Военноморски музей

Филиал на Национален военноисторически музей

Календар

  • Бележити дати от българската морска история
    • Януари
      • 1 януари 1899 г. – създаване на „Управление на Флота“ – общото командване на Черноморската и Дунавската флотилия (днес Щаб на ВМС)

        Щабът на ВМС е създаден на 01 януари 1899 г. с указ № 6 на княз Фердинанд I за сливане на Управлението на Дунавската флотилия и на Морската част в едно – „Управление на Флота“. Под понятието Управление на флота се визират началникът и Щабът на Флота. Със заповед № 80 от 2 март 1900 г. относно Положението за устройство на Флота е уточнена функцията на новосъздаденото управление, а именно, че „Началникът на Флота командва и управлява Флота посредством Щаба на Флота, който има два състава: а. Строеви и б. Административен. Щабът на Флота се управлява от началника на Щаба на Флота, който е най-близкият помощник на началника на Флота във всичко, що се касае до устройството, управлението и службата на Флота“. При така създаденото ново положение на Началника на Щаба на Флота са пряко подчинени всички чинове от Щаба на Флота, а при отсъствие на Началника на Флота, той го замества по право.

        Първи началник на Щаба на Флота е капитан-лейтенант Васил Хитров, който до този момент е началник на Дунавската флотилия и по мнението на съвременниците е може би най-добре подготвеният български морски офицер.

        Една от първите задачи на Щаба на Флота е разработването на проектоустав за службата на кораба въз основа на руския и френския морски устав, регламентиращ службата в отряда кораби. Тук най-вече се имат предвид отрядът торпедоносци тип „Дръзки“. Разработено е и специално допълнение към съществуващия дисциплинарен устав, отнасящо се конкретно за „Флота“.

        По време на войните Щабът на Флота решава сложен комплекс от задачи, като ръководи действията на българския флот и ги координира с тези на съюзниците ни.

        Съгласно чл. 83 от Ньойския мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 г. и влязъл в сила от 9 август 1920 г., Българският военен флот подлежи на ликвидация. Щабът на Флота е закрит в началото на декември 1920 г. Част от щабните офицери запазват позиция в новосформираните Морска и Дунавска полицейска служба със седалище в София.

        Щабът на Флота е възстановен в мирновременния щат от 1932 г., а в самото начало на следващата година се връща във Варна. Структурата на управлението на военния флот става сравнително постоянна едва в началото на 40-те г. на ХХ в. Щабът в този период отново се разполага в София.

        След войната флотът навлиза в нова фаза от историята си, като през 1947 г. започва обновлението и разрастването на корабния му състав. Щабът на Флота се настанява през 1948 г. в сегашната си сграда във Варна.

        През следващите три десетилетия ВМС изпълняват мащабни задачи, свързани със съюзническите задължения на България към Обединените въоръжени сили на Варшавския договор. Основната част на дейностите по планирането и организирането на тези учения пада върху Щаба на ВМС.

        След 1989 г. настъпват редица промени в ръководството на флота, продиктувани от новата обществено-политическа ситуация в страната. Ликвидирани са политорганите, въведени са новите наименования на типовете кораби, като част от корабния парк е поетапно изведен от експлоатация. На 19 август 1991 г. ВМФ е преименуван на ВМС.


        1 януари 1924 г. – излиза брой първи на сп. „Морски Сговор“, първото авторитетно морско периодично издание у нас

        През януари на 1924 г. във Варна излиза от печат и достига до своите читатели първият брой на списание „Морски сговор“. Специализираното издание на морска тематика е официален печатен орган на Българския Народен Морски Сговор.

        Основна цел на създадения няколко години преди това (през 1920) Сговор е популяризирането на водното богатство на България и морето във всичките му аспекти (цивилни и военни), като така се работи за национален просперитет въпреки ограничителните клаузи на Ньойския договор.

        В „официалния отдел“ на първия брой на списанието са поместени решенията и разпоредбите на управителното тяло на Сговора и програма за дейността му, в която се акцентира на „засилване книжовната пропаганда чрез печатния орган на организацията „Морски Сговор“, и чрез отделните му брошури от „Морска библиотека“.

        През първата година от издаването си списанието е с обем от 16 страници, а поради огромния интерес още на следващата година обемът му е увеличен до 20 страници, като тиражът нараства до 4000 броя. Списанието е месечно, но годишно излизат по 10 книжки, като само през месеците Юли и Август не се издават броеве.

        През следващите две десетилетия (до 1944 г.) списанието е най-авторитетното морско периодично издание у нас, с главен редактор морския офицер Сава Иванов.

        На страниците му се помества актуална преводна информация за развитието на световните флотове (военни, търговски, пътнически и риболовни), оригинални статии по научните достижения в различни области, имащи отношение към морското дело. Пропагандират се физическото възпитание на младежта, водните спортове и националните ни морски курорти. Отделя се специално внимание на образоването на читателите по въпросите на морското и речно богатство на страната.

        Сътрудници на списанието са и множество изтъкнати български писатели и художници с отношение към проблемите на морското дело и история. Оформлението на книжките е винаги атрактивно, страниците са оформяни с експресивни илюстрации и цветни репордукции.


        1 януари 1926 г. – основаване на Пилотската служба на пристанище Варна

        На 23 декември 1926 г. началникът на Варненското пристанище инж. Д. Стоянов издава заповед № 301, съгласно която от 1 януари 1926 г. се урежда Пилотна служба. Целта й е да улеснява търговското мореплаване и да се осигури безаварийност при маневриране в района на Пристанище Варна. Тя ще се извършва от подведомствените пристанищни органи само при поискване от параходите, които искат да влязат или излязат от пристанището или от техните агенти. Всички кораби, нуждаещи се от пилот, трябва да издигат международно установения сигнал. С тази заповед се забранява на частни лица да въвеждат или извеждат кораби във и от пристанището. Определя се таксата, кога и как да се заплащат от корабите, които искат пилот. Пилотната служба се ръководи от портовия капитан, който определя наряда за всеки ден. На разположение на пилота има катер или моторна лодка от строителния инвентар. Всеки извършен пилотаж се регистрира – дата, час, името на пилотирания кораб, както и флагът му, името и длъжността на пилота.

        През Втората световна война нашите води са обявени за опасни от мини и през минираните райони трябвало да се минава само с военен пилот водач, който да се качва на самия кораб или на специален водач кораб.

        След войната пилотажът се извършва в две направления – външен и вътрешен пристанищен. Външният пилотаж се извършва от н. Шабла и от н. Емине до град Варна и обратно.

        След 9 септември 1944 година пилотската служба е в подчинение на Портови надзор към Управление „Воден транспорт“. От 01.01.1968 г. пилотската служба преминава на пряко подчинение на Пристанище Варна, където се обособява отдел „Портови флот и пилотска дейност“.

        Днес пилотажната дейност се осъществява от „Пилотска станция Варна“ ЕООД, учредена и регистрирана в началото на април 1995 г. Тя е основната организация, която осигурява външен и вътрешен пилотаж с 24-часово дежурство и незабавна готовност за работа в пристанищата и подходите към тях в севeрния морски район на България – от нос Емине до румънската граница.


        3 януари 1885 г. – учредяване на Флотското офицерско събрание и създаване на първата морска библиотека

        На 12.10.1883 г. капитан-лейтенант Зинови Рожественски в качеството си на командир на Флотилията, подава рапорт № 548 до военния министър, с молба да се разреши създаването на морска библиотека. Необходимостта от създаването й се обосновава с нуждата на флотските офицери, лишени от морски плавания, да следят за прогреса и новостите в „иностранните флоти“. Липсата на специализирана литература допълнително усложнява подготовката на кадри за флота. За да осигури по-лесно финансиране на библиотеката в рапорта З. Рожественски предлага учредяване на отделна Каюткомпания, в която всички офицери от Флотилията и Морската част да внасят членски внос. С писмо от 23.12.1884 г. генерал М. Кантакузин разрешава създаването на Каюткомпания, известна в морскоисторическата литература като Флотско офицерско събрание. Учредително му събрание се провежда на 03.01.1885 г. Сред учредителите са капитан-лейтенант З. Рожественски, о. з. капитан П. Кузмински, лейтенант В. Я. Бал І, лейтенант М. Я. Бал ІІ, лейтенант П. П. Теодосиев, лейтенант И. И. Широков, поручик М. Н. Голубятников, поручик С. П. Петров и поручик А. П. Кесяков. Утвърден е нов устав, който поставя редица задачи, между които разпространение на военни и военноморски знания сред офицерите; създаване на морска библиотека; създаване на българско списание по морско дело; учредяване на техническо дружество и основаване на морски музей. Важно решение на учредителното събрание е разпределението на средствата, получени от членски внос. Според него 50 на сто от събрания членски внос трябва да се използва за „снабдяване с технически съчинения и периодически издания на руски, немски, френски и английски езици“ с цел да се развие фонда на морската библиотека и 50 на сто от членския внос да се използва за основаване на българско техническо дружество. Официално морската библиотека на Каюткомпанията в Русе е основана на 03.01.1885 г., когато е избран и нейният библиотекар – известния член на Руското техническо общество в Санкт Петербург, инженер-механика Павел Кузмински. На 14.01.1885 г. на заседание на Каюткомпанията е взето решение да се построи помещение за библиотека със зала за читалня и салон за публични беседи. Първоначално библиотеката се помещава в дома на Ганчо Йонков на улица „Полицейска“ в град Русе срещу годишен наем от 650 лева. На 23.03.1885 г. библиотеката започва да работи, като към тази дата се подготвя читалня и салон в новостроящата се Метеорологична станция. През април 1885 г. П. Кузмински отправя молба до Императорското руско техническо дружество да се изпратят всички издания на дружеството за цялото време на съществуването му. Освен на морска тематика в библиотеката се събират и съхраняват издания с чисто техническа насоченост и може да се приеме, че тя е първата българска техническа библиотека. По-нататъшната съдба на библиотеката не е известна. Вероятно след 1898 г. част от нейния фонд е подарен на Унтерофицерската морска школа в Русе (днес ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“), когато към нея е основана училищна библиотека. Друга част е съхранена в библиотеката на Военноморския музей.


        9 януари 1881 г - Основаване на Морското училище

        Началото на морско образование в България е положено в гр. Русе. На основание Циркуляр №7/16 януари 1881 г. на Военното министерство на Княжество България от 9 януари 1881 г. се формира Морско училище. Инициатор за създаването на учебното заведение е капитан-лейтенант Александър Егорович Конкевич, „заведующ“ Флотилията и Морската част. Пръв началник на Морското училище е подпоручикът от корпуса на флотските механици Павел Алексеевич Машнин, който престоява на тази длъжност до март 1883 г. В училището се подготвят машинисти и огняри за военния флот. През следващите години се нарича Машинна школа, Техническа школа, Машинен клас, но не променя своя статут и продължава да обучава технически кадри за Флотилията и Морската част.

        През 1892 г. училището е преустроено и преименувано в Унтерофицерска морска школа, в която се подготвят боцмани, рулеви, артилеристи, миньори и машинисти.

        През 1900 г. Учебното заведение е оглавено от лейтенант Тодор Соларов, премества се във Варна и е преименувано на Машинно училище при флота. През 1904 г. със закон на Народното събрание училището става първото средно техническо учебно заведение в страната, като срокът на обучение е удължен до шест години.

        Възпитаниците на училището участват във войните за национално обединение (1912 – 1918). Сред най-добрите се избират бъдещите флотски офицери, изпращани за обучение в европейските военноморски училища. През 1917 г. след кратък квалификационен курс на подбрана група възпитаници е произведен първият офицерски випуск на училището.

        През 1925 и 1928 г. са формирани два Корабоначалнически курса, в които на курсистите след обучение на теория и практика се издават дипломи за завършено висше специално военноморско образование.

        През 1929 г. статутът на Морското машинно училище е определен със закон и то е преименувано на Морско училище. Две години по-късно се формира „Мореходен“ отдел, който има за задача да обучава вахтени офицери за търговския флот. Офицерите на Морската полицейска служба се подготвят частично в Морското училище във Варна и се дипломират във Военното училище в София.

        През 1934 г. Морското машинно училище е преместено в сградите на вече закритото Рибарско училище на остров Кирик край Созопол. През 1940 г. училището се връща във Варна в сградата на ул. „Стефан Караджа“. Същата година възпитаниците му участват в стоварването на десанта в Балчик при връщането на Южна Добруджа в пределите на Царство България.

        През 1942 г. с царски указ Морското училище получава статут на специализирано висше морско училище и названието „Военноморско на Негово Величество училище“. В 1943 г. е отворен Морски отдел на Школата за запасни офицери – Варна, създаден към Военноморското на Н.В. училище за подготовка на запасни офицери за Морските войски.

        В периода 1945 – 1946 г., училището се нарича Военноморско народно училище при Морските войски, а през 1946 – 1949 г. – Народно военноморско училище. През 1949 г. Морското училище приема за свой патрон Никола Вапцаров, поет, възпитаник на училището от випуск 1926 г.

        През 1954 г. училището се нанася в сегашния учебен комплекс на ул. „Васил Друмев“ № 73. С Указ на Президиума на Народното събрание от 1956 г. то получава статут на висше инженерно морско училище и е преименувано на Висше народно военно-морско училище „Н.Й. Вапцаров“. През 1960 г. то е вписано в регистрите на Международната морска организация (IMO) към ООН, с което се признават дипломите на възпитаниците му пред всички корабособственици по света.

        През 1968 г. основният корпус на комплекса е надстроен с един етаж. От 1991 г. названието му вече е Висше военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“. През 2000 г. ВВМУ е вписано в „Белия списък“ на IMO като висше училище с одобрено морско образование, съгласно конвенцията STCW 78/95.


        16 януари 1875 г. – Роден капитан І ранг Рашко Серафимов – първият български офицер по подводно плаване

        Рашко Серафимов е роден на 16 януари 1875 г. в с. Свежен, Пловдивско. През 1892 г. постъпва в Морската търговска академия в Триест. След завръщането си в България постъпва на служба в Дунавската флотилия. През 1896 – 1897 г. учи в старшия офицерски клас на Военното училище в София. Включен е в първия екипаж на учебния крайцер „Надежда“. През 1899 г. е командирован във Франция, за да продължи морската си подготовка. Следва курса на Минния офицерски клас в Кронщат през 1904 г. и е в Подводния офицерски клас през 1905 г. По време на курса осъществява първата в света безперископна атака от подводница. Лейтенант Рашко Серафимов е първият български морски офицер по подводно плаване.

        През Балканската война участва в бойните действия на Черноморския флот като командир на миноносец „Храбри“. На 22 ноември 1913 г. капитан-лейтенант Серафимов е назначен за началник на Подвижната отбрана.

        Още в първите месеци след намесата на България в Първата световна война Серафимов посочва на началника на флота, че подводниците са най-ефикасното средство за защита на бреговете. На 5 ноември 1915 г. предлага да се доставят две подводници за българския флот. Под негово ръководство започва подготовката на българския екипаж на немските подводници. Доставената от Германия през 1916 г. подводница № 18 е зачислена към Подвижната отбрана, командвана от Серафимов.

        Същата година под негово ръководство се извършва и първият морски десант в Южна Добруджа.

        През 1918 г. става началник на флота. Капитан І ранг Рашко Серафимов напуска военния флот на 27 октомври 1919 г. По негова инициатива е открито Рибарското училище.

        Умира на 30 май 1922 г.


        16 януари 1880 г. – Роден Антон Прудкин (1880 – 1942)

        Антон Макаров Прудкин е роден на 16.01.1880 г. в град Русе. Получава първоначалното си образование в родния си град. През март 1896 г. напуска училище и постъпва като юнга на руския параход „Русь“, за да натрупа необходимия опит и да се запише в Морското училище в град Николаев (Украйна). В края на март 1900 г. завършва Морското училище с диплом за корабоводител. За кратко плава на търговския кораб „Россия“ до Владивосток и Порт Артур. През 1900 г. Прудкин се връща в България. До октомври 1902 г. служи като втори помощник-капитан на кораба „Борис“. Става симпатизант на македонското и арменското освободително движение в Османската империя и член на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП). През 1903 г. заедно с група дейци на МОРО планират и осъществяват серия атентати, насочени срещу Османската империя с цел тя да бъде дестабилизирана. Великите сили оказват натиск над България да открие извършителите и А. Прудкин бяга през Румъния в Швейцария. След завръщането си в България плава на параходите „Борис“, „България“, „Кирил“, „Варна“ и „София“. Участва в Балканската война, а след включването на България в Първата световна война на страната на Централните сили е обвинен в шпионаж в полза на Русия. През 1915 г. е арестуван и осъден на доживотен затвор. В затвора се сближава с лидера на БЗНС Александър Стамболийски. През 1919 г. е освободен и назначен за градоначалник на София. През 1920 г. ръководи взривяването на жп надлеза при с. Надежда. Остават съмнения за участието му в атентата в театър „Одеон“ от 03.03.1920 г., заради което е арестуван веднага след Деветоюнския преврат от 1923 година. Пред следствието Прудкин признава за участието си във взривяването на жп надлеза при с. Надежда и е осъден на доживотен затвор, а заради случая с театър „Одеон“ е осъден на смърт. По повод женитбата на цар Борис III с принцеса Йоанна Савойска (1930 г.) смъртната присъда е заменена с доживотен затвор, като през 1936 г. е помилван и излиза на свобода. След освобождаването си се премества в град Варна. За известно време е ръководител на морска кооперация „Делфин“, а от 1937 г. приема длъжността управител на кооперация „Нептун“. Той е капитан на кораба „Рудничар“, с който извършва два курса до Палестина и превозва около 1200 български евреи. През 1939 г. купува моторница „Единство“, с която по сведения на неговата втора съпруга се среща с хора от съветското разузнаване. На 22 юли 1941 г. подготвя взривяването на германски бензинови резервоари в района на варненската жп гара, но е заловен. Осъден е на смърт и е екзекутиран на 01.08.1942 г.


        17 януари 1864 г. – Роден капитан I ранг Васил Хитров

        Васил Хитров е роден в гр. Ловеч на 17 януари 1864 г. Военното си образование получава във Военното училище в София, където постъпва през септември 1881 г. Дипломира се успешно на 30 август 1884 г. с чин подпоручик.

        Взима участие в Сръбско-Българската война като командир на 16-а рота на 1-ви Софийски полк и води поверената му част в боевете при Сливница, Айдемир, Гургулят и Пирот. След войната кариерата на Васил Хитров продължава в различни гарнизони, а от 4 септември 1888 г. в изпълнение на приетата „Програма за попълване на флотилията с кадри“ се прехвърля в Русе. Още на следващата 1889 г. е назначен за командир на парахода „Крум“, а впоследствие поема командването на парахода „Симеон Велики“ и княжеската яхта „Александър I“ от Дунавската флотилия. На 01. 01. 1895 г. е назначен за помощник командир на Флотилията, а две години по-късно, през февруари 1897 г. със заповед на Военното министерство е командирован в чужбина за специализация в областта на морското дело. През лятото на същата година плава на френската учебна фрегата „Мелпомен“ в Атлантика, а през септември 1898 г. е в Бордо, за да наблюдава строежа на учебния крайцер „Надежда“.

        Възходящата флотска кариера на Васил Хитров преминава през назначение като началник на Дунавската флотилия, след създаването на Щаба на флота и като пръв началник-щаб на Черноморския флот с чин капитан-лейтенант, назначен на 14 февруари 1900 г.

        С височайша заповед от 01.01.1905 г. е назначен за началник на Флотско отделение на Военното министерство.

        На 18 май 1906 г. Васил Хитров получава звание капитан I ранг. В края на ноември същата година е командирован от Военното министерство в Монако, за да се запознае на място с работата на местния океанографски музей. През петмесечната си командировка капитан Хитров прави проучвания върху специализираната литература по океанография, както и няколко плавания на модерния изследователски параход Eider и изучава хидрографските уреди и апарати на борда му с цел придобитите познания да бъдат използвани при създаването на Аквариума във Варна.

        Капитан I ранг Васил Хитров е уволнен от флота на 12.01.1909 г. поради „закриването на длъжността“ и е зачислен в запаса.

        Умира през 1928 г.


        17 януари 1871 г. – Роден Михаил Матеев – първият българин, назначен за главен механик в Българското търговско параходно дружество.

        Михаил Матеев е роден на 17 януари 1871 г. в гр. Ловеч. Първоначално образование получава в родния си град, а през 1892 г. завършва Машинната школа на Дунавската флотилия. Работи като машинист във Варненската държавна Мариинска боница от 19 януари 1893 до 10 юни 1898 г., след което преминава на служба в Българското търговско параходно дружество (БТПД). Назначен е за трети механик на параход „Борис“. За да придобие права на главен механик продължава образованието си в Държавната индустриална морска школа в Триест, Италия. От 1 януари 1900 г. е назначен за втори механик, а от 1 юли 1904 г. е първи (главен) механик на корабите на БТПД.

        От 1905 до 1910 г. е на служба във военния флот като механик III клас.

        През ноември 1910 отново започва работа в БТПД като първи механик и остава на тази длъжност до 1924 г.

        Повече от двадесет години Михаил Матеев плава като първи механик на корабите на БТПД.

        Умира на 24 август 1948 г.


        21 януари 1921 г. – начало на обучението в Практическото рибарско училище

        Със заповед по Флота № 53 § 2 от 19 септември 1919 г. за командир на Риболовната школа е назначен лейтенант (дн. капитан-лейтенант) Борис Николов Станев. След влизането в сила на клаузите на Ньойски договор (1919) формированието преминава към Министерството на земеделието и държавните имоти. Първият випуск от 27 души е приет на 21 януари 1921 г. и тази дата се приема от някои автори за началото на Практическото рибарско училище във Варна. Випускът завършва през 1925 г.

        Специална комисия разглежда възможностите за развитието на училището и решава то да бъде преместено в Созопол – център на българския черноморски риболов по това време. До построяването на сградата обаче Рибарското училище се помещава в сградата на днешния Варненски аквариум.

        Дейността на училището е регламентирана с приетия нов Закон за рибарството (декември 1921 г.). На 8 март 1924 г. е обнародван и Закон за Практическото рибарско училище, а на 5 април 1925 г. тържествено се полага първият камък от сградата на училището на о-в Кирик край Созопол.

        До закриването на Практическото рибарско училище от него излизат осем випуска с общо 212 ученици. 143 от тях основават Рибарската кооперация „България“ в Созопол. 56 от тях са пълни сираци след войните, а 72 от тях са с по един родител. Те са обучени на държавна издръжка и получават специализирано образование, което по-късно прилагат на практика. Възпитаниците му могат да строят, да ремонтират и да управляват неголеми моторни и ветроходни плавателни съдове, да кърпят и да плетат рибарски мрежи, да осоляват и да консервират риба, да се организират в рибарски групи и кооперации.


        24 януари 1893 г. – Роден капитан I ранг Георги Славянов

        Роден е на 24.01.1893 г. в Търново. Възпитаник на военната гимназия при Военно училище – София (1910). Завършва морското си образование в периода 1910– 1914 г. в Морския кадетски корпус в Кронщат, Санкт Петербург. Прекъсва обучението си, за да участва в Балканската война. След 1914 г. командва миноносец и е вахтен офицер на крайцера „Надежда“. Участва в боя с два руски миноносеца край н. Екрене (07.12.1915).

        Завършва Подводно училище в Кил и Торпедно училище във Фленсбург, Германия (1918).

        От 28.08.1917 г. е назначен за командир на УБ № 18 до нейното извеждане от строя през 1918 г. Участник е в 10 похода, включително и в боя при Балчик като вахтен офицер (1916). Като командир на подводника провежда четири похода (1917).

        Г. Славянов е началник на Машинното училище от 1 август 1924 до 26 ноември 1926 г., преподавател в курса за корабни началници (1925 – 1931). До 1934 г. е началник на Морската учебна част при флота, след което до 1941 г. работи в Министерството на железниците и съобщенията като началник на отдел “Корабоплаване”, а след това е директор на Дирекция на водните съобщения. Като ръководител в тези ведомства оказва всестранно съдействие за развитие на морското ни стопанство. Създава службите Българско речно плаване и Морско крайбрежно плаване. Дава тласък на пристанищните корабостроителници в Русе и Варна за строеж и ремонт на кораби с желязна конструкция.

        Георги Славянов е един от учредителите, деен участник в БНМС и трибун на морската идея в България. В повече от 50 статии в „Морски сговор“ и други списания предлага пътища за развитието на всички морски дейности. Той е един от инициаторите за откриването на Морския музей във Варна.

        Умира през 1966 г.


        25 януари 1858 – Роден Симеон Ванков

        Роден е на 25.01.1858 г. в Свищов. След Освобождението завършва Второ военно Константиновско училище и Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург. Като един от най-добрите военни специалисти в страната през 1884 г. е назначен за началник на Артилерийския арсенал в Русе, а на следващата година участва в основаването на първото Българско техническо дружество. По време на Сръбско-българската война 1885 г. е командир на Дунавската флотилия и Морската част и е повишен в чин майор. По-късно емигрира в Русия и през 1911 г. е произведен в чин генерал-майор от руската армия. Има многобройни разработки в областта на пиротехниката и артилерията. Умира в Москва на 21.06.1937 г.


        30 януари 1840 г – Роден майстор Иван Цачев (1840 – 1937)

        Иван Цачев е роден на 30 януари 1840 г. в Русе. Като юноша проявява интерес към строежа на лодки и гемии и не след дълго става известен майстор-лодкар. През 1865 г. в Русе е основано турско параходно дружество, което обслужва първоначално с четири парахода пристанищата от Видин до Сулина. Турските власти заставят младия лодкостроител да напусне частната си работа и му възлагат за задача да построи два нови шлепа за турския държавен флот на река Дунав. До Освобождението на България през 1878 г. Иван Цачев строи лодки и гемии за турския флот. На 03.08.1889 г. той е назначен на длъжност „работник плотник“ (дърводелец) във Флотски арсенал в Русе и участва в построяването на първите български самоходни плавателни съдове – парните катери „Амалия“ (1891) и „ Калиакрия“ (1898). Наред с това изработва и голям брой лодки. След като работи дълги години в работилницата на Дунавската флотилия през 1923 г. майстор Иван се пенсионира.

        На 17.02 1926 г. на вода е спусната моторна лодка „Майстор Иван“, която е построена в работилницата на Дунавската част на Българския военен флот. Тя има дървен корпус, водоизместимост 1 т, дължина 4,7 м, широчина 1,3 м, газене 0,4 м, бензинов двигател с мощност 8 конски сили, скорост 5 възела, район на действие 30 мили, 5 души екипаж и въоръжение една картечница „Максим“. Лодката е наречена на името на заслужилия майстор-лодкар Иван Цачев. В историята на българското корабостроене това събитие е безпрецедентно, защото за пръв път плавателен съд получава името на корабостроител приживе. Иван Цачев е един от основателите на русенското рибарско дружество „Виза“. Около 1935 г. той подарява на дружеството икона на свети Никола и едно знаме. Майстор Иван Цачев умира през 1937 г. в Русе. Брат му Димитър Кънчев служи като унтерофицер в Дунавската флотилия и предава на своя внук кап. о.р. Димитър Острев две длета, които са принадлежали на известния корабостроителен майстор.

    • Февруари
      • 2 февруари 1885 г. - Роден старши лейтенант Стефан Калчев – изобретател на морска мина (1885 – 1915)

        Стефан Калчев е роден на 2 февруари 1885 г. в Калофер. През септември 1898 г. е изпратен като стипендиант на Военното министерство да учи в Морския кадетски корпус в Петербург. По време на обучението си плава с учебния кораб „Моряк“, на крайцерите „Вестник“, „Княз Пожарский“ и „Рында“ и на миноносеца „Поразяющий“. На 26 април 1905 г. гардемаринът Стефан Калчев е произведен в първи офицерски чин – мичман II разряд. Завършва и курса на Морската астрономическа компасна обсерватория и през есента на 1905 г. се завръща в България. Назначен е последователно в Портовата рота във Варна и в Портовата рота в Русе. В периода 1906 – 1907 г. е командир на военния кораб „Калиакра“. Със заповед № 236 от 24 август 1907 г. мичман II ранг Стефан Калчев е изпратен на специализация в Минния офицерски клас в Кронщат. През есента на 1908 г. се прибира в България, повишен е в чин мичман I ранг и е назначен в Минната част на Черноморския флот. Включен е в комисията по приемане на заградните подводни мини „Соте Арле“ във Варна. Служи на миноносец „Шумни“ и на учебната яхта „Стрела“. На 10.08.1909 г. напуска по собствено желание българския флот и през 1910 г. емигрира в Русия. Със заповед № 168 от 09.10.1912 г. в България го обявяват за беглец от флота и две години по-късно го изключват от списъците на запасните офицери. В същото време в Русия Стефан Калчев е зачислен към минните офицери от руския флот и през 1912 г. е произведен в чин лейтенант.

        На базата на опита си в българския флот в Русия лейтенант Калчев конструира нов тип контактна свободно плаваща мина с цилиндрична форма на корпуса. Тя намира практическо приложение в руския флот. През 1913 г. командването на Балтийския флот предвижда поръчването на общо 670 мини „Калчев“. През 1914 – 1915 г. Стефан Калчев служи на минния заградител „Нарва“.

        При неясни обстоятелства в края на ноември 1915 г. по време на бойно плаване с руската подводница „Акула“ в Балтийско море флагманският минен офицер Стефан Калчев загива. Понастоящем екземпляр от мина „Калчев“ се съхранява в Централния военноморски музей в Санкт Петербург.


        4 февруари 1882 г. – роден Карл Трънка – български инженер- корабостроител

        Карл-Петър Трънка е роден на 4 февруари 1882 г. в Сливен. Син е на чешкия инженер Карл-Адам Трънка и сливенската учителка Мария Панова. Завършва Държавната мъжка гимназия в София през 1899 г. и Машиностроителното техническо училище във Виена през 1905 година. В периода 1906 – 1908 г. следва като свободен студент в Политехниката за морско инженерство към Министерството на военния флот на Франция и го завършва със специалност корабостроителен инженер. Той е вторият (след инж. Иван Родев) български специалист с висша техническа квалификация в областта на корабостроенето.

        Инж. Карл Трънка се реализира професионално в три направления: военен флот, авиация и гражданско корабостроене. Службата му в българския военен флот започва от март 1905 г., когато е назначен във Флотския арсенал. Работи като инженер-механик и инженер-корабостроител. Едновременно с това е и преподавател по „Технология“ и „Съпротивление на металите“ в Машинното училище във Варна. През септември 1909 г. напуска службата си във флота, за да практикува в чуждестранни фирми. Работи в реномирани европейски корабостроителници C. Wohlheim – Бреслау и Sir W G Armstrong Whitworth & Co – Нюкасъл на Тайн. През декември 1914 г. отново е назначен за инженер-корабостроител във флотски арсенал – Варна, а от 4 април 1915 г. е началник на Арсенала и съоръженията на българския флот. През октомври 1920 г.поради съкращенията, наложени от Ньойския мирен договор, е уволнен от военния флот с чин технически капитан. Установява се в София и започва работа на летище Божурище, като посвещава десет години на българската авиация.

        Инж. К. Трънка е радетел за развитието на българското корабостроене. През 1922 г. прави опит да създаде във Варна работилница за поправка и строеж на кораби с участието на английски капитали. През 1941 г. сключва договор със Странджанския районен горски кооперативен съюз (СРГКС) за строеж на кораби в Царево. През март 1944 г. по негов проект е завършено строителството на моторно-ветроходния кораб „Христо Ботев“. Проектира моторния ветроход „Горянин“, построен през периода 1943 – 1947 г. в Царево – най-големият известен български дървен кораб, преустроен през 1951 г. в учебен ветроход „Н. Й. Вапцаров“. Инж. Карл Трънка осъществява авторски контрол при строителството и спускането на вода и на другите големи кораби, построени в СРГКС – Царево – м/к „Царево“ и м/к „Горски кооператор“.

        Карл Трънка е дългогодишен член на Българското инженерно-архитектно дружество (БИАД). Той е и един от основоположниците на организираното движение за радиоразпръскване в България от 1926 г., когато става член-учредител на първия български радиоклуб. Умира на 14 юли 1954 г. в София.


        8 февруари 1832 г. – роден Петър Попов – един от основателите на Параплувно търговско дружество „Провидение“

        Петър Атанасов Попов е роден на 8 февруари 1832 г. в с. Ново село, Разградско, в семейството на свещеник. През 1843 г. семейството се мести в Трявна. П. Попов завършва местното училище и през 1850 г. заминава за Цариград. Постъпва на служба при руски търговец, който оценява упоритостта и прeдприемчивостта му и през 1851 г. го изпраща по търговски дела в Москва и други градове, а през Кримската война – в Тифлис, Кавказ. По време на пребиваването си в Русия той създава многобройни търговски връзки, усвоява писмено руски и гръцки и говоримо турски, грузински и арменски език.

        През 1856 г. се връща в Цариград и създава самостоятелна търговска къща с основна дейност търговия с различни стоки от Русия, като приема и руско поданство. Утвърждава се като един от младите проспериращи български търговци в Цариград. Осъзнал, че за развитието на търговията е нужен транспорт, достига до идеята за създаване на българско параходно дружество. Намира подкрепа сред част от българските търговци и през 1862 г. създават Параплувно търговско дружество „Провидение“. То е едно от най-крупните предприятия на българския търговски дух преди Освобождението и първото българско акционерно дружество. През 1863 г. дружеството купува от Англия 560-тонен параход, наречен на името на управляващия султан „Азис“. За периода от декември 1863 г. до януари 1865 г. параходът прави 18 рейса до различни пристанища по българското черноморско крайбрежие. През 1865 г. корабът е отнет с измама от гаранта – грък. До края на живота си Петър Попов се бори за връщането му.

        През 1878 г. Петър Попов е поканен от Варненския губернатор ген. Кишелски и заема длъжността младши чиновник за особени поръчения. На 23 октомври 1878 г. е назначен за временен председател на Варненския градски съвет, т.е. той е първият български кмет на Варна след Освобождението, като изпълнява тази длъжност един месец до избиране на редовен градски съвет. П. Попов приема сградата и имуществото на бившия турски съвет и започва организирането на новото гражданско управление, като осигурява непрекъснатост в работата му.

        След като предава управлението на избрания градски съвет, през януари 1879 г. Петър Попов се връща на работа в губернското управление. През следващите години заема различни административни длъжности: началник на Пазарджишка (Добричка) околия, околийски началник в Оряхово и Балчик, помощник-кмет на Варна през 1888 г. През 1889 г. се обръща с писмено предложение към председателя на Народното събрание за основаване на параходно дружество във Варна и предлага държавата да купи два парахода, които да плават до Цариград и да пренасят български стоки. Той е един от основателите на създаденото през 1892 г. Българско търговско параходно дружество във Варна.

        Петър Попов умира на 14 април 1894 г. във Варна. Разноските по погребението му са поети от Варненската община, което е признание за приноса му за града.


        8 февруари 1864 г. – посрещане в Цариград (Истанбул) на първия български параход „Азис“

        Параходът „Азис“ е собственост на Параплувно търговско дружество „Провидение“ – първото българско транспортно предприятие, създадено в Цариград през декемри 1862 г. от търговците П. Попов, И. Дюкмеджиев и братя Карадончови. Това е първото акционерно дружество, организирано от българи в рамките на Османската империя. Целта на инициаторите е със свой кораб да организират транспорта на продукцията на български производители както в рамките на империята, така и до западноевропейските пазари. През юни 1863 г. Илия Дюкмеджиев отпътува за Глазгоу и закупува от кобаростроителницата J. Henderson в град Ренфрю новопостроения параход Eugene. Параходът потегля от Глазгоу под командването на капитан Едуард Стокър на 6 декември 1863 г. По време на пътуването си към Османската империя той извършва и първите си товарни рейсове до пристанищата Венеция и Триест. На 8 февруари 1864 г. параходът пристига в Истанбул. Наречен е „Азис“ по името на управляващия султан – Абдул Азис.

        Параходът „Азис“ е еднопалубен, с железен корпус и кърмова надстройка. Освен за товари, корабът е пригоден и за превоз на известен брой пътници. Основните му технически данни са: дължина – 189 фута (51,52 м), широчина – 24,50 фута (7,47 м), газене – 12 фута (3,66 м). Товаровместимостта на „Азис“ е 380 БРТ. Притежава парна машина тип компаунд с обърнати вертикално цилиндри, произведена от самата корабостроителница Henderson, Coulborn & Co. Снабден е с корабен машинен телеграф – едно от най-новите технически постижения.

        Параходът извършва плавания от Истанбул до черноморските пристанища Варна и Бургас, до дунавските – Браила и Галац, и до Самсун, с което е положено началото на българското параходно мореплаване. Въпреки първоначалния ентусиазъм и направените успешни курсове акционерното дружество не успява да се разплати напълно с корабостроителя. Липсата на крупни акционери, съмненията в злоупотреби, както и съпротивата на част от българските първенци в Истанбул към нововъведенията, обричат параплувното дружество на фалит. Документна измама от страна на „гарантите“ на дружеството е причината то да загуби собствеността върху кораба. Така през май 1865 г. корабът е върнат в Англия и продаден.

        След продажбата на кораба, той неколкократно мени собствениците и името си. От 1865 до 1914 г. е експлоатиран в Балтийско море под името „Рига“. По време на Първата световна война параходът е мобилизиран в Балтийския флот и името му е променено на „Ильза“. След гражданската война в Русия отново е преименуван, този път на „Рылеев“, прехвърлен е в Черно море и обслужва Кримско-Кавказката товарна линия. През 1931 г. корабът е спрян от експлоатация, а през 1933 г., след 70 г. служба, окончателно е бракуван.


        9 февруари 1925 г. – роден инженер Антон Беджев – първият български професионален леководолаз (1925 – 1994)

        Антон Беджев е роден на 9 февруари 1925 г. в Бяла, област Русе. През 1942 г. е приет във Военноморското на Негово Величество училище, но след 9 септември 1944 г. е изключен с обвинение в конспиративна дейност. През 1953 г. завършва специалност строително инженерство. На 9 октомври 1958 г. на офицерския плаж във Варна Антон Беджев се спуска с акваланг и престоява под вода 15 минути.

        През 1959 г. във Варна инж. Антон Беджев и кап. III ранг Х. Амиорков организират секция „Подводен спорт“ към ДОСО. На 3 юни 1960 г. на язовира край с. Храброво е осъществена първата операция по отстраняване на авария. Аварийната подводна група към Окръжния морски клуб на ДОСО е формирана от ентусиасти подводни плувци, целящи налагането на прогресивната технология на акваланга пред остаряващата водолазна техника. Тя съществува от 1960 до 1965 г. и освен инж. Беджев към нея са включени капитан III ранг Хари Амиорков, Илко Щирков, д-р Антоан Варро, Кирил Лясков, Никола Маринов, Любомир Клисуров, Илия Кръстев, Траян Траянов, Йордан Крумов, Тенчо Чолаков, Георги и Петър Маркови. Те извършват повече от 250 подводни операции по отстраняване на аварии по язовири, пристанищни кейове, кораби и риболовни съоръжения.

        През 1965 г. инж. Беджев формира и в продължение на дълги години ръководи първата в социалистическия лагер професионална Подводна инженерна група (ПИГ) към Държавни напоителни системи – Варна. През 1968 г. в Сирия инж. Беджев работи по изваждането на м.к. „Балкан“, извършва дефектация на пилони на пристанището на Хавана, полага многотонни тръби в Персийския залив, заснема снимки и изготвя документация на потънали кораби.

        Тесни връзки инж. Беджев поддържа и с Военноморския музей. През октомври 1961 г. по негова идея към Военноморския музей е сформирана „Доброволна група за подводни археологически проучвания“. От 1961 до 1964 г. под ръководството на Иван Казаков (директор на Военноморския музей) и инж. Беджев се провеждат подводни археологически експедиции в районите на Балчик, Галата, Черни нос, Евксиноград и нос Агалина.

        През 1973 г. под егидата на Министерството на транспорта Антон Беджев, заедно с Илия Кръстев и Илия Щирков организират първия професионален водолазен курс. За негов ръководител е назначен инж. Антон Беджев, който единствен има присъдено звание от Републиканската комисия – професионален леководолазен инструктор. Заедно с журналиста Владимир Апрелев инж. Беджев създава група „Варненец“, която организира чествания за 3 март и поема грижите за възстановяването на паметника на германските подводничари, загинали през 1916 г. През лятото на 1994 г. инж. Беджев участва в последната си подводна експедиция край Созопол.

        Почива на 26 октомври 1994 г. в град Варна.


        12 февруари 1868 г. – роден капитан І ранг Димитър Добрев (1868 – 1944)

        Капитан І ранг Димитър Добрев е роден на 12 февруари 1868 г. в Русе. Началното си образование получава в родния си град. Учи в Московската реална гимназия, която завършва през 1883 г. На 4 септември същата година постъпва във Военното училище в София. През есента на 1885 г. обучението му е прекъснато от започването на Сръбско-българската война. Д. Добрев се включва като доброволец в редиците на Първи пехотен Софийски полк. Поверяват му командването на полурота. На 7 ноември като командир на 11-а рота от полка Добрев води смело войниците си в бой, за което самите те го предлагат за награждаване. За участието си в тази война Д. Добрев получава първото си отличие – войнишки кръст на ордена „За храброст“ – ІV степен.

        В края на 1889 г. Д. Добрев постъпва в българския военен флот – тогава под наименование Флотилия и Морска част, базиран в Русе. Военноморска квалификация получава в специализираните училища в гр. Пула, Австро-Унгария и в Кронщат, Русия. На 30 март 1898 г. е назначен за началник на Минната част, а на следващата година – за вахтен началник и завеждащ торпедното въоръжение на крайцера „Надежда“.

        Димитър Добрев участва в Руско-японската война (1904 – 1905), като доброволец във Втора тихоокеанска ескадра на руския флот. Преживява и пленничество в Япония. За участието си в морските сражения при Цушима, той получава руския орден „Св. Владимир“ ІV степен и български орден „Св. Александър“ ІV степен с мечове.

        След завръщането си във Варна от 1906 до 1908 г. капитан-лейтенант Добрев заема длъжността началник на Машинното училище при флота. Под негово ръководство се преработва програмата на училището. По-късно Добрев е назначен за началник на Морската минна отбрана. За кратко в периода януари – март 1911 г. е изпълняващ длъжността командир на флота.

        По време на Балканската война (1912 – 1913) е командир на Подвижната отбрана на флота, която има за задача да се осуети безнаказаното движение на турски военни и транспортни кораби между румънските пристанища и Босфора и да не допусне турско нападение откъм морето срещу Варна и другите български градове. В нощта на 7 срещу 8 ноември 1912 г. отрядът от български торпедоносци под командването на капитан II ранг Димитър Добрев атакува турския крайцер „Хамидие“. Изстреляното от „Дръзки“ торпедо поразява вражеския кораб. С тази успешно проведена атака капитан ІІ ранг Д. Добрев си спечелва уважение и слава, недостигнати от никой друг командир в българския военен флот.

        След войната капитан І ранг Д. Добрев завършва цивилната си специалност – право, и работи като адвокат. Едновременно с това той е активен деец в морското обществено движение като председател на „Морски техник“.

        Умира на 11.04.1944 г. във Велико Търново. Погребан е във Варна.


        20 февруари 1950 г. – вдигане на военноморският флаг на Народна република България на ЕМ „Георги Димитров“ – тип „Огневой“, проект 30-К

        Един от най-големите български бойни кораби е полученият през 1950 г. от СССР ескадрен миноносец „Георги Димитров“ (бивш „Озорной“). Корабът е заложен на стапел на 20 ноември 1939 г. в завод „61 комунари“ в гр. Николаев по проект 30, разработен от конструкторско бюро с главен конструктор на проекта А. М. Юновидов. На 25 декември 1940 г. корабът е спуснат на вода, но началото на Втората световна война пречи на дострояването му. На 8 август 1941 г. е изведен от Николаев в Севастопол, а от там в Поти, където е консервиран. На 29 април 1944 г. „Озорной“ е върнат в Севастопол и е достроен по модернизирания проект 30-К, като на 9 януари 1949 г. влиза в строя и на 25 февруари 1949 г. е зачислен в състава на Краснознаменния черноморски флот на СССР.

        Корабът има следните тактико-технически характеристики: водоизместване – стандартно – 2016 т, пълно – 2864 т; главни размери – дължина – 117 м, широчина – 11,6 м, газене – 4,3 м. Енергетичната установка включва две парни турбини с обща мощност 54 000 к. с. (проектирани под ръководството на главния конструктор на завод „Киров“ – българина Яким Якимов – един от избягалите политически затворници от остров „Св. Анастасия“) и четири водотръбни котела, които осигуряват максимална скорост от 37,5 възла. Далечината на плаване е 3500 морски мили със скорост 15,5 възла. Екипажът се състои от 302 души. Корабът е въоръжен с две двустволни 130 мм артилерийски установки тип Б-2-ЛМ, една двустволна 85 мм зенитна артилерийска установка тип 92-К, шест 37 мм зенитни артилерийски установки тип 70К, две двустволни 12,7 мм картечници, два тритръбни 533 мм торпедни апарати за противокорабни торпеда, два бомбомета тип БМБ-1 с 12 дълбоководни бомби. На палубата има минни пътища за 52 мини тип КБ, КРАБ или 60 минни защитника тип МЗ-26. Радиотехническото въоръжение се състои от РЛС „ГЮЙС-4Н“, АРЛС „РЕДАН-2“, АРЛС „ВИМПЕЛ-2“ и ХАС „ТАМИР-5Н“.

        След провеждането на държавните изпитания през 1949 г. е решено „Озорной“ да бъде предаден на България за замяна на авариралия ескадрен миноносец „Железняков“. На 20 февруари 1950 г. корабът е приет и е вдигнат военноморският флаг на Народна република България. На 23 февруари 1950 г. пристига във Варна и му е присвоено името „Георги Димитров“. Официално е зачислен в състава на българските ВМС на 18 април 1950 г. Първоначално за командир на кораба е определен капитан ІІ ранг Хр. Кукенски, който впоследствие е заменен с капитан ІІ ранг Иван Добрев. След него последователно командири са капитан II ранг Петър Калчев, капитан III ранг Тодор Тумбев и капитан III ранг Петър Чакъров. Корабът участва във всички крупни учения на флота и армията през петдесетте години на миналия век и провежда девет задгранични похода. С него от 21 до 31 януари 1957 г. под флага на командващия флота контраадмирал Бранимир Орманов правителствена делегация, водена от министър-председателя Антон Югов, плава до Албания.

        През 1958 – 1959 г. корабът осъществява щурмански походи по маршрутите Варна – Одеса и Констанца – Одеса. Предвиждано е през 1961 г. „Георги Димитров“ да бъде ремонтиран и модернизиран, но Съветският съюз отказва ремонта и на 30 септември 1960 г. корабът извършва последното си плаване в качеството си на учебен артилерийски кораб на Военноморското училище, след което е бракуван. До 1963 г. разоръженият му корпус стои във Варненското езеро. Потъва същата година по време на буря.


        24 февруари 1942 г. – потъва корабът „Струма“ със 767 души евреи-емигранти и 5 души български екипаж на борда

        Корабът е построен през 1867 г. в Нюкасъл, Англия, като тримачтова яхта „Корнелия“ и отначало е притежание на маркиза на Лондондери. След това сменя няколко корабособственика и през 1934 г. идва от Гърция в България под името „Македония“. През 1940 г. става собственост на „Струма“ АД, преименуван е на „Струма“, флагът му е сменен с панамски и е преоборудван за превозване на евреи-бежанци.

        На 12 декември 1941 г. „Струма“ отплава от Констанца със 767 души евреи-емигранти и 5 души български екипаж под командването на Григорий Горбатенко. Разчитат, че пътуването до Истанбул ще продължи не повече от 14 часа и затова нямат големи запаси от храна и вода. Нямат и спасителни средства. Монтираният двигател втора употреба (изваден от потънал кораб) след авария замлъква и корабът стига до Истанбул едва след 4 дни, влачен от буксир. Повече от седмица екипажът полага безуспешни усилия да поправи двигателя. На 24 декември капитан Горбатенко уведомява пристанищните власти, че „Струма“ не може да продължи пътуването си. Турските власти отказват да пуснат на брега намиращите се на борда бежанци, защото те нямат разрешение от британските институции за влизане в Палестина. Преговорите между „Джуиш Ейджънси“ в Ерусалим и британската администрация в Палестина по повод бежанците от „Струма“ се затягат. На 10 януари 1942 г. Горбатенко отново уведомява пристанищния капитан за ужасяващото състояние на пътниците и за случаи на заболяване от дизентерия. Преговорите потръгват и дават шанс поне децата до 11 години да получат визи за Палестина. Внезапно турското правителство решава да върне „Струма“ там, откъдето е тръгнал, въпреки че трябва да бъде влачен на буксир. Влекач наистина е изпратен, но той издърпва „Струма“ само на 14 морски мили североизточно от Босфора и го оставя с повече от 760 пътници на произвола на съдбата – без двигател, без отопление (денят е 23 февруари), без вода и храна. Точно пред Босфора има район за бойно патрулиране на съветски поводници. Ден по-рано тук една от тях потопява турския танкер „Чанкая“.

        На 24 февруари 1942 г. подводница Щ-213, торпедира „Струма“ и го праща на дъното. По чудо оцелява само един от пътниците – Давид Столяр. В спомените си той пише за изключителния професионализъм и морал на българските моряци, които до последната си минута не са преставали да се грижат за пътниците. Има данни, че още един пътник е оцелял – Медея Саламович. За него (нея) не се знае нищо, освен името.

        Загиналите български граждани, членове на екипажа на кораба са: капитан Григор Тимофеев Горбатенко; помощник-капитанът Лазар Иванов Диков; механикът Дамян Стратенов Безнасюк и моряците Йосиф Гарабедов Йосифов и Благой Атанасов Батеев (Македонеца).


        25 февруари 1916 г. – българска морска победа през Първата световна война

        По време на Първата световна война морската мина е най-ефективното бойно средство на флота. На 13 януари 1916 г. три български торпедоносеца: „Шумни“, „Строги“ и „Смели“ лидират преустроения като минен заградител мобилизиран кораб на Българското търговско параходно дружество „Борис“ при поставянето на минни заграждения на южните подходи към Варненския залив. Под ръководството на лейтенант (дн. капитан-лейтенант) Кирил Минков, изстрелял торпедото на „Дръзки“ срещу „Хамидие“, миньорите на лейтенант Александър Тодоров поставят осем банки (полета) от общо 124 мини. Шест дни по-късно същият отряд извършва минно заграждение и пред входа на пристанище Бургас, като в четири банки са поставени общо 100 мини. Всички те са от партидата 560 германски галваноударни мини от типовете „Карбонит“ и „Е-голяма“, доставени през декември 1915 г.

        На 25 февруари 1916 г. на Варненското минно заграждение пред нос Иланджик се натъква и се взривява руският ескадрен миноносец „Лейтенант Пушчин“, флагмански кораб на дивизион дозорни ескадрени миноносци. Той се разчупва на две половини и потъва. Освен дадените десетки жертви след потопяването му са пленени и офицери от щаба на този дивизион. Важно следствие от този боен успех е отлагането на поредната бомбардировка на Варна от руския флот.

        Руският ескадрен миноносец „Лейтенант Пушчин“, е спуснат на вода през ноември 1904 в гр. Николаев (днес в Украйна) и влиза в строя през август 1907 година. На 26 март 1907 г. първоначалното му име „Задорный“ е сменено с „Лейтенант Пушчин“. До септември 1907 г. корабът е класифициран като миноносец, а след това – като ескадрен миноносец. През периода 1910 – 1912 г. „Лейтенант Пушчин“ преминава основен ремонт с обновление на артилерията и парните котли, като водоизместването му нараства от 350 на 450 тона. Още през първия ден на Първата световна война корабът влиза в бой с турско-германския линеен крайцер „Гьобен“ и получава сериозни повреди. Възстановен, той се включва в артилерийската подкрепа на руските войски на Кавказкия фронт и участва в набегови действия пред българското черноморско крайбрежие.

        „Лейтенант Пушчин“ разполага с две 75-мм оръдия, два торпедни апарата и четири картечници, като може да приема на палубата си до 18 заградни мини.

        Българското морско командване през 1916 г. обективно оценява приноса на участвалите в поставянето на минното заграждение, на което се натъква „Лейтенант Пушчин“. Общо 10 български офицери и подофицери са наградени с ордени и медали за военна заслуга по този повод. Почти десетилетие след края на Първата световна война с медал и грамота е удостоен и параходът „Борис“. През 1916 г. обаче българското военноморско командване умишлено запазва в тайна причините за гибелта на „Лейтенант Пушчин“ и за награждаването на десетимата военнослужещи, за да бъде опазена секретността на минното заграждение.

        Останките от руския кораб са открити през 2010 година, а ценни експонати, свалени от кораба, постъпват във Военноморския музей.


        26 февруари 1905 г. – роден инженер Николай Василев Попов (1905 – 1991)

        Николай Василев Попов е роден на 26 февруари 1905 г. в Шумен в семейството на високопоставен държавен служител. От август 1915 г. до края на 1919 г. учи в Аракчеевския кадетски корпус в Нижни Новгород. През декември 1921 г. се завръща в България. От 1922 до 1928 г. учи и завършва Морското училище във Варна и преминава 10-месечна плавателна практика по парни машини и котли като машинист на торпедоносец „Дръзки“ и на моторната лодка „Калацерка“. На 1 юли 1928 г. започва работа като надничар на длъжност машинен монтьор в Пристанищната работилница във Варна. След три месеца напуска работа и заминава за Германия, за да следва в Машиностроителния факултет на Висшето техническо училище в Берлин-Шарлотенбург. Дипломира се на 21 юли 1933 г. със специалност машинен инженер.

        След завръщането си в България започва едногодишен инженерен стаж в АД „Кораловаг“– Варна, като участва в построяването на железни шалани и възстановяването на осем стари германски тендерни локомотива, изоставени в България след Първата световна война. Със заповед № 2488 от 10/17 май 1935 г. на министъра на железниците, пощите и телеграфите Н. Попов е назначен за началник на Варненската пристанищна работилница и остава на тази длъжност до 1939 година. Под негово ръководството са построени м/л „Галата“ (20,6 м), м/л „Лилия“ (3,8 м), м/л „Княгиня Евдокия“ (4,0 м) и м/л „Евксиноград“ (22 м). През 1935 – 1936 г. в качеството си на началник на Пристанищната работилница участва в изработването на корабоподемна техника за изваждането на потопената през 1916 г. германска подводница UB-45, заради което през 1938 г. е отличен с германски орден.

        От 1 март 1939 до края на март 1943 г. Н. Попов заема следните ръководни длъжности – старши инженер в Техническото отделение към Дирекция на водните съобщения (ДВС) в София, машинен инспектор при Дирекцията на Българското речно плаване (БРП) в Русе, главен инспектор при ДВС. През този период усилията му са насочени към преустройството на пристанищни морски влекачи в пътнически кораби на БРП и подобряване на техническата подготовка на механиците. От 1 април 1943 до 31 октомври 1945 г. инж. Попов е началник на Държавната корабостроителница – Варна. През 1945 г. открива, изважда и ремонтира с помощта на съветските военноморски власти потъналия в река Дунав товарен кораб „Русе“. В периода 1945 – 1948 г. изпълнява длъжността началник на отдел „Корабостроене“ в ДВС в София. От март 1948 г. в продължение на 12 години работи във Варненската корабостроителница като заема редица ръководни длъжности. През 1954 – 1955 г. е хоноруван преподавател по помпи и компресори към корабостроителния отдел на Строителния факултет в Държавния университет – Варна. От 1 юли 1960 г. е пенсиониран по болест.

        Умира на 26 март 1991 г. в град Варна.


        26 февруари 1964 г. – създава се Океански риболов – Бургас

        Предприятието „Океански риболов“ – Бургас, е създадено на 26 февруари 1964 г. На 24 април 1964 г., с приемането от български екипаж на построения в Щралзунд (тогава в ГДР) траулер „Феникс“, е поставено началото на флота на българския океански риболов. Екипажът му е съставен почти изцяло от кадри на Параходство БМФ. Първи капитан на кораба е Димитър Велков, а първи главен механик - Милко Герчев.

        Още през 1966 г. корабите от скромния ни тогава океански риболов доставят на вътрешния ни пазар 15 000 тона риба – два пъти повече от улова на риба от местните водни ресурси.

        През 70-те и 80-те години риболовният ни флот разполага с 38 траулера, а в него са заети над 6000 души. Всеки кораб има екипаж от около 80 души. Флотът ни става сред най-големите в световен мащаб. През 1985 г. достига върха си. Специализираните английски издания нареждат България в първата петица на световните риболовни флотилии. Корабите на „Океански риболов“ кръстосват всички морета и океани. Най-много риба се лови в Атлантическия и в западните части на Индийския океан, но български кораби достигат и до Тихия океан. Моряците ни са разполагали с много информация и често са успявали първи да разберат къде е голямата риба.

        Част от улова е предназначен за вътрешния пазар, но повечето се пласира в чужбина срещу валута – Близкия изток, Румъния, Унгария, Монголия, в републиките от бившия СССР, Бразилия, Аржентина, Колумбия, Уругвай и в над 10 африкански държави.

        От края на 60-те години „Океански риболов“ започва да носи печалба за страната. През 70-те години на XX век от търговията с риба и рибни продукти в бюджета влизат по 100-120 млн. долара годишно, а през 80-те години - над 150 млн. долара. С част от парите се купуват нови кораби и техника, другите се използват за нуждите на икономиката.

        След 1989 г. започва съсипването на предприятието. Този голям флот е ликвидиран и разграбен без реална икономическа обосновка.


        27 февруари 1910 г. – роден капитан II ранг инженер Йордан Пращинков (1910 – 1993)

        Капитан II ранг Йордан Пращинков е роден на 27 февруари 1910 г. във Враца. След завършване на V гимназиален клас през 1927 г. е приет в Морското машинно училище във Варна. През 1930 г. след завършването на теоретичния тригодишен курс на обучение е изпратен да следва във Висшия морски отдел на Военното училище в София. Във флота е на служба от 6 септември 1933 г., когато е произведен в първи офицерски чин - мичман II ранг от 52-ри Люлински випуск. В периода от 1933 до 1936 г. е разпределен на служба в Дунавската флотилия в Русе, където служи като командир на стражевия кораб „Беломорец“. През 1936 г. е приведен на служба в Черноморския флот във Варна като механик на учебния ветроходен кораб „Асен“. През 1938 г. е взводен командир на морските юнкери от Военното училище в София. В началото на 1939 г. като стипендиант на Военното министерство заминава да следва корабостроене във Висшето техническо училище в Берлин-Шарлотенбург. След успешно завършване на Technische Hochschule-Berlin през 1943 г. се завръща в България.

        От 1944 до 1946 г. служи като заместник-началник в техническия отдел на ремонтната работилница на Морските войски във Варна. През 1946 г. е уволнен с мотива, че е царски морски офицер и благодарение на активната намеса на капитан I ранг Кирил Халачев е възстановен на военна служба. През 1948 г. е произведен в звание капитан II ранг и става началник на Флотски арсенал. Работи като конструктор на малотонажни плавателни съдове, строени във Варна и в Бургас. По негово предложение 25-тонните миночистачни лодки са преустроени с нови двигатели и достигат скорост от 10,6 възла. През 1949 г. е назначен за началник на техническия отдел в щаба на ВМС. През 1951 – 1952 г. участва в план-операцията за изваждането на потъналия през войната параход „Шипка“.

        От 1952 до 1958 г. е преподавател във Факултета по корабостроене във Висшия институт за народно стопанство (ВИНС) по дисциплините „Теория на гребния винт“ и „Строителна механика на кораба“. След прекратяване дейността на Факултета по корабостроене и откриване на същия факултет във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“ през 1962 г. чете лекции по същите дисциплини и лекции по „Теория на кораба“ в продължение на 10 години. През 1972 г. се уволнява по собствено желание. След пенсионирането си работи като преводач на специализирана литература по корабостроене и корабоплаване. Автор на научни публикации в областта на корабостроенето и на учебника „Теория на кораба“.

        Награждаван е с ордени и отличия, сред които са Орден за заслуга, Народен орден за военна заслуга V ст. без корона и Знак „Десет години служба“.

        Почива през септември 1993 г.

        Негов барелеф е поставен в Алеята на преподавателя на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“, което е признание за приноса му за морското образование в България.


        28 февруари 1884 г. – създавaне на Представителния духов оркестър на ВМС

        Макар оркестър към Дунавската флотилия да функционира още от 1881 г., той няма официален, а по-скоро самодеен характер - представлява оркестър от 16 души, снабдени с нискокачествени инструменти (трофейни или закупувани от турски и арабски състави). На 10 декември 1883 г. тогавашният командир на Дунавската флотилия капитан-лейтенант Зинови Рожественски подава рапорт до военния министър на Княжество България с искане да бъде разрешено откриването на оркестър към Флотилията. На 15 декември министърът удовлетворява тази молба. Със своя заповед № 22 от 10 януари 1884 г. Рожественски обявява списъка на първите 22 назначени музиканти. Първият капелмайстор Франтишек (Франц) Минарек е назначен на 28 февруари 1884 г., която дата се смята за начало на Флотския духов оркестър.

        Първата международна изява на флотския духов оркестър е на 28 юни 1884 г., когато на борда на яхтата „Александър I“ посещава Одеса, а на 2 юли с.г. – Севастопол. Следващата изява на музикантите в чужбина е през 1893 г. в румънския град Турну Северин, а през 1901 г. в Севастопол, на борда на крайцера „Надежда“.

        На 17 октомври 1884 г. на мястото на Минарек е назначен отново чех – Франц Щрос. От 15 март 1887 г. капелмайстор е Франц Свобода, по времето на когото оркестърът осъществява забележително развитие. За първи път прозвучават творби на Глинка, Чайковски, Верди и Вагнер, по-късно оркестърът свири и Римски-Корсаков. Франц Свобода прави и първите оркестрови разработки на Добри Христов.

        Първият българин, който дирижира оркестъра от 1920 г., е възпитаникът на Букурещката консерватория Александър Наумов. След него диригентската палка преминава през ръцете на: Петър Касабов, Георги Попов, Яким Попилиев, Емил Димчев, Емануил Манолов, Радослав Харалампиев, Венелин Крушев, капитан I ранг Ангел Кършанов, капитан II ранг Димитър Димитров. Днес диригент е капитан ІІІ ранг Мирослав Трифонов.

        Оркестърът участва във всички воински ритуали във флота и в крайбрежните гарнизони. В по-ново време Представителният духов оркестър на ВМС е неделима част от облика на Варна и като правило проявите му съпътстват не само всички празници – военни, църковни, общински, национални, но и множеството фестивали и културни прояви в града. Негова „запазена марка“ е откриването на ежегодните фестивали „Варненско лято“ и „Любовта е лудост“ в черноморската ни столица.

        Репертоарът му е обогатен с обработки на съвременни популярни и джазови произведения, филмова музика и др. Важна част от живота на оркестъра са международните му участия. През последните години формацията прави турнета и участва във фестивали на военните оркестри в Европа, където получава високо признание и много награди. В звукозаписната си биография Представителният духов оркестър на ВМС има издадени грамофонни плочи, аудиокасети и компакт-дискове.

    • Март
      • 1 март 1884 г. – роден контраадмирал Сава Стефанов – първият български адмирал

        Контраадмирал Сава Стефанов е роден във Велико Търново на 1 март 1884 г. През септември 1900 г. постъпва във Военната гимназия към Военното училище.

        Произведен е в чин подпоручик на 2 август 1905 г. и е изпратен на служба във Флота. В периода 1905 – 1907 г. мичман II ранг Сава Стефанов преминава успешно курс за флотски офицери, a в началото на 1908 г. е командирован в Марсилия (Франция) за 6-месечно далечно плаване.

        През август 1908 г. се завръща в България и служи в Дунавската флотилия и в Машинното училище във Варна. През 1909 г. продължава образованието си в артилерийските и минни класове в гр. Кронщад, Русия, а след това специализира и радиотелеграфия. На 1 ноември 1911 г. мичман І ранг Стефанов се завръща от Русия и служи като вахтен офицер на учебния крайцер „Надежда“ и като завеждащ радиотелеграфната станция.

        Под негово ръководство по време на Балканската война радиотелеграфистите от „Надежда“ извършват първото разузнаване в ефира, осъществено у нас, като така се полагат основите на флотското и на армейското ни радиоразузнаване. Флотските радиотелеграфисти, ръководени от лейтенант Стефанов, успешно заглушават предаването на радиограми от Константинопол (Истанбул) за Одрин и обратно.

        По време на Първата световна война лейтенант Стефанов е командир на торпедоносец „Строги“. С него участва в поставянето на минно заграждение пред Варненския залив и в стоварване на флотски части при завземането на Каварна, Балчик и нос Калиакра на 5 септември 1916 г.

        На 20 февруари 1918 г. формира Минната дружина към Черноморската част, а от септември 1919 г. е началник на Щаба на флота. В началото на 1920 г. е назначен за командир на Подвижната отбрана, като съвместява и длъжността началник на Щаба.

        Съдбата на бъдещия контраадмирал е тясно свързана с борбата за опазването и развитието на флота и на неговите кадри в условията, регламентирани от Ньойския договор. Като началник на Морската търговска полицейска служба о.з. капитан ІІ ранг Стефанов е ангажиран със закупуването през октомври 1921 г. на шест стражеви кораба (два шасьора и четири ведети).

        Официално ликвидиран след влизане в сила на Ньойския договор, флотът оцелява под формата на формирования, които са подложени на непрекъснат контрол от страна на Междусъюзническата контролна комисия. Въпреки това се налага да изпълнява чисто бойни задачи – миночистенето край черноморските брегове, водолазната дейност по изваждането на потопените в морето миноносец „Смели“, торпедните апарати на „Летящи“, материали от яхтата „Колхида“ и т.н.

        През 1925 г. С. Стефанов оглавява Отделението за морска и речна полицейска служба и Морската учебна част. По този начин той поема управлението на нелегалните флотски структури. Официално, макар и със строго поверителна заповед по Министерството на войната от 4 май 1931 г. капитан І ранг Сава Стефанов е назначен за началник на Флота.

        През 1933 г. командващият на флота възвръща военните звания и отличия, а Щабът е върнат от София във Варна.

        Сава Стефанов е активен деец в Български народен морски сговор.

        Знак за признателност към дейността на Сава Стефанов са множеството български и чуждестранни ордени, с които е отличен през годините на своята служба. На 8 май 1935 г. на морския офицер от запаса Сава Стефанов е присвоено званието „контраадмирал“п. Сава Стефанов умира на 15 май 1970 г.


        2 март 1875 г. – роден капитан I ранг Неделчо Недев Недев – талантлив морски командир, военен дипломат и учен

        Неделчо Недев е роден на 2 март 1875 г. в Шумен. Учи във Варна и след завършване на IV клас на мъжката гимназия е изпратен в Триест (тогава в Австро-Унгария), където през 1894 г. завършва Императорската и кралска академия по търговия и мореплаване. След завръщането си в България постъпва на служба във Флотилията и Морската част в Русе. От 1 май 1895 г. е изпратен на практика на параходите на Българското търговско параходно дружество във Варна. В края на 1897 г. е приведен да служи в новосъздадения морски екипаж на Черно море под командването на френския капитан II ранг Пол Пишон, с което става един от основоположниците на Българските военноморски сили на Черно море. Служи на параходите „Крум“, „Симеон Велики“, на крайцера „Надежда“ и като портови капитан в Силистра. На 24 юни 1900 г. заминава за Париж и до 1904 г. учи във факултета за точни науки в Сорбоната, като получава степен „лисансие“ по астрономия, висша механика и рационална механика. Паралелно с това завършва Висшето училище по електротехника в Париж и получава диплом за инженер електротехник. По време на обучението си във Франция завършва Астрономическите курсове в Обсерваторията в парк „Монсури“ и курсовете в Централната физическа обсерватория в парк „Сен Мор“.

        След завръщането си в България става преподавател и заместник- началник на Машинното училище във Варна. През 1906 г. завършва Артилерийски офицерски курс в Кронщат (Русия). От 3 октомври до 3 ноември 1906 г. е включен в състава на българската делегация на Международната учредителна радиотелеграфна конференция в Берлин. През лятото на 1908 г. лейтенант Недев участва в поставянето на подводния кабел от Варна до Севастопол с английския кораб „Фарадeй“. През 1910 г. Неделчо Недев е включен в комисията, която приема първата българска радиостанция край Варна, в местността Франга. След инсталирането на радиостанцията на крайцера „Надежда“ (1911 г.) той разработва първите правила за радиообмен между двете радиостанции, както и правилник за обучението на военни радиотелеграфисти на станция „Франга“.

        В периода 1905 – 1906 г. плава на борда на катерите „Амалия“ и „Раковски“ и съставя карта-план на Варненския залив и околностите му. През есента на 1908 г. е включен в комисията по определяне границата по р. Дунав между България и Румъния. Участва в комисията по приемане на миноносците „Шумни“, „Летящи“ и „Строги“ и става първият командир на „Летящи“. През 1911 г. с разрешение на Негово Величество Царя е изпратен като дипломатически емисар в Италия през Триполитанската война. По време на Балканската война е командир на миноносец „Смели“ и като такъв участва в атаката на турския крайцер „Хамидие“. В периода 1913 – 1915 г. написва и издава теоретичен труд по организационната структура на флота с принос във военноморската наука, който заляга в „Устава на самостойните действия на миноносците“ – 1915 г. През 1914 г. ръководи курс за строеви морски офицери и преподава лоция, сферична тригонометрия, навигация и астрономия. Превежда труда на професор Пол Жане „Основи на индустриалното електричество“. На 7 април 1915 г. е назначен за преподавател във Военната академия в София. На 4 ноември 1916 г. е повишен в звание капитан II ранг. В периода 1916 – 1917 г. поставя минни заграждения в района на Бургаския залив, Калиакра и минна банка пред Балчик. През 1917 г. издава „Дунав от гледище на съвременното речно конвенционално право“. В края на Първата световната война капитан II ранг Недев няколкократно е емисар по морско право в Берлин, Браила и Букурещ. По време на военната си служба изпълнява следните командни длъжности – Началник на Учебната част на флота; Началник на неподвижната отбрана на флота; Началник на подвижната отбрана на флота и Временен началник на флота. Напуска флота по собствено желание на 10 септември 1919 г. Той е един от основателите и активен деятел на създадения през 1920 г. Български народен морски сговор. През 1925 г. е представител на организацията за насърчаване на корабоплаването. В периода 1932 – 1941 г. е директор на Българското търговско параходно дружествo.

        Умира във Варна на 11 април 1948 г. след дълго боледуване.


        3 март 1928 г. – роден капитан първи ранг Георги Антонов Петров – водещ български историк в областта нa военноморската история

        Георги Антонов Петров е роден на 3 март 1928 г. в с. Асеново, окръг Плевенски. На 7 септември 1950 г. завършва Народното военноморско училище (НВМУ) – Варна, и му е присвоено първо офицерско звание „лейтенант“. Назначен е за командир на курсантски взвод в НВМУ. От 1 април 1952 г. е командир на курсантска рота. На 5 ноември 1953 г. постъпва като слушател във Военноморския факултет на Военнотехническата академия – София. След завършването й от 17 ноември 1955 г. е началник на Школата за старшини в НВМУ. Година по-късно е старши помощник-началник на Учебния отдел на НВМУ по планирането. От 16 октомври 1959 г. е старши преподавател по тактика на ВМФ. Едновременно с това през 1961 – 1962 г. и 1973 – 1978 г. е и заместник-началник на катедра „Тактика на ВМФ и морски оръжия” във Висшето народно военноморско училище (ВНВМУ). От 1 септември 1968 до 25 юли 1969 г. е командирован като слушател във Висш академичен курс – командно-щабен профил във Военноморската академия в Ленинград (дн. Санкт Петербург). Научноизследователската му дейност е посветена на военноморската история. На 13 април 1976 г. защитава научна степен „кандидат на историческите науки” (дн. „доктор по история”), а на 18 октомври 1977 г. получава научното звание „доцент”. Близо четири десетилетия преподава дисциплината „История на военноморското изкуство”. Включва се и в създаването и разширяването на музейната експозиция на ВВМУ. На 22 април 1986 г. е уволнен и зачислен в запаса.

        Директор е на Военноморския музей от 1 ноември 1983 до 31 декември 1991 г. Той слага началото на научната група в музея. Обогатява външната експозиция с миночистачен катер от Втората световна война, с пускова брегова ракетна установка „Сопка“, с противолодъчен вертолет Ми 4, с торпеден катер 123К и с изведения от експлоатация фар на варненския вълнолом. Развива активна събирателска дейност и организира писането на спомени от редица флотски ветерани. През 1987 г. под негово ръководството е осъществена подводна експедиция в акваторията, където е потънала руската яхта „Колхида“ с цел снимането на документален филм за този кораб.

        Той е заместник-председател и организационен секретар на сдружението за създаване на Национален морски музей (1991 г.), ръководител на групата за изграждане на експозицията „Граждански морски дейности” (1993 – 2003 г.) към Военноморския музей.

        Kапитан I ранг доц. д-р Георги Антонов е автор на десетки научни публикации, сред които монографията „Българският военноморски флот през Отечествената война 1944 – 1945 г.“, Варна, 1985 г.; историческият очерк „Съдбата на адмирала. Щрихи от живота и делото на контраадмирал Иван Вариклечков (1891 – 1974)“, Варна, 2006; учебници и учебни пособия за нуждите на ВВМУ: История на военноморското изкуство – част I (От робовладелското общество до Първата световна война 1914 – 1918 г. включително), Варна, 1963 г. и част II (Действия на флотите на капиталистическите държави през Втората световна война 1939 – 1945 г.), Варна, 1966 г. и Съветският военноморски флот във Великата отечествена война, С., 1980; статии, студии и други.

        Член е на редколегията на алманах „Фар“ и на списание „Морски свят“. Сътрудник е на изданията „Димитровска вахта“, „Народна армия“, „Български воин“, „Военна техника“, „Армейски преглед“, „Морски преглед“, „Морски вестник“, „Клуб Океан“.

        Той е определян като доайен на флотските ни историци, което е признание за постижения му в научноизследователската, преподавателската и обществената му работа.

        За безупречната си служба във ВМС и за постигнатите резултати в научноизследователската, преподавателската и обществената си дейност капитан I ранг доц. д-р Георги Антонов е удостоен с редица отличия, сред които медали „За боева заслуга“, „За безупречна служба“ – III степен и „За заслуги към БНА”и ордени „Кирил и Методий” – II степен и „За военна доблест и заслуга”.

        Георги Антонов почива на 4 април 2008 г., само месец, след като морската общественост у нас отбелязва 80-годишнината от рождението му. Погребан е с военни почести, отдадени му от подразделение курсанти от ВВМУ „Н. Й. Вапцаров” в Централните гробища на Варна.


        4 март 1965 г. – подвиг на старшина I степен Димитър Атанасов Димитров – мирновременен военноморски герой

        От всички доблестни героични прояви през 60-те години на миналия век ярко се откроява подвигът на моряка-герой Димитър Атанасов Димитров (03.11.1943 – 06.03.1965). Роден в село Сушица, община Стражица, Димитър Ат. Димитров започва наборната си военна служба на 23 октомври 1962 г. в школата за химици в Горна Оряховица. След успешното и завършване е изпратен да служи като командир на отделение химици на голям преследвач на подводници тип БО с бордови № 17 в поделение 20480, или Първи отделен дивизион противолодъчни кораби (1 ОДПЛК) – Варна. На 24 септември 1963 г. е произведен в звание старши матрос.

        На 4 март 1965 г. по време на учение в открито море матрос по невнимание прострелва кутия със снаряди. В погреба на кораба възниква опасност от пожар и взривяване. Гъст, отровен дим изпълва тясното помещение, където се намират оръжията и взривните материали. В погреба слизат главен старшина Васил Вачев, старшина II степен Васил Ангелов и командирът на отделение химици Димитър Димитров. Най-дълго устоява на задушливия дим младежът от Сушица. Окулярите на противогаза му се замъгляват от гъстия дим и той е принуден да го свали. Успява да открие и подаде навън димящия сандък, които е изхвърлен зад борд. Опасността е отстранена, корабът е спасен и продължава хода си. Заедно с него е спасен и животът на екипажа – общо 57 души.

        Вдишаните отровни газове поразяват белите дробове на старши матрос Димитър Димитров. Той е откаран по спешност за лечение във Военноморска болница – Варна, но два дни след инцидента, на 6 март 1965 г. умира от белодробен оток. Погребан е с военни почести в родното си село Сушица.

        Командването на ВМФ намира сили правилно да оцени саможертвата на младежа. С указ № 324 на Президиума на Народното събрание от 30 април 1965 г. за „спасяване на боен кораб и екипажа му“ е награден посмъртно със златна звезда, званието „Герой на социалистическия труд“ и орден „Г. Димитров“. Отличията, както и холандката на Димитър Димитров са в постоянната експозиция на Военноморския музей.

        Със своя заповед № 143 от 15 май 1965 г. министърът на отбраната армейски генерал Д. Джуров го зачислява завинаги в екипажа на спасения преследвач и разпорежда паметни плочи в чест на героя да се установят в родното му село Сушица и в района на рейдовия пост във Военноморска база Варна. На 6 март 1966 г. до Рейдовия пост във Варна тържествено е открит паметник на Димитър Ат. Димитров. Командващият на флота присвоява на старши матроса звание „старшина І степен”.

        В село Сушица родната къща на моряка е превърната в музей по проекти на архитекта Рогев от В. Търново и на художника Н. Даскалов от София. Официално експозицията на музея е открита на 4 септември 1969 година. Денят 4 март е обявен във флота за Ден на моряшкото другарство. Всяка година военните моряци от варненската база отбелязват подвига на своя предшественик. През 1978 г. построеният в Русе 3240-тонен военен транспорт (пр. 102) е именуван „Старшина I степен Димитър Атанасов Димитров“ в памет на мирновременния флотски герой, спасил от гибел бойния кораб, на който служи.


        10 март 1912 г. – откриване на Морски специални школи към ВМФ

        За подготовка на миньори за Дунавската флотилия в Русе е открита Минно-огнярна школа, която се е комплектувала с избрани от наборните моряци. В школата наред с общата военноморска подготовка са се изучавали теоретически и практически електричество, електротехника, взривни вещества, минно-подривно дело и др. Минно-огнярното училище през 1909 г. е временно закрито. Поради нарасналите нужди на флота от технически кадри със Заповед № 32/10.03.1912 г. е открито отново с наименование Морски специални школи при Морска учебна част – Варна. През 1913 г. е формиран първи випуск от 34 курсанти.

        Морските специални школи имат три отдела: минно-електротехнически, огнярен и кормчийски. Курсът на обучение в училището е четиригодишен. Теоретическите занимания се провеждат при отличен педагогически подход от подбрани и добре подготвени преподаватели.

        В Първата световна война флотът се попълва с нови бойни средства. Възпитаниците на Морските специални школи попълват със специалисти подофицери новите подводни лодки, хидропланите, радиотелеграфните станции и миночистачните отряди. Бойната им дейност напълно оправдава възлаганите на тях надежди при формирането на школите.

        По силата на Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. България няма право на военен флот след Първата световна война. Затова Морските специални школи се преименуват на Морски специални технически школи при Търговско-морската учебна част. Училището известно време е под ръководството на Министерството на промишлеността и труда, а по-късно – на Министерството на железниците, съобщенията и пристанищата. Променя се програмата, като повече се застъпват техническите дисциплини. През 1922 г. се оформят два нови отдела – електротехнически и машинно-моторен – с променена и разширена програма.

        Практическото обучение се води в арсеналите, в корабите, в електротехническите кабинети, в телефонните централи, в радиопредаватели, в електроцентрали, в жп депа и работилници, в миноносците, в Божурище, в мини Перник и на други места.

        Възпитаници на МСШ работят като електротехници в държавните каменовъглени мини, в телеграфо-пощенското ведомство и разните електрически централи; като кърмчии моряци по параходите по Дунава и морето, а в индустриалните предприятия като машинисти, огняри, мотористи и други. Те са високо ценени и предпочитани пред възпитаниците на други технически професионални училища в страната. В двадесетте випуска на Морските специални школи са завършили около 1050 курсанти. Техният принос в развитието на флота, техниката и научно-техническия прогрес намира конкретно изражение както в творческото им участие в развитието на материално-техническата база в различните отрасли на националното ни стопанство, така и в обогатяването на техническата мисъл и популяризирането на техническите новости.


        13 март 1866 г. – роден капитан Сава Манолов – първият българин правоспособен капитан на параход в Българското търговско параходно дружество (БТПД)

        Сава Иванов Манолов е роден на 13 март 1866 г. в Габрово. Морско образование завършва в Мореходното училище в Нарва, Русия. Плава на руски и английски търговски кораби. Постъпва на служба в Дунавската флотилия, a след създаването на Портовото капитанство и Черноморската част се мести във Варна.

        На 20 май 1896 г. постъпва на работа в БТПД като втори помощник-капитан на парахода „България“. По това време командването на корабите е поверено на капитани чужденци. На 4 ноември 1904 г. командването на новозакупения товаро-пътнически параход „София“ (бивш гръцки „Паномарс”) е поверено на българския капитан Сава Манолов. Той е първият българин комeндант (капитан) на параход на БТПД. Заплатата му като капитан е 275 лева (с 50 лева по-малко от тази на чужденците капитани). Сава Манолов плава на корабите „България“, „София“, „Борис“, „Кирил“.

        Умира внезапно на 13 март 1927 г. по време на плаване като помощник-капитан на един от параходите на БТПД. Погребан е в Митилини на о-в. Лесбос. По-късно семейството му пренася тленните му останки във Варна.


        13 март 1913 г. – превземането на Одринската крепост и участие на българските моряци

        Обсадата на Одринската крепост от български и сръбски войски по време на Балканската война (1912 – 1913), започва през октомври 1912 г. под командването на ген. Никола Иванов. Обсадата е известна с един от първите случаи на действие на бойна авиация. Решителният пробив на Източния сектор от крепостта е извършен под командването на ген. Георги Вазов. На 13 март 1913 г. Втора българска армия превзема крепостта. Тази победа води до края на Балканската война. На 31 март 1913 г. е подписано примирие, а на 17 май 1913 г. – Лондонският мирен договор.

        Българският военен флот има своя принос за тази победа.

        В бойните действия по време на обсадата и атаката на Одринската крепост участват 89 матроси от Дунавската флотилия, от които трима загиват. В Дунавската флотилия са изработени 6700 ръчни гранати, използвани в щурмуването на Одринската крепост. Моряци- доброволци са тези, които подготвят и аеропланните бомби, хвърляни в битката за Одрин. Обсаденият в Одрин турски гарнизон поддържа с командването само радиовръзка. Крайцерът „Надежда” провежда успешни смущения на радиотелеграфните предавания от турските станции в Одрин и Цариград. С това флотските радиотелеграфисти участват в първото у нас преднамерено смущаване на противниковата радиовръзка.


        13 март 1930 г. – роден капитан I ранг професор д.т.н Емил Стоянов Станчев – заслужил деятел на науката и техниката

        Емил Станчев е роден на 13 март 1930 г. в с. Одърне, Плевенскa област. Първоначалното си образование завършва в ОУ „Хр. Ботев“ в родното си село, а средното през 1947 г. в Плевенската мъжка гимназия. Приет е като редовен студент в Държавната политехника в София, специалност „Строително инженерство“, но след трети курс се прехвърля във Висшето народно военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“ в специалност „Корабни машини и механизми“ (КММ). През 1953 г. се дипломира и е назначен за преподавател в същото, където остава да работи до 1979 г. По време на преподавателската си дейност обучава курсанти в следните дисциплини: Машинно чертане, Термодинамика, Теоретични основи на топлотехниката, Теория и устройство на кораба, Съпротивление на материалите, Хидродинамика, Машинни елементи, Технология на металите, Теория на машините и механизмите и Динамика на корабните дизелови двигатели. През 1960 г. завършва задочно висше образование във ВМЕИ – София, специалност „Двигатели с вътрешно горене”. Заедно с Филип К. Недялков от 1962 г. организира академично обучение по леководолазно дело. От 1966 г. е доцент по „Теория на машините и механизмите“ при катедра „Техническа механика” на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров”. В периода 1964 – 1966 г. работи по съвместителство като ръководител на секция „Механични уредби, устройства и системи“ в НИПКИК – Варна, а след това от 1967 до 1970 г. е ръководител на катедра „Техническа механика“ във ВМЕИ – Варна. През 1969 г. е назначен за заместник -началник по учебната и научна част на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” и защитава успешно дисертация на тема „Динамика на машинните агрегати с отчитане на еластичността на връзката между силовата и работната машина“. През 1971 г. на Третия световен конгрес на Международната федерация по ТММ е избран за генерален секретар с петгодишен мандат. От 1973 г. е ръководител на постоянно действащия Национален научен семинар по „Динамика на механични системи“ към Националната секция по ТММ при Централното ръководство на Научно-техническия съюз (ЦР на НТС) по машиностроене. През 1977 г. защитава успешно докторска дисертация на тема „Идентификация на параметрите на механични системи“. От 1978 г. е професор по „Теория на механизмите и машините“. От 15 октомври 1979 до 25 януари 1985 г. е ректор на Техническия университет във Варна. Председател е на Специализирания научен съвет по корабостроене. Основоположник е на научното направление „Еластодинамиката на машинните агрегати“ в България. Създател е на научна школа във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“, благодарение на която израстват десетки научни кадри във флотската алма матер. Капитан I ранг професор д.т.н. Емил Станчев е носител на следните отличия: орден „ Народна Република България“ - І степен, орден „Кирил и Методий“ – II степен, медал „За особени заслуги“ – II степен, медал „За заслуги към БНА“, медал „За безупречна служба“, юбилеен медал „25 години БНА“, медал „30 години от победата над фашистка Германия“ и юбилеен медал „100 години от рождението на Г. Димитров 1882 – 1982“. С указ № 1570 на Държавния съвет на НРБ от 21 май 1983 г. е удостоен със званието „Заслужил деятел на науката“.

        Почива на 25 януари 1985 г. във Варна.

        Негов барелеф е поставен на Алеята на преподавателя във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ – Варна.


        18 март 1945 г. – свикано е общо събрание за създаване на Народен морски съюз (НМС)

        След 9 септември 1944 г. материалната база на Българския народен морски сговор (БНМС) е поставена под контрола на отечественофронтовските (ОФ) комитети. На 18 март 1945 г. е свикано общо събрание, което да разгледа въпроса за дейността на БНМС. Избран е инициативен комитет за възраждане на организацията, като името й се променя на Народен морски съюз. На 16 юни 1945 г. е утвърден новият устав, а на 18 юни 1945 г. бившия БНМС е разформирован, като книжата и имуществото му се предават на НМС.

        В устава НМС се самоопределя като „масова народна организация, стояща на почвата на единството на българския народ, изразено в ОФ, подкрепящ неговите програми по морските въпроси и ръководяща идейно и организационно радетелите на морското дело”. Целите, които си поставя организацията, са насочени към формиране на национална морска култура, подпомагане на всички инициативи, свързани с морето и Дунава, развитието на морските спортове и морските летовища. По своята същност НМС е приемник на задачите и идеите на официално разтурения през 1945 г. Български народен морски сговор, но в новите условия на ОФ-власт. Много от старите кадри на БНМС са използвани и в новата организация.

        Организацията провежда два свои конгреса през март 1946 и юли 1947 г. и две конференции през декември 1945 и ноември 1946 година. Първият редовен конгрес, проведен на 10 и 11 март 1946 г. в София, потвърждава фактическото съществуване на организацията от 18 март предходната година и поставя началото на редовния организационен живот на съюза.

        През 1946 и 1947 г. НМС все повече се политизира. В унисон с общата политика на окрупняване и централизиране на всички масови организации НМС се обединява с Народен съюз за въздушен спорт и Съюзът за народен конен спорт в един Народен съюз за спорт и техника. С подписването на обединителния протокол на 28 юли 1947 г. НМС прекратява самостоятелното си съществуване.


        20 март 1869 г. – роден полковник Руси Лудогоров – командващ Българския военен флот в периода 1911 – 1914 г.

        Полковник Руси Лудогоров е роден на 20 март 1869 г. в Разград. Завършва Военното училище в София и Артилерийската инженерна школа в Торино. Старши офицер е в телеграфната дружина, впоследствие командва рота във Втора интендантска дружина. Професионалното му развитие до назначението му във флота преминава през Втора пехотна тракийска дивизия, където е дивизионен инженер, завеждащ учебната команда на Телеграфната дружина, началник на Управление "Железопътни съобщения“ и командир на железопътна бригада.

        На 23 май 1911 г. подполковник Руси Лудогоров поема командването на флота. Негова главна задача е преодоляването на конфликтите между флотски офицери и консолидирането на флота.

        Подполковник Лудогоров съсредоточава вниманието си върху черноморския флот и в кратки срокове са изготвени варианти за отбрана на крайбрежието, съобразени с възможностите на българските военни кораби. На 1 януари 1912 г. влиза в сила ново „Положение за устройството и управлението на флота” изготвено от подполковник Лудогоров, в което се урежда положението на Дунавската флотилия, формира се и „Учебна част на флота“ в състава, на която влизат Машинното училище и Морските специални школи. Същевременно се увеличава броят на учебните плавания на отряда миноносци и крайцера „Надежда“, провеждат се учения за устройване на минни заграждения. Корабите на „Дунавската част от флота“ са спешно ремонтирани и приведени в експлоатация.

        Руси Лудогоров е началник на флота по време на Балканската война. В същото време той е началник и на Варненския укрепен пункт, който обединява военните части, дислоцирани в района на Варна и има за задача да организира наблюдението на цялото Черноморско крайбрежие и отбраната на морския бряг от Балчик до устието на река Камчия.

        Началникът на Флота подполковник Руси Лудогоров има принос за създаването на Семафорно-наблюдателната служба. Нейното формиране като част от Неподвижната отбрана той обявява в заповедта си за мобилизация от 17 септември 1912 година. По време на командването му е постигната първата морска победа на Българския военен флот торпилирането на турския крайцер „Хамидие“ от торпедоносеца „Дръзки“ на 8 ноември 1912 година.

        Полковник Руси Лудогоров умира на 17 юни 1934 г.


        22 март 1866 г. - роден капитан І ранг Станчо Димитриев - един от основоположниците на Черноморския ни флот, първият българин началник на флота със специално военноморско образование

        Станчо Димитров Димитриев е роден на 22 март 1866 г. в с. Беброво, Великотърновско. През 1883 г. постъпва във Военното училище в София и го завършва през 1887 г. Междувременно като доброволец участва в Сръбско-българската война от 1885 г., за което е удостоен с войнишки кръст за храброст IV степен. През 1887 г. е назначен на служба в 7-ми Преславски полк, а от 1888 г. по негово желание е преназначен във Флотилията и Морската част в гр. Русе. След практическо плаване на английски кораб, през 1892 и 1893 г. Димитриев завършва курса на обучение в Ройъл Нейвъл Колидж, Великобритания.

        Станчо Димитриев е упълномощен да наблюдава строителството в Англия на първите поръчани за БТПД търговски кораби „Борис” и „България” (1894 г.). През 1897 г. е изпратен на специализация във Франция, а през следващата година е наблюдаващ строителството на УК „Надежда“ в Бордо, Франция. Като член на екипажа на новопостроения кораб Ст. Димитриев участва в първото му плаване до България. От 1901 г. той е негов командир. Като заместник на началника на флота той участва в неговото модернизиране и доставките на нова материална част.

        В периода 1905 – 1908 г. Станчо Димитриев е началник -щаб на флота

        Като специалист по военноморските въпроси той участва във Втората световна мирна конференция в Хага през 1907 г.

        През 1908 г. заема поста началник на флота, като за първи път начело на българския флот застава българин със специално военноморско образование. На тази длъжност е до 1911 г.

        Капитан I ранг Станчо Димитриев е от най-подготвените български морски офицери, като с особена ревност защитава необходимостта от качествена бойна техника и материална част за флота.

        Умира на 13.04.1913 г. в София.


        22 март 1931 г. – учредително събрание и създаване на яхтклуб в Русе

        През лятото на 1930 г. в Русе се заражда идеята за обединяването на собствениците на лодки за риболов, разходка и спорт. Създава се инициативен комитет, в който участват видният общественик д-р Иван Червениванов (бивш кмет на града), Евгени Димов, Михаил Константинов, Владимир Георгиев, Вендо Милде и Кирил Иванов. Те се договарят с управлението на Русенското пристанище относно създаването на сдружението и определят място за пристан на лодките и за помещение, където да се съхранява лодъчният инвентар: в началото на лимана между хелинга на пристанищната работилница и парния кран. Решено е новото сдружение да се нарече „Яхтклуб“.

        На 3 март 1931 г. в новопостроена барака инициаторите свикват общо събрание, на което се прочита проектоустав и се предлага избирането на Управителен съвет да стане на 22 март 1931 година. На този ден в 10 часа сутринта в тържествена обстановка в салон на градското казино се събират първите 20 – 25 членове – учредители на яхтклуба. Събранието е открито от Иван Червениванов, който очертава предстоящата дейност на яхтклуба. Приет е уставът и са избрани управителен и контролен съвет, а след това са направени необходимите постъпки и за съдебната регистрация на сдружението. Първи председател на управителния съвет е инж. Борис Лазаров, а за първи почетен член единодушно е определен д-р Иван Червениванов, приет от всички като основоположник на яхтклуба. Новото формирование среща подкрепата на обществеността, на местната организация на Българския народен морски сговор, както и на Дунавската полицейска служба.

        Дейността на яхтклуба е подчинена на приетия правилник. Лодките на членовете на клуба са боядисани в бяло, а на носа се изписват с червена боя инициалите ЯК и регистрационният номер. Въведен е клубен дневник, в който се записват всички излети на лодките. Яхтклубът организира гребно-ветроходни походи, излети до островите, плувни състезания, венециански нощи на Дунава и др., коита са много популярни сред русенци. На 18 май 1934 г. е тържествено осветен и открит дома на яхтклуба, предназначен да дава подслон на любителите на водния спорт.

        През юни 1934 г., запалени от видяното по различни кинопрегледи, членове на яхтклуба в Русе полагат началото на аквапланеризма в България с изработената от Никола Дълбоков дъска, която той, а след това цяла група ентусиасти „яздят”, теглени от бързоходния катер „Летящата нимфа“ (управляван най-често от Вендо Милде). По-късно, през 60-те години на ХХ век, у нас този спорт започва да се развива като водни ски.

        Приемник на сдружението, създадено на 22 март 1931 г., е възстановеният през 1980 г. яхтклуб в Русе (яхтклуб „Порт Русе”).


        23 март 1964 г. – успешно приключва първото околосветско плаване на българския моторен кораб „Г. С. Раковски“ (23 август 1963 г. – 23 март 1964 г.)

        Моторен кораб „Георги Сава Раковски“ е построен през февруари 1961 г. в корабостроителницата Barclay, Curle & Co в Глазгоу, Шотландия, за лондонската компания Watts, Watts & Co, London, под името WILLESDEN. Дължината му е 141,9 метра, широчината – 19,25 метра, газенето при пълно натоварване – 8,94 метра, товароподемност 11 186 тона. Задвижва се от 5-цилиндров дизелов двигател DOXFORD OIL 2SA с мощност от 5500 к.с. при 114 оборота в минута. В състава на Параходство „Български морски флот” е приет на 7 септември 1962 г. в Марсилия, Франция. Под български флаг плава под името „Георги Сава Раковски“. Първи капитан на кораба е Иван Станчев.

        Кораб „Г. С. Раковски“ с капитан Иван Станчев и гл. механик Анани Нанков потегля на 23 август 1963 г. от Варна за Куба, където трябва да достави 40 вършачки, произведени в Русенския завод за селскостопанска техника. Пресича Средиземно море и Атлантическия океан и след 21 дни достига до кубинското пристанище Матанзас. След разтоварването от Куба корабът товари захар и се отправя към Ямайка и Панамския канал. Кораб „Г. С. Раковски“ е първият български кораб преминал през Панамския канал. Следват тридесет и седем денонощия преход през Тихия океан. На 4 декември 1963 г. пресича 180 меридиан, след което достига до китайското пристанище Дайрен в близост до Порт Артур, където разтоварва захарта. Корабът отплава за Япония, след това пресича Индийския океан и се отправя към Европа. На 23 март 1964 г. в 22,40 часа м/к „Г. С. Раковски“ пристига във Варна и така затваря кръга на околосветското плаване.

        По време на плаването, продължило 210 дни, м/к „Г. С. Раковски“ изминава над 30 000 мили, прекосява три океана и седемнадесет морета, посещава пристанища в Куба, Ямайка, Китай, Япония, Европа. По пътя си преодолява свирепи бури и урагани. Преминава през американската морска блокада на Куба. Дългите преходи през океаните са изпитание за волята и издръжливостта на екипажа.

        Първият ни „магелановски” кораб е тържествено посрещнат във Варна и на екипажа му е връчена грамота от ръководството на Министерството на транспорта за успешно завършване на първия околосветски рейс.


        26 март 1885 г. – създаване на Българското техническо дружество в Русе

        Създаването на Българското техническо дружество (БТД) е предложено на 3 януари 1885 г., по време на Учредителното събрание на Каюткомпанията (флотското офицерско събрание) към Флотилията и Морската част в Русе. Според приетия устав на Каюткомпанията една от задачите, която си поставя е „да стане инициатор за учредяването Българско техническо дружество.

        Проектоуставът на БТД е разработен от Павел Кузмински, който далновидно приспособява устава на Императорското руско техническо дружество (ИРТД) за българските условия. Целта на БТД е да съдейства за развитието на техниката и техническия поминък в България. За постигането и ще се провеждат четения, съвещания, публични беседи, издаване на технически списания и развитие на техническото образование. Предвижда се да се открие техническа библиотека, химическа лаборатория и технически музей.

        Началникът на Флотилията и Морската част капитан-лейтенант Зинови Рожественски прави постъпки пред военния министър, който на 21 февруари 1885 г. дава разрешение офицерите от Морската част и прикомандированите към нея да стават членове на предстоящото за учредяване БТД. На 26 февруари 1885 г. вестник „Славянин“ съобщава за това разрешение и че ще се изпратят покани до някои лица, „които ако изкажат желание да станат членове учредители, ще се постъпи към съставянето на реченото (БТД) дружество“.

        На 26 март 1885 г. Българско техническо дружество провежда първото си събрание и тази дата е приета за начало на дейността му. За председател на дружеството е избран С. Ванков.

        През първите месеци от създаването си БТД развива сериозна дейност, благодарение на инициативността на П. Кузмински. На 6 април организира събрание по повод 1000-годишнината от смъртта на Св. Методий, отбелязана в цялата страна. При откриването му П. Кузмински произнася известното поетично слово, с което призовава към славянско единство, а последните му два куплета са всъщност духовно послание към дейците на българската наука и техника. През април П. Кузмински отправя молба до ИРТД в Санкт Петербург да му изпратят всички издания на ИРТД за цялото време на съществуването му. Днес библиотеката на Военноморския музей – Варна, съхранява особено ценна сбирка от руското списание „Морской сборник“, чиито годишнини започват от май 1885 г. Това е най-старото морско периодично издание, съхранявано в българска библиотека. На 5 май БТД провежда събрание, на което М. Голубятников изнася доклад на тема „Парните мелници в Силистренски окръг и състоянието им“. Въз основа на него БТД взема решение в бъдеще при проверка на техническото състояние на мелниците да участва „един ревизор окръжен механик, който да следи за хода на котлите и машините, за тяхната щателна изправност”;

        На 11 май БТД организира разширено Общо събрание с участието на учениците от Техническата школа в Русе. При откриването му П. Кузмински връчва знамето на школата на председателя на БТД Симеон Ванков.

        Наскоро след това БТД преустановява дейността си. Най-вероятната причина е конфликтът между началника на флота капитан-лейтенант З. Рожественски и П. Кузмински, възникнал към средата на май 1885 г. Вследствие на него създателят на БТД, негов фактически лидер и най-активен член попада за месец и половина в ареста и не може да участва в обществена дейност.


        28 март 1909 г – роден капитан I ранг Христо Кукенски

        Христо Кукенски е роден на 28 март 1909 г. в с. Острец, Троянско, в семейство на земеделци. През 1927 г. е приет в Машинното училище, а три години по-късно печели конкурс и продължава следването си в Ливорно, Италия.

        Завършва пълния четиригодишен учебен курс и задължителните плавания на учебен ветроход в продължение на 12 месеца, както и допълнителни 6 месеца като офицер на ескадрен миноносец в Средиземно море. След завръщането си е назначен за командир на „Калиакра“, а през 1935 г. е преведен на служба в Морското училище в Созопол. Тук съвместява длъжностите възпитател и командир на учебния кораб „Камчия“. Заедно с това преподава във висшите навигационни курсове и плава като капитан-инструктор на курсаните с корабите на БТПД.

        През 1938 г. е назначен за командир на стражеви кораб „Черноморец“ от състава на Дунавската флотилия. През април 1940 г. е преместен във Варна и е командир на торпеден катер № 1 (тип „Люрсен“), а по-късно командир на дивизиона торпедни катери.

        През май 1943 г. е върнат като ротен командир в Морското училище, а след 9 септември 1944 г. е заместник -началник на училището. През март 1945 г. е назначен за командир на торпедната флотилия при Черноморския флот. На следващата година е уволнен от флота и прави опит да продължи висшето си образование в специалност „Корабостроително инженерство“. Качествата му на отличен командир обаче са оценени високо от ръководството на флота и е върнат на реална служба, като е назначен за началник-щаб на база Варна. От септември същата година е назначен за пръв командир на ескадрения миноносец „Железняков“. През юни 1949 г. е назначен за командир на втория ескадрен миноносец, влязъл в състава на българския флот – „Озорной“, по-късно преименуван на „Георги Димитров“.

        Окончателно напуска строевите длъжности във военноморския флот в края на 1949 г. и постъпва като преподавател в Морското училище, завеждащ дисциплините „Морска практика и навигация“, а впоследствие и завеждащ катедрата по тактика на ВМС. Уволнява се от структурите на ВМС в края на 1955 г. като капитан II ранг. Цивилният му живот е свързан неизменно с морето, първоначално като технолог по кораборемонта и началник на технологичното бюро в ККЗ – Варна (до 1970 г.), а впоследствие е капитан на шалани. През 1973 г. прави последно плаване с кораб на БМФ, след което преминава окончателно в пенсия. В този период от живота си пише активно, автор е на мемоари и множество статии на морска тематика.

        Капитан I ранг Христо Кукенски напуска този свят на 8 август 1998 година.

    • Април
      • 8 април – роден Атанас Воденичаров (1893 – 1984), изобретател на вълномотор

        Атанас Вълков Воденичаров е роден на 8 април 1893 г. Сливен. В резултат на 15-годишен упорит труд успява да построи седем типа мотори за използване силата на морските вълни за получаване на електрическа енергия, които своевременно са изпробвани в морето.

        След направените сполучливи опити в Бургаското пристанище с петата конструкция на вълномотора тип „Стихия“, към края на август 1923 г. Атанас Воденичаров патентова изобретението си в България. През юли 1924 г. шестият вълномотор тип „Стихия“ е инсталиран при външната стена на бургаския вълнолом и месец по-късно започват изпитанията му. Той е впрегнат да движи едно малко динамо, което дава енергия да се освети мястото на демонстрацията. Махо¬вото колело на този мотор прави 3000 оборота в минута. Интерес към изобретението проявява българският цар Борис III, който в началото на септември 1924 г. лично разглежда инсталацията. Сливенските съграждани на Ат. Воденичаров му предлагат да образува дружество за добиване на енергия от морските вълни. Към края на януари 1925 г. е създаден „Синдикат за използване на мощността на морските вълни посредством двигателя „Ураган“ Сливен – Варна, който да финансира изобретателя, за да построи новия си 7-и тип мотор, пригоден за една голяма електроцентрала. През пролетта на 1925 г. синдикатът „Ураган“ пренасочва дейността си от Бургас към Варна. Инсталацията на седмия (значително усъвършенстван) вълномотор е построена на плажа в местността „Св. Св. Константин и Елена“ край Варна, а към края на май 1926 г., макар и все още недовършена, инсталацията дава добри резултати при първите изпитания.

        Освен в България Атанас Воденичаров патентова своя вълномотор във Великобритания (патент № GB 244418 от 23 септември 1925 г.), Франция (патент № 604 041 от 10 септември 1925 г.), Канада (патент № СА 261729 от 15 юни 1926 г.), Италия и САЩ. В средата на 60-те години на ХХ век немски вестник публикува статия с похвални думи за изобретението му.

        Атанас Воденичаров издъхва през 1984 г. в старчески дом в София, без да дочака осъществяването на мечтата си за широко разпространение на технологията за получаване на електроенергия от енергията на морските вълни.

        Още през 1924 г., след успешната демонстрация на шестия вълномотор „Стихия“, Атанас Воденичаров го подарява на Военноморския музей във Варна, където се съхранява и до днес.


        10 април – роден капитан ІІ ранг Константин Скутунов – морски офицер, адютант на Борис III и военен комендант на Двореца

        Константин Георгиев Скутунов е роден на 10 април 1890 г. в Шумен в семейство на опълченец от Руско-турската война. Първоначално учи в родния си град, като завършва трети гимназиален клас на Шуменското педагогическо училище. След това като син на опълченец е приет за стипендиант във Военното училище в София, което завършва през 1910 г. и е произведен в чин подпоручик от артилерията. Получава назначение в Шуменския крепостен батальон. По време на Първата балканска война участва в боевете при превземането на Одринската крепост като командир на батарея. На 5 август 1913 г. е произведен в чин поручик и е назначен за адютант на инспектора на артилерията в Министерството на войната генерал Пантелей Ценов. В началото на 1914 г. е приведен на служба във флота, където следва двегодишния курс по програмата на Руското военноморско училище. По време на Първата световна война, след успешно издържан изпит в края на 1915 г., с чин мичман II ранг и е назначен за командир на брегова батарея на нос Галата. След това формира Радиопрожекторна рота, а в началото на 1916 г. е командир на миноносец „Строги“. На 16 март 1917 г. Скутунов е произведен в чин капитан и става адютант на началника на флота полковник Константин Кирков. От 1 февруари 1918 г. е командирован да учи за офицер на подводница в Германското подводно училище в град Екернфьорде. От 1 август 1918 г. постъпва на обучение в Торпедното училище във Фленсбург, като след завършването си отива на практическа специализация в германската морска база на остров Хелголанд. Завръща се в България на 1 май 1919 г. На 24 юли 1919 г. Скутунов е назначен за командир на минна рота, имаща за задача прочистването на Варненския залив от минните заграждения от войната. След драматична среща с цар Борис III, който излиза в бурно море с моторница, управлявана от Скутунов, за да посрещне завръщащите се български военнопленници от Корсика, монархът оценява характера и познанията на морския офицер и на 7 май 1920 г. го назначава за свой адютант. В периода 1920 – 1928 освен адютант на царя Скутунов е военен комендант на Двореца в София и титулярен капитан на царската лодка „Вяра“. През 1924 г. се дипломира в Свободния университет за политически и стопански науки в София, а четири години по-късно е назначен за началник на отделение „Пристанища и корабоплаване“ при Дирекцията на пристанищата в Министерството на железниците, пощите и телеграфите. След 9 септември 1944 г. К. Скутунов е арестуван, но след намесата на Васил Коларов е освободен. През 1950 г. Скутунов е привлечен като военен сътрудник към Военноисторическата комисия към Генералния щаб на Българската армия и участва в изграждането на Музейния комплекс „Шипка“.

        К. Скотунов е автор на редица книги по морско дело и по военна история, сред които са „Записки по морската война“ (1923), „Катехизис за служещите при пристанището“ (1932), „Германо-съветската война 1941 – 1943 г.“ (1952), „България във война с Англия и САЩ през 1941 – 1944 г.“ (1954). През 1962 г. Скутунов пише спомените си от времето на службата си в двореца и издава книгата „Бурни времена. Цар Борис III отблизо“, в която разкрива непознати факти и събития от живота на царя.

        Почива на 11 юли 1965 г. в София.


        12 април - роден капитан І ранг Лазар Драганов – началник на Българския военноморски флот от 1919 до 1922 г.

        Лазар Драганов е роден на 12 април 1874 г. в град Клисура. От 1890 до 1894 г. учи в Кралската академия за търговия и мореплаване в Триест (тогава в Австро-Унгария). На 2 август 1897 г. получава първо офицерско звание мичман II ранг. Като такъв служи на крайцера „Надежда“. През 1901 г., във връзка с посещението във Варна на руския ескадрен миноносец „Ростислав“, командван от Великия княз Александър Михайлович, е награден с българския орден „За заслуги“ и с руския орден „Свети Станислав“ III степен. От 31 октомври 1903 г. мичман Драганов е зачислен като слушател в Минния офицерски клас в Кронщат и през пролетта на 1904 г. е издържал теоретическия изпит по всички изучавани предмети. След това е назначен да плава на корабите на Учебния минен отряд на Балтийския флот. През 1906 г. е старши адютант на флота. Тогава е награден с кавалерския кръст на ордена „За военна заслуга“. Лейтенант (дн. капитан-лейтенант) Лазар Драганов е назначен за първи командир на торпедоносец „Дръзки“. През 1910 – 1911 г. е началник на флотската секция при Щаба на армията към Военното министерство – София, а през 1913 г. е командир на крайцера „Надежда“.

        На 22 октомври 1916 г., след като българските войски превземат Кюстенджа, капитан-лейтенант Драганов поема комендантската служба и пристанището, а през 1917 г. е командир на Беломорския флот.

        След войната, от 24 октомври 1919 до 31 декември 1922 година, е началник на Българския военноморски флот в един от трудните периоди на неговото съществуване. В тези първи години след Ньойския договор (1919), който де юре ликвидира военния флот на България, неговата дейност продължава полулегално под формата на Морска и речна полицейска служба. До пенсионирането си през 1925 г. Лазар Драганов е в управлението на Морската и Дунавската полицейска служба. Завръща се във Варна и поема работата в наследената от съпругата му печатница и книжарница „Войников“. Ползва се с авторитет във флота и в града.

        Лазар Драганов умира на 27 януари 1945 г. във Варна.


        29 април - роден лейтенант Кирил Минков (1888 – 1916) - флотски герой от Балканската и от Първата световна война

        Лейтенант Кирил (Цветков) Кънчов Минков е роден на 29 април 1888 г. в гр. Видин в будното семейство на участник в легията на Раковски. Първоначално учи в родния си град, а през 1900 г. продължава образованието си във Военното училище в София. От 1906 до 1909 г. учи в Морския кадетски корпус в Петербург, Русия и прави продължително учебно плаване. Като член на екипажа на кораб от руската ескадра участва в спасителните операции в помощ на населението на италианския град Месина (остров Сицилия), пострадало от голямо земетресение.

        От 15 август 1907 г. получава първо (морско) офицерско звание мичман ІІ разряд. През периода 1911 – 1912 завършва следдипломен курс в Минния офицерски клас в Кронщат, Русия. Завръща се в България в навечерието на Балканската война. Първата му голяма изява е участието му като доброволец на длъжността помощник-командир на „Дръзки“ в историческата атака на отряда миноносци под командването на капитан ІІ ранг Димитър Добрев срещу турския броненосен крайцер „Хамидие“ на 8 ноември 1912 г. Под командването на мичман І ранг Георги Купов „Дръзки“ поразява „Хамидие“ и записва първата ни морска победа, като безспорен принос за това има и мичман І ранг Кирил Минков, изстрелял лично торпедото. За това свое дело той е удостоен с орден „За храброст“.

        По време на Първата световна война лейтенант Кирил Минков е командир на Минната рота на Черноморския флот. На 15 октомври 1915 г. с мобилизирания портови буксир „Варна“ той поставя минно заграждение пред Варна, а след два дни ръководи поставянето на заграждение от 10 мини в Бургаския залив. Участва и в преустройството на мобилизирания кораб „Борис“ на Българското търговско параходно дружество като минен заградител. На 13 януари 1916 г. под ръководството на лейтенант Минков на п/х „Борис“ са натоварени първите 124 мини и при съдействието и охраната на два водосамолета и на миноносците „Шумни“, „Строги“ и „Смели“ са поставени в осем минни банки южно от Варна. На 25 февруари 1916 г. на това минно заграждение се натъква руският ескадрен миноносец „Лейтенант Пущин“, взривява се и потъва. Оцеляват само 4 офицери и 11 моряци. Това е втората българска морска победа, за която приносът на лейтенант Кирил Минков е безспорен. Минирането на българските брегове е тежка и отговорна задача. На практика до деня на гибелта на Минков (26 септември 1916 г.) всички минни заграждения пред нашите черноморски брегове с изключение на първото, осъществено от лейтенант Васил Дечев от 6 до 8 август 1914 г., са дело на командира на Минната рота.

        На 15 март 1916 г. лейтенант Минков организира първото българско морско противоминно формирование в състав: парния катер „Калиакра“, мобилизирания портови влекач „Бургас“ и няколко гребни лодки. Най-сериозни проблеми за българския флот и съюзниците му създава Руско минно заграждение, поставено в Батовския залив. Прочистването му е възложена на командира на Минната рота лейтенент Кирил Минков. По време на траленето под корпуса на едната от моторните лодки избухва мина. Загиват лейтенант Кирил Минков и още седем български военни моряци, а други четирима са ранени.

        Истинска оценка на подвига и саможертвата на лейтенант (посмъртно произведен в по-горно звание капитан-лейтенант, дн. капитан ІІІ ранг) Кирил Минков е поставената още по време на Първата световна война традиция в българските ВМС да има кораб, който да носи неговото име. Още при пристигането на доставените от Германия миночистачни катери, първият от тях получава името „Капитан-лейтенант Минков“. Няколко години по-късно той получава друго име, защото при покупката на четири малки преследвача на подводници (ведети) от Франция през 1921 г. първият от тях е именуван „Капитан-лейтенант Минков“. По време на Втората световна война семафорно-наблюдателният пост в Балчик носи името „Капитан-лейтенант Минков“. Неговото име е дадено и на един от базовите миночистачи в дивизиона, създаден през 1970 г. във Военноморска база Варна.

        На името на лейтенант Кирил Минков е кръстена улица в гр. Варна, намираща се недалеч от Икономическия университет.

    • Май
      • 1 май 1898 г. – роден Иван Томов, капитан от Българското търговско параходно дружество

        Иван Томов е роден е на 1 май 1898 г. в гр. Антоново, Видинско. През 1914 г. се записва в Морското училище във Варна. След трети курс, като ученик-техник, през 1917 г. е изпратен във Фленсбург, Германия, за да следва за корабен офицер, но поради военните действия е отзован обратно в България, преди да приключи обучението си. През 1920 г. е произведен в чин мичман II ранг. Година по-късно семейството опитва да се установи във Виена, където се ражда дъщеря им Елена. Скоро след това се връщат обратно в България. Иван Томов работи на варненското пристанище, а от 1931 г. е старши помощник-капитан в Българското търговско параходно дружество. Първото му назначение е на кораба „Княгиня Евдокия“, след това на корабите „Бургас“ и „България“.

        След присъединяване на България към Тристранния пакт, от април 1941 г. всички български търговски кораби над 500 бруто регистър тона са военизирани и поставени в разпореждане на германската военна марина. На 30 май 1941 г. корабът „Княгиня Мария Луиза“, натоварен с боеприпаси и варели с бензин, пристига в Пирея под силна немска охрана. След като започва разтоварването, към 6.30 ч., дежурният моряк вижда, че гъст черен дим излиза от трюма. Взривът би унищожил не само кораба и пристанището, но и града. Виждайки очертаващата се трагедия, капитан Иван Томов взема най-правилното решение – с малка част от екипажа да изведе кораба навътре в морето. При последвалия взрив загиват капитан Иван Томов и още шест души от екипажа, но градът и хиляди хора са спасени.

        За своя героизъм капитан Иван Томов, наречен „спасителят на Пирея“, не получава ордени и медали. В годините на комунистическото управление за саможертвата на български моряци от парахода „Княгиня Мария Луиза“ не се говори и подвигът им остава неоценен. Днес малка улица във Варна носи името на капитан Иван Томов.


        1 май 1917 г. – начало на Българската морска авиация

        Подготовката на кадри за българската морска авиация започва през ноември 1915 г. по време на устройването на германската водосамолетна станция край Варна. През май 1916 г. в Германия е изпратена на обучение първата българска морска авиационна команда. През октомври обучените авиатори се завръщат във Варна и започват служба в германската водосамолетна станция. През декември е обособена отделна българска водосамолетна станция с два хидроплана, чиято дейност се ръководи от командването на германската станция. През април българската водосамолетна авиация в състав от четири самолета започва самостоятелна дейност. На 1 май 1917 г. лейтенант Иван Михайлов (морски офицер, завършил пълния курс за обучение на летци в Германия с присвоено звание военен пилот-авиатор) е назначен за началник на Българската водохвърчилна станция. С това става възможно фактическото й обособяване като самостоятелна бойна единица и тази дата се приема за начало на българската водосамолетна авиация. През април 1918 г. България откупува германската водосамолетна станция и поема изцяло нейното управление. Към края на войната българската морска авиация има централна станция в Пейнерджик (днес Чайка), междинна станция във Варна и опорен пункт в Созопол. Летателният парк наброява 10 хидроплана: 6 двулодъчни самолета „Фридрихсхафен“ (построени 1916 – 1917 г.), 2 двулодъчни самолета „Фридрихсхафен“ от подобрен модел (построени 1917 г.) и два двулодъчни самолета „Румплер“ (построени 1917 г.). Личният състав се състои от 6 офицери, 10 кандидат-офицери и 120 подофицери и матроси. По време на войната екипажите изпълняват различни мисии: извършват разузнавателни полети навътре в морето и по крайбрежието от Констанца до Истанбул; участват във въздушни нападения над делтата на река Дунав; атакуват неприятелски кораби; влизат в бойно съприкосновение с водосамолети на противника.

        След подписването на Ньойския мирен договор през 1919 г. полетите са прекратени, а на 15 септември 1920 г. водосамолетите са предадени на представители на Антантата и унищожени на аеродрума Божурище край София.


        5 май 1941 – създаване на Български беломорски флот с щаб в гр. Кавала

        След разгрома на Гърция през пролетта на 1941 г. Германия и България се споразумяват за навлизане на български войски в Беломорието. До 28 май 1941 г. българските части трябва да го заемат и организират неговата отбрана. На България е предоставен районът между реките Струма и Марица с островите Тасос и Самотраки. Общата площ е 13 000 кв. км с население от 649 419 души и брегова ивица от 440 км с 5 пристанища – Кавала, Дедеагач, Порто Лагос, Лименария и Камариоти. За охраната на крайбрежието е необходима значителна морска част. В края на април започва придвижването на отряд от Дунавската флотилия под командването на капитан II ранг Петър Неделчев към бреговете на Егейско море. От него се формира Беломорският отряд. Така България за втори път има Беломорски флот (първият е в годините на Първата световна война).

        На 5 май 1941 г. немските знамена са свалени и са издигнати българските, с което България поема управлението на Беломорска Тракия.

        На 12 май капитан II ранг Петър Неделчев е освободен от командването на Беломорския отряд и на негово място е назначен капитан II ранг Димитър Дудев. Първоначалният състав на Беломорската част е: щаб в Кавала с домакинство и свързочен взвод; крайбрежен граничен подучастък в Дедеагач; крайбрежен граничен подучастък в Кавала. По-късно към него се придава бреговата артилерия, формира се минна рота, създава се морска пехотна дружина. Задачите на Беломорския отряд са наблюдателна служба, охрана на морската граница, контрол над пристанищата и корабоплаването. Към края на юни 1941 г. той разполага с 4 моторни ветрохода, 4 моторни и 4 гребни лодки. До лятото на 1944 г. в корабостроителницата в Кавала са построени 4 стражеви кораба, влезли в състава на Беломорския флот под имената „Марица“, „Струма“, „Места“ и „Вардар“. Важно значение за отбраната на крайбрежието и островите има и бреговата артилерия.

        След излизането на България от войната срещу Германия българските части са принудени да напуснат района. Плавателните средства са изоставени, като е прибрано въоръжението и най-ценното им оборудване. В края на 1944 година от разформирования Беломорски флот е сформирана Военноморска база Бургас.


        8 май 1894 г. – роден Христо Каварналиев, български художник-маринист

        Христо Каварналиев е роден на 8 май 1894 г. в град Варна. Животът на семейството му е свързан с бреговете на Варна, Каварна, Калиакра. Пръв негов учител по рисуване в Първа мъжка гимназия във Варна е известният маринист Иван Радинов. От 1910 до 1915 г. Христо Каварналиев учи живопис в Държавното художествено индустриално училище в София. Негови преподаватели са проф. Иван Мърквичка, Антон Митов, Ярослав Вешин. Първата си самостоятелна изложба с морски пейзажи той открива още като студент през 1915 година. По време на Първата световна война е художник – военен кореспондент при флота. С препоръките на цар Фердинанд, който купува картини на Каварналиев от изложбата му в двореца, художникът участва в представителна изложба на българското изкуство в Берлин. Специализира 2 години в художествената школа на Франц фон Щук в Берлин. Пътува в Русия, Италия, Франция,Турция. През 1926 г. художникът представя голяма самостоятелна графична изложба в Третяковската галерия в Москва. Произведенията му се отличават с експресионистичен стил. Те предизвикват голям интерес и са изцяло откупени за колекцията на Третяковската галерия. През 1935 г. участва в изложбата „100 години Българско изкуство 1820 – 1920“ с два пейзажа от Хамбург.

        Христо Каварналиев рисува пейзажи, битови композиции. Работи с маслени бои, темпера, гваш, акварел. Свързан с морето от ранно детство, той го познава, обича го и го рисува в различните му състояния. Голяма част от творчеството му заемат морските пейзажи и сюжети от живота на рибарите. Художникът е всепризнат майстор рисувач на открити морета. Още приживе го наричат „певец на морската стихия“.

        Христо Каварналиев е член основател на Дружеството на независимите художници от 1920 година. Участва в общи художествени изложби в София и във Варна. Урежда 45 самостоятелни изложби в България и няколко в Берлин, Париж, Москва. Негови творби са притежание на НХГ, СГХГ, Варна, Шумен, Казанлък, Добрич, Балчик, Каварна, частни колекции у нас и по света.

        Умира на 18 май 1951 г. във Варна.


        9 май 1945 г. – край на Втората световна война в Европа

        Късно вечерта на 8 май 1945 г. (поради разликата в часовите зони в Москва вече е 9 май) в специално подготвена зала на Военно-инженерното училище в Карлхорст (предградие на Берлин) представители на Германското върховно командване в лицето на фелдмаршал Вилхелм Кайтел, адмирал X. Фридебург (за военния флот), ген.-полк. Х. Щумпф (за Луфтвафе) в присъствието на представителите на главната квартира на Върховното главно командване на СССР маршал Г. Жуков и на Върховното главно командване на англо-американските и френските войски (маршал А. Тедър, генерал К. Спатс, генерал Ж. Тасини) подписват Акта за капитулация на германските войски, с което се слага край на Втората световна война в Европа.

        Във Втората световна война участват 61 държави, като пряко е засегнато около 70% от населението на Земята. Военните действия обхващат териториите на 40 държави от Европа, Азия и Африка и на три океана – Атлантическия, Тихия и Северния ледовит океан. По време на войната, продължила 2193 дни (от 01.09.1939 до 02.09.1945 г.), загиват около 60 милиона души. Общо мобилизирани са 110 милиона души. Ранените са 90 милиона, като от тях 35 милиона остават инвалиди.

        В продължение на 4 години България е участник във Втората световна война, като в някои периоди тя е във война с почти всички велики държави. Българските ВМС участват във войната на страната на Германия (1 март 1941 – 7 септември 1944 г.), а от 8 септември 1944 до 9 май 1945 г. воюват срещу бившия си съюзник.

        В периода 1 март 1941 – 7 септември 1944 г. Морските войски извършват бойни действия в интерес на Германия в три основни направления: поставяне на отбранителни минни заграждения по нашето черноморско и беломорско крайбрежиe; борба с минната опасност на р. Дунав, Черно и Бяло море; ескорт на германски превози по море между Босфора и пристанище Кюстенджа. От 1941 до 1944 г. по черноморското крайбрежие са поставени 1888 мини срещу надводни кораби и подводници, 998 противотрални мини и 399 котвени мини.

        През вторият период от 8 септември 1944 до 9 май 1945 г. Черноморският флот изпълнява важни бойни задачи: водене на борба срещу минната опасност, търсене и изваждане на самопотопените по българското черноморско крайбрежие германски кораби и строителство на нови катерни миночистачи. Миночистенето е главна задача през този период. То започва през септември 1944 и завършва едва през октомври 1948 година. Протралена е площ от 510 кв. мили и са обезвредени 1277 морски мини. На р. Дунав са взривени при самостоятелно тралене 29 електромагнитни и хидроакустични мини, а съвместно с други кораби от съветската трална бригада – 65 мини. През 1944 – 1945 г. българските катерни миночистачи вдигат от дъното 33 самопотопени германски кораба в района на българското крайбрежие, които се ремонтират в Корабостроителница „Флотски арсенал“. За нуждите на миночистенето там са построени четири рейдови миночистача. За отлично изпълнени бойни задачи по р. Дунав (в района на км 1942) на миночистача „Христо Ботев“ и неговия екипаж е оказана високата чест да участва в парада на победата във Виена.

        Окончателен край на Втората световна война е сложен на 2 септември 1945 г., когато на борда на линейния кораб „Мисури“ в Токийския залив е подписана капитулацията на Япония.


        12 май 1985 г. – завършва околосветското плаване на Н. Джамбазов с яхта „Тангра“ (1983 – 1985)

        На 1 септември 1983 г. мореплавателят Николай Джамбазов тръгва от Созопол и извършва първата българска самотна обиколка на света през нос Хорн със собственоръчно изработена яхта. Това невероятно постижение завършва на 12 май 1985 г. в пристанище Лас Палмас на Канарските острови. На 26 юли 1985 г. яхта „Тангра“ пристига в Бургас, където Н. Джамбазов е посрещнат като национален герой. Околосветската обиколка му отнема почти две години (1983 – 1985), като изминава разстояние равно на 1,5 пъти дължината на екватора – около 60 000 км.

        Яхта „Тангра“ е с дължина 11 м. Прототип на „Тангра“ е известната в началото на 70-те години на XX в. деветметрова яхта „Скампи“. В строителството й са вложени повече от 17 кубика дървен материал, специален водоустойчив шперплат, както и над 3200 болта с различна дължина. Николай Джамбазов плава сам, като членове на екипажа само за кратко стават двама души – до Алжир и Лас Палмас. Плаването се финансира със собствени средства – около 700 USD. Символична подкрепа оказва Студия „Време“ на БНТ (неплатена командировка) и отпуск от БМФ за две години. Радиовръзката се осъществява чрез задължителната УКВ и любителска 120-ватова японска късовълнова станция. Получава радиолюбителска подкрепа от България и от света. Навигационното оборудване е класическо, без електронни средства.

        Първи преход: Созопол – Лас Палмас от 1 септември 1983 до 27 октомври 1983 г.;

        Втори преход: Лас Палмас – Сидни от 31 октомври 1983 до 1 март 1984 г. (начало на околосветското плаване);

        Трети преход: Сидни – Нос Хорн – Лас Палмас от 01.01.1985 до 12.05.1985 г. (край на околосветското плаване);

        Четвърти преход: Лас Палмас – Созопол от 12 май 1985 до 25 юли 1985 г.

        След околосветското пътешествие Н. Джамбазов става „Герой на социалистическия труд“. Той е и първият носител на преходната награда Златен Глобус „Кор Кароли“, за участието му в трансатлантическата регата OSTAR 80 (Observer Singlehanded Trans-Atlantic Race) с яхта „Тангра“ от Плимут до Нюпорт и от Ню Йорк до Бермудските острови. През 1985 г. за най-добро плаване е призната околосветската обиколка на Николай Джамбазов.

        Като спомен от околосветското плаване Николай Джамбазов пази секстанта, корабните дневници, карта, пергел, бинокъл, часовника, който е отмервал времето на борда през 253-те дни на плаване, както и разкъсания от ветровете български флаг. От него са останали зеленият и белият цвят.

        Н. Джамбазов е автор на книгите „Тангра в океана“ и „Черната овца“.


        16 – 19 май 1923 г. – учредителен конгрес на морската обществена организация Български народен морски сговор (БНМС)

        Основатели на най-значимата морска обществена организация у нас Български народен морски сговор (БНМС) са флотските офицери Георги Славянов, Сава Иванов, Петър Стоянов, Никола Тодоров, Васил Игнатов, Борис Стателов, Иван Михайлов, Георги Купов, Сава Стефанов, Иван Вариклечков, Неделчо Недев, Петър Кашлакев, Борис Станев, Стефан Цанев и други.

        На първото учредително събрание, състояло се във Варна на 1 юли 1920 г., се изработва Временен устав, избран е и Временен централен комитет с мандат до свикване на учредителен конгрес на организацията, който се провежда в определения тригодишен краен срок, от 16 до 19 май 1923 г. във Варна. Присъстват 31 делегати, представители на всички основни до този момент клонове.

        В своето слово при откриването на събора председателят на Временния централен комитет капитан ІІ ранг Иван Михайлов казва, че „... заченките на БНМС се крият в 1913 г., когато след първия неуспех на нашето племе всички подирихме пътища и изходи за възстановяване на един завещан от предишното ни поколение идеал“.

        В новоприетия си Устав БНМС се самоопределя като: „…културно-просветно народно дружество … вън от всички партии, течения и прояви в страната...“ със следните цели:

        „А. Да работи за пробуждане любов към морето и за поддържане на разумно национално морско чувство.

        Б. Да въздейства за развитие и усилване родното ни мореплаване.

        В. Да подпомага за присвояване и засилване целесъобразна морска политика, обществена и държавна морска и речна просвета.

        Г. Да ратува за подемане морските и речни помисли, като за това насърчава и подпомага правилното разселване и заселване на морските и речни крайбрежия…“

        Учредителният конгрес уточнява и окончателната структура на организацията. Местните клонове се ръководят в дейността си от Управително тяло, избирано на годишно събрание. Общият събор избира Главно управително тяло (ГУТ) със седалище във Варна и с широки пълномощия.

        За девиз на БНМС е определен лозунгът „КЪМ МОРЕТО И ДУНАВА – ЗА НАПРЕДЪК!“, а за празник – денят 19 август, по тогавашния църковноправославен календар – „Св. Преображение Господне“.

        Официален орган на организацията е списание „Морски сговор“. Негов главен редактор е Сава Н. Иванов. Списанието е одобрено и препоръчано от Министерството на народното просвещение с Окръжно № 447 от 9.01.1924 г. и от Министерството на войната с Наредба № 22 от 1923 г.

        Наследник на БНМС става организацията Народен морски съюз (НМС). През юни 1945 г. бившият БНМС е разформирован, като книжата и имуществата му се предават на НМС. Организацията просъществува две години.

        През август 1991 г. е проведен ХХ, възстановителен конгрес на Български морски съюз (БМС). Съдебната регистрация е извършена през 1993 г. Издадени са няколко бюлетина „Морска България“. Проведени са конференции, предимно с културно-просветен характер.


        18 май 1861 г. – роден капитан I ранг Матей Стойков, български офицер и картограф

        Матей Стойков е роден на 18 май 1861 г. в гр. Сопот. Завършва 4-класното училище в родния си град и продължава образованието си в Априловската гимназия в Габрово.

        През 1883 г. завършва Роберт колеж в Цариград и получава званието бакалавър. През годините 1883 – 1885 е директор на Одринското трикласно мъжко училище. Заради революционна дейност е принуден да напусне и преминава в България. Постъпва във Военното училище, което завършва през 1888 година. Участва в Сръбско-българската война, за което е награден със сребърен възпоменателен медал.

        През 1888 г. е назначен на служба в Дунавската флотилия. През 1889 г. е изпратен да учи във Военноморската академия в гр. Ливорно, Италия. След завръщането си в България служи като командир на кораба „Крум“. Командирован е в Цариград, където специализира морска картография в английски военно-учебен център за подготовка на командни кадри на османската армия. След завършването на курса по картография е изпратен да картографира българския черноморски бряг. Матей Стойков е автор на първата хидрографска карта на Варненското езеро (1897).

        Назначен е за началник на Дунавската флотилия и е произведен в чин капитан III ранг. През 1904 г. създава първата българска навигационна карта на Дунав от р. Тимок до гр. Силистра. По негова инициатива е залесена пясъчната коса срещу устието на р. Русенски Лом. Така постепенно се оформя остров, наречен на негово име, използван за зимовище на корабите от Дунавската флотилия.

        На 10 март 1908 г. е повишен в капитан I ранг, уволнява се от служба, сдава командването на Дунавската флотилия и преминава в запаса.

        За работа си като картограф е удостоен с орден „За заслуга“, а за спасяването на чуждестранни кораби по р. Дунава е награждаван с високи руски, румънски и австро-унгарски ордени. На негово име е кръстен хидрографски кораб. Днес за него напомнят улица в Русе и остров (вече полуостров) „Матей“ в западната част на Русе.

        Матей Стойков умира на 29 януари 1928 г. в родния си град Сопот.


        18 май 1903 г. – откриване на Бургаското пристанище

        В края на XIX век град Бургас започва бързо да се развива и да увеличава населението си. Нарастват вносът и износът на стоки през пристанището му. На сесията от 19 – 20 декември 1894 г. Народното събрание взима решение за строеж на ново модерно Бургаско пристанище по проект на инж. Адолф Герар. Строителството започва на 1 април 1895 г. от фирмата „Касс и Ликенс“. През 1898 г. правителството прехвърля довършването на строителството на френската фирма „Де Батиньол“. Инвеститорският контрол се извършва от експертна комисия, ръководена от инж. Стефан Бояджиев, като в нея участва и проектантът Адолф Герар.

        Бургаското пристанище е открито на 18 май 1903 г. (именния ден на княз Фердинанд I) в тържествена обстановка. На церемонията присъстват княз Фердинанд I, министър-председателят Рачо Стоянов, министърът на обществените сгради, пътищата и съобщенията Димитър Попов, ръководството на Народното събрание, представители на местната власт.

        От борда на учебния крайцер „Надежда“ княз Фердинанд обявява пристанището за открито и са произведени оръдейни салюти. Сливенският митрополит Гервасий отслужва тържествен молебен.

        Разходите за строителството на пристанището възлизат на около 7 милиона златни лева. Приморският му вълнолом е с дължина 1138 м. Пристанището разполага с два кея: крайбрежен с дължина 305 м и с възможност за акостиране на три парахода, и приморски с дължина 236 м и възможност за заставане на два парахода. Могат да се обработват общо над 300 000 т различни товари.

        Изграждането на модерното Бургаско пристанище подпомага ориентирането на продукцията на българското стопанство към Западна Европа.


        18 май 1906 г. – откриване на пристанище Варна

        Още в края на 1888 г. Народното събрание приема закон за построяване на Варненското и Бургаското пристанище, публикуван в Държавен вестник през януари 1889 година. Това се потвърждава и от Решението на VІІІ обикновено народно събрание „за построяването на Варненското пристанище“, утвърдено с указ на княз Фердинанд I № 8 от 20 декември 1894 година.

        Изграждането на пристанището започва на 1 март 1895 г. Поради различни неудачи и спекулации от няколко фирми вместо за предвидените шест години то е завършено за двойно по-дълъг срок. Пристанището е изградено по проект на Адолф Герар, а строежът му е поверен на „Безименното акционерно дружество за направата на Варненското пристанище“. Технически директор на строежа e видният варненски инженер Златан Бръчков (1869 – 1957).

        Новото пристанище на Варна е открито тържествено на 18 май 1906 г. в присъствието на княз Фердинанд, министрите и представители на чуждите легации. В церемонията са включени 23 военни и граждански кораба, от които 20 чуждестранни.

        На събитието са поканени 300 официални гости и целият дипломатически корпус у нас и е приветствано с 21 топовни салюта, дадени от военните кораби и от разположената на кея брегова батарея. Молебенът е отслужен от Варненския и Великопреславски митрополит Симеон.

        Дължината на вълнолома е 1220 м. Пристанището разполага с три кея – крайбрежен – с дължина 380 м, приморски – 320 м, и малък кей за приставане на малки лодки и гемии, обслужващи крайбрежния трафик. Двата големи кея разполагат с общо седем корабни места. Във Варненското пристанище могат да се обработват годишно над 400 000 тона различни товари. Това го нарежда на първо място сред морските и речните ни пристанища по капацитет. Разходите за строителството възлизат на над 7,5 милиона златни лева.

        С изграждането му българският внос и износ получават още една врата към света.


        20 май 1923 г. – освещаване на първата публична експозиция на Морския музей (днес – Военноморски музей)

        Началото на Военноморския музей в град Варна (ВММ) е поставено през 1883 година и е документирано в рапорта на капитан-лейтенант Зинови Рожественски – командир на Дунавската флотилия и Морската част, до военния министър от 12 октомври 1883 година. Така сформираната музейна сбирка е на подчинение на командването на Дунавската флотилия, а за неин уредник е определен инженер-механикът лейтенант Павел Кузмински. Първите експонати са предимно образци на въоръжение и технически пособия. От това време има съхранено лично оръжие и лични вещи.

        В края на Първата световна война във Варна има реални предпоставки за откриването на публична експозиция на Морския музей: набрани са експонати, намерени са реализатори и поддръжници на инициативата, осигурено е помещение. Отварянето на музея е предшествано от решение на Управителния съвет на Българския народен морски сговор (БНМС) от август 1921 г. музейната сбирка да бъде преместена от Русе във Варна. За сбирката са предоставени две стаи в тогавашната Девическа гимназия. Инициаторите са офицерите Георги Славянов, Иван Михайлов, Сава Иванов. Сред първите уредници са имената на Протаси Пампулов, Стефан Цанев, Джеферов. Привлечен е видният археолог Карел Шкорпил. Чертежите, плановете, диаграмите се дължат на руския полковник Александър Полубояринов, археолог по образование.

        Официалното откриване на Морския музей става на 20 май 1923 година. Освещаването се извършва от Варненския и Великопреславски митрополит Симеон. Царят е представляван от флотския си адютант капитан-лейтенант Коста Скутунов. На откриването присъстват делегации от Софийския университет, Географското дружество, Икономическото дружество, Природоизпитателното, Инженерно-архитектурното дружество, Ловджийското дружество, Туристическото дружество и други. Основните раздели в музея са: общоисторически, корабоплаване, морско дело, водолазно дело, морска авиация, риболов, морелечение. Музеят се издържа от създадения от БНМС фонд „Музей“, от дарения и благодарение на подкрепата на военния флот. Повече от 20 години уредник е Олга Полубояринова.

        През 1955 г. музеят преминава под ръководството на Министерството на народната отбрана под названието Военноморски музей (ВММ) и като филиал на Централния музей на народната армия (днес Националния военноисторически музей). От 1956 г. е в днешната сграда на бул. „Приморски“ № 2. През 1957 г. към основната експозиция се присъединява и кораб-музей „Дръзки“.

        В периода 1993 – 2003 г. с помощта на Сдружение Национален морски музей ВММ поддържа отделна експозиция, посветена на Морското стопанство на България.

        От създаването си досега музеят отговаря на заложения още от неговото основаване принцип за обхващане, изследване и опазване на свидетелствата от морското минало на България в неговата цялост – военноморска история, корабоплаване, морско стопанство, постижения в морско-научните изследвания, спортове, подводна археология.

        Днес музеят съхранява колекции от морско оръжие – мини, брегова и корабна артилерия; от униформи и отличия, от корабни модели, голям брой фотографии и др.

        С Военноморския музей са свързани първите подводни археологически проучвания в България. Първата такава експедиция е организирана през 1959 г. при нос Калиакра. През следващите десетилетия са проведени поредица от изследвания – край нос Калиакра, Маслен нос, при Шабла, във Варненския залив и на други места.

        Музеят е носител на орден „Кирил и Методий“ І степен, с който е награден през 1973 г. по случай 50-годишнината от откриването на експозицията му. В неговия основен фонд са регистрирани десетки хиляди движими културни ценности. Закритата експозиция е разположена в залите на първия и на втория етаж, на площ от 420 кв.м., а парковата експозиция е на площ от около 3 дка.

        След ремонт на сградата през 2012 г. постоянната експозиция е изцяло обновена, преструктурирана и актуализирана.


        25 май 1916 г. – начало на българското подводно плаване

        В навечерието на Първата световна война, през 1914 г., щабът на флота приема проект за морска отбрана, който предвижда наред с другата техника и доставка на подводници. Проектът се реализира, макар и в по-малки мащаби, през 1916 г. Началото на подводното плаване в България е поставено с приемането от нашия флот на базираната във Варна германска подводница УБ-I-8.

        Церемонията по вдигането на българския военноморски флаг става на 25 май 1916 г. в пристанището на двореца Евксиноград. За командир на подводницата е назначен лейтенант Никола Тодоров. Така по време на Първата световна война България става една от малкото страни в света, притежаваща свой подводен флот.

        Договорена е доставката и на втора подводница, която не се реализира, тъй като предвидената за българския флот УБ-I-7 през октомври 1916 г. не се завръща от боен поход.

        Първата подводница в състава на българските ВМС е произведена в Германия, от серията UB-I. Тя принадлежи към типа малки крайбрежни подводни лодки, според означенията в германския военноморски флот. В българския флот е зачислена под названието UB-18, като в документите e определяна и като Подводник № 18.

        Тактико-техническите данни на UB-18 са: дължина 28.1 м; широчина 3.15 м; газене 3.03 м. Водоизместване: подводно 142 т., надводно 128 т. Скорост: над вода до 6 възла, под вода - 5.3 възла. Район на плаване – 1650 морски мили при ниска скорост. Разполага сдва носови торпедни апарата – 450 мм, едно 47 мм оръдие и една 8 мм картечница. Щатният екипаж е 17 души. По време на кратката й служба в българския флот максималната дълбочина, на която се потапя, е 52 м.

        По време на Първата световна война UB - 18 извършва походи до Кюстенджа (Констанца) на север и до н. Инеада на юг. През октомври 1916 г. извършва торпедна атака срещу руски контраминоносец тип „Лейтенант Баранов“, обстрелващ български брегови позиции.


        28 май 1939 г. – тържествено откриване на първия железен мост с подвижна конструкция, свързващ Варна с днешния квартал „Аспарухово“.

        На 28 май 1939 г., след двугодишен строеж, тържествено е открит първият железен мост с подвижна конструкция, свързващ Варна с днешния квартал „Аспарухово“. При откриването слово произнася главният директор на Българските държавни железници инженер Б. Колчев, а освещаването извършва Варненския и Великопреславски митрополит Йосиф. Гости на събитието са министри и политически дейци.

        Изграждането на моста се предприема тъй като временното понтонно съоръжение над канала „море – езеро“ вече не е в състояние да поеме нарасналия трафик между двата бряга. Започнат още през май 1937 г., железният мост е проектиран за канал с ширина от 100 м и среден отвор от 30 м. Подвижната част, т.нар. клапа, се повдига само за две минути и половина, когато се налага преминаването на кораб с по-голяма височина. През ноември 1938 г. мостовото съоръжение е завършено, по него е прокарана и жп линия, водеща до тогавашните петролни резервоари.

        Наречен „Аспарухов“, новият мост изпълнява функциите си до 28 януари 1975 г., когато преминаващият през канала съветския кораб „Павел Постишев“ се блъса в него и го поврежда. Мостът съществува и днес, но вече без повдигащата се средна секция и все още осъществява връзката по суша между град Варна и островната зона.


        30 май 1941 г. – гибелта на параход „Княгиня Мария Луиза“ и спасяването на град Пирея

        През Втората световна война корабите на Българското търговско параходно дружество са предоставени на германската военнотранспортна служба. На 28 май 1941 г. параход „Княгиня Мария Луиза“, натоварен с авиобомби и гориво, пристига в пристанището на Пирея (Гърция).

        Към 6:30 ч. на 30 май, след като започва разтоварването на товара от кораба от местните докери, дежурният моряк Васил Илиев установява, че гъст черен дим излиза от трюма – на кораба има пожар! В борбата с огъня се включват всички гръцки пожарникари от Атина и Пирея, но не успяват да овладеят огнената стихия. Възниква непосредствена опасност пожарът да се прехвърли и на съседните кораби в порта на Пирея, а посредством тях да бъдат засегнати и пристанищните складове, пълни с взривоопасни материали. Възниква реална заплаха да се повтори трагедията от взрива в Халифакс през 1917 г., когато при подобни обстоятелства загиват хиляди мирни жители, а градът е сринат.

        В този решителен момент капитанът на кораба Иван Томов взема единственото правилно решение. Той разпорежда повечето моряци да напуснат кораба. С част от личния състав капитан Иван Томов остава на борда, за да изведе параход „Княгиня Мария Луиза“ в открито море. Два гръцки влекача поемат подадените въжета и горящият кораб се отделя от кея. Капитанът и останалите на борда жертват живота си, но спасяват Пирея от разрушение, а нейните жители – от смърт.

        Избухналият на кораба пожар по всяка вероятност е умишлено предизвикан и е резултат от диверсия. Българският кораб “Княгиня Мария Луиза“ е първата жертва на търговския ни флот във Втората световна война. След апокалиптичния взрив единствен от борда на кораба остава жив вторият помощник капитан Веселин Георгиев – Фоса, и останалите на брега 32 членове на екипажа.

        В този ден загиват:

        Капитан ИВАН КОСТОВ ТОМОВ – капитан

        Капитан ГЕОРГИ ХИКОЛОВ БАБЕВ – първи помощник-капитан

        ПЕТЪР ХРИСТОВ ЧАРЪКЧИЕВ – втори механик

        ГЕОРГИ КРЪСТЕВ ГЕОРГИЕВ – машинист ІІ ст.

        СТОИМЕН СТОЯНОВ ЗАХАРИЕВ – радиотелеграфист

        ГЕОРГИ ИВАНОВ ВИНАРОВ – машинист ІІ ст.

        ТОДОР ИВАНОВ СТОИЛОВ – помощник-готвач.

    • Юни
      • 2 юни 1951 г. – създаване на дивизион спомагателни кораби (в.ф. 28580) – Варна

        На основание заповед № УК-280/30.05.1951 г. на министъра на народната отбрана и със заповед № 111/02.06.1951 г. на командира на Бригадата за охрана на водния район – Варна, е сформиран дивизион за охрана на рейда, чийто правоприемник е днешният дивизион спомагателни кораби. В структурата му влизат: рейдов пост, отряд спомагателни кораби и боно-мрежови прегради. За негов командир е назначен капитан II ранг Асен Иванов Стоянов.

        През следващите години структурата на дивизиона многократно е реорганизирана. През 1955 г. в състава на дивизиона влиза Аварийно-спасителен отряд, в който са включени: 1) аварийно-спасителна служба; 2) учебният кораб „Н. Й. Вапцаров“, който е изключен от корабния състав на Морското училище; 3) кораби с тактически № 178, 179, 180, 181, които са изключени от състава на отряда кораби със спомагателно назначение. За началник на Аварийно-спасителния отряд е назначен капитан-лейтенант Георги Антонов Боцановски.

        От 15 октомври 1965 г. към 18 дивизион е разкрита Школа за леководолази. Първият й началник е капитан III ранг Иван Минков.

        Корабният състав на дивизиона включва минни заградители, самоходни наливни баржи, моторни катери, кораб-станция за размагнитване, буксир, торпедна баржа, военен транспорт, танкер-бункеровчик, водолазен, противопожарен, спасителен, хидрографен кораб и т.н. Поддържането на тази многообразна материална част изисква изключителна подготовка и професионализъм.

        Дивизионът решава най-разнообразен кръг от задачи над и под водата, в близки и далечни акватории, по всяко време на денонощието. Военното формирование осигурява бойната подготовка на корабите на море, полетите на авиацията над море, както и водолазни екипи за съдействие и спасяване на бедстващи екипажи на военни и търговски кораби. Корабите от дивизиона участват в организирането и провеждането на ракетно-артилерийски стрелби, помагат за възстановяването и провеждането на нормалния плавателен режим в зоните на плаване, осигуряват гребно-ветроходни регати и състезания.

        Освен във военни те участват в граждански спасителни операции и при ликвидиране на аварии. Сред най-значимите са гасенето на пожара на танкер „Ерма“; нарязването и изваждането на потъналия на Варненския залив танкер „Суперга“, който затруднява корабоплаването в акваторията.


        2 юни 1963 г. – създаване на дивизион патрулни кораби от състава на Военноморска база Бургас

        На 2 юни 1963 г. е вдигнат флагът на първия от новодоставените шест кораба проект 201-М за новосформирания дивизион малки противолодъчни кораби от състава на Военноморска база Бургас. Те са базирани в Созопол, а датата е определена за празник на дивизиона. Първият командир на дивизиона е капитан III ранг Петър Желев.

        През 60-те години на XX век кораби от дивизиона участват в съвместни учения с кораби на съветския Черноморски флот и на другите страни от Варшавския договор. През 1972 г. дивизионът е предислоциран в пункта за базиране Атия. През 80-те години на XX век започва поетапна подмяна на плавателните съдове с шест противолодъчни кораба проект 204: № 41 – „Летящи“, № 42 – „Бдителни“, № 43 – „Напористи“, № 44 – „Храбри“, № 45 – „Строги“, № 46 – „Безстрашни“. През 1989 г. дивизионът е преименуван на 4-ти отделен дивизион противолодъчни кораби.

        В летописа на дивизиона освен участия в много учения са вписани и прояви на героизъм в мирно време. Сред тях е подвигът на старшина II степен Стефан Михалев Димитров – командир на отделение рулеви на малък противолодъчен кораб № 46, който на 7 декември 1973 г. с цената на живота си овладява пожар, избухнал в кубрика на кораба.

        Наследник на военноморските традиции на 4-ти дивизион малки противолодъчни кораби днес е 4-ти дивизион патрулни кораби. До януари 2005 г. от състава на ВМС на Република България са изведени остарелите противолодъчни кораби проект 204. На 20 октомври 2005 г. тържествено е вдигнат Българският военноморски флаг на фрегата 41, проект Е-71 клас Willingen, а на 6 ноември 2005 г. й е присвоено името „Дръзки“. В състав на дивизиона влизат още фрегатите № 42 – „Верни“, № 43 – „Горди“ и ракетен катер пр.1241-2 „Мълния“. Те успешно доказват своята подготовка и бойно майсторство с участието си в провежданите национални и международни учения в Черно и Средиземно море. Фрегатата „Дръзки“ участва в първата по рода си военноморска мисия с мандат на ООН UNIFIL MAROPS, в мисията на НАТО „Обединен защитник“ край бреговете на Либия и операцията на НАТО „Актив Индевър“ в Средиземно море.


        4 юни 1930 г. – роден капитан Георги Георгиев, първият българин, извършил самотно околосветско плаване с яхтата „Кор Кароли“

        Капитан Георги Иванов Георгиев е роден на 4 юни 1930 г. в Кърджали в семейство на военнослужещ. През 1937 – 1938 г. учи в училище „Антим I“ в Златоград, след което заминава за Варна и завършва Първа мъжка гимназия. През 1947 г. е приет за член на Народния съюз за спорт и техника. В периода 1950 – 1954 г. работи в МТС и ТКЗС в с. Стожер. От 2 април 1954 до 6 януари 1956 г. отбива военната си служба в поделение 1649 на Трудови войски – мини Бобов дол. След казармата работи като старши техник към Министерството на културата и основава първия софийски яхтклуб „Академик“ край Горни Пасарел. През 1958 г. е назначен за командир на отряд яхти при Окръжния морски клуб на ДОСО. Става републикански шампион по ветроходство за 1959 и 1960 г. В края на 1960 г. работи като такелажист в Държавно индустриално предприятие „Котва“, а година по-късно като автомобилен монтьор към Съюза за обществен автомобилен транспорт. През 1962 г. преминава подготовка като рулеви със звание старшина II степен в поделение 20240 – Варна. От 1 юни 1962 г. започва работа в параходство „Български морски флот“ и в продължение на 18 години работи на корабите м/к „Хр. Ботев“, м/т „Арда“, п/х „Захари Стоянов“, м/к „Г. Димитров“, м/к „А. Йорданов“, м/к „Комета-1“, м/к „Калиакра“, м/к „Елена“, дълбачката „Добруджа“, спасителен влекач „Перун“ и др. През 1964 г. става капитан местно плаване. В началото на 70-те Г. Георгиев става един от основателите на яхтклуб „Порт – Варна“, който след смъртта му носи неговото име. В периода 1974 – 1975 г. ръководи плаванията с яхтите „Вега“ и „Сириус“ в Черно море до Батуми и Одеса. През 1976 г. успешно участва в Трансатлантическата регата за самотни мореплаватели OSTAR’ 76 и се класира 37-и по реда на пристигането си от общо 73 завършили и 24-ти в класа си. След кратка подготовка на 20 декември 1976 г. предприема околосветско самотно плаване с яхтата „Кор Кароли“. Плаването започва от Хавана, през Панамския канал, Маркизките острови в Тихия океан, островите Фиджи, Сува, австралийското пристанище Дарвин. От там се насочва към Кейптаун, преминава през Южния Атлантик и завършва отново в Хавана. Постижението му 24 500 мили за 201 дни, 21 часа и 36 минути е вписано на страница 452 в книгата на рекордите Гинес (издание 1981 – 1982 г.) като най-добър резултат в света за този клас яхти. С указ № 2129 на Държавния съвет на НРБ от 26.12.1977 г. Г. Георгиев е удостоен със званието „Герой на НРБ“ и „капитан далечно плаване“. През същата година става спортист № 1 на България, както и почетен гражданин на Варна и Кърджали.

        Умира в Одеса на 13 май 1980 г.

        В негова чест е именуван 25000-тонен кораб за насипни товари на БМФ. През 1980 г. в памет на капитан Георги Георгиев е учредена преходната награда Златен глобус „Кор Кароли“, която се връчва за най-добро българско ветроходно постижение през годината. Днес яхтата „Кор Кароли“, лични вещи и документи на капитана се съхраняват във Военноморския музей.


        5 юни 1853 г. – роден мичман Владимир Луцки

        Владимир Владимирович Луцки е роден на 5 юни 1853 г. в семейството на генерал, потомствен дворянин от полски произход. През 1870 г. постъпва в морския кадетски корпус в Петербург. През 1874 г. е изпратен на практика в Балтийския флот и на 30 август 1875 г. е произведен в чин мичман. Включва се в народоволческото движение. През 1882 г. се установява в България. Работи като окръжен инженер в Пазарджик, Стара Загора и Лом.

        Владимир Луцки подкрепя Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. След отзоваване на руските морски офицери от България изразява желание да постъпи на служба в Българската дунавска флотилия. Със заповед 72/20.10.1885 г. е назначен като мичман. Участва в Сръбско-българската война (1885 г.) като командир на парахода „Голубчик", с който превозва по Дунав от Русе до Видин войски, артилерийски оръдия, припаси и храни. Проявява голямо бойно умение, прибягва до военна хитрост: пребоядисва кораба, преименува го, маскира оръдията, вдига морски флаг на неутрална държава, издава команди на чужд език. С действията си спомага за защитата на Видинската крепост. За своята смелост и заслуги мичман Владимир Луцки е награден с орден „За храброст“ – IV ст. и е обявен за почетен гражданин на Видин.

        След войната командва парахода „Голубчик“ и е началник на Морското училище. Изготвя проект за развитието на българския флот, в който предлага по-широко използване на минното оръжие и по-задълбочена морска подготовка на екипажите. Обявява се против детронацията на княз Александър I Батенберг (1886) и след абдикацията му емигрира в Румъния. По-късно се установява в Цариград. През 1889 г. се завръща в България и постъпва на работа в Дирекцията на обществените сгради. Като член на комисия критикува проекта на сър Чарлз Хартли за пристанище Бургас, като обосновава редица негови недостатъци. Владимир Луцки е автор на патентовани технически изобретения, сред които е и газов двигател с олекотена конструкция за въздухоплаването.

        През 1890 г. е арестуван в Цариград от агенти на руската царска полиция, отвлечен в Русия и изпратен на заточение в южните руски губернии, където умира през 1904 г.


        9 юни 1926 г. – роден Цончо Родев, писател-маринист, един от основателите на леководолазното дело

        Цончо Родев е роден на 9 юни 1926 г. в Провадия. Баща му Христо Ц. Родев (1880 – 1944) е адвокат, депутат в XXIII народно събрание. Убит е веднага след 9 септември 1944, а впоследствие е осъден на смърт от т.нар. Народен съд. Цончо Родев завършва основно образование в родния си град и гимназиално – във Варна, след това право в Софийския университет. Като син на убит от Народния съд няма право да практикува юридическа професия и се отдава на литературна дейност. Създава редица исторически, фантастични и приключенски романи и повести за деца и юноши.

        Цончо Родев е един от основоположниците на леководолазното дело и на подводната археология в България.

        Подводният спорт се развива като секция към ЦК на ДОСО. Цончо Родев е сред първите й членове и един от авторите, заедно с Димитър Доросиев и Михаил Бурдин, на излязлото през 1960 г., ръководство „Основи на подводния спорт“.

        Той е един от видните леководолази на България, прекарал хиляди часове под водата. През 1968 г. е инструктор в курса за леководолази в Поморие. Воден от своята голяма страст към подводната археология, от 1969 до 1983 г. организира експедициите „Космос“ с научни ръководители Горанка Тончева, Михаил Лазаров, Велизар Велков. Работят в районите на Ахтопол, Царево, Синеморец, Урдовиза, нос Св. Атанас край Бяла, Каварна. Изследвал е голяма част от черноморския ни бряг. Тази страна на неговия живот сполучливо допълва писателската му дейност, внасяйки автентичност в историческите му творби.

        Цончо Родев е почетен гражданин на Провадия и Сливен. Носител на наградата на община Сливен за литература и изкуство „Добри Чинтулов“ (1998), на наградата за краеведческа дейност „Д-р Иван Селимински“ (1995), на почетния знак „За граждански принос“ (2006), на почетна награда от гр. Царево и други отличия. Умира на 27.12.2011 г.


        13 юни – роден Хараламби Джамджиев – създател на първия български трикорпусен плавателен съд (тримаран) с въздушен винт

        Хараламби Петров Джамджиев е роден на 13 юни 1875 г. в Търново. През учебната 1890 – 1891 г. е ученик в Държавната реална гимназия „Фердинанд I“ (Мъжката гимназия). През септември 1893 г. постъпва във Военното училище в София, но поради заболяване временно го напуска. През 1894 г. по негова идея във Варненската окръжна образцова железарска работилница е изработен аеродинамичен уред за изследване съпротивлението на въздуха, с което се поставя началото на аеродинамичните изследвания в България. В края на 1895 г. се връща в София и завършва Военното училище. Произведен в офицерски чин, той постъпва в 18-и пехотен Eтърски полк – Търново. Пет години по-късно е преместен в Русе. През 1900 г. е разпределен в 8-а пионерна дружина в Стара Загора, където служи до 1904 г. Година по-късно напуска военната служба. В края на лятото на 1919 г. Х. Джамджиев пристига във Варна с идеята да създаде високоскоростен плавателен съд – скорост 75 км/ч, т.е. 40,4 възла. За целта със съдействието на Министерството на войната се обръща към Флотски арсенал – Варна, за направа на „бързоходен апарат-лодка“. Проектирането е извършено от техническото отделение на Флотски арсенал. Първоначално при разработването на проекта Х. Джамджиев се стреми да постигне целта си чрез съчетаването на следните технически решения: моторно задвижване чрез използването на двигател с вътрешно горене; въздушен движител; силно удължен корпус на плавателния съд. Идеята на изобретателя е да създаде моторна лодка със силно удължен клинообразен корпус, върху който да бъде монтирана надстройка с кабина за пътници и фундамент за двигателя. При разработването на проекта се налага конструкцията на корпуса да се промени, за да се постигне по-висока устойчивост на плавателния съд и да се намали вълновото съпротивление. За целта се поставят странични плаващи тела, по форма подобни на средното плаващо тяло, но с по-малки размери. С помощта на напречни греди двете тела се свързват със средното. Изработени са два варианта на тримаран, като изпитaнието и на двата е извършено в периода октомври – края на ноември 1919 г. При първия вариант се постига при ходови изпитания скорост от около 6 възла (около 11 км/час). При изпитанията вторият вариант развива скорост от около 12 възла (около 22 км/час). През 1920 г. Народното събрание с подкрепата на правителството на Ал. Стамболийски отпуска сумата от 200 000 лв. и Х. Джамджиев заминава за Чехословакия, където на 15 януари 1921 г. регистрира патент № 5420 за бързоходен кораб. През 1921 г. се завръща в България и продължава да се занимава с корабостроителни въпроси. Макар и да не успява да създаде мечтания високоскоростен плавателен съд, тримаранът на Х. Джамджиев е съществено техническо постижение в историята на българското корабостроене. Той е първият трикорпусен плавателен съд, проектиран и построен в България, и първият плавателен съд с въздушен движител.

        Х. Джамджиев умира на 12 март 1961 г. в Силистра.


        20 юни 1840 г. – роден Павел Кузмински (1840 – 1900), учен и изобретател с международно признание, щабскапитан инженер-механик

        Павел Дмитриевич Кузмински е роден на 20 юни (2 юли) 1840 г. в станица Усть-Лабинская, Херсонска губерния, Русия, в семейството на дворянин. В периода 1851 – 1860 г. учи и завършва пълния курс на Михайловския Воронежки корпус. Изпратен е като юнкер в 15-и флотски екипаж в Санкт Петербург, където слуша курс по морски науки в юнкерските класове на Морския корпус. На 22 септември 1862 г. е произведен гардемарин и през есента на същата година постъпва като свободен слушател в механичното отделение на Академичния курс по морски науки (днес Военноморска академия „Н.Г.Кузнецов“). През 1864 г. е произведен прапоршчик с назначение в корпуса на инженер-механиците. В края на 60-те години слуша курс лекции в Технологичния институт в Санкт Петербург. През 1865 г. е назначен в Кронщатския параходен завод, където прави опити за изгаряне на въглищен прах с цел отопление. Избран е за член на Императорското руско техническо дружество (ИРТД) през 1867 г. В периода 1871 – 1877 г. е командирован в Адмиралтейските Ижорски заводи, а от 1878 до 1880 г. към кантората на Санктпетербургското пристанище, където завежда работилниците за желязно корабостроене на Галерния остров. По предложение на Д. Менделеев извършва серия от опити по изследване на триенето на твърди тела в течности към лабораторията в Санктпетербургския университет. През април 1883 г. Морското министерство командирова П. Кузмински в ИРТД със задачата да разработи и внедри автоматичен динамометър-моментомер за измерване на упора и въртящия момент на гребния винт на кораба. През 1884 г. е принуден да напусне Русия и работата по изобретението е прекъсната.

        По покана на началника на българския военен флот кап.-лейтенант Зинови Рожественски, Кузмински пристига в България. На 8 ноември 1884 г. е назначен за старши механик на Флотилията и Морската част в Русе. По съвместителство изпълнява функциите на началник на Флотския арсенал в Русе и началник на Техническата школа (Машинната школа), където преподава геометрия и огнярно дело и въвежда нови учебни програми. По време на пребиваването си в България става създател на първото българско техническо дружество, първи пазител на сбирката на Морския музей и първи библиотекар на морската библиотека на Каюткомпанията в Русе.

        На 7 октомври 1885 г. с указ на княз Александър I Батенберг Павел Кузмински е уволнен дисциплинарно. В България пребивава до началото на 1888 г., след което се завръща в Русия. В периода 1888 – 1900 г. като учен и изобретател развива активна творческа дейност в три направления: морско дело, въздухоплаване и авиация, машиностроене. Проектира първата в света работоспособна газова турбина.

        Умира на 7 април 1900 г. в Санкт Петербург.


        28 юни 1968 г. - откриване на Морска гара Варна

        Морска гара Варна – пасажерският терминал на Пристанище Варна, е официално открита на 28 юни 1968 г. Намира се в близост до входа на пристанище Варна, от вътрешната страна на вълнолома, който я защитава от изток. Изграждането й е свързано с развитието на Варна като туристически център и голям международен курорт. Построена е по проект на арх. Любен Попдонев и инженерите Светослав Бранеков и Иван Янтантов. Строителството започва през 1966 г. През 1967 г. е построен пирсът. Общата дължина на кейовете, включващи пътническия кей, малкия басейн и първо корабно място, е 520 м. На тях могат да пристават едновременно два големи пътнически кораба и четири малки, а малкият басейн е предвиден да се използва предимно от крайбрежните пътнически корабчета и от популярните тогава кораби на подводни криле тип „Комета“. През 1968 г. е завършен целият комплекс. Сградата на Морска гара е на три етажа. На първия етаж са фоайето и главният вестибюл, на втория има ресторант, а на третия – панорамна тераса. Изградени са и две естакади: едната свързва сградата с вълнолома, а другата е вдадена над морето и от нея се открива гледка към залива, варненския плаж и града.

        В първите години след откриването й Морска гара е пристан на българските пътнически кораби „Несебър“, „Г. Димитров“, „В. Коларов“, „Г. Кирков“, а основни посетители са съветските пътнически кораби. В последните години на XX век поради икономически и политически причини пътническото плаване замира.

        Днес Морска гара Варна отново се възражда. Реномирани круизни компании я включват в своите дестинации. Терминалът разполага с 2 кейови места за круизни кораби и малко яхтено пристанище, стопанисвано от яхтклуб "Порт Варна". На своите кейове морска гара може да приема пътнически кораби с дължина 240 м и 53000 GT брутен тонаж. Яхтеното пристанище предлага услуги на малки съдове. Пристанището е редовен домакин и организатор на множество местни регати и морски състезания.

    • Юли
      • 1 юли 1973 г. - основан е Института по океанология „Фритьоф Нансен“

        Институтът по морски изследвания и океанология е създаден на 1 юли 1973 г. с разпореждане № 132/22.06.1973 г. на Бюрото на Министерския съвет. Влиза в състава на Единния център за науките за земята към БАН със седалище в гр. Варна. Създаването му е във връзка с интензивното развитие на водния транспорт, морската промишленост и курортното дело в крайбрежната зона. Основните му задачи са свързани с комплексното изучаване на Черно море, изработване на препоръки и нормативи за проектиране, строителство и експлоатация на хидросъоръжения и запазване, възпроизводство и ефективно използване на черноморските природни ресурси. За негов първи директор е назначен Здравко Белберов.

        През 1976 г. е построена сградата на института и влиза в експлоатация м/к „Изследовател 2“. През 1980 г. е създаден хипербарен комплекс, а през 1983 г. е открита научно-изследователската база „Шкорпиловци“. Закупени са научно-изследователския кораб „Академик“ (1984) и изследователската миниподводница РС-8 (1987). През 1988 г. започва да функционира техническият комплекс „Шелф – 100“ и е построен нов лабораторен корпус.

        През 1984 г. е преименуван на Институт по океанология, а от 31 януари 2005 г. носи името на световно известния учен-океанолог проф. Фритьоф Нансен.

        В Института са разработени над 200 научни проекта с фундаментална и приложна насоченост. Включва се в международните програми за изследване влиянието на Световния океан върху климата на Земята, „Глобална околна среда“ и „Взаимодействие между р. Дунав и северозападната част на Черно море“, развива активно сътрудничество с водещи световни научни центрове.


        3 юли 1894 г . – вдигане на българския флаг на парахода „Борис“

        Първостепенна задача пред основаното през 1892 г. Българско търговско параходно дружество е изграждането на корабен парк. Дружеството е с държавен и частен капитал, което предопределя преплитането на различни интереси при поръчката параходи. Освен изискванията за определен тонаж и скорост, е взета под внимание и възможността на борда им да се поставят и фундаменти за оръдия, за да бъдат плавателните съдове използвани и във военно време.

        Първите два кораба дружеството поръчва в корабостроителницата „Ричардсън и Сие“ на река Тайн. През пролетта на 1894 г. със задачата да надзирава строителството им е командирован мичман I клас Станчо Димитриев, чиято основна задача е да провери дали е изпълнено искането корабите да са пригодени за носене на оръдия.

        На 11 юни 1894 г. успешно са извършени изпитания на първия от двата поръчани парахода – „Борис“. Той е с дължина - 67.10 м, ширина – 9.75 м и товароподемност 894 т развива скорост от 12 възла. На борда си може да приема до 50 пасажери в първа и втора класа.

        Окончателното приемане на кораба става на 13 юни, а още на следващия ден той отплава за България.

        Българската дипломация успява да издейства от великия везир на Османската империя правото на борда на новите кораби да се вее българския флаг. Последното е дипломатически успех, предвид васалният статут на княжеството, към този момент.

        На 2 юли с. г. първият български морски търговски кораб „Борис“ влиза във Варненския залив.

        На следващия ден, 3 юли 1894 г., е извършено тържественото му освещаване и издигане на българския флаг.

        Параходът започва редовни рейсове между българските черноморски пристанища. Корабът и неговият екипаж вземат участие в Балканската и Междусъюзническата война, превозвайки провизии за българските части. През февруари 1913 г. снабдява с топли дрехи и храна бедстващите в снежна буря български части, защитаващи Булаирската позиция, с което си спечелва името „параход – спасител“.

        По време на Първата световна война корабът за кратко служи като плаващ хотел за германските водосамолетни екипажи, а в последствие е използван и като минен заградител.

        След войната е реквизиран от френските окупационни части и използван при евакуацията на остатъците от армията на генерал Врангел. При изпълнение на тази задача, на 13 ноември 1920 г., на ок. 60 мили южно от Севастопол, параходът е блъснат от руския кораб „Кронщат“ и бавно започва да се пълни с вода. Екипажът се евакуира успешно на борда на руския кораб, но „Борис“ загубва битката с морето и след няколко часа потъва.


        7 юли 1891 г. – роден контраадмирал Иван Вариклечков

        Иван Вариклечков е роден на 7 юли 1891 г. в София. Завършва Военното училище в София през 1910 г. като артилерист. Пожелава да служи в 240 мм брегова батарея във Варна и като младши офицер участва в бойното кръщение на батареята срещу турския крайцер „Меджидие“ през Балканската война. През 1915 г. завършва курса за морски офицери. През Първата световна война, като член на екипажите на торпедоносците и на първата българска подводница УБ-18, участва в бойни походи в подкрепа на акциите на българската войска по сухопътните фронтове в Добруджа. От май до септември 1917 г. той е командир на УБ-18, след което заедно с други млади български офицери е изпратен в Кил, Германия, за обучение в училището за подводничари. Това включва и боен опит в Атлантическия океан.

        В края на Първата световна война Иван Вариклечков служи в Дунавската флотилия, а в периода 1922 – 1924 г. е неин командир. В продължение на една година (март 1932 – март 1933) е на специализация в различни поделения на германския военен флот.

        Капитан I ранг Иван Вариклечков командва българския военен флот през 1933-1935 и 1937-1939 година. За период от две години (1935 – 1937) е флигел адютант на цар Борис ІІІ. Той е първият български морски офицер, удостоен с адмиралско звание – контраадмирал, по време на действителна военна служба.

        Като командващ флота Вариклечков прави редица разработки, планове, инструкции по организацията и дейността на флота. Има разгърнати и обосновани становища по морска политика като цяло, както и за развитието на търговското корабоплаване на България. Автор е на редица публикации по военноморски теми.

        В навечерието на Втората световна война, когато се обновява цялата българска армия, Вариклечков има изключителен принос за възвръщане боеспособността на военния флот, за снабдяването му със съвременни плавателни съдове и въоръжение. При конфликта, възникнал по повод договорирането на подводници между него и военния министър, контраадмирал Иван Вариклечков проявява принципност и последователност в отстояване интересите на България и нейните отбранителни възможности по море. Поради неотстъпчивостта си относно качеството на евентуалните доставки за флота от Германия, е освободен от служба през 1939 година. След 1944 г. за кратко е преподавател във Висшето военноморско училище. Наблюдаван е от органите на Държавна сигурност и години наред е репресиран като адмирал от царската армия.

        Умира през 1974 г. Погребан е в град Варна.


        10 юли 1926 г. – освещаване и откриване на Централните морски бани във Варна

        Варненската община построява още през 1879 г. първите морски бани у нас, които представляват примитивни дървени бараки. През 80-те и 90-те години на ХIX век са изградени 4 правоъгълни морски бани с кабини върху железни релси, забити в морето и свързани с брега чрез мостчета. По време на войните те не се поддържат и започват да се рушат.

        През 1925 г. с министерско постановление град Варна е обявен за морски курорт и получава право да събира курортни такси от летовниците. Кметът Петър Стоянов успява да издейства 3 000 000 лева кредит за построяване на нови модерни морски бани. Строежът им започва на 7 май 1925 година. На 10 юли 1926 г. новите бани са тържествено осветени. Те представляват масивна постройка под формата на буквата Ш на площ от 2 000 кв. м и разполагат с 4 960 кв. м пясъчен плаж. Средният перпендикуляр завършва с мост, съоръжен с триетажна кула за скокове във вода. Централните бани имат 150 кабини I класа и 820 кабини II класа, разполагат с басейн за топли морски бани, кафене и сладкарница. През 1934 г. се открива малко спортно игрище, а през следващата – водна пързалка. Кулата за скокове се надстроява с два етажа, обзавеждат се лекарски кабинет и фризьорски салон, доставят се водни колелета, салове и гребни лодки.

        През следващите години са изградени Северните и Южните бани с 2500 места в гардеробите си. Към Южните бани има двукласни топли бани и малък бюфет, а към Северните е построен нов бюфет, известен като Малкото казино.

        Варненските морски бани са едни от най-благоустроените на Балканския полуостров. Още през първата година те са посетени от близо 350 000 души, а приходът възлиза на 2 700 000 лева.


        10-12 юли 1928 г. – създаване на Съюз „Морски техник“

        Съюз „Морски техник“ е организация на морски техници, възпитаници на първите морски технически школи, на Унтерофицерската школа и на Морските специални школи при военния флот, които търсят признание на правото си за завършено средно техническо образование.

        Учредителният конгрес на Съюз „Морски техник“ се провежда на 10-12 юли 1928 г. в София. Съюзът има клонове в цялата страна. Неговите членове работят като техници по парни котли, електротехници, машинни техници в жп-депа, фабрики, мелници, работилници. Печатен орган на Съюза е вестник „Морски техник“. Голям принос за развитието му имат капитан I ранг Димитър Добрев, избран за почетен председател на Съюза, и Христо Кършовски – дългогодишен председател на Съюза и главен редактор на вестник „Морски техник“.

        Съюз „Морски техник“ е както професионална организация, която защитава интересите на своите членове, така и обществена, която пропагандира българската морска идея.

        През 1949 г. Съюз „Морски техник“ се влива в новосъздадените единни Научно-технически съюзи и предавайки им архива и финансовия си ресурс, прекратява самостоятелното си съществуване.


        10 юли 1958 г. - създаване на Първи отделен дивизион противолодъчни кораби

        Първи отделен дивизион противолодъчни кораби е създаден със заповед на командващия ВМФ № 00169 от 10 юли 1958 г. и е придаден към Военноморска база Варна. Негов първи командир е капитан І ранг Иван Добрев.

        В първоначалния му състав влизат двата стражеви кораба проект 50 „Дръзки“ и „Смели“, а през 1985 г. е приет още един стражеви кораб от същия проект - „Бодри“. През 1963 г. в състава му са включени два преследвача на подводници, проект 122Б, заменени през 1975 г. с три по-съвременни кораба за борба с подводници ПЛК проект 204 с имена: „Храбри“, „Строги“, „Безстрашни“.

        Сега в състава на дивизиона влизат фрегатата проект 1159 „Смели“ с бордови № 11, корветите проект 1241.2 „Решителни“ с бордови № 13 и „Бодри“ с бордови № 14.

        В символ на героизъм в мирно време се превръща саможертвата на старшина І степен Димитър Ат. Димитров, който на 4 март 1965 г. с цената на живота си спасява от гибел екипажа и големия преследвач, на който служи.

        Кораби от дивизиона участват във всички крупни национални и международни учения – „Родопи 67“, „Плиска 68“, „Преслав 71“, „Щит 82“, „Съюз 86“, както и в ученията в новия период от типа „Бриз“ и „Кооператив Партнър“. В новото хилядолетие фрегата „Смели“ участва в първата активация на БЛЕКСИФОР и за първи път в операцията на НАТО „Актив Индевър“ в Средиземно море.


        11 юли 1895 г. – роден капитан далечно плаване Димитър Фурнаджиев, дългогодишен преподавател във Висшето военноморско училище

        Димитър Фурнаджиев е роден на 11 юли 1895 г. в Самоков. В родния си град учи до 9 клас, след което през 1914 г. постъпва в Машинното училище във Варна. През 1917 г., като един от най-добрите ученици, е изпратен да учи във Военноморското училище във Фленсбург. Поради революцията през 1918 г. училището е затворено и Д. Фурнаджиев се записва студент по минно инженерство. През 1919 г. се връща в България и е произведен в чин офицерски кандидат. По това време преподава морско дело на първия курс от Рибарското училище. През 1920 г. е произведен в чин младши офицер – мичман ІІ ранг, и поема командването на ведетата „Кондуктор Докузанов“.

        След Ньойския мирен договор Военният флот се преобразува в Морска полицейска служба и голяма част от морския офицерски състав е съкратен. Д. Фурнаджиев постъпва в Българското Търговско Параходно Дружество (БТПД) като втори помощник-капитан на п/х „България“, а след шест години е капитан на п/х „Кирил“. След влизане в сила на Закона за морските лица полага изпит и става капитан далечно плаване. На всички кораби, на които плава, той е учител и възпитател на младите. След Втората световна война е назначен за лектор във Военноморското училище, където преподава девиация на магнитния компас и корабни документи. Поради големия му практически и теоретичен опит е включен в комисията за закупуването на корабите „България“ и „Родина“, които докарва в България.

        В края на 40-те и през 50-те години на ХХ век капитан Фурнаджиев продължава преподавателската си дейност в Морското училище по дисциплините: „Навигация“, „Теория на девиацията на магнитния компас“ и „Корабно стокознание“. Превежда от руски учебника „Навигация“ на професор Ухов и сам написва учебник „Корабно стокознание“.

        Награден е с орден „Народна Република България“, медал „За заслуги към БНА“ и „Златна котва“ от Министерството на транспорта – СО „Воден транспорт“.

        Капитан далечно плаване Димитър Фурнаджиев умира на 15 ноември 1988 г.


        15 юли 1866 г. (стар стил) – откриване на фар Шабла

        На 15 юли 1856 г. започва да излъчва светлинен сигнал за мореплавателите фар Шабла. Той е изграден от Отоманската фарова компания. Новата оптика тогава излъчва постоянна светлина от VI степен.

        Извисяващата се, по-голяма част от кулата, представлява пресечена осемстенна пирамида. Кулата е оцветена през 20-те г. на ХХ в. в характерни широки хоризонтали бели и червени ивици. Тя е висока 32 м и се издига на 36 м над морското равнище. Координатите на фара са 43º 32´ с.ш. и 28º 37´ и.д.

        Промяна в характеристиките на фара са извършени след смяната на оптиката през 30-те години на ХХ в. – монтирана е AGA Navigation Aids, След 1987 г. апаратурата е ACA 500 М.

        Днес характеристиките на излъчване са бяла, проблясваща светлина, с честота 25 s, сектор на действие 360 º. Сигналът е видим на разстояние до 17 м.мили.


        15 юли 1866 г. (стар стил) - откриване на фара на нос Калиакра

        Фарът на н. Калиакра е открит на 15 юли 1866 г. Построен е от компанията „Мишел и Кола“. Представлява бяла каменна кула с постройки в основана й. Монтирана е въртяща се оптика от V степен, на фирма AGA Navigation Aids, с бяла светлина, която проблясва на интервал от 1 минута.

        Постройката е засегната от земетресението през 1901 г. и кулата е изградена отново. Тя е с височина 9.7 м и е на 67,6 м над морската повърхност. Координатите на фара са 43º 22´ с.ш. и 28º 28´ и.д. През 1934 г., в границите на Румъния, търпи известно модернизиране.

        През 1955 г. е монтиран наутофон, а през 1961 г. – радиофар. Те действат до 2004 г.


        17 юли 1912 г. – роден капитан І ранг Димитър Паскалев

        Димитър Паскалев е роден на 17 юли 1912 г. в гр. Велико Търново. През 1928 г. постъпва в Морското машинно училище във Варна. Следват практика в Созопол, висш мореходен курс във Военното на Негово Величество училище в София, и други две години морско обучение във Варна.

        Службата му като военноморски офицер започва през 1934 г. в миночистачните поделения. През 1938 г. специализира в Германия. След завръщането си в България последователно служи на като механик на торпеден катер „Люрсен“, старши механик на целия дивизион торпедни катери, командир на торпедоносец „Смели“. През април 1943 г. е назначен командир на миночистачна рота, състояща се от четири миночистачни кораба. Средно месечно обезвреждат по 80 мини от различни видове.

        След края на Втората световна война миночистенето е приоритетна задача с цел осигуряване на чисти фарватери и безопасно движение по морските пътища. Лейтенант Паскалев е назначен за командир на Минна флотилия във Военноморска база – Варна. Той ръководи миночистачната дейност по северното българско черноморско крайбрежие, както и в румънски териториални води. Участва лично във взривяването и разоръжаването на откритите мини. Капитан І ранг Димитър Паскалев е един от героите на миночистенето, което е официално признато от българското правителство за бойна дейност.

        В периода 1947 – 1955 г. е на различни постове в системата на Министерството на народната отбрана - началник на новосъздадения отдел „Бойна подготовка при щаба на ВМФ, началник на Военноморския факултет във Варна към Военнотехническата академия в София, заместник-началник на службата СКОР (съкратени курсове за офицерския състав). На 22 декември 1955 г. е уволнен от Военноморския флот. Професионалният му живот продължава в търговския и пътническия флот. Работи като сдатъчен капитан към ККЗ, плава на корабите на предприятие „Булет“. След успешно положени изпити става капитан далечно плаване и е назначен за капитан на кораб „Варна“.

        Умира на 17 март 1986 г.

        През 80-те години на ХХ век неговото име носи базов тралчик (№ 36), включен в състава на Българските ВМС, а от 2013 г. – рейдови миночистач № 56.


        17 юли 1932 г. – открита е Морската биологична станция с аквариум във Варна

        Аквариумът във Варна е създаден по идея на цар Фердинанд, след негово посещение в Неаполската зоологическа градина.

        Сградата е построена в периода 1906 – 1911 г. по проект на варненския архитект Дабко Дабков. Изключително оригиналното решение на фасадата му съчетава баралефни изображения на огромна мида и някои от най-разпространените животински видове в Черно море.

        Войните в началото на ХХ век забавят откриването на аквариума. След края на Първата световна война сградата е било използвана последователно от войскови части до 1920 г., от Машинното училище до 1922 г. и от Рибарското училище до 1930 г.

        На 17 юли 1932 г. Цар Борис III открива официално Морската биологична станция с Аквариум. Пръв директор на Варненския аквариум е проф. Стефан Г. Консулов.

        През 1954 г. Морската биологична станция е преобразувана в Научно – изследователски институт по рибарство и рибна промишленост. След многократни реорганизации, сега институтът носи името Институт по рибни ресурси – Варна.

        Аквариумът е център за популяризиране на черноморската флора и фауна, на хидрологичните и хидрохимични особености на Черно море.


        21 юли 1908 г. – официалното откриване на подводната телеграфна връзка между Варна и Севастопол

        Инициатива за прокарването на подводен телеграфен кабел между Варна и Севастопол е на Русия, която се стреми да засили влиянието си върху Проливите. Полагането на кабела е предшествано от продължителни дипломатически преговори. Договорът е сключен на 29 февруари 1908 година. От българска страна е подписан от министъра на външните работи генерал Стефан Паприков, а от руска - от упълномощения за това Д. К. Сементовски – Курило. Разноските по полагането и приходът от експлоатацията се поемат от Русия, а българското правителство съдейства за извеждането и укрепването му на българския бряг – в подножието на Морската градина до днешния Южен плаж на Варна.

        Полагането на кабела с дължина 530 км става през юли 1908 г. от германската фирма Сименс с английския кораб „Фарадей“ за по-малко от две седмици. От българска страна участва лейтенантът от флота Неделчо Недев.

        Официалното откриване на подводната телеграфна връзка е на 21 юли 1908 г. В 14 ч. министър-председателят Александър Малинов подава първата каблограма до своя руски колега. От юни 1909 г. телеграфната връзка на Русия с Белград става вече през Варна вместо през Виена.

        През Балканската война по кабела се изпращат съобщенията за развоя на военните действия. Подводният телеграфен кабел се използва до началото на Първата световна война, когато е прекъснат от турците.


        29 юли 1883 г. – роден капитан II ранг Александър Манолов

        Александър Андреев Манолов е роден на 29 юли 1883 г. в София. През 1905 г. завършва Морския кадетски корпус в Петербург, с чин подпоручик. Завръща се в България и служи в Българския военен флот като командир на торпедоносец и командир на неподвижната отбрана. По време на Първата световна война е командир на торпедоносеца „Шумни“. На 11 септември 1916 г. корабът попада на неприятелска мина и получава голяма пробойна. Капитан Манолов запазва хладнокръвие и с импровизирани платна успява да го доближи на 150 м до брега. Целият състав на торпедоносеца е спасен, а капитанът последен напуска кораба вземайки със себе си корабното знаме и иконата на „Св. Николай“. За проявен героизъм и съобразителност е награден с военен орден „За храброст“ IV степен 2 клас. Във военната си кариера достига до чин капитан II ранг.

        След войната, съгласно клаузите на Ньойския договор, България няма право на военен флот и капитан II ранг Ал. Манолов е уволнен. Насочва се към гражданските морски дейности като става директор на „Български Лойд“. Занимава се с обществена дейност, пропагандира българската морска идея. Той е един от създателите, дългогодишен член на Главното управително тяло и председател на Българския народен морски сговор. Пише и публикува статии на морска тема в сп. „Морски сговор“.


        Юли 1884 г. – началото на Минно-торпедното дело у нас

        С цел усилване на малобройната българска Флотилия и Морска част, през м. юли 1884 г. Русия предава на княжество България две миноноски с прътови мини тип „Херц“, 140 заградни мини и други минни материали и принадлежности.

        Двете миноноски – „ Бычок“ и „Черепаха“, са построени през 1877 г. в завод „Берг“ в Петербург и са участвали в Руско-Турската война. Те са еднотипни винтови кораби със стоманен корпус, дължина – 18.84 м, ширина – 2.32 м, газене 1 м, и водоизместване от 20 т. Въоръжението им се състои от две прътови мини и едно скорострелно оръдие. Развиват скорост 8 възела по течението.

        С тях се полага началото на Минната част на Българския флот. Пръв началник на частта е руският морски офицер – лейтенант Иван Николаевич Лебедев.

        Миноноските взимат участие в Сръбско-Българската война, като боен отряд базиран в Лом, по-късно „Черепаха“ е придадена към отряда в Арчар, а „Бычок“ е под командването на коменданта на видинската крепост. Двата кораба са използвани активно за борба със сръбското разузнаване по Дунав и като транспорти.

        На 17.05.1887 г. корабите са преименувани, като „Черепаха“ получава името „Васил Левски“, а „Бычок“ – „Христо Ботев“.

        По време на Междусъюзническата война миноноските са използвани като патрулни кораби. През 1913 г. заедно с другите кораби на Дунавската флотилия са потопени в устието на р. Русенски Лом, за да не попаднат в ръцете на противника. По-късно същата година са извадени и ремонтирани.

        През Първата световна война двете миноноски служат, като патрулни кораби и охраняват брега на Дунав и левия фланг на Добруджанската армия.

        След края на войната са реквизирани от съюзниците, но скоро след това са върнати за нуждите на новосформираната Дунавска полицейска служба. Двата кораба обаче са в лошо състояние, планираните ремонти така и не са осъществени и те скоро са изведени от строя и бракувани.

    • Август
      • 1 август 1937 г. – открито е новото пристанище в Царево

        Новото пристанище има вълнолом с дължина 276 м, състоящ се от две праволинейни части. Средната височина на вълноломната стена е 2,40 м от нивото на водата, а дълбочината при челото е 14 м. Общата дължина на кейовите стени е 165 м: едната е 65 м и е с дълбочина 3,50 м, а другата – 100 м, с дълбочина 4,40 м. Акваторията на пристанището е с обща площ от 25 000 кв.м при средна дълбочина 4,10 м. Тези характеристики позволяват акостирането на неголеми параходи и ветроходи, както и на многобройните гемии, които обслужват връзките на града с другите черноморски селища и износа на дървен материал за Цариград.

        В церемонията при откриването участва цар Борис III, който пристига в Царево на борда на парахода „Цар Фердинанд“. Прехода до официалната трибуна той прави с миночистачна лодка „Вяра“. Откриването на новото пристанище на град Царево става със специален ритуал, при който цар Борис ІІІ разсича лентата върху нактоуза на торпедоносец „Дръзки“.


        2 август 1889 г. – роден е инженер-корабостроителят Владимир Рождественски

        Владимир Рождественски е роден на 2 август 1889 година в с. Казинка, Курска област, Русия, в семейството на свещеник и учител. През 1915 година завършва Корабостроителния факултет на политехническия институт в Петербург със звание „морски инженер“ и с правото да строи „всякакъв род кораби и корабни машини и механизми“.

        През 1916 година полага изпити по военно корабостроене, морска артилерия и минно дело и е произведен в чин подпоручик в корпуса на инженер-корабостроителите. След края на войната е демобилизиран и намира работа в пристанището на Одеса.

        Нарастващата несигурност го принуждава да напусне Русия и заедно със семейството си да се засели в България. При пътуването се изгубват всички документи, удостоверяващи значителната му квалификация, което му създава множество затруднения в професионалната реализация през следващите десетилетия. Без тях той намира за кратко работа като надничар във военния флот, където взема участие в изваждането на шлепове потънали по Дунав в района на Русе и Лом. Скоро е съкратен от военния флот поради военните ограничения наложени от Ньойския договор и намира работа в пристанището на Варна.

        Едва през 1926 година Вл. Рождественски е назначен на инженерна длъжност в акционерното дружество за строеж на кораби, локомотиви и вагони „Кораловаг“. През 1930 година преминава на работа в Пристанищната работилница – Варна, но икономическата криза го оставя без постоянна работа през 1932 г.

        През 1935 година е назначен отново в Пристанищната работилница – Варна, където му е възложено проектирането на 50 местна желязна моторна лодка (бъдещата „Галата“). През следващите няколко години Рождественски заема длъжностите: началник на конструкторското бюро в Корабостроителната и машинна работилница – Варна, началник отдел „Корабостроене“ в Управление „Воден транспорт“ към Министерството на транспорта, от 1951 година е главен конструктор в КОРБСО, а от 1954 година – старши инженер-конструктор в същата институция. Тази позиция заема до пенсионирането си през 1958 г.

        През периода, в който е главен конструктор, с негово участие са разработени над 30 проекта за плавателни съдове и съоръжения. Сред тях са: серията пътнически кораби тип „Галата“, хидрографският кораб „Капитан I ранг Матей Стойков“, товарен кораб „Рила“, пътнически кораби тип „Каварна“, товарните кораби „Димитър Кондов“, „Благой Касабов“ и др.

        Макар и с известно закъснение, личният му принос към корабостроенето у нас е оценен високо. През 1942 година му е присъден орден „За гражданска заслуга“, а през 1957 година и орден „Червено знаме на труда“.

        През 1949 година Владимир Рождественски е привлечен като хоноруван преподавател в Държавния университет във Варна, три години по-късно, през 1952 година е произведен в чин капитан III ранг. От 1960 година е член и на Съюза на научните работници в България. Инженер-корабостроителят Владимир Рождественски умира на 2 февруари 1966 г.


        7 август 1981 г. - първото връчване на преходната наградата Златен глобус „Кор Кароли“

        Преходната награда „Златен глобус „Кор Кароли“ е учредена през 1980 година по идея на Борис Ганчев. Създадена е в памет на кап. Георги Георгиев – първият българин, обиколил света с ветроходна яхта, и се присъжда за най-доброто за годината българско морско ветроходно постижение.

        Наградата Златен глобус „Кор Кароли“ представлява позлатена месингова сфера. Върху нея са очертани контурите на континентите и пътят на яхтата „Кор Кароли“ около Земята. Глобусът се съхранява под стъклен похлупак. Поставен е върху махагонова поставка, върху която има две табелки с надпис - отпред: „Награда „Кор Кароли“ за най-добро българско морско ветроходно постижение за годината в памет на Героя на НРБ кап. Георги Георгиев“, а отзад – „Учредител на наградата Борис Крумов Ганчев“. За съхранение и пренасяне на наградата е изработена специална кутия, на която от вътрешната страна са табелките с името на поредния носител на наградата, името на яхтата и годината.

        За първи път преходната награда „Златен глобус „Кор Кароли“ е връчена на 7 август 1981 година на Николай Джамбазов за участието му в състезанието „OSTAR 80“ с яхта „Тангра“ от Плимут до Нюпорт и от Ню Йорк до Бермудските острови.

        След това се връчва всяка година на 20 декември – датата, на която капитан Георги Георгиев започва и завършва своето самотно околосветско плаване (1976 – 1977). През останалото време наградата се съхранява във Военноморския музей и може да се види в постоянната му експозиция.

        Първите десет години глобусът се връчва от името на яхтклуб „Капитан Георги Георгиев“, а след това от фондация „Кор Кароли“, официално учредена през 1992 г.


        12 август 1855 г. – роден е Густав Карлсон – първият водолаз на служба в България

        Густав Иванович Карлсон е роден на 12 август 1855 година в градче, близо до гр. Тарту, Естония, тогава в пределите на Руската империя. Получава военна подготовка в Кронщатското Адмиралтейство и през 1876 година постъпва на служба като водолаз в пристанището на Кронщат. По време на Руско-турската война от 1877 до 1878 година унтерофицер-водолаз Густав Карлсон е назначен за старши на една от двете водолазни групи, които работят по река Дунав. От първите дни на войната те оглеждат подводната част на кораби и съоръжения, почистват от заплетени въжета винтовете на кораби, участват в поставянето на минни заграждения и в изваждането на потънали кораби. Най-много работят по построяването и поддържането на понтонните мостове по река Дунав.

        След войната Густав Карлсон остава на служба в България и от 1/13 август 1879 година е назначен във Флотилията и Морската част в Русе като водолаз и механик. Той има пионерен принос в развитието на водолазната дейност в българския флот и за подготовката на български водолази. Служи като трети механик на новоприетата яхта „Александър“, участва в Сръбско-българската война (1885 г.), включва се в строежа на парния катер „Калиакра“, спуснат на вода през 1898 година. В българския военен флот той служи 27 години.

        През 1911 година заедно със сина си Фердинанд Карлсон участва в основаването на Командитно дружество „Карлсон и С-ие“ в Русе за изработване на метални изделия, което работи до октомври 1914 година. На тази фабрика през 1912 година Военното министерство възлага изработването на част от първите български ръчни гранати. Дълги години Густав Карлсон работи в областта на мелничното строителство.

        Густав Карлсон получава българско поданство и до края на живота си живее в България. Умира на 21 ноември 1942 година в Разград.


        12 август 1876 г. – роден е капитан I ранг Димитър Альов

        Димитър Альов е роден на 12 август 1876 година в гр. Ямбол. През 1892 година постъпва в Морската академия в Триест (тогава в Австро-Унгария) в отделението по мореплаване. Завършва през 1894 година и се завръща в България. През 1895 година постъпва на служба във Флотилията и Морската част в Русе. До 1900 година е преподавател по електротехника и аритметика в Машинното училище. През 1899 година завършва временен офицерски курс при флота, а през 1900 година е командирован на френския презокеански кораб „Салази“, с който прави рейс от Марсилия до Йокохама. През 1903 година завършва минния офицерски клас в Кронщат, Русия От 1905 година е на служба в Черноморския флот.

        Лейтенант Д. Альов участва в Балканската война. Той е командир на флагманския миноносец „Летящи“ по време на атаката срещу турския крайцер „Хамидие“. За своя принос за първата българска морска победа е награден с орден „За храброст“, IV степен. През Първата световна война капитан-лейтенент Альов е началник на Щаба на флота. След подписването на Ньойския договор е уволнен и преминава в запаса с чин капитан I ранг.

        По време на службата си е награждаван с високи военни отличия: ордени „За храброст“, и „За военна заслуга“, „За заслуга“ и др; възпоменателни медали за участие в Балканската и Първата световна война и знак за 20-годишна отлична служба, с руските ордени „Света Ана“ и „Свети Станислав“, с германски железен кръст и с турските ордени „Османие“ и „Железен полумесец“.

        Умира на 17 септември 1958 година във Варна.


        12 август 1879 г. - създаване на българския военен флот

        Още в началото на май 1879 година руският императорски комисар в България княз Александър Дондуко-Корсаков, в специално писмо до военния министър на Руската империя препоръчва преди окончателната евакуация на руските окупационни войски да се направи нужното за създаването на българска флотилия. Тя трябвало да е ангажирана с „носене на бранд-вахтена служба на река Дунав и в Черно Море, за обслужване крайбрежните митнически органи на Княжеството, за извършване военни превози в мирно и военно време“. За тази цел той предлага на младото княжество да се предоставят три парахода, една шхуна, седем парни катера, една баржа и пет гребни лодки.

        Предложението е прието и на Княжество България са предадени параходите – „Пордим“, „Горный Студень“ и „Взрыв“, както шхуната „Келасури“ и катерите „Птичка“, „Олафчик“ и „Варна“, една баржа и пет гребни лодки. Освен тези съдове, влизащи до този момент в състава на Руската дунавска окупационна флотилия, на Княжеството са предоставени още и катерите – „Ракета“, „Мотала“, „Фардинг“ и „Бавария“, ползвани от инженерното ведомство към руското военно министерство. Малко по-късно е предоставен и параходът „Опыт“.

        На 12 август 1879 година в Русе, при тържествена обстановка и при всеобщо въодушевление, руският военноморски флаг на корабите е заменен с български, с което се поставя началото на българския военен флот.

        Обезпечаването с кадри в този начален етап от живота на флотилията се осъществява изцяло от руски офицери и технически специалисти. За целта 9 офицери и 58 унтерофицери и матроси са оставени на реална служба в новосъздадената българска флотилия. В състава на Флотилията са приети и 145 българи новобранци. Паралелно с приемането на корабите е изработен и утвърден щата на Флотилията и Морската част. За неин пръв командир е утвърден капитан–лейтенант Александър Егорович Конкевич, който заема длъжността до 1883 година. Основната част от Флотилията е съсредоточена на р. Дунав с главно командване в Русе, а във Варна е създадено Портово капитанство. В него са включени военната шхуна „Келасури“ и два парни катера.

        Това положение се запазва до 12 ноември 1897 г., когато с указ на княз Фердинанд I, Флотилията и Морската част са разделени. Първата, наречена Дунавска флотилия, остава с щаба си в Русе, а втората се базира със свой щаб във Варна. На 1 януари 1899 година двете части са отново обединени във флот с управление базирано във Варна.


        17 август 1874 г. – роден е капитан-лейтенант Евстати Винаров – създател на първата българска морска мина

        Евстати Винаров е роден на 17 август 1874 година в гр. Русе. Военното си образование започва на 8 юли 1891 година с постъпването си във Военното училище в София.

        В началото на 1895 година Евстати Винаров постъпва във Флотилията и Морската част в Русе. Скоро поручик Винаров е преместен в 5-и пехотен Дунавски полк, където прослужва, като служебен защитник, домакин и библиотекар следващите три години. В средата на 1898 година е приведен отново в Дунавската флотилия, а на следващата 1899 година, вече като мичман I разряд заминава на специализация по морско дело във френския флот. Като практикант на кораба „Дуро“ плава от Марсилия до Китай. След завръщането си в България служи на кораба „Крум“ от Дунавската флотилия. На 27 ноември 1901 година Евстати Винаров пристига във Варна и е зачислен на служба като „вахтен офицер“ на крайцера „Надежда“. През 1902 и 1903 година следва в Кронщад (Русия) в Минния офицерски клас. След завръщането си в България лейтенант Винаров поема командването на Минната част при Дунавската флотилия.

        През 1905 година изготвя рецензия на предложените на флота френски мини „Соте Арле“ и ги описва като непригодни за Дунав поради непостоянните му води. Съставя планове за минни заграждения, като прави подробни разчети за минната защита на дунавските брегове и на заливите Варна, Бургас, Созопол и Несебър. През същата година предлага на вниманието на флота собствена разработка на морска мина. Това е сферична, електроударна мина, съобразена с последните за времето международни изисквания и норми за този вид оръжие. Освен значително по-ниската си цена тя е и много по-надеждна в сравнение с френските мини. През август 1910 година вече като капитан-лейтенант Евстати Винаров поема командването на Дунавската флотилия.

        В първия етап на Балканската война под негово ръководство са изградени минни заграждения в залива Буюкчекмедже, устието на Чантадере и залива на Родосто. След подновяването на военните действия в началото на 1913 година е миниран и залива на Шаркьой. Капитан-лейтенант Евстати Винаров съставя дързък план за торпилирането на османския броненосец „Тургут рейс“, чиито оръдия обстрелват фланговете на българските части, опиращи на Мраморно море. За целта от Варна са доставени две 381 мм торпеда от крайцера „Надежда“. С волски коли от Карачели до устието на р. Кавак е пренесена моторната лодка „Марица“. С нейна помощ и две гребни лодки е скован плот, от който да се изстрелят двете торпеда срещу османския броненосец. Атаката е планирана за 1 април 1913 г., но официалното прекратяване на военните действия между воюващите страни я осуетява. През м. май 1913 година капитан-лейтенант Винаров е назначен за завеждащ минната отбрана на беломорското крайбрежие, под негово ръководство са минирани заливите на Дедеагач, Порто Лагос и Кавала.

        След края на Балканската и Междусъюзническата война, в края на 1913 година капитан-лейтенант Винаров е уволнен от флота.

        Усилената работа, военните ангажименти и множеството разочарования при опитите да внедри разработената от него морска мина се отразяват и на здравето му. Евстати Винаров умира на 6 май 1915 година в Русе.


        18 август 1954 г. – създаване на дивизион подводници

        Традициите в подводното дело в Българския флот датират от самото начало на ХХ в. Първият морски офицер-подводничар е лейтенант Рашко Серафимов, специализирал във френския флот, и практикувал на руски подводници.

        По време на Първата световна война за българския флот е закупена германската подводница UB I-8 (т. нар. „Подводник №18“). С тържественото зачисляване на „Подводник № 18“ в състава на военния флот на 25 май 1916 г., България става една от малкото европейски страни, които имат подводници.

        След Втората световна война политическите условия позволяват възобновяването на българския подводен флот, като се планира получаването на подводници от Съветския съюз.

        На 18 август 1954 година в тържествена обстановка дивизион от три подводници проект М-XV („Малютка“) се зачислява в българския флот. Първи командир на дивизиона е капитан I ранг Матей Матев, а командири на подводниците са офицерите Тодор Георгиев, Иван Фиданчев и Илия Мазнев.

        През 1958 година дивизионът получава две по-модерни подводници проект 613.

        Качествено нов етап бележи развитието на дивизиона, когато през пролетта на 1972 г., когато са получени две подводници проект 633, а през 1983-1985 г. - още две подводници от същия проект. Периодът 1985 – 1990 г., когато в състава на ВМС служат едновременно четири подводници, е апогей в българското подводно плаване. Новите военнополитически и икономически реалности след 1990 година налагат две от подводниците да бъдат изведени от строя. През юни 2008 година подводница „Надежда“ е изведена от строя, а на 1 юли 2008 година съществуващият дивизион подводни лодки е трансформиран в Дивизион за подводни операции.

        Три години по-късно, на 1 ноември 2011 година дивизионът за подводни операции е закрит със свалянето на флага на последната подводница от състава му – „Слава“.


        21 август 1886 г. – роден е капитан I ранг Борис Стателов

        Борис Константинов Стателов е роден на 21 август 1886 година в Солун, където баща му е директор, а майка му е учителка в Солунската гимназия. През 1905 година завършва Военното училище. След завършване на курсовете за морски офицери във Флота, мичман I ранг Б. Стателов е изпратен на практическо плаване с френски търговски кораби, от 9 януари до 3 октомври 1908 година. Продължава обучението си в Минния офицерски клас в Кронщат (Русия) от 31 април 1910 година до 29 септември 1911 година. По време на обучението извършва практически плавания на руския броненосен крайцер „Рюрик“.

        Служи като офицер в Дунавската флотилия. Той е сред най-добре подготвените миньори. По време на Балканската война му е възложено изграждането на минните заграждения в Родоския залив на Егейско море и в Мраморно море, както и командването на импровизирания торпедоносец, с който да бъде атакуван турския броненосец „Тургут рейс“.

        След Балканската война лейтенант Стателов участва в комисия, която изработва проект за морската отбрана на страната. По време на Първата световна война е командир на торпедоносец „Храбри“. При руската бомбардировка на Варна на 14 октомври 1915 г., торпедоносеците „Храбри“, под командването на лейтенант Б. Стателов, и „Шумни“, командван от лейтенант Александър Манолов, излизат срещу неприятеля, за да привлекат огъня върху себе си. На 14 август 1916 година лейтенант Стателов е изпратен на практика на първата българска подводница. На 4 срещу 5 септември, като командир на торпедоносец „Храбри“, участва в стоварването на първия български морски десант за завземането на Каварна, а след това в поставянето на минно заграждение пред Калиакра и на река Дунав в района на Тулча.

        През февруари 1918 година капитан-лейтенант Стателов е назначен за официален български представител в Морската навигационна техническа комисия (НАТЕКО) между съюзниците от Централните сили за Черно море и р. Дунав. Въпреки сложната обстановка и противоречията между съюзниците, той се старае да защити българските интереси. В качеството си на делегат е назначен и за командир на учебния крайцер „Надежда“. По това време корабът е изпратен на ремонт в Севастопол.

        Събитията на фронта, който действат деморализиращо, също и болшевишката пропаганда, водят до нарушаване на реда и дисциплината на кораба. