабриката „Искович-Леви“ в Русе, след което се отдава на обществена дейност.
Капитан ІІ ранг Тодор Цицелков е активен деятел на Българския народен морски сговор (БНМС) и други обществени организации. Автор е на книгата „Нашите моряци“, посветена на героизма на българските моряци през Първата Балканска и Първата световна война. Има редица публикации в списание „Морски сговор“.
Умира на 3 октомври 1975 г. във Варна.
октомври
2015, октомври
100 години от влизането на България в Първата световна война и участието на българския флот
В опит да реализира националния идеал за обединение България се включва в Първата световна война (1914 – 1918) на 1 октомври 1915 г. на страната на Централните сили, което я изправя срещу Антантата (Англия, Франция и Русия). В началото на войната най-сериозната заплаха идва от страна на руския военен флот в Черно море, което налага усилване на защитата на българското крайбрежие.
Kомандващ флота по време на Първата световна война e генeрал-майор Константин Кирков. В структурата на флота се включват Черноморският, Беломорският, Дунавският флот, Арсеналът и Учебната част. Създадени са и нови формирования. В периода 1913 – 1918 г. България има излаз на Бяло море, затова се формира Беломорски флот с щаб в Дедеагач.
Варна отново е обявен за укрепен пункт. Още в началото на войната Балчик и Варна са бомбардирани от руски кораби. Минирани са подстъпите към пристанищата. Нашият военен флот извоюва нова победа, когато южно от Варненския залив, пред нос Иланджик, на 25 февруари 1916 г. руският ескадрен миноносец „Лейтенанат Пушчин“ се натъква на българско минно заграждение и потъва. Спасени са малка част от екипажа с две гребни лодки, пленени от българите, заедно с флага на кораба, съхраняван днес във НВИМ.
През войната флотът получава за първи път преносими брегови радиостанции, които му осигуряват радиовръзка със станции, разположени на море, на брега и във въздуха.
На 25 май 1916 г. на въоръжение е приета първата българска подводница с тактически № 18 и с това България става една от малкото страни в света, притежаващи подводници.
Създадена е морска пехота, която извършва успешен десант в района на Балчик през 1916 г. В морския бой при Балчик през декември 1916 бреговата артилерия, командвана от кап. Георги Радков, противодейства успешно на масирания вражески огън.
На 1 май 1917 г. официално е открита Българската водохвърчилна станция с три пункта за базиране и метеорологична станция. Първоначално тя се състои от 4 водосамолета, чийто брой впоследствие нараства на 10 водосамолета. Морските летци изпълняват множество разузнавателни полети, бомбардират успешно плавателни средства и пристанищни съоръжения на противника в румънски териториални води и делтата на Дунав. Базираната във Варна германска водосамолетна част също противодейства успешно на руската военноморска групировка.
2015, октомври
100 години от бомбардировката на Варна от руския флот
За България руската бомбардировка на Варна е удар в гърба. Тя е разрешена лично от император Николай II и се осъществява в момент, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските в Моравско и Македония. Руската ескадра е под командването на вицеадмирал Новицки и включва 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда от състава на Руския черноморски флот. Сред корабите, които атакуват Варна, са „Императрица Мария“, „Св. Йоан Златоустъ“, „Св. Панталеймонъ“, „Евстафий“, „Кагуль“ и „Память Меркурия“.
Рано сутринта на 14 октомври 1915 г., само две седмици след включването на България в Първата световна война, на хоризонта се забелязват руски бойни кораби. Командването на Варненския укрепен пункт предприема спешни мерки за защита на пристанището, жп гарата, флотските помещения и другите стратегически важни обекти в града. В 7.30 ч. към Варна се насочват два неприятелски хидроплана, които правят пълна обиколка над града и хвърлят няколко бомби, а час по-късно корабните оръдия започват артилерийски обстрел. Градът е разтърсен от мощни взривове. Първите снаряди падат в пристанището и в района на Галата и Евксиноград. Впоследствие обект на артилерийския обстрел стават изключително централната част на града и особено гъсто населените му квартали. Настъпва паника и хората търсят спасение в мазетата или извън града.
Тъй като руските кораби са извън обсега на българската брегова артилерия и тя не открива огън, защитата на града се поема от българския и германския флот. Двете немски подводници UB-I-7 и UB-I-8 излизат да атакуват противника, като първата изстрелва торпедо срещу линейния кораб „Пантелеймон“. Руските историци отричат попадение в своя кораб, но безспорният факт е прекъсването на артилерийския обстрел и бързото оттегляне на ескадрата. Това събитие затвърждава убеждението, че подводниците са необходими за българската морска отбрана.
Бомбардировката продължава около час. Сред мирното население има жертви и ранени.
Бомбардирането на Варна от „братята освободители“ има своята стратегическа и военна логика, но предизвиква възмущението на варненци, които неведнъж преди войната са посрещали с „добре дошли“ руските моряци.
ноември
2015, ноември
130 години от началото на Сръбско-българската война и участието на флота
Съединението на Княжество България и Източна Румелия предизвиква недоволството на съседните държави, за които териториалното разширение на България е нарушаване равновесието на Балканите. Подтиквана от Австро-Унгария, на 2 ноември (стар стил) 1885 г. Сърбия обявява война на България. Българският княз Александър Батенберг издава манифест, с който призовава всички българи с оръжие да защитят своето отечество и свобода.
Сръбско-българската война е изпитание за младата българска армия. Основните й сили са съсредоточени на юг срещу Османската империя, а Русия изтегля своите офицери от България и оставя българската войска без нужните й кадри. Настъплението на сръбската армия е в две основни направления – към София и към Видин. В решителните сражения при Сливница на 5 – 7 ноември 1885 г. сръбските войски са отблъснати и българите преминават в настъпление. Защитата на Видин се ръководи от капитан Атанас Узунов, a всички български защитници са опълченци, запасни, доброволци и няма нито един редовен войник. За отбраната на града голяма заслуга има българската дунавска флотилия.
В тази война българският флот получава своето бойно кръщение. Сърбия не притежава военен флот на р. Дунав и на българските кораби не се налага да водят боеве, а извършват основно транспортна и съобщителна дейност. Те патрулират по реката, подпомагат армията в разузнавателните операции. От изключително значение е транспортната дейност на Дунавската флотилия, тъй като пътищата в северна България са лоши, а единствената жп линия е между Варна и Русе. С корабите бързо се превозват подкрепления: войници, доброволци, санитарни част и се доставят муниции, оръдия и стрелково оръжие, храни и материали. Всеки кораб изпълнява конкретни задачи. „Голубчик“ действа между Русе и Видин и снабдява обсадената крепост. Яхтата „Александър I“ извършва рейсове между Русе и Лом, а „Взрив“ и „Опит“ плават от Русе до Оряхово, Лом, Арчар и Никопол и снабдяват частите на Северния отряд. В най-тежките дни плавателните съдове се пребазират близо до военните действия – параходът „Взрив“ и катерът Фардинг в Лом; миноноската „Черепаха“ в Арчар; миноноската „Бичок“ и парните катери „Бавария“ и „Мотала“ във Видин. С тях се пренасят заповеди и донесения, използват се за снабдяване и разузнаване.
От септември до края на войната параходът „Взрив“ извършва 10 двойни рейса, „Голубчик“ – 45, „Опит“ – 28, а „Александър I“ – 35. Катерът „Мотала“ успява да се прояви като пленява ветроход с провизии за противника и разузнавателна лодка. Отличава се и командирът на парахода „Голубчик“, руският емигрант Владимир Луцки, който използва тактически хитрости – пребоядисва и сменя името на кораба, издига чужд флаг, преоблича екипажите в цивилни дрехи и др., за да заблуди врага и да достави ценните товари във Видин.
Въпреки големите рискове екипажите изпълняват поставените задачи без загуби. Безспорни са заслугите им за отбраната на Северозападна България и за защитата на Видинската крепост. Това са първите бойни успехи на военния ни флот, който издържа с чест изпитанията и дава своя принос за победата на България във войната.
2015, ноември
150 години от рождението на подполковник Тодор Маринов Соларов – началник на Машинното училище при флота и автор на първите учебници по морска техника
Тодор Соларов е роден на 30 ноември 1865 в гр. Мачин, Румъния.
Изпратен е да учи в Морското техническото училище – Механически отдел, в гр. Кронщат, Русия като стипендиант на Военното министерство на Княжество България. Завършва го през 1990 г. като придобива звание инженер-механик. След четири месеца служба в Руския военен флот Тодор Соларов напуска по собствено желание и се завръща в България. На 9 януари 1891 г. е назначен за механик III клас на военните параходи „Крум“ и „Александър“. От 1 януари 1892 г. е помощник на Портовия механик в Арсенала на Дунавската флотилия, а от 25 януари 1899 г. е инженер-механик и едновременно с това завеждащ Арсенала. Като действащ флотски корабен механик многократно е командирован на плаване по р. Дунав с параходите на флота като следи за изправността на машините и подготвя огнярните команди на корабите. Във Флотския арсенал наблюдава работата по ремонта на машината и парния котел на парахода „Крум“, ръководи работата на строящите се там корпуси и парни машини на катерите „Амалия“ и „Калиакра“. В същото време преподава по специалните предмети в Машинната школа при Флотилията и ръководи практическите занятия. За да улесни учениците издава първите учебници по морска техника – „Кочегарно дело“ (1899) и „Водотръбни котли“ (1899).
На 25 септември 1900 г. е назначен за Началник на Машинното училище при Флота, която длъжност изпълнява до 1905 г. През цялото време е и преподавател по специалните предмети. Допринася за развитието и утвърждаването на училището като въвежда нови учебни планове и програми, съобразени със световния опит. Поощрява подготовката и издаването на учебници, така че до 1905 г. излизат 6 нови учебника. Благодарение на неговите грижи и постоянство в края на 1904 г. Машинното училище при флота е признато за средно техническо учебно заведение.
От 1 януари 1906 г. е назначен за Началник на Флотския арсенал и Хелинга във Варна. В края на същата година е командирован във Франция в корабостроителниците на фирмата Шнайдер за техническото наблюдение при изработването на корпусите, парните машини и котлите на торпедоносците. Във Варна той ръководи тяхното сглобяване и спускането им на вода.
В началото на 1912 г. е назначен за Началник на Арсенала и Съоръженията във Флота, състоящи се от Арсенал, Хелинг, Дестилатор и Работилница в гр. Варна и Работилница в Русе за Дунавската флотилия. През същата година е произведен в инженер-механик подполковник.
Службата му в българския военен флот продължава до 23 ноември 1913 г., когато се уволнява по собствено желание. Тодор Соларов умира през 1920 г.
декември
2015, декември
130 години от рождението на капитан І ранг Димитър Фичев
Димитър Ненчов Фичев е роден на 11 декември 1885 г. в гр. Велико Търново. Завършва Военното училище в София и на 2 август 1905 г. е произведен в чин подпоручик. Постъпва на служба във Флота. Взема изпитите, предвидени в курса за теоретичното обучение на морски офицери съгласно „Проекто-положение за комплектуване Флота с морски офицери“. За да получи нужната практическа подготовка, през 1908 г. е изпратен на стаж на френски търговски кораби.
След завръщането си в България на 15 октомври 1908 г. е произведен в чин поручик (мичман I ранг). Участва в Балканските и Първата световна войни. Служи като командир на миноносец и командир на Портовата дружина. На 25 март 1918 г. е назначен за български пристанищен комендант на Сулина.
След подписването на Ньойския мирен договор той е сред малкото останали на служба български морски офицери, които започват борба за оцеляването на военния ни флот. От 16 януари 1920 до 1 декември 1927 г. Димитър Фичев е началник на Морска учебна част, която включва Машинното училище и Морските специални школи като от 1922 г. до 1925 г. е и преподавател по електротехника в Машинното училище. На 6 юни 1926 г. е произведен в капитан I ранг.
През следващите години до уволнението му е началник на Морската полицейска служба, командир на Морската бригада и началник на Географския институт.
През 1937 г. е назначен като надничар нещатен служител в Българското търговско параходно дружество (БТПД). Изпълнява длъжността навигационен инспектор, отговаря за организацията на обучението и практиката на курсантите през последната им учебна година, член е на първата комисия за проучване възможностите за изваждане на потъналия параход „Шипка“ през септември 1941 г.
Капитан I ранг Димитър Фичев е изявен общественик. Той е един от инициаторите за създаването на Българския народен морски сговор (БНМС). На събранието, предшестващо Учредителния събор, през 1923 г. е избран за председател на проверителния съвет на организацията. През следващите години е бил член на Управителното тяло на Сговора. Сътрудничи на сп. „Морски сговор“ – официален печатен орган на БНМС, в което публикува снимки от плавания.
Димитър Фичев умира на 11 април 1961 г. в София.