януари
2014, януари
40 години от основаването на Яхт-Клуб „Капитан Георги Георгиев – Порт Варна“
През м. януари 1974 г. е основан ведомственият яхт-клуб на ДСO „Воден транспорт“
Яхт клубът е изграден за работниците и служителите от системата на ДСО „Воден транспорт“ на територията на града, достъпен и за семействата им. Радетели и учредители още от 1973 г. са известни ветроходци и професионални моряци, сред тях Иван Георгиев, кап. Атанас Йонков, инж. Константин Славов, Пенко Жеков, Стоян Паунов и кап. Николай Йовчев. Още същата година започва закупуването на ветроходни яхти и детски състезателни съдове.
Основна цел на основателите е яхт клубът да работи за масовизирането и популяризирането на туристическото ветроходство. Наред с това клубът е и най-активният „деец“ за продължението и премствеността на моряшката професия.
В своята история яхт клубът работи по специална учабна програма целяща повишаване ветроходната подготовка на своите членове. Той е организатор и домакин на престижни за Черно море състезания като регата „Георги Димитров“ (проведена за първи път през 1976 г. като международна с маршрут Варна – Одеса – Варна), ветроходно рали за купата на Община Варна, детска регата „Юнга“. След успешното околосветско плаване на капитан Георги Георгиев, изтъкнат и обичан от всички членове деятел и понастоящем патрон на клуба, той става водещ център и стожер на всички, които обичат морето и ветроходството. След смъртта на Георги Георгиев през 1980 г., с решение на Управителния съвет, клубът е преименуван на яхт клуб „Капитан Георги Георгиев-Порт Варна“. Клубът представя България на най-големите ветроходни състезания в района на Източното Средиземноморие и Егея. Доказателство за това са десетките купи, експонирани в каюткомпанията на клуба. Десетки младежи минали през школата на яхт клуб „Капитан Георги Георгиев – Порт Варна“, понастоящем плават като моряци и капитани по всички морета и океани на Планетата, запазили обичта и признателността към любимия клуб.
2014, януари
90 години от издаването на първи брой на сп. „Морски Сговор“
През м. Януари на 1924 г. във Варна излиза от печат и достига до своите читатели първият брой на списание „Морски сговор“. Специализираното издание на морска тематика е официален печатен орган на „Българския Народен Морски Сговор“.
Основна цел на създадения няколко години преди това (през 1920 г.) сговор, е популяризирането на водното богатство на България и морето във всичките му аспекти (цивилни и военни), като така се работи за национален просперитет, въпреки ограничителните клаузи на Ньойския договор.
В „официалния отдел“ на първия брой на списанието са поместени решенията и разпоредбите на управителното тяло на Сговора и програма за дейността му, в която се акцентира на „засилване книжовната пропаганда чрез печатния орган на организацията „Морски Сговор“, и чрез отделните му брошури от „Морска библиотека“.
През първата година от издаването си списанието е с обем от 16 страници, а поради огромния интерес още на следващата година обемът му е увеличен до 20 страници като тиражът нараства до 4000 броя. Списанието е месечно, но годишно излизат по 10 книжки, като само през месеците Юли и Август не се издават броеве.
През следващите две десетилетия (до 1944 г.) списанието е най-авторитетното морско периодично издание у нас, с главен редактор морският офицер Сава Иванов.
На страниците му се помества актуална преводна информация за развитието на световните флотове (военни, търговски, пътнически и риболовни), оригинални статии по научните достижения в различни области имащи отношение към морското дело. Пропагандират се физическото възпитение на младежта, водните спортове и националните ни морски курорти. Отделя се специално внимание на образоването на читателите по въпросите на морското и речно богатсво на страната.
Сътрудници на списанието са и множество изтъкнати български писатели и художници с отношение към проблемите на морското дело и история. Оформлението на книжките е винаги атрактивно, страниците са оформяни с експресивни илюстрации и цветни репордукции.
2014, януари
115 години от създаването на „Управление на Флота“ – общото командване на Черноморската и Дунавската флотилия (днес Щаб на ВМС)
Щабът на ВМС е създаден на 01(13) януари 1899 г. с указ № 6 на княз Фердинанд I за сливане на Управлението на Дунавската флотилия и на Морската част в едно – „Управление на Флота“. Под понятието Управление на флота, се визират началника и Щаба на Флота. Със заповед № 80 от 2 март 1900 г., относно Положението за устройство на Флота, е уточнена функцията на новосъздаденото управление, а именно, че „Началника на Флота командва и управлява Флота посредством Щаба на Флота, който има два състава: а. Строеви и б. Административен. Щабът на Флота се управлява от началника на Щаба на Флота, който е най-близкият помощник на началника на Флота във всичко, що се касае до устройството, управлението и службата на Флота”. При така създаденото ново положение на Началника на Щаба на Флота са пряко подчинени всички чинове от Щаба на Флота, а при отсътвие на Началника на Флота, той го замества по право.
Първи началник на Щаба на Флота е капитан-лейтетант Васил Хитров, който до този момент е началник на Дунавската флотилия и по мнението на съвременницете е може би най-добре подготвения български морски офицер.
Една от първите задачи на Щаба на Флота е разработването на проектоустав за службата на кораба въз основа на руския и френския морски устав, регламентиращ службата в отряда кораби. Тук най-вече се имат предвид отрядът торпедоносци тип „Дръзки“. Разработено е и специално допълнение към съществуващия дисциплинарен устав отнасящо се конкретно за „Флота“.
През м. януари. 1912 г. са допълнени и уточнени правомощията на началника на Флота, споре
По време на балканските войни на Щаба на Флота се налага да решава сложен комплекс от задачи: да осигурява устройването на минни заграждения, въвежда настъпателната тактика при отбраната на Черноморското ни крайбрежие, поставя основите на флотското радоиразузнаване и води активна радиоелектронна война в ефира, извършва логистично осигуряване на сухопътните войски през пристанищата Дедеагач, Карачели и др. В периода преди ПСВ на Щаба на Флота е възложено изработването на нова Сигнална книга с която се слага ред в сигнално-наблюдателната служба на по Черноморското, Егейското и Дунавското крайбрежие.
По време на Първата Световна Война Щабът на Флота решава още по-сложни задачи. В състава на ВМС постепенно са приети и участват в реалните военни действия нови видове въоръжение: водосамолети, подводница, модерни морски мини и друти видове ново въоръжение, създадена е морска пехота и т.н. Щабът на Флота не само ръководи действията на своите сили в района на военните действия, но и координира в районите на Черно и Егейско море съвместните задачи с ВМС на Германия и Турция, а по Дунава с ВМС на Австро-Унгария и Германия.
Съгласно чл. 83 от Ньойския мирен договор подписан на 27 ноември 1919 г. и влязъл в сила от 9 август 1920 г., българският военен флот подлежи на ликвидация. Това прави безпредметно съществуването на Щаб на Флота, който реално е закрит в началото на декември 1920 г. Част от щабните офицери запазват позиция в новосформираните Морска и Дунавска полицейски служби със седалище в София.
На практика структурата Щаб на Флота е напълно реабилитирана в мирновеременния щат от 1932 г., а в самото начало на следващата година Щаба се връща във Варна.
В този период Щаба на Флота разработва правилници и нормативни документи, отнасящи се непосредствено до учебно бойната подготовка на корабните екипажи.
Структурата на управлението на военния флот става сравнително постоянна едва в началото на 40-те г. на ХХ в. Щабът в този период отново се разполага в София. От 1941 г. военният флот е наименован Морски войски. На пряко подчинение на командира на морските войски са командирите и началниците на основните флотски поделения: Дунавската флотилия, Неподвижната и Подвижната отбрана на Черно Море, Беломорската флотилия, Морската учебна част, бреговите артилерийски полкове с щабове в Русе, Варна и Кавала.
След войната флотът навлиза в нова фаза от историята си, като през 1947 г. започва обновлението и разрастването на корабния му състав. Щаба на Флота се настанява през 1948 г. в сегашната си сграда (бившата сграда на Варненската търговско-индустриална камара).
От 1953 г. е въведена длъжността заместник-командващ на ВМС, а през 1955 г. има вече отчетливо разпределение на подчинеността в Управлението на ВМС, което се състои от щаб, политически отдели, отдели и служби, подчинени пряко на командващия, и поделения, складове и работилници, подчинени на Управлението.
През следващите три десетилетия ВМС изпълняват мащабни задачи свързани със съюзническите задължения на България към обединените въоръжени сили на Варшавския договор. Основната част на дейностите свързани с планирането и организирането на тези учения пада върху Щаба на ВМС. За ефективността на неговото управление в този период може да се съди и от това, че са успешно усвоени и служат два ескадрени миноносеца, два проекта стражеви кораби, три проекта подводници, преследвачи на подводници, авиация и т.н. Впечатляващо е развитието ударните (леките) сили на флота. Постигнати са редица успехи в научно-изследователската работа, организирано е взаимодействието със сухопътните сили и ВВС.
След 1989 г. настъпват редица промени в ръководството на флота, продиктувани от новата обществено-политическа ситуация в страната. Ликвидирани са политорганите, въведени са новите наименования на типовете кораби, като част от корабния парк е поетапно изведен от експлоатация, на 19 август 1991 г. ВМФ е преименуван на ВМС.
От 1 ноември 1992 г. Управлението на флота е преименувано в командване на ВМС, а в последствие на Главен щаб на ВМС.
През 1994 г. Щабът разработва, а на следващата година актуализира Национална корабостроителна програма за обновление на ВМС.
От 1 септември 1997 г. Главният Щаб на ВМС има ръководство, три управления и три самостоятелни отдела.
От 2012 г. началник на Щаба на Военноморските сили е капитан първи ранг Коста Андреев.
2014, януари
150 години от рождението на капитан I ранг Васил Хитров
Васил Хитров е роден в гр. Ловеч, на 17 януари 1864 г. Военното си образование получава във Военното училище в София, където постъпва през септември 1881 г. Дипломира се успешно на 30 август 1884 г. с чин подпоручик.
Взима участие в Сръбско-Българската война, като командир на 16 -та рота на 1-ви Софийски Полк и води поверената му част в боевете при Сливница, Айдемир, Гургулят и Пирот. След войната кариерата на Васил Хитров продължава в различни гарнизони, а от 4 септември 1888 г. в изпълнение на приетата „Програма за попълване на флотилията с кадри“ се прехвърля в Русе. Още на следващата 1889 г. е назначен за командир на парахода „Крум“, а в последствие поема командването на парахода „Симеон Велики” и княжеската яхта „Александър I“ от Дунавската флотилия. На 01. 01. 1895г. е назначен за помощник командир на Флотилията, а две години по-късно, през февруари 1897 г. със заповед на военното министерство е командирован в чужбина за специализация в областта на морското дело. През лятото на същата година плава на френската учебна фрегата „Мелпомен“ в Атлантика, а през септември 1898 г. е в Бордо за да наблюдава строежа на учабния крайцер „Надежда”.
Възходящата флотска кариера на Васил Хитров преминава през назначение като началник на Дунавската Флотилия, след създаването на Щаба на флота и като пръв началник щаб на Черноморския флот с чин капитан-лейтенант, назначен на 14 февруари 1900 г.
С височайша заповед от 01.01.1905 г. е назначен за началник на Флотско отделение на Военното министерство.
На 18 май 1906 г. Васил Хитров получава звание капитан I ранг. В края на м. ноември същата година е командирован от военното министерство в Монако, за да се запознае на място с работата на местния океанографски музей. През пет месечната си командировка капитан Хитров прави проучвания върху специализираната литература по океанография, както и няколко плавания на модерния изследователски параход „Eider“ и изучава хидрографските уреди и апарати на борда му, с цел придобитите познания да бъдат използвани при създаването на Аквариума във Варна.
Капитан I ранг Васил Хитров е уволнен от флота на 12.01.1909 г. поради „закриването на длъжността“ и е зачислен в запаса.
Умира през 1928 г.
февруари
2014, февруари
150 години от посрещането в Константинопол (Истанбул) на първият български параход – „Азис“
Параход „Азис“ е собственост на първото българско транспортно предприятие, създадено в Константинопол през м. декемри 1862 г. от търговците П. Попов, И. Дюкмеджиев и братя Карадончови. То е наречено – Българско търговско параплувно дружество „Провидение“. На учредителното събрание, проведено на 1 май 1863 г., в устава му е ясно изразен българският характер на предприятието, а като първа стъпка за изпълнение на основната задача на дружеството – развитие на търговията, се предвижда закупуването на един параход. Със задачата е ангажиран един от основателите – Илия Дюкмеджиев, който през юни 1863 г. отпътува за Глазгоу, за да закупи подходящ кораб. Такъв бил спазарен с кобаростроителницата J. Henderson в град Ренфрю. Първоначално корабът бил наречен от корабостроителя Princess Dagmar, а в последствие – Eugene. Параходът потегля от Глазгоу под командването на капитан Едуард Стокър на 6 декември 1863 г. По време на пътуването си към Османската империя той извършва и първите си товарни рейсове до пристанищата Венеция и Триест. Пътуването му приключва на 8-ми февруари 1864 г., когато пристига в Константинопол. Параходът както се изразил един съвременик, дипломатично бил наречен – „Азис“, по името на властващия по това време в империята султан – Абдул Азис. Според данните на Lloyd’s Register от 1863 г. параходът е тримачтов, еднопалубен, с железен корпус и кърмова надстройка. Основните му параметри са: дължина 51.5 м, ширина 7.47 м, газене 3.6 м и вместимост 380 БРТ. Освен за товари, корабът е пригоден и за превоз на известен брой пътници.
Така е положено началото на българското параходно мореплаване. Параходът редовно извършва плавания от Константинопол до черноморските пристанища Варна и Бургас, до дунавските – Браила и Галац, и до Самсун. Въпреки първоначалния ентусиазъм и направените успешни курсове, акционерното дружество не успява да се разплати напълно с корабостроителя. Липсата на крупни акционери, съмненията в злоупотреби, както и съпротивата на част от българските първенци в Константинопол, към нововъведенията, обричат параплувното дружество на фалит. Документна измама от страна на „гарантите“ на дружеството е причината то да загуби собствеността върху кораба. Така през м. май 1865 г. корабът е върнат в Англия и е продаден.
Един от основателите на дружеството, П. Попов, води дългогодишна, за съжаление неуспешна, борба за възвръщането на парахода до смъртта си през 1894 г. След продажбата на кораба, той неколкократно мени собствениците и името си. От 1865 г. до 1914 г. е експлоатиран в Балтийско море под името „Рига“. По време на Първата Световна Война, параходът е мобилизиран в Балтийския флот и името му е променено на – „Ильза“. След гражданската война в Русия, е отново преименуван, този път на „Рылеев“, прехвърлен е в Черно море и обслужва Кримско-Кавказката товарна линия. През 1931 г. корабът е спрян от експлоатация, а през 1933г. окончателно бракуван, след 70 г. служба.
2014, февруари
130 години от създавaнето на представителния духов оркестър на ВМС
Макар оркестър към дунавската флотилия да функционира още от 1881 г., то тази формация няма официален, а по-скоро самодеен характер. оркестър от 16 души, снабдени с нискокачествени инструменти (трофейни или закупувани от турски и арабски оркестри).
За същинско начало на представителния оркестър към ВМС се приема датата 28 февруари 1884 г., когато е назначен първият капелмайстор Франтишек (Франц) Минарек. Това назначение практически финализира процеса по изграждането на оркестъра, започнал още в края на предходната година. На 10 декември 1883 година тогавашният командир на Дунавската флотилия капитан-лейтенант Зинови Рожественски подава рапорт до военния министър на Княжество България в София с искане да бъде разрешено откриването на оркестър към Флотилията. На 15 декември министърът удовлетворява тази молба. Със своя заповед № 22 от 10 януари следващата година Рожественски обявява списъка на първите 22-ма назначени музиканти. Така представителният оркестър е само с пет години „по-млад“ от военния флот. Първата международна изява на флотския духов оркестър е на 28 юни 1884 г., когато на борда на яхтата „Александър I“ посещава Одеса, а на 2 юли – Севастопол. Следващата изява на музикантите в чужбина е през 1893 г. в румънския град Турну Северин, а първото участие в презморска визита с кораб от Черноморския флот е през 1901 г. в Севастопол, на борда на крайцера „Надежда“. Когато през 1898/99 г. флотското командване се установява във Варна, заедно с него се премества и оркестърът. От тогава е поставена традицията музикантите да дават безплатни концерти за гражданството в Морската градина и на централния площад.
На 17 октомври през 1884 г. на мястото на Минарек е назначен отново чех – Франц Щрос. От 15 март 1887 г. капелмайстор е Франц Свобода, по времето на когото оркестърът осъществява забележително развитие. За първи път прозвучават творби на Глинка, Чайковски, Верди и Вагнер, по-късно оркестърът свири и Римски-Корсаков. Франц Свобода прави и първите оркестрови разработки на Добри Христов.
Първият българин, който дирижира оркестъра от 1920 г. е възпитаникът на Букурещката консерватория Александър Наумов.
След него диригентската палка преминава през ръцете на: Петър Касабов, Георги Попов, Яким Попилиев, Емил Димчев, Емануил Манолов, Радослав Харалампиев, Венелин Крушев, капитан I ранг Ангел Кършанов, капитан II ранг Димитър Димитров. Днес диригент е капитан ІІІ ранг Мирослав Трифонов.
В по-ново време представителният духов оркестър на ВМС е неделима част от облика на Варна и като правило проявите му съпътстват не само всички празници – военни, църковни, общински, национални, но и множеството фестивали и културни прояви в града, а репертоарът му е обогатен с обработки на съвременни популярни и джазови произведения, филмова музика и др. Важна част от живота на оркестъра са международните му участия. През последните години формацията прави турнета и участва във фестивали на военните оркестри в Европа, където получава високо признание и много награди.
март
2014, март
130 години от рождението на контраадмирал Сава Стефанов – първият български адмирал
Контраадмирал Сава Стефанов е роден във Велико Търново на 1 март 1884 г. През септември 1900 г. постъпва във Военната гимназия към Военното училище.
Произведен е в чин подпоручик на 2 август 1905 г. след което е изпратен на служба във Флота на 29 юни 1905 г., а от 1 юли с. г. е амбаркуван на учебния крайцер „Надежда“. В периода 1905 – 1907 г. мичман II ранг Сава Стефанов преминава успешно курс за флотски офицери, в началото на 1908 г. е командирован в Марсилия (Франция) за 6-месечно далечно плаване.
Със завръщането си в България през август 1908 г. служи в Дунавската флотилия и в Машинното училище във Варна. В последствие учи в артилерийските и минни класове в гр. Кронщад, Русия, където специализира и радиотелеграфия. На 1 ноември 1911 г. мичман І ранг Стефанов се завръща от обучението си в Русия и започва службата си като вахтен офицер на учебния крайцер „Надежда“, а в последствие и „завеждащ радиотелеграфната станция“.
Званието лейтенант, Сава Стефанов получава на 15 Октомври 1912 г. скоро след започването на Балканската война. Под негово ръководство радиотелеграфистите от „Надежда“ извършват първото разузнаване в ефира, осъществено у нас, като така се полагат основите на флотското и на армейското ни радиоразузнаване. Флотските радиотелеграфисти, ръководени от лейтенант Стефанов, успешно заглушават предаването на радиограми от Константионопол (Истанбул) за Одрин и обратно.
По време на Първата световна война на лейтенант Стефанов е поверено командването на торпедоносеца „Строги“. С него участва в поставянето на минно заграждение пред Варненския залив и в стоварването на десанта на морските части при завземането на Каварна, Балчик и нос Калиакра на 5 септември 1916 г.
На 1 април 1917 г. Сава Стефанов е повишен в звание капитан-лейтенант. На 20 февруари 1918 г. формира Минната дружина към Черноморската част, а на 24 септември 1919 г. е вече началник на Щаба на флота. На 2 ноември е произведен в звание капитан ІІ ранг. В началото на 1920 г. е назначен за командир на Подвижната отбрана, но съвместява и длъжността началник на Щаба.
Съдбата на бъдещия контраадмирал е тясно свързана с борбата за опазването и развитието на флота и на неговите кадри в условията регламентирани от Ньойския договор. Като началник на Морската търговска полицейска служба о.з. капитан ІІ ранг Стефанов е ангажиран със закупуването през октомври 1921 г. на шест стражеви кораба (два шасьора и четири ведети).
През 1925 г. оглавява Отделението за морска и речна полицейска служба и Морска учебна част. По този начин той поема управлението на нелегалните флотски структури. Официално, макар и със строго поверителна заповед по Министерството на войната от 4 май 1931 г. капитан І ранг Сава Стефанов е назначен за началник на Флота.
Официално ликвидиран след влизане в сила на Ньойския договор, флотът оцелява под формата на формирования, които са подложени на непрекъснат контрол от страна на Междусъюзническата контролна комисия. Въпреки това се налага да изпълнява чисто бойни задачи – миночистенето край черноморските брегове, водолазната дейност по изваждането на потопените в морето миноносец „Смели“, торпедните апарати на „Летящи“, материали от яхтата Колхида и т.н.
През 1933 г. командващият на флота възвръща военните звания и отличия, а Щабът е върнат от София във Варна. Сава Стефанов е активен деец в Български народен морски сговор.
Знак за признателност към дейността на Сава Стефанов са множеството български и чуждестранни ордени, с които е отличен през годините на своята служба. На 8 май 1935 г. на морския офицер от запаса Сава Стефанов е присвоено званието – контраадмирал. Сава Стефанов умира на 15 май 1970 г.
2014, март
145 години от рождението на полковник Руси Лудогоров – командващ българския военен флот в периода 1911 – 1914 г.
Полковник Руси Лудогоров е роден на 20 март 1869 г. в Разград. Завършва Военното училище в София и Артилерийската инженерна школа в Торино. Старши офицер е в телеграфната дружина, в последствие командва рота във Втора интендантска дружина. Професионалното му развитие до назначението му във флота преминава през Втора пехотна тракийска дивизия, където е дивизионен инженер, завеждащ учебната команда на Телеграфната дружина, началник на Управление “Железопътни съобщения” и командир на железопътна бригада.
Трусовете във военния флот породени от проблеми с доставките от чужбина, политическия натиск, както и личните конфлитки между висшите флотски офицери могат да обяснят назначаването на офицер от сухопътните части за началник на флота. В сложната обстановка на задаващите се Балкански войни консолидирането на флота е наложително. С тази задача е натоварен подполковник Руси Лудогоров, който поема командването му на 23 май 1911 г.
Подполковник Лудогоров съсредоточава вниманието си върху черноморския флот и в кратки срокове са изготвени варианти за отбрана на крайбрежието, съобразени с потенциала на съществуващия флот. На 1 януари 1912 г. влиза в сила ново „Положение за устройството и управлението на флота“ изготвено от подполковник Лудогоров, в което се урежда положението на Дунавската флотилия, формира се и „Учебна част на флота“ в състава, на която влизат Машинното училище и морските специални школи. Същевременно се увеличава броят на учебните плавания на отряда миноносци и крайцера „Надежда“, провеждат се учения за устройване на минни заграждения. Корабите на „Дунавската част от флота“ са спешно ремонтирани и приведени в експлоатация.
На 21 септември 1912 г. е организиран и Варненският укрепен пункт, с командир началникът на флота подполковник Руси Лудогоров. В него са обединени военните части, дислоцирани в района на Варна, а основната му задача е да организира наблюдението на цялото Черноморско крайбрежие и отбраната на морския бряг от Балчик до устието на река Камчия. Тази организация има съществена роля за морската отбрана на България по време на Балканската война (1912 – 1913). По време на неговото командване е постигната и първата военноморска победа на Българския флот с поразяването на турския крайцер „Хамидие“ от торпедоносеца „Дръзки“. Полковник Руси Лудогоров умира на 17 юни 1934 г.
2014, март
65 години от преминаването на хидрографската служба към МО
На 23 март 1949 г. с постановление № 11 и Протокол № 23 на Министерски съвет, тогавашната Хидрографска служба, функционираща към „Дирекция водни съобщения“ е прехвърлена към Военноморския флот.
През 50-те и 60-те години на ХХ век службата преживява период на структурни промени и разширяване на дейността си. През същия период Хидрографската служба координира полагането на подводния кабел Севастопол – Варна в нашите териториални води.
На 26 април 1976 г. е получен нов специализиран хидрографски кораб, построен в Гданск, именуван „Адмирал Бранимир Орманов“. През 1979 г. е въведена радионавигационна система „БРАС“, предназначена за хидрографски изследвания и осигуряване на дейността на корабите от военния флот. През същата година са издадени и първите навигационни известия до мореплавателите. През 1982 г. в Кораборемонтния завод „Флотски арсенал“ е построен многоцелеви хидрографски катер.
Хидрографската служба на ВМС контактува с Международната хидрографска организация, Международната организация на фаровите служби, Средиземно-Черноморската хидрографска комисия, партнира на Националния океанографски комитет, Националния съюз на геодезистите, взаимодейства с Института по океанология. В историята си службата има интензивни контакти със съответните служби на СССР, Полша и Германия, а в последните години твърде динамични – със службите от Гърция и Турция.
Днес Хидрографската служба на ВМС се състои от отделенията „Хидрографско осигуряване“, „Картографско осигуряване“, „Хидрологично осигуряване“ и „Метеорологично осигуряване“.
2014, март
50 години от първото българско околосветско плаване на моторен кораб „Г. С. Раковски“ (23 август 1963 г. – 23 март 1964 г.)
На 23 март 1964 г. моторен кораб „Г. С. Раковски“ е тържествено посрещнат във Варна след 210 дни в морето. Екипажът, воден от капитан Иван Станчев, осъществява първото в морската ни история околосветско плаване, а м/к „Г. С. Раковски“ става първият ни „магелановски“ кораб.
Корабът е построен през 1960 г. в Глазгоу, Великобритания, през 1960 г. Дължината му е 141,9 м, широчината – 19,25 м, газенето – 8,94 м. От 7 септември 1962 г. до 14 юли 1983 г. е част от корабния парк на Параходство БМФ.
2014, март
105 години от рождението на капитан I ранг Христо Кукенски
Христо Кукенски е роден на 28 март 1909 г. в с. Острец, Троянско, в семейство на земеделци. През 1927 г. е приет в Машинното училище, а три години по-късно печели конкурс и продължава следването си в Ливорно, Италия.
Завършва пълния четири годишен учебен курс и задължителните плавания на учебен ветроход в продължение на 12 месеца, както и допълнителни 6 месеца като офицер на ескадрен миноносец в Средиземно море. След завръщането си е назначен за командир на „Калиакра“, а през 1935 г. е преведен на служба в Морското училище в Созопол. Тук съвместява длъжностите възпитател и командир на учебния кораб „Камчия“. Заедно с това преподава във висшите навигационни курсове и плава, като капитан-инструктор на курсаните с корабите на БТПД.
През 1938 г. е назначен за командир на стражеви кораб „Черноморец“ от състава на Дунавската флотилия. През април 1940 г. е преместен във Варна и е командир на торпеден катер № 1 (тип „Люрсен“), а по-късно командир на дивизиона торпедни катери.
През май 1943 г. е върнат като ротен командир в Морското училище, а след 9 Септември 1944 г. е заместник началник на училището. През март 1945 г. е назначен за командир на торпедната флотилия при Черноморския флот. На следващата година е уволнен от флота и прави опит да продължи висшето си образование в специалност „Корабостроително инженерство“. Качествата му на отличен командир обаче са оценени високо от ръководството на флота и е върнат на реална служба, като е назначен за началник Щаб на база Варна.
От септември същата година е назначен за пръв командир на ескадрения миноносец „Железняков“, през юни 1949 г. е назначен за командир на втория ескадрен миноносец влязъл в състава на българския флот – „Озорной“, по-късно преименуван на „Георги Димитров“.
Окончателно напуска строевите длъжности във военноморския флот в края на 1949 г. и постъпва като преподавател в Морското училище, завеждащ дисциплините морска практика и навигация, а в последствие и завеждащ катедрата по тактика на ВМС. Уволнява се от структурите на ВМС в края на 1955 г. като капитан II ранг. Цивилният му живот е свързан неизменно с морето, първоначално като технолог по кораборемонта и началник на технологичното бюро в ККЗ-Варна (до 1970 г.), а в последствие е капитан на шалани. През 1973 г. прави последно плаване с кораб на БМФ, след което преминава окончателно в пенсия. В този период от живота си пише активно, автор е на мемоари и множество статии на морска тематика.
Капитан I ранг Христо Кукенски напуска този свят на 08 август 1998 г.
април
май
2014, май
75 години от откриването на първия „Аспарухов мост“ във Варна
На 28 май 1939 г., след двугодишен строеж, е тържествено открит първият железен мост с подвижна конструкция, свързващ Варна с днешния квартал „Аспарухово“. При откриването слово произнася главният директор на Българските държавни железници инженер Б. Колчев, а освещаването извършва Варненски и Великопреславския митрополит Йосиф. Гости на събитието са министри и политически дейци.
До изграждането на моста се стига след като временното понтонно съоръжение над канала „море – езеро“ не успява да поеме нарасналия трафик между двата бряга. Започнат още през м. май 1937 г., железният мост е проектиран за канал с ширина от 100 м и среден отвор от 30 м. Подвижната част, т.нар. клапа, се повдига само за две минути и половина, когато се налага преминаването на кораб с по-голяма височина. През ноември 1938 г. мостовото съоръжение е завършено, по него е прокарана и жп линия водеща до тогавашните петролни резервоари.
Наречен „Аспарухов“, новият мост изпълнява функциите си до 28 януари 1975 г., когато преминаващият през канала съветския кораб „Павел Постишев“ се сблъсква с него и го поврежда. Мостът съществува и днес, но вече без повдигащата се средна секция и все още осъществява връзката по суша между град Варна и островната зона.
2014, май
Aварийно-спасителният кораб „Протео“ – 10 години под български флаг
Построен през 1943 г. в италианския град Анкона, корабът има следните тактико технически данни: дължина – 75.7 м, широчина – 11.7 м, газене – 5 м, водоизместване – 2048 т.
Девизът на кораба е VIRTUTE EX ADVERSIS TRAHO, което преведено означава „ОТ БЕДСТВИЕТО ЧЕРПИМ СИЛА“. Това много точно описва амплоато на „Протео“ като спасителен кораб.
През 2014 г., след по-малко от три седмици дадени за обучение на екипажа в Италия, на 31 май,. на кърмата на кораба e вдигнат българският флаг. След плаване до Черно море, на 09 юни корабът вече е застанал на Морска гара Варна.
През следващите десет години екипажът му участва в множество учения и морски операции.
В историята на кораба, а и на военноморските ни сили, ще останат завинаги записани следните моменти:
– Осъществяването на първото само българско учение по спасяване на аварирала подводница с евакуация на личен състав по „сухия способ“: на 28 февруари 2007 г. във водите на Северния Несебърски залив от подводница „Слава“ бяха успешно евакуирани със спасителния звънец на кораба, двама членове на екипажа, единия, от които по това време е контраадмирал.
– Изключително напрегнатата подготовка през пролетта и лятото на 2007 г. за осигуряване на повторния оглед на потъналия пред Босфора през 2004 година м/к „Хера“, под ръководството на тогава бригаден адмирал и командир на Военноморска база Варна (сега командир на ВМС и вицеадмирал) Румен Николов. Операция, която макар че не се осъществи, доведе до повишаване на способностите на кораба (Кирби Морган).
– Операцията за осигуряване на подводния оглед на потъналия през 2010 г. м/к „Карам-1“.
– Операциите по изваждане на оръдието на руския есминец „Лейтенант Пушчин“ през 2011 и винта на подводница тип UВ-I. през 2012.
Постигнатите досега успехи биха били невъзможни без ентусиазма и трудолюбието на всички, които са в строя през тези 10 години.
Почти 25% от териториалното море на Република България се намират на дълбочини под 60 метра. Същевременно в 12-милната зона няма дълбочини, превишаващи техническите възможности на кораба за спускания до 120 метра. Със засилването на стопанския интерес в териториалното ни море и шелфа, което се случва пред очите ни, тези способности стават все по-необходими. Единственото държавно средство, с което България може да достигне тези дълбочини е аварийно-спасителния кораб „Протео“.
юни
2014, юни
100 години от рождението на капитан далечно плаване Георги Кулински
Георги Иванов Кулински е роден на 11 юни 1914 г. в Костенец, баща му е занаятчия – кожар. Средното си образование завършва в гр. Самоков през 1931 г. В периода 1931 – 1937 г. учи в корабоначалническия курс на мореходния отдел на Военноморското на Негово Величество училище, което завършва с много добър успех.
След дипломирането си постъпва на работа в БТПД (Българско Търговско Параходно Дружество). През 1944 г. е капитан на парахода „Цар Фердинанд“. Остава на работа в дружеството до неговата ликвидация. След създаването на Параходство БМФ, Георги Кулински e капитан в плавсъстава му. През 1948 г. е изпратен в Дания, за да приеме рибарския кораб „9 Септември“ (по-късно изследователски кораб „Емона“). На него е поверено и приемането на възстановения в Генуа (Италия) параход „Шипка“, на който издига българския флаг на 28 септември 1954 г. (параход „Шипка“ е потопен през Втората световна война)
Георги Кулински командва различни кораби на параходството, сред които парахода „Родина“ и моторен кораб „Балкан“. Под негово командване са били и „Любен Каравелов“, „Преслав“ и „Пловдив“. Като капитан на последния, капитан Кулински е награден с държавен орден. Георги Кулински умира на 22 декември 1990 г.
2014, юни
155 години от рождението на Карел Шкорпил
Карел Шкорпил е роден на 15 юни 1859 г. в град Хоенмаут в Австрийската империя (дн. Високе Мито, в република Чехия). Гимназиалното си образование завършва в гр. Пардубице. В последствие продължава обучението си в Карловия университет и във Висшето техническо училище в Прага.
В България Карел Шкорпил пристига само три години след Освобождението, през м. август 1881 г. Нуждата от квалифицирани гимназиални учители в младото княжество предопределя и пътя на Шкорпил в следващите десетилетия. До пенсионирането си през 1915 г., той работи в Сливен, Русе, Пловдив, Велико Търново и Варна.
Във Варна се установява за постоянно, в последствие е преподавател в Търговската гимназия и в Морското машинно училище в града.
Като млад учител Карел Шкорпил започва да развива и археологическа дейност, която с времето придобива широки мащаби. С последователност и упоритост обикаля и описва старините из България. Огромен е приносът му за полагане основите на археологическата наука у нас. Сред големите приноси на Карел Шкорпил са началните проучвания на първия български държавен център на юг от Дунав – Плиска.
Заедно с по-големия си брат Херман основават и ръководят варненското археологическо дружество и археологическия музей в града.
Карел Шкорпил е сред приятелите и активните сътрудници на Морския музей (днес ВММ – Варна), след преместването на сбирката от Русе във Варна. В словото си при откриването на музея на 20 май 1923 г., К. Шкорпил изтъква образователната и научната мисия на музея, като единствената по рода си институция в България.
Карел Шкорпил напуска този свят на 10 март 1944 г. Погребан е според желанието си в Плиска.
2014, юни
30 години от вдигането на българския флаг на учебния ветроходен кораб „Калиакра“
През 1981 г. СО „Воден транспорт“ взема решение да се възроди ветроходната практика за подготовката на корабоводителски кадри за българския търговски флот. За целта предприятието прави проучвания за нов ветроходен кораб и е решено той да бъде поръчан в Полша, където в корабостроителницата „Ленин“ в Гданск има вече построена учебна баркентина.
Още преди да е подписан контракта с корабостроителя е прието името на новия кораб да бъде „Калиакра“.
Килът на баркентината е заложен на 5 октомври 1983 г. в корабостроителницата „Парижка комуна“ в Гдиня. Корпусът е построен в закрито хале, а след по-малко от пет месеца, на 28 януари 1984 г. е спуснат на вода и закаран на буксир до корабостроителницата „Ленин“ в Гданск, където е направено дострояването на кораба. Корпусът на баркентината е двупалубен, стоманен. Дължина (с бушприта) – 52 м, широчина – 8 м, височина на борда – 5,5 м, водоизместване – 392 т.
При тържествена церемония в Гданск на 29 юни 1984 г., на кораба официално е издигнат българският флаг и е приет от новия си екипаж. Екипажът е подбран сред моряци, притежаващи ветроходна подготовка (основно членове на яхтклуб „Капитан Георги Георгиев – порт Варна“). Веднага след това „Калиакра“ се отправя на първото си плаване около Европа на път за родината. На 3 август 1984 г. ветроходът е посрещнат в пристанище Варна, а на 7 август на тържествена церемония се отбелязва официалното влизане на баркентината в строя. От самото начало „Калиакра“ става учебен кораб не само за моряците от търговския, но и от военния флот на България. Екипажът се състои от 21 души, а броят на практикантите достига до 30 души.
След 1989 г. редовно взема участие в международните регати „Cutty Sark“, а по-късно „Races“.
Последното му успешно плаване е в регатата „Black Sea Tall Ships“, от 30 април до 29 май.
юли
2014, юли
130 години от началото на Минно-торпедното дело у нас
С цел усилване на малобройната българска Флотилия и Морска част, през м. юли 1884 г. Русия предава на княжество България две миноноски с прътови мини тип „Херц“, 140 заградни мини и други минни материали и принадлежности.
Двете миноноски – „Бычок“ и „Черепаха“, са построени през 1877 г. в завод „Берг“ в Петербург и са участвали в Руско-Турската война. Те са еднотипни винтови кораби със стоманен корпус, дължина – 18,84 м, ширина – 2,32 м, газене 1 м, и водоизместване от 20 т. Въоръжението им се състои от две прътови мини и едно скорострелно оръдие. Развиват скорост 8 възела по течението.
С тях се полага началото на Минната част на Българския флот. Пръв началник на частта е руският морски офицер – лейтенант Иван Николаевич Лебедев.
Миноноските взимат участие в Сръбско-Българската война, като боен отряд базиран в Лом, по-късно „Черепаха“ е придадена, към отряда в Арчар, а „Бычок“ е под командването на коменданта на видинската крепост. Двата кораба са използвани активно, както за борба със сръбското разузнаване по Дунав, така също и, като транспорти.
На 17.05.1887 г. корабите са преименувани, като „Черепаха“ получава името „Васил Левски“, а „Бычок“ – „Христо Ботев“.
По време на Междусъюзническата война миноноските са използвани като патрулни кораби. През 1913 г. заедно с другите кораби на Дунавската флотилия са потопени в устието на р. Русенски Лом, за да не попаднат в ръцете на противника. По-късно същата година са извадени и ремонтирани.
През Първата световна война двете миноноски служат, като патрулни кораби и охраняват брега на Дунав и левия фланг на Добруджанската армия.
След края на войната са реквизирани от съюзниците, но скоро след това са върнати за нуждите на новосформираната Дунавска полицейска служба. Двата кораба обаче са в лошо състояние, планираните ремонти така и не са осъществени и те скоро са изведени от строя и бракувани.
2014, юли
120 години от вдигането на българския флаг на парахода „Борис“.
На 3 юли отбелязваме 120 години от вдигането на флага на първия български кораб построен за търговското ни корабоплаване в следосвобожденска България.
Първостепенна задача пред основаното през 1892 г. Българско търговско параходно дружество е изграждането на корабен парк. Дружеството е с държавен и частен капитал, което предопределя преплитането на различни интереси при поръчката им. Така например, освен изискванията за определен тонаж и скорост, е взета под внимание и възможността на борда им да се поставят и фундаменти за оръдия, за да бъдат плавателните съдове използвани и във военно време.
Първите си два кораба дружеството поръчва в корабостроителницата „Ричардсън и Сие на река Тайн. През пролетта на следващата 1894 г. със задачата да надзирава строителството им е командирован мичман I клас Станчо Димитриев, чиято основна цел е да провери дали е изпълнено искането корабите да са пригодени за носене на оръдия.
На 11 юни 1894 г. успешно са извършени изпитания на първия от двата поръчани парахода – „Борис“. Той е с дължина – 67,10 м, ширина – 9,75 м и товароподемност 894 т развива скорост от 12 възла. На борда си може да приема и до 50 пасажери в първа и втора класа.
Окончателното приемане на кораба става на 13 юни, а още на следващия ден той отплава за България.
Българската дипломация успява да издейства от великия везир на Османската империя правото на борда на новите кораби да се вее българския флаг. Последното е дипломатически успех, предвид васалният статут на княжеството, към този момент.
На 2 юли с. г. първият български морски търговски кораб „Борис“ влиза във Варненския залив.
На следващия ден 3 юли 1894 г. е извършено тържественото му освещаване и издигане на българския флаг. След това започва редовните си рейсове между българските черноморски пристанища.
Парахода „Борис“ и неговия екипаж вземат участие в Балканската и Междусъюзническата война, превозвайки провизии за българските части. Корабът си спечелва името „параход – спасител“ през февруари 1913 г., когато снабдява с топли дрехи и храна бедстващите в снежна буря български части, защитаващи Булаирската позиция.
По време на Първата световна война корабът за кратко служи като плаващ хотел на германските водосамолетни екипажи, а в последствие е използван и като минен заградител.
След войната е реквизиран от френските окупационни части и използван при евакуацията на остатъците от армията на генерал Врангел. При изпълнение на тази задача на 13 ноември 1920 г., на ок. 60 мили южно от Севастопол параходът е блъснат от руския кораб „Кронщат“ и бавно започва да се пълни с вода. Екипажът се евакуира успешно на борда на руския кораб, но „Борис“ загубва битката с морето и след няколко часа потъва.
2014, юли
100 години от рождението на капитан Димитър Стефанов Радулов
Димитър Радулов се ражда на 24 юли 1914 г. в гр. Бургас в семейството на военнослужещ. От 1920 до 1932 г. живее в Габрово, където завършва Априловската гимназия.
След успешно издържаните приемни изпити през 1932 г. е вече курсант в Мореходния отдел на Военноморското училище във Варна, а от 1934 г. (след преместването на училището) в Созопол. Тук изкарва следващите три години от обучението си, до 1937 г., когато започва плавания, като практикант на борда на корабите на БТПД – „Княгиня Мария Луиза“ и „Родина“.
През 1939 г. работи, като трети помощник капитан на кораба „Родина“, а на следващата 1940 г. е вече втори помощник капитан на кораб „Шипка“. С последния извършва изтощително плаване в Близкия изток и Средиземно море, което се оказва причина за моряшка стачка прекратила плаването и довела до уволнението на Радулов от БТПД, като един от инициаторите за стачката.
През следващата година намира за кратко работа на борда на италианския танкер „Майя“ и на немския кораб „Залцбург“, с които плава основно в Черно море.
По време на Втората световна война е мобилизиран и води курсове по навигация и морско дело на курсантите във Военноморското училище.
След войната капитан Димитър Радулов работи, като плановик в новосъздадената Дирекция на БМФ, изнася и лекции (включително на курсанти от чужбина) във Военноморското училище.
През 50-те и 60-те години на 20 в. капитан Радулов командва редица кораби на БМФ сред, които „Н.Вапцаров“, „Шипка, „Родина“ и пътническия – „Несебър“.
Професионалният път на капитан Радулов преминава за кратко през корабите на дружество „Тексим“ – „Аргус“, Алдебаран“ и „Алиот“.
От 1968 г. до пенсионирането си през 1974 г. командва различни кораби плаващи по линията Черно море – Западна Европа и Черно Море – Куба.
Вече, като пенсионер капитан Радулов замества капитани в отпуск на корабите „Перелик“ и „Плиска“, плава и на риболовните траулери „Цикония“ и „Олуша“ на „Океански риболов“ – Бургас.
След последен рейс с кораб „Перелик“ през 1978 г. капитан Димитър Радулов се оттегля окончателно в пенсия.
август
2014, август
125 години от рождението на инженер-корабостроителя Владимир Рождественски
Владимир Рождественски е роден на 2 август 1889 г. в с. Казинка, Курска област в семейството на свещеник и учител. Средното си образование завършва в Белгород, а през 1908 г. е вече студент в Корабостроителния факултет на политехническия институт в Петербург. Дипломира се през 1915 г. със звание „морски инженер“ и с правото да строи „всякакъв род кораби и корабни машини и механизми“.
През 1916 г. полага изпити по военно корабостроене, морска артилерия и минно дело и е произведен в чин подпоручик в корпуса на инженер-корабостроителите.
След края на войната е демобилизиран и намира работа в пристанището на Одеса, нарастващата несигурност го принуждава да напусне Русия заедно със семейството си. Познанствата с бесарабски българи предопределят решението му да се засели трайно в България.
В края на 1919 г. заедно със семейството си Владимир Рождественски пристига във Варна. При пътуването обаче се изгубват всички документи, удостоверяващи значителната му квалификация, което му създава множество затруднения в професионалната реализация през следващите десетилетия. Без тях той намира за кратко работа като надничар във военния флот, където взема участие в изваждането на шлепове потънали по Дунав в района на Русе и Лом. Скоро е съкратен от военния флот поради военните ограничения наложени от Ньойския договор и намира работа в пристанището на Варна.
Едва през 1926 г. Вл. Рождественски е назначен на инженерна длъжност в акционерното дружество за строеж на кораби, локомотиви и вагони (известно по-късно, като „Кораловаг“). През 1930 г. преминава на работа в Пристанищната работилница – Варна, но икономическата криза го оставя без постоянна работа през 1932 г.
През 1935 г. е назначен отново в Пристанищната работилница – Варна, където му е възложено проектирането на 50 местна желязна моторна лодка (бъдещата „Галата“). През следващите няколко години Рождественски заема длъжностите: началник на конструкторското бюро в Корабостроителната и машинна работилница – Варна, началник отдел „Корабостроене“ в Управление „Воден транспорт“ към Министерството на транспорта, от 1951 г. е главен конструктор в КОРБСО, а от 1954г. – старши инженер-конструктор в същата институция. Тази позиция заема до пенсионирането си през 1958 г.
През периода, в който е главен конструктор с негово участие са разработени над 30 проекта за плавателни съдове и съоръжения. Сред тях са: серията пътнически кораби тип „Галата“, хидрографският кораб „Капитан I ранг Матей Стойков“, товарен кораб „Рила“, пътнически кораби тип „Каварна“, товарните кораби „Димитър Кондов“ и „Благой Касабов“ и др.
Макар и с известно закъснение личният му принос към корабостроенето у нас е оценен високо. През 1942 г. му е присъден орден „За гражданска заслуга“, а през 1957 г. и орден „Червено знаме на труда“.
През 1949 г. Владимир Рождественски е привлечен като хоноруван преподавател в Държавния университет във Варна, три години по-късно, през 1952 г. е произведен в чин капитан III ранг. От 1960 г. е член и на Съюза на научните работници в България. Инженер-корабостроителят Владимир Рождественски умира на 2 февруари 1966 г.
2014, август
135 години от създаването на българския военен флот
На 12 август се навършват 135 г. от полагането на основите на съвременния българския военен флот.
На тази дата през 1879 г. в Русе тържествено е издигнат българския флаг над четири парахода, една шхуна, седем парни катера, една баржа и пет гребни лодки, които стават основа на т.нар. Флотилия и Морска част. При тържествена обстановка и всеобщо въодушевление, руският военноморски флаг е заменен с български.
Няколко месеца по-рано (в началото на май с.г.) руския императорски комисар в България княз Дондуков–Корсаков в специално писмо до военния министър на Руската империя, препоръчва преди окончателната евакуация на руските окупационни войски да се направи нужното за създаването на българска флотилия. Тя трябвало да е ангажирана с „носене на бранд-вахтена служба на река Дунав и в Черно Море, за обслужване крайбрежните митнически органи на Княжеството, за извършване военни превози в мирно и военно време“. За тази цел той предлага на младото княжество да се предоставят – три парахода, една шхуна, седем парни катера, една баржа и пет гребни лодки.
Предложението е прието и на княжество България са предадени параходите – „Пордим“, „Горный Студень“ и „Взрыв“, както шхуната „Келасури“, и катерите „Птичка“, „Олафчик“ и „Варна“, една баржа и пет гребни лодки. Освен тези съдове, влизащи до този момент в състава на Руската дунавска окупационна флотилия, на княжеството са предоставени още и катерите – „Ракета“, „Мотала“, „Фардинг“ и „Бавария“ ползвани от инженерното ведомство към руското военно министерство. Малко по-късно е предоставен и параходът „Опыт“.
Обезпечаването с кадри в този начален етап от живота на флотилията се осъществява изцяло от руски офицери и технически специалисти. За целта 9 офицери и 58 унтерофицери и матроси са оставени на реална служба в новосъздадената българска флотилия. В състава на Флотилията са приети и 145 българи новобранци. Паралелно с приемането на корабите е изработен и утвърден щата на Флотилията и Морската част. За неин пръв командир е утвърден капитан–лейтенант Александър Егорович Конкевич, който заема длъжността до 1883 г. Основната част от Флотилията е съсредоточена на р. Дунав с главно командване в Русе, а във Варна е създадено Портово капитанство. В него са включени военната шхуна „Келасури“ и два парни катера.
Това положение се запазва до 12 ноември 1897 г., когато с указ на княз Фердинанд I, Флотилията и Морската част са разделени. Първата наречена сега – Дунавска флотилия, остава с щаба си в Русе, а втората се базира със свой щаб във Варна. На 1 януари 1899 г. двете части са отново обединени във флот с управление базирано във Варна.
2014, август
140 години от рождението на създателя на първата българска морска мина капитан-лейтенант Евстати Винаров
Евстати Винаров е роден на 17 август 1874 г. в гр. Русе. Военното си образование започва на 8 юли 1891 г. с постъпването си във Военното училище в София.
В началото на 1895 г. Ев. Винаров постъпва във Флотилията и Морската част в Русе. Скоро поручик Винаров е преместен в 5 пехотен Дунавски полк, където прослужва, като служебен защитник, домакин и библиотекар следващите три години. В средата на 1898 г. е приведен отново в Дунавската флотилия, а на следващата 1899 г. вече като мичман I разряд заминава на специализация по морско дело във френския флот. Като практикант на кораба „Дуро“ плава от Марсилия до Китай. След завръщането си в България, Евстати Винаров служи на кораба „Крум“, от Дунавската флотилия. На 27 ноември 1901 г. Винаров пристига във Варна и е зачислен на служба, като „вахтен офицер“ на крайцера „Надежда“. През 1902-1903 г. следва в Кронщад (Русия) в Минния офицерски клас. След завръщането си в България вече лейтенант Винаров поема командването на Минната част при Дунавската флотилия.
През 1905 г. изготвя рецензия на предложените на флота френски мини „Соте Арле“, и ги описва като непригодни за Дунав поради непостоянните му води. Доставянето на мини е свързано и със съставянето на планове за минни заграждения – задача, с която е натоварен отново лейтенант Винаров. Той прави подробни разчети за минната защита на дунавските брегове и на заливите Варна, Бургас, Созопол и Несебър. През същата година предлага на вниманието на флота собствена разработка на морска мина. Това е сферична, електроударна мина, съобразена с последните за времето международни изисквания и норми за този вид оръжие. Освен значително по-ниската си цена, тя е и много по-надеждна в сравнение с френските мини. През август 1910 г. вече, като капитан-лейтенант Евстати Винаров поема командването на Дунавската флотилия.
В първия етап на Балканската война, под негово ръководство са изградени минни заграждения в залива Буюкчекмедже, устието на Чантадере и залива на Родосто. След подновяването на военните действия в началото на 1913 г. е миниран и залива на Шаркьой. Фланговете на българските части опиращи на Мраморно море обаче са твърде уязвими от атаките на османския броненосец „Тургут рейс“ и неговата далекобойна артилерия. С елиминирането на тази сериозна заплаха е натоварен опитния минен специалист капитан-лейтенант Евстати Винаров. Въпреки ограничените ресурси, с които разполага, той съставя дързък план за торпилирането на 10 060 тонния османски броненосец. За целта от Варна са доставени две 381 мм торпеда от крайцера „Надежда“, а с волски коли от Карачели до устието на р. Кавак е пренесена моторната лодка „Марица“. С нейна помощ и плот скован от две гребни лодки, от който да се изстрелят двете торпеда се планира атаката срещу османския броненосец. Атаката е планирана за 1 април 1913 г., но официалното прекратяване на военните действия между воюващите страни я осуетява. През м. май 1913 г. капитан-лейтенант Винаров е назначен за завеждащ минната отбрана на беломорското крайбрежие, под негово ръководство са минирани заливите на Дедеагач, Порто Лагос и Кавала.
След края на Балканската и Междусъюзническата война, в края на 1913 г. капитан-лейтенант Винаров е уволнен от флота.
Усилената работа, военните ангажименти и множеството разочарования при опитите да внедри разработената от него морска мина се отразяват и на здравето му. Евстати Винаров умира на 6 май 1915 г. в Русе.
2014, август
На 18 август се навършват 60 години от създаването на дивизион подводници
Традициите в подводното дело в българския флот датират от самото начало на ХХ в. Първият морски офицер – подводничар е лейтенант Рашко Серафимов, специализирал във френския флот, и практикувал на руски подводници.
По време на Първата световна война за българския флот е закупена германската подводница UB I-8 (т. нар. „Подводник №18“). С тържественото зачисляване на „Подводник № 18“ в състава на военния флот на 25 май 1916 г., България става една от малкото европейски страни, които имат подводници.
Едва след Втората световна война обаче политическите условия допускат изграждането на по-сериозни подводни сили в рамките на военноморския флот, като се планира получаването на нови подводници от Съветския съюз.
На 18 август 1954 г. в тържествена обстановка дивизион от три подводници проект М-XV („Малютка“) се зачислява в българския флот. Първи командир на дивизиона е капитан I ранг Матей Матев, а командири на подводниците са офицерите Тодор Георгиев, Иван Фиданчев и Илия Мазнев.
През 1958 г. дивизионът получава две по-модерни подводници проект 613.
Качествено нов етап бележи развитието на дивизиона, когато през пролетта на 1972 г. са получени нови две подводници проект 633.
През 1983 – 1985 г. са получени още две подводници от същия проект, а периодът 1985 – 1990 г. е апогей в българското подводно плаване, защото от създаването на ВМС в него за първи път едновременно служат четири подводници, над които се вее българският военноморски флаг.
Новите военнополитически и икономически реалности след 1990 г. налагат две от подводниците да бъдат изведени от строя.
На 1 юли 2008 г. съществуващият дивизион подводни лодки е трансформиран в Дивизион за подводни операции.
Три години по-късно, на 1 ноември 2011 г. Дивизионът за подводни операции е закрит със свалянето на флага на последната подводница от състава му – „Слава“.
2014, август
145 години от рождението на генерал-майор Константин Кирков, командващ флота през Първата световна война
Константин Кирков е роден на 31 август 1869 г. в гр. Плевен. Средното с и образование завършва в Априловската гимназия в Габрово. През 1889 г. завършва успешно Военното училище в София, след което постъпва на работа в 4-ти артилерийски полк.
Със стипендия продължава образованието си във Висшата инженерно артилерийска школа в Торино (Италия). След завръщането си в България е назначен за преподавател във Военното училище в София. През учебната 1897-1898 г. му е възложен курс по военна педагогика, две години по-късно издава и „Записки по военна педагогия“, труд преведен в последствие и в Русия. През 1907 г. издава и „Военно обучение. (Предмет, план и метод)“. В периода преди Балканската война майор Кирков командва погранична рота в Родопите и 1-во артилерийско планинско отделение в Берковица. Междувременно участва в комисиите, приемащи военни доставки за българската артилерия от Франция. През 1912 г. е назначен за командир на видинския крепостен батальон с чин подполковник.
На 8 ноември 1912 г., заедно с щаба си пристига във Варна, където поема службата на началник на артилерията на варненския укрепен пункт. По време на Междусъюзническата война служи отново във Видинския крепостен батальон. От 18 януари 1914 г. подполковник Кирков е назначен за началник на българския флот. Периодът на управлението му се характеризира със заздравяване на дисциплината, осъществени са нови доставки на военна техника и материали за флота. Именно по това време са договорени и осъществени доставките на водосамолети и подводница.
На 27 февруари 1917 г. Константин Кирков е произведен в чин генерал-майор. В края на Първата световна война се противопоставя на Австро-Унгария и Германия при опита им да неглижират позицията на България във връзка с новото политическо статукво на Долен Дунав.
Поради заболяване генерал-майор Кирков напуска флота на 19 май 1919 г. Умира на 1 септември 1920 г. в гр. Казанлък.
септември
2014, септември
40 години от официалното откриване на пристанище Варна – Запад
През 1967 г. Министерският съвет утвърждава проект, създаден от ИПП „Транспроект“ Изпълнители са „Трансстрой“ – Белослав, и Строителен и технически флот – Варна. Няколко години продължават драгажните работи, изграждането на кейовете и на цялата инфраструктура – складове, захранване, сгради и съоръжения.
Пристанище Варна – Запад, е разположено на около 30 км от Варна, на западния бряг на Белославското езеро. Общото състояние на икономиката на страната, наличието на промишлената агломерация Варна – Девня – Провадия и бързото развитие на морския транспорт налагат разширяване на Варненското пристанище на запад.
На 5 септември 1974 г. пристанище Варна – Запад е официално открито.
Важен етап в развитието на пристанището е влизането в експлоатация на дълбоководния плавателен канал море – езеро през есента на 1976 г. През следващите години е усвоена нова техника и нови корабни места. През 1980 – 1981 г. е създаден модерен контейнерен терминал, който бележи окончателното изграждане на пристанище Варна – Запад.
В годината на откриването то обработва 257 кораба и 859 722 т товари. На следващата 1975 г. корабите са 526, а товарите – 1 054 201 т.
Днес пристанище Варна – Запад е най-модерното и перспективно на северния български бряг. Общата дължина на кея е 3430 м, а максималната дълбочина – 10,50 м. Пристанищният терминал разполага с 22 корабни места, с 346 397 м2 открити и 20 998 м2 закрити складови площи. Непосредствената му близост до девненските химически заводи позволява ефективна обработка на товарите по директната схема завод – кораб. Пристанището притежава съвременни технологични линии за претоварване на сода, химически торове, цимент, въглища, руди, фосфорит, кварцов пясък и течни химикали. Всички корабни места и складовете са свързани с националната железопътна и автомобилна мрежа. През последните години пристанище Варна – Запад се утвърди като контейнерната врата на България.
2014, септември
110 години от рождението на капитан далечно плаване инж. Найден Найденов (1904 – 1988)
Найден Якимов Найденов е роден на 11 септември 1904 г. в една от „колибите“ в местността Гераня на около 5 км от с. Ябланица, Тетевенска околия. Прогимназиално образование завършва в с. Ябланица и в Тетевен. През 1924 г. завършва Морското училище, а след това и висш корабоначалнически курс като стипендиант на Българското търговско параходно дружество (БТПД). Изпратен е на едногодишен плавателен стаж във френската параходна компания „Сосиете женерал трансатлантик“. Връща се на работа в БТПД, където е назначен на длъжност ІІІ помощник- капитан на п/х „Варна“. Той е един от петимата оцелели след катастрофата с гръцкия п/х „Хрисис“ на 25 срещу 26 декември 1929 г. в Мраморно море. През следващите години плава с корабите на Българското търговско параходно дружество като израства до капитан на кораб.
През юни 1939 г. е назначен от ръководството на Дирекция водни съобщения (ДВС) на длъжност началник на Варненска крайбрежна област и пристанище, като освен пристанище Варна ръководи и всички малки пристанища от румънската граница до н. Емине. Като началник на пристанищната администрация, съдейства за прехвърлянето на евреите през България за Палестина по море. През септември 1940 г. участва в приемането на освободената съгласно Крайовския договор Южна Добруджа. В края на 1940 г. е изпратен да следва строително инженерство в Мюнхен – Германия.
След завръщането си е началник отдел „Корабоплаване и пристанища“ при ДВС. През Втората световна война България загубва всичките си търговски кораби. През 1945 г. Н. Найденов разработва концепция за развитието на българското корабоплаване и корабостроене. Участва в комисиите по закупуване и приемане на първите кораби, с които след войната се възстановява търговски ни флот под името Български морски флот (БМФ). По негово настояване към Дирекцията на пристанищата се създава „Аварийно спасителен отдел за вадене на потънали кораби на морето и Дунава и за оказване на помощ на търпящи бедствие плавателни съдове“. Той е един от инициаторите за изваждането на потопения през войната п/х „Шипка“. Ръководи възстановяването на ферибота Видин – Калафат.
От 1951 г. до пенсионирането си през 1968 г. кап. Найденов е началник отдел „Капитално строителство“ в Управление „Пристанища“. През този период всички проектни задания за преустройства и разширения на пристанищата са негово дело. Още през декември 1952 г на съвещание в отдела той предлага изграждане на пристанище в Девненската низина. Идеята му се реализира през септември 1974 г., когато пристанище Варна – Запад, е официално открито.
В областта на пристанищното строителство к.д.п. инж. Н. Найденов има предложени две големи рационализации и едно международно патентовано изобретение, за което получава звание „Почетен изобретател” и златен медал.
Почива в София на 21 ноември 1988 г.
2014, септември
120 години от тържественото освещаване на параход „България“
На 21 септември 1894 г. във Варна тържествено е осветен вторият товаро-пътнически кораб на Българското търговско параходно дружество (БТПД) – „България“. Построен е през 1894 г. в Нюкасъл, Великобритания. Цената му е 568 000 златни лева (23 000 английски лири). Притежава товароподемност 1 270 т. Максималната му дължина е 73,3 м, широчината – 10,21 м, височината на борда – 5,43 м. Парната машина е с мощност 1167 к.с., което му дава възможност да развива експлоатационна скорост от 12 възела. Параходът разполага с 20 пътнически места в І класа, 24 – ІІ класа, и между 30 и 40 – ІІІ класа. Обемът на хамбарите е 1565 м3, консумацията на въглища – 18 т.
Натоварен със зърно, параход „България“ отплава на първия си рейс на 25 септември по линията Варна – Бургас – Цариград (Истанбул). След увеличаване на корабния парк на БТПД в началото на XX в. корабът започва да обслужва т.нар. Пирейска линия с два маршрута: Варна – Цариград – Дарданели – Дедеагач – Порто логос – Пирея – Чешме – Хиос – Смирна – Митилин – Дарданели – Цариград – Бургас – Варна. Вторият маршрут е същият, но вместо Дедеагач и Порто логос се посещават Кавала и Солун. За кратко време от 1907 до 1909 г. параход „България“ пътува по новооткритата от параходството т.нар. Александрийска линия до Египет.
Избухването на Балканската война заварва параход „България“ заедно с другите два кораба на БТПД „Борис“ и „Варна“ в Егейско море. След като нашите войски завземат беломорските брегове, корабите са използвани като военни транспортни съдове. През Първата световна война п/х „България“ е плаваща база за подводници и водосамолети, а след войната превозва военнопленници. В периода между двете световни войни корабът отново плава по обичайните си маршрути.
През август 1941 г. реквизираният параход „България“ е закаран в Пирея и предаден на германските военни власти, които сменят котлите му и го преустройват като минен заградител и спомагателен кръстосвач. При извършване на минно заграждение той е атакуван с четири торпеда от английската подводница „Ънрули“ и е потопен южно от о-в Аморгос в Критско море на 8 октомври 1943 г.
2014, септември
100 години от рождението на адмирал Бранимир Орманов, командващ Българския военен флот от 1950 до 1960 г.
Бранимир Иванов Орманов е роден на 30 септември 1914 г. в Омуртаг, Търговищко. Ранното си детство прекарва в с. Стражица, където родителите му учителстват. През септември 1923 г. заедно с родители си емигрира в Съветския съюз. През 1936 г. завършва Военноморското училище „Фрунзе“ в Ленинград и започва офицерската си служба в Кронщад като щурман на подводница тип – Л.
В края на 1936 г. Бр. Орманов е арестуван като „Враг на народа“ и осъден на смърт, но след половин година ненадейно е освободен. Назначен е за преподавател по навигация и астрономия в Каспийското висше военноморско училище в Баку. На тази длъжност го заварва Втората световна война. След сваляне на блокадата от Ленинград и възстановяване на занятията във Висшето военноморско училище „Фрунзе“ е поканен за преподавател по навигация и астрономия в училището.
През 1947 г. Бранимир Орманов се завръща в родината и постъпва на служба в българския Военноморски флот. Присвоено му е звание капитан ІІ ранг и е назначен за инспектор на класовете във Военноморското училище във Варна. В началото на 1948 г. е назначен за началник-щаб и първи заместник на командира на Черноморския военен флот на Република България. През 1948 г. е изпратен като експерт по морските въпроси в международния съд в Хага.
На 8 август 1950 г. капитан І ранг Бранимир Орманов е назначен за командващ българския Военноморски флот. Месец по-късно е произведен в звание контраадмирал. Като най-важни задачи той счита укрепването на Военноморските сили чрез нарастването на количествения и качествен състав на корабите и запазването на най-добрите специалисти във флота. Под неговото командване ВМФ на България се попълва с нови кораби като: ескадрен миноносец, стражеви кораби, големи и малки противолодъчни кораби, торпедни катери. Формира се дивизион подводници, базиран във Варненското езеро. През 1951 г. е създаден Военният съвет на ВМФ. През 1957 г. е извършено първото задгранично плаване с ЕМ „Г. Димитров“ до Албания. През 1958 г. на Бранимир Орманов е присвоено званието вицеадмирал. Той командва Военноморския флот до 18 август 1960 г.
Същата година е изпратен да учи в академията на Генералния щаб в Москва. След завършването й през 1962 г. е назначен за заместник-началник на Генералния щаб на Българската народна армия.
През 1973 г. е назначен за заместник-министър на Народната отбрана и Началник на Гражданската отбрана на България. Присвоено му е званието адмирал. През 1983 г., след излизане в запас, поема поста председател на Националния океанографски комитет.
Почива на 19 август 1985 г. и е погребан в София.
За заслугите си адмирал Орманов е награден с 33 ордена и медали, удостоен е със званието „Герой на социалистическия труд“. На негово име през 1986 г. е наименован хидрографския кораб Проект 861-МВ.
октомври
2014, октомври
80 години от излизането на бр. 1 на в. „Морски преглед“ (1934 – 1944 г.) – най-доброто постижение на профлотската пропаганда в България
За първи път издание с това име излиза през 1930 г. (4 броя), а през 1932 г. е отпечатан и брой 5. На 01.10.1934 г. се появява първият брой на втория по ред в. „Морски преглед“, орган на Военноморския флот на България. Той излиза винаги на 1-во и 15-то число на месеца. Вестникът на най-малкия в количествено отношение вид въоръжени сили надвишава всички останали периодични издания с тиража си от 7300 броя. Издателите му подчертават, че това е „единственият безплатен вестник в нашето Отечество, който се изпраща даром на всички ония, които се интересуват от морското дело и свързаните с нашето море начинания…“. Читателите получават безплатно и книжките от библиотека „Морски преглед“. Вестникът съществува благодарение на финансовата подкрепа на Министерството на войната, на дарителство и на постъпления от реклами. В „Морски преглед“ рекламират както държавни, така и частни фирми.
Флотският двуседмичник идва на бял свят във важен период от развитието на Военноморските сили, които постепенно се отърсват от опеката на Ньойския договор и претърпяват важни организационни промени. Вестникът неприкрито афишира интересите на своите издатели към новите тенденции във флотските въоръжения и тактиката на бойното им използване, пропагандира идеята за силен военен флот.
„Морски преглед“ в продължение на десет години остава с една и съща графична концепция: организация на текста в три колони на страница, рисувани рубрики, богата илюстрация и обем от 12 страници всяка книжка. Постоянни са и рубриките: „Морска мисъл“, „Морска техника“, „Морски вести“, „Морска литература“, „Морски оръжия“, „Военноморска история“, „Обучение, възпитание и обнова“, „Сведения за чуждите флоти“. Във всеки брой се води задочен диалог с читателите и сътрудниците – отговаря се на поставени въпроси, дават се препоръки на начинаещи автори.
Основните задачи, поставени пред двуседмичника, се изпълняват от автори на принципа „опора на собствени сили“. Външните автори са изключение. Създателят на „Морски преглед“ контраадмирал Иван Вариклечков и първият му помощник – капитан І ранг Сава Иванов сравнително рядко се появяват на страниците на вестника. Сред най-авторитетните сътрудници на „Морски преглед“ е капитан-лейтенант, по-късно капитан ІІ ранг д-р Георги Пецов.
„Морски преглед“ не афишира своите издатели и редактори. От първия до последния брой в главата на вестника стои неизменно словосъчетанието „Двуседмичник за морска просвета и обнова. Ръководи редакционен комитет“. Би могло да се предположи, че начело на „Морски преглед“ (под патронажа на контраадмирал Ив. Вариклечков) е бил капитан-лейтенант Кръстю Панайотов Куюджуклиев.
Вторият по ред „Морски преглед“ излиза в продължение на десет години до юли 1944 г.
Вестник с това име излиза отново през 1947 – 1948, 1954 – 1960 г.
За пети пореден път в. „Морски преглед е възобновен през 1992 г. През 2009 г. излизат два броя на в. „Морски преглед“ – издание на Щаба по подготовката на ВМС със съдействието на КРЗ „Флотски арсенал“. И този път изданието е безплатно приложение на „Морски вестник“.
2014, октомври
130 години от рождението на капитан I ранг Георги Купов – герой от Балканската война
Георги Купов е роден на 18 октомври 1884 в гр. Варна. Баща му умира, когато е на 3 години и е отгледан от дядо си поп Енчо. През 1898 г. постъпва в Морския кадетски корпус в Петербург. Там той учи с елита на офицерския състав на руския флот и получава най-доброто военноморско образование.
През 1905 г. се завръща в България и постъпва на служба в Портовата рота на Черноморския флот. В 1906 – 1907 е в Морското училище във Варна като помощник на началника на училището и възпитател . Изпратен е да учи в едногодишния Минен офицерски клас в Морското инженерно училище „Император Николай I” в Кронщад, който завършва през 1908 г. По време на обучението си плава на учебния кораб „Николаев“ и на миноносеца „Мощни“.
След завръщането си в България е назначен на торпедоносеца „Летящи“ и е повишен в чин мичман I ранг. С избухването на Балканската война е назначен за вахтен началник на торпедоносеца „Дръзки“, а след това за временно изпълняващ длъжността командир.
На 7 срещу 8 ноември командваният от мичман I ранг Георги Купов торпедоносец „Дръзки”, заедно с торпедоносците „Летящи“, „Строги“ и „Смели“, под командването на капитан II ранг Димитър Добрев, участва в атака срещу турския крайцер Хамидие. „Дръзки“ атакува последен турския боен кораб. Изстреляното торпедо попада в предната част на неприятелския кораб. Бронираният крайцер „Хамидие“ получава пробойна от 10 кв.м, загиват 8 души и 30 са ранени. От българския отряд има един ранен подофицер-артилерист от „Смели“, а един шрапнел пробива димохода на „Дръзки“.
Този първи успех на българския военен флот принуждава турските кораби да преминават по-далеч от българските брегове. Това се отразява на тяхната ефективност и косвено отслабва турските позиции на сухопътния фронт.
В началото на 1913 г.служи на торпедоносец „Шумни“ и като вахтен началник на учебния крайцер „Надежда“. На 27 ноември е назначен за титулярен командир на торпедоносец „Дръзки“. От 11 февруари 1914 г. е преподавател по морска практика, хидрография и морски снимки в офицерския курс; ръководи и практиката на офицерите с п/х „Цар Фердинанд“ през лятото на същата година. През есента е назначен за преподавател по електротехника в трите курса на Машинното училище.
През Първата световна война лейтенант Купов заема различни длъжности в Подвижната отбрана: като командир на „Дръзки“ на 8 декември влиза в артилерийска престрелка с два руски контраминоносеца; поставя минни заграждения; командва отряда торпедоносци, когато е пратен да спаси оцелялото от потъналия „Шумни“.
През 1918 и 1919 г. Г. Купов е началник-щаб на флота. За кратко през 1920 г. е командир на Дунавската флотилия. През същата година Георги Купов напуска флота. През 1923 г. работи в пивоварната фабрика „Прошек“ в София. През 1932 г. се връща към военноморското поприще – започва работа в Морското училище като преподавател по навигация, лоция и мореходна астрономия.От 1941 г. до септември 1944 г. Г. Купов ръководи предприятието Българско речно плаване. На 21 ноември 1957 г. е почетен гост на тържественото откриване на кораб-музей „Дръзки“.
Георги Купов умира през 1959 г. Посмъртно, със заповед на министъра на народната отбрана от 26 януари 1959 г., получава повишение на военното звание капитан І ранг. Днес неговото име носи улица във Варна.
ноември
2014, ноември
115 години от рождението на капитан І ранг Георги Пецов 1899 – 1970
Капитан I ранг Георги Георгиев Пецов е роден на 21 ноември 1899 г. в град Габрово. Военното си образование започва на 14.05.1917 г .с постъпването си във Военното училище в София, където е зачислен в юнкерската рота. През 1920 г. завършва курс за морски офицери, произведен е в звание мичман II ранг и постъпва на служба в Морската полицейска служба на р. Дунав. От 1924 г. е назначен като възпитател в Морското училище. През 1927 г. с министерска заповед е командирован в Германия, където следва Хидрология и метеорология във Фридрих-Вилхелмовия университет в Берлин. През 1931 г. защитава дисертация на тема „Произход, честота и съдба на наблюдаваните в Черно море циклони от 1889 до 1912 г.“, за което е удостоен със степен „Магистър на свободните изкуства“ и „Доктор по физика на морето“. С последната става и доктор на Кралската шведска академия на науките. Със заповед № 85/ 31.05.1932 г. завършва успешно курса в Торпедно-разузнавателното училище във Фелсбург (Германия) и след завръщането си в България заема различни командни длъжности: от командир на миноносец „Смели“ до началник на Щаба на ВМС. През 1936 г. е изпратен на XI летни Олимпийски игри в Берлин като наблюдател на БОК. В този период е и главен ръководител по воден спорт на БНМС и сътрудник на вестник „Морски преглед“.
През 1939 – 1940 г. става началник на Морското училище в Созопол, където разработва и изнася лекции по метеорология, хидрография, навигация, морско право и астрономия. Произведен е в звание капитан I ранг през 1944 г. С царска заповед № 123/ 1944 г. е назначен за командващ Морските войски, като длъжността приема от контраадмирал Асен Тошев. С писмо от Министерството на войната №3808 от 08.12.1944 г. предава длъжността на капитан I ранг Стефан Цанев. Впоследствие е съветник по морските въпроси в Българо-съветската комисия по Примирието. От 1946 г. до 1954 г. е назначен за преподавател в НВМУ „Н. Й. Вапцаров“ в катедра „Корабоводене и морска практика“. Oт 1951 г. e началник на катедрата, като преподава следните дисциплини: навигация, океанография, хидрография, метеорология и международно морско право. През 1954 г. издава първия учебник по океанография. Прекратява преподавателската си кариера през 1960 г.
Почива на 10.08.1970 г. в град Варна. На 20 май 2006 г. във Висшето военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“ е открита Алея на преподавателя и сред удостоените с орелеф е и капитан І ранг д-р Георги Пецов – първият български морски офицер защитил дисертация.
декември
2014, декември
105 години от рождението на Никола Йонков Вапцаров
Никола Йонков Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско. По бащина линия произхожда от рода Проданичини. Бащата на Никола Вапцаров – Йонко Вапцаров (Белоречки), е известен разложки воевода и български революционер, участник в аферата „Мис Стоун“, близък съратник на Пейо Яворов, околийски началник на Разложка околия (1912), областен ръководител на ВМОРО. По майчина линия поетът е от рода Везюви. Майка му Елена Вапцарова завършва втори прогимназиален клас, учи три години в Самоковския американски колеж и след това учителства в струмишките села. Kъщата на фамилия Вапцарови в Банско е посещавана от цар Фердинанд, кайзер Вилхелм II с четвъртия си син принц Август-Вилхелм, цар Борис III, както и от поетите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др. През 20-те и 30-те години XX в. фамилията има достъп до двореца. Доказателство за това са запазени групови снимки на Вапцаров с цар Борис ІІІ и обкръжението му. В периода 1916 – 1924 г. получава началното си образование в родния си град и свири на мандолина в ученическия оркестър. През септември 1924 г. той се записва в пети гимназиален клас на смесената непълна гимназия в Мехомия (днешен Разлог), където учи до 1926 г. В гимназията се проявява като отличен артист и поставя на сцената пиесите „Първият спиртовар“ от Л. Толстой и „Женитба“ от Гогол. По същото време става председател на въздържателното дружество в гимназията. На 15 юни 1926 г. във вестник „Борба“, брой 11 се публикува и първото му напечатано стихотворение, озаглавено „Към светли идеали!“ До края на годината се печатат още две негови стихотворения – „Последна песен“ и „Да грейне факел“. Мечтата му да учи литература не се осъществява и по решение на своя баща на 9 август 1926 г. Вапцаров е записан в Морското машинно училище (от 1929 г. – Морско училище). По това време началник на Морската учебна част е капитан I ранг Борис Стателов. След приключване на теоретичния курс Вапцаров провежда практика по специалността. Със заповед № 59, п. 4 от 29.08.1929 г. е командирован в техническата работилница за поправка на аероплани в Божурище. От 30 октомври 1929 г. (заповед № 75, п. 2) постъпва на практика по парни машини в Дунавската полицейска служба в град Русе, първоначално на парния катер „Стефан Караджа“, а по-късно и на патрулния кораб „Беломорец“(1930). Със заповед № 69, п. 2 от 21.10.1930 г. Вапцаров е командирован в Морската полицейска служба и постъпва на стаж на миноносец „Дръзки“ и на кораба „Камчия“, където написва окончателния вариант на стихотворението „В кубрика“. Със заповед № 65, п.1, от 29.09 1931 г. Вапцаров е командирован във Варненската електрическа централа, където участва в ремонта на дизел-моторите. В периода от 25 април до 28 май 1932 г. е командирован в Българското търговско параходно дружество като стажант-механик на кораба „Бургас“ и посещава градовете Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут и др. След завръщането си постъпва за кратко на практика в учебната работилница във Варна. В шести курс началникът на училището капитан II ранг Сава Иванов му възлага да участва в подготовката на юбилейния сборник по случай 50-годишнината на училището, където се отпечатват две творби на Вапцаров – „Спомени от миноносците“ и „Марш на випуск 1926 – 1932 г. от Морското училище“. На 14.06.1932 г. Никола Вапцаров завършва военната си служба и със заповед №. 38 п. 6 от същата дата е произведен в чин офицерски кандидат. На 16.06 1932 г. получава диплом за завършено образование в Морското машинно училище (зрелостно свидетелство № 1555) с права на среден машинен техник. На прощалния банкет в бирария „Грозд“ по случай завършването след официалното приветствено слово Вапцаров произнася критична реч от името на випуска. След завършване на Морското училище постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в с. Кочериново като огняр и после като механик. По това време пише драмата „Вълната, която бучи“. През 1936 г. след авария е уволнен от фабриката и заминава да живее в София. В периода 1936 – 1938 г. работи като машинист в мелницата на братя Бугарчеви в Индустриалния квартал, а след това като огняр в Български държавни железници и като техник в Софийския държавен екарисаж. Публикува стихотворения в различни вестници, а със стихотворението „Романтика“ печели литературния конкурс на сп. „Летец“. В края на януари 1940 г. Вапцаров издава първата си и единствена стихосбирка „Моторни песни“. По същото време е избран за председател на машинната секция на дружеството на българските техници със средно образование в София. На 25.09.1940 г. постъпва на работа като машинен техник в Изпитателната станция при Министерството на благоустройството, но на 07.11.1940 г. напуска длъжността и по поръчение на ЦК на БРП (к) събира подписи из Пиринска Македония в подкрепа на „Соболева акция“, заради което е съден и интерниран за три месеца в Годеч. През 1941 г. става редактор на в. „Литературен критик“ и сътрудник във военната комисия при ЦК на БРП (к). Ясната му позиция на антифашист и съпричастността му към угнетените народи на Европа го кара да се включи в нелегалната борба и разгръщането на подривна дейност срещу немските войски, заради което по заповед на Н. Гешев е арестуван на 4 март 1942 г. Позовавайки се на Закона за защита на държавата военният прокурор предявява обвинение по чл.16, буква „б“ и „г“ и по чл. 3, формулирайки го като „измяна пред родината“. Никола Вапцаров е осъден от Военнополевия съд на смърт чрез разстрел без право на обжалване на 23 юли 1942 г. по наказателно дело 585/1942 срещу членове и сътрудници на ЦК на БРП (к) и разстрелян същия ден на гарнизонното стрелбище на Школата за запасни офицери в София. В затвора пише двете си последни стихотворения – „Предсмъртно“ по-известно като „Борбата е безмилостно жестока“ и „Прощално“. През 1949 г. на Висшето народно военноморско училище е присвоено името „Никола Йонков Вапцаров“. Оттогава рожденият ден на Никола Вапцаров – 7 декември, е негов патронен празник. През 1952 г. на II Конгрес на Световния съвет на мира Никола Вапцаров е удостоен посмъртно с престижната международна награда за мир. Почетният знак на наградата и грамотата са връчени на майката на поета Елена Вапцарова. Стиховете на Вапцаров са преведени на над 90 чужди езика.
2014, декември
70 години от създаването на Военноморска база Бургас
Военноморска база Бургас е създадена на 15.12.1944 г. въз основа на поверително служебно писмо № 434 на командира на Морските на Негово Величество войски. В развитието си база Бургас има три основни периода. Първият е до 1972 г., когато е дислоцирана в Бургас, вторият – след 1972 г., когато се усвоява пунктът за базиране „Атия“, и третият – след 01.11.2012 г., когато се извършват редица реорганизации – създадена е ВМБ на ВМС с два пункта за базиране – Варна и Бургас, като щабът на ВМБ е в Бургас.
База Бургас се създава на основата на разформированите части на българския Беломорски флот (около 20 – 25 офицери и 500 матроси и подофицери) и на 26-и граничен участък. Голяма част от имуществото на Беломорската база в Кавала – катери, моторни и гребни лодки, е предадена с протокол на гръцките власти в Кавала и Дедеагач, тъй като турското правителство не разрешава преминаването им през Черноморските проливи. Част от двигателите, гребните винтове и валовете е натоварена на камиони и на жп вагони и са пренесени в Бургас. Беломорският флот се предислоцира в Созопол (бившата сграда на Морско училище), а щабът на базата е настанен в реквизирана сграда на ул. „Граф Игнатиев“ №1. Първи командир на Военноморска база Бургас е капитан-лейтенант Игнат Гишин, дотогава командир на Морската дружина в Дедеагач.
Със заповед № 48 от 01.02.1945 г. на командира на Черноморския флот е определен щатът на база Бургас, както следва: Щаб с домакинство и лечебница, минен дивизион с една миннозаградна и една миночистачна рота, специална дружина с телефонно-строителна телеграфна рота и прожекторно-водолазна рота, 26-и граничен участък с щаб и картечен взвод в Созопол, гранично-наблюдателен участък в Созопол и два гранично-наблюдателни подучастъка в Царево и Несебър. Под ръководството на капитан-лейтенант Игнат Гишин започва изпълнението на първите основни задачи: миночистене на крайбрежните води и управление на морските гранични служби в района от нос Емине на север до река Камчия и на юг до река Резовска. В началото на 1945 г. към базата са придадени три миночистачни катера: „Несебър“, „Балик“, „Емона“ и мобилизираната гемия „Цар Борис“. Минният дивизион с командир Рашко Василев разполага само с един тралчик – мобилизираната гемия „Устрем“, която през първото полугодие на 1945 г. извършва 26 проверки на фарватерите, разоръжава 50 и взривява 38 български, немски и съветски мини.
През годините продължават промените в състава на базата с цел повишаване на нейната бойна способност. През 1945 г. се създава дивизион кораби със спомагателно значение. От 1947 г. се развръща тилова служба. Формират се семафорно-наблюдателни роти с отделен щаб и пет семафорни-наблюдателни и пропускателни постове. През пролетта на 1948 г. към Военноморската база се придава и отряд торпедоносци в състав: „Дръзки“, „Строги“, „Смели“ и „Храбри“, с чиято помощ се решават задачите по поддържането на чисти крайбрежни фарватери и охрана на морската ни граница.
От 28.09. до 01.10.1948 г. се провежда първото учение на базата. Със заповед на командващия флота адмирал Б. Орманов през септември 1951 г. се сформира дивизион „малки преследвачи“ тип „ОД“ с командир ст. л-т Стоян Данаилов. Дивизионът е в състава на 12-а бригада ОВР към ВМБ – Бургас до 1954 г. На негово място се сформира дивизион „малки преследвачи“ тип „МО“ с командир капитан-лейтенант С. Степанов. През 1956 г. командването на дивизиона е поверено на кап. лейтенант Иван Николов и под негово ръководство за първи път се провежда учение по търсене, откриване и унищожаване на подводна лодка тип „Малютка“ в района на Обзор. През 1957 г. за кратко дивизионът е пребазиран в Созопол, но командването на ВМФ го разформира и корабите се бракуват. През същата 1957 г. на мястото на дивизион малки преследвачи тип „МО“ се формира дивизион големи преследвачи тип „БО“, като в състава му влизат два броя кораби пр. 122 „Артилерист“ и два броя кораби пр. 122 „Буки“. През 1959 г. поради структурни промени във Военноморския флот дивизионът е придаден към Военноморска база Варна. Негов наследник се явява сформирания със заповед ОК-01325/14.05.1963 г. (влизаща в сила от 02.06.63 г.) на командващия флота в. адм. Иван Добрев 4 ОД МПК, в чийто състав влизат шест малки противолодъчни кораба проект 201-М. От октомври 1959 г. базовите тралчици заедно с рейдовите формират Шести ОД тралчици, който е в състава на 12-а бригада ОВР. Сформиран е 7-и дивизион МЗ (ДК), който през август 1967 г. и 1968 г. участва в съвместните учения „Родопи“ и „Плиска“ на войските и флотовете на СССР, СРР и НРБ с две основни задачи: извършване на минни постановки и стоварване на общовойскови десант. В подчинение на базата преминава и брегови артилерийски полк със седем брегови батареи.
Важен етап в развитието на Военноморска база Бургас започва със строителството на пункта за базиране Атия (1969 – 1972). От 30.10.1972 г. корабите и част от бреговите поделения се дислоцират от Бургас в Атия, където е създадена цялостна инфраструктура, характерна за една модерна военноморска база.
Като цяло периодът до края на ХХ век е белязан с редица промени на състава и структурата на базата – приемат се на въоръжение и се усвояват нови противолодъчни кораби, базови и рейдови миночистачи, малки и средни десантни кораби. Изграждат се ремонтна база и складови райони. През 1972 г. базовите миночистачи с бордови номера 48 и 49 за първи път извършват поход в Средиземно море. През 1981 г. на основание щат Х-6360/02.06.1981 г., влизащ в сила от 01.10.1981 г. 4 ОД МПК се преименува в 4 ОД ПЛК, като в периода 1982 –1998 г. в състава на дивизиона влизат шест противолодъчни кораба проект 204 с имена „Летящи“, „Бдителни“, „Напористи“, „Храбри“, „Строги“ и „Безстрашни“. Ежегодно силите на базата участват в учения на Обединения Черноморски флот на Варшавския договор и носят бойни дежурства. От 26.09 до 02.10.1982 г. се провежда едно от най-мащабните учения на съюзния флот в Черно море – оперативно-стратегическото учение „Щит 82“. От 1993 г. базата периодично е домакин на националното учение с международно участие „Бриз“.
Многократно в следващите десетилетия, след присъединяването на България към НАТО (29.03.2004 г.) и ЕС (01.01.2007 г.), кораби от състава на базата участват в задгранични походи и многонационални учения. Признание за високия професионализъм и отговорност на личния състав е зачисляването към базата на новопридобитите фрегати от Кралство Белгия. В периода от 2005 г. до 2009 г. базата усвоява три фрегати проект Е-71 – „Дръзки“, „Верни“ и „Горди“.
До този момент командири на ВМБ Бургас последователно са: капитан-лейтенант Игнат Гишин, капитан ІІ ранг Крум Манасиев, капитан ІІ ранг Асен Иванов, капитан І ранг Анатоли Златаров, капитан ІІ ранг Илия Попилиев, капитан І ранг Иван Колчаков, адмирал Иван Добрев, капитан І ранг Недялко Милушев, капитан І ранг Йото Йотов, капитан І ранг Димитър Димитров, капитан І ранг Петър Калчев, контраадмирал Чавдар Манолчев, капитан І ранг Иван Николов, контраадмирал Йовчо Георгиев, капитан І ранг Петър Желев, контраадмирал Христо Христов, вицеадмирал Димитър Павлов, капитан І ранг Георги Игнатов, капитан І ранг Кънчо Манев, капитан І ранг Иван Нанков, капитан І ранг Владимир Дернев, контраадмирал Минко Кавалджиев, бригаден адмирал Симеон Цеков, бригаден адмирал Георги Мотев, комодор Митко Петев и комодор Мален Чубенков.
След 01.11.2012 г. база Бургас престава да съществува, а в състава на пункт за базиране Бургас влизат – 4-и дивизион патрулни кораби, 6-и дивизион миночистачни кораби и отряд спомагателни кораби. Понастоящем наследник в организационно отношение на военноморските бази Варна и Бургас се явява Военноморска база – ВМС.
45 години от вдигането на българския флаг на кораб „Верила“ – първия от серията 10 000-тонни кораби, построени в Корабостроитeлния завод „Г. Димитров“ – Варна
На 23 декември 1969 г. във Варна е вдигнат флагът на първия от серията 10 000-тонни въглевози, под името „Верила“ (IMO: 7016711). Построен е в Корабостроителния завод „Георги Димитров“ за нуждите на Параходство БМФ по Проект 579 на Института по корабостроене във Варна.
Технически характеристики: DWT – 9542; дизел – 4200 к.с.; 14,9 възла; д. 134 м; ш. 18,20 м; в.10, 40 м; газене – 7,46 м; БРТ – 7761; НРТ – 3475.
Главен конструктор на кораба е инж. Атанас Сираков. Моделните изпитания се извършват в басейните на Института за корабна хидродинамика в Загреб, тогава в Югославия, сега в република Хърватия. Корабът е сухотоварен, еднопалубен, едновинтов и с удължен ют, с кърмово разположение на машинното отделение. Предназначението му е за превоз на насипни товари, предимно въглища. Запасите от гориво и смазочни масла осигуряват на кораба далечина на плаване от 6000 мили, като е предвидена и възможност за увеличаване на тази дистанция до 10 000 мили. Главният двигател на кораба е дизелов, двутактов, бавнооборотен, с турбонадув, произведен от завод „Уляник“ (Пула, тогава в Югославия) по лиценз на датската фирма Burmeister & Wain. Номиналната (експлоатационната) му мощност е 4200 к.с. при 170 оборота в минута, а максималната продължителна мощност е 4600 к.с. при 176 оборота в минута. Това осигурява на кораба скорост от 13,5 възла при средно газене 7,5 метра и при използването на експлоатационната мощност на двигателя.
Капитан на кораб „Верила“ е Асен Абаджиев, а главен механик е Илия Алексиев. В надстройката на кораба има помещения за 42 души от екипажа и отделно за четирима стажанти. „Верила“ е снабден с две спасителни лодки от лек метал, съответно за 46 и 56 души, и отделно с още три спасителни сала, всеки за по 10 души.
Кръстница на кораба е Силвия Момчева – ученичка в І курс на Техникума по корабостроене и корабоплаване – Варна. (Именуването на кораба става на 25 май 1969 г., когато „Верила“ изплава в доковата камера.)
Еднотипни на „Верила“ са корабите „Веслец“, „Виден“, „Чумерна“ и „Черни връх“, построени в същия завод през периода 1970 – 1979 г. В състава на Параходство БМФ корабът плава до 20 март 2003 г., когато е взето решение да бъде бракуван. Продаден е за скрап и е нарязан в индийския град Аланг, където се намира едно от най-големите предприятия за нарязване на стари кораби и танкери.
2014, декември
115 години Военноморски клуб – Варна
Идеята за създаването на културно-просветен център за офицерите възниква през 1885 г. на образуваното Флотско офицерско събрание в Русе. С изграждането на първите структури на Черноморския флот през 1897 г. във Варна започва и организирана обществена дейност за издигане на представителна и функционална сграда, която да се превърне във влиятелна институция и да работи за съхраняването на традициите и духовните ценности на офицерите и техните семейства от Варненския гарнизон. Първият запазен официален документ, удостоверяващ статута на земята, върху която се строи сградата на офицерския клуб, датира от 19 март 1899 г. На тази дата Военното министерство, представлявано от Варненския военен комендант полковник Попов, продава с крепостен акт № 1572 на варненското общо офицерско събрание, представено от Председателя на старшинския съвет полковник Обрешков и в присъствието на нотариус Георги Милков, „празно място в град Варна от местата в „Старите казарми“ под №33, състоящo се от 689 кв.м.“ Военното министерство продава мястото, на което се построява сградата за 3,370 лева и 75 стотинки. Строителството на сградата е поверено на архитект инженер – майор Тодор Бояджиев, a предприемач е Стефан Иванов от Свищов. За строежа отговаря командирът на втора рота от 8-и пехотен приморски полк капитан Климент Джеров. Зданието е построено за 105 000 лева. В архитектурно отношение сградата е еклектична смесица от различни стилове – барок, ренесанс и римска класика. Ъгълът на сградата е разработен като главен художествен елемент. Построен е със стройна колонада от две кръгли колони, които преминават през двата етажа. Главният корниз опасва сградата откъм двете централни улици. Детайлиран е според римската класика с гъсто наредени конзоли. Над него се издига покривът като мансарден етаж. Ъгловото оформление на сградата и покривната площ завършва с купол, който обогатява силуета й и завършва архитектурния й образ. На първия етаж на сградата се помещават канцеларията на комендантството, столова за офицерите, аптека, сладкарница и магазин. Вторият етаж се състои от библиотека, голям и малък танцувален салон, канцелария и дамска тоалетна. На третия етаж и на тавана са хотелските стаи – общо 18 на брой.
На 31. XII.1899 г. сградата се открива официално с провеждане на първия офицерски новогодишен бал. На него няма представител на Техни Царски Височества, поради продължаващия траур по повод смъртта на княгиня Мария Луиза Бурбон-Пармска (30 януари 1899 г.). След официалното откриване офицерският клуб се превръща в привлекателно културно-просветно и социално средище за офицерите и за варненската интелигенция.
Във фондa на ВММ – Варна, е запазен препис на нотариален акт №116, издаден на 12.06 1935 г. (регистър 3056, дело №178/1935 г.), според който правото на собственост върху земята и сградата преминава отново към Военното министерство.
След 09.09.1944 г. клубът е преименуван в Дом на Народната войска и негов пръв началник е капитан Димитър Бахнев. Съгласно закона за Гарнизонните офицерски събрания, обнародван в държавен вестник бр. 64/1948 г., всички недвижими имоти, принадлежащи на последните, преминават в собственост и владение на държавата в лицето на Министерството на Народната отбрана. Въз основа на горното сградата на Дом на Народната войска преминава в собственост на МНО. През 1948 г. е направен ремонт и танцувалния салон е преустроен в зрителна зала с 250 места.
През 1951 г. той получава името Дом на Народния флот поради преобладаващите части от Военноморския флот. В този период началник е капитан Яко Изидор Яков. Началници на ДНФ след горепосочените са последователно: полковник Иван Белокапов, кап. I ранг Руси Бошнаков, кап. I ранг Иван Манов, кап. I ранг Христо Койчев, кап. I ранг Атанас Митев, полковник Йордан Димитров, кап. I ранг Йордан Донков и Филка Кутлева. През 1954 г. по проект на арх. П. Минков е изградена сцена. През есента на 1980 г. до 23 февруари 1983 година сградата на Военноморския клуб е реконструирана и разширена. Главен проектант е архитект Невена Терзийска, главен конструктор е инж. Христо Василев Христов. Изгражда се нова част, която е свързана стилово със старата. Строителството е изпълнено от под. 38540 с командир полк. Андреев.
На 23 февруари 1983 г. при тържествена обстановка министърът на народната отбрана армейски генерал Добри Джуров открива обновената сграда на дома. От пролетта на 1992 г. Дом на Hародния флот е преименуван във Военноморски клуб.
В различни времена под този покрив се помещават Представителният военноморски театър, Представителният ансамбъл на ВМС, гарнизонни комисии и клубове по интереси, детски музикални и езикови школи, организират се пресконференции на наши и многонационални учения. Военноморският клуб сътрудничи с други културни институти и фирми във Варна и страната, като през годините предоставя своите сцени и екрани на два международни театрални и един национален любителски филмов фестивал. Днес Военноморският клуб разполага с киносалон с 320 места, концертна зала със 120 места, заседателна зала, конферентна зала, лекционни зали, библиотека и хотел и се утвърждава като авторитетен информационен и културен институт, който съхранява традициите и духовните ценности на българските офицери и на ВМС.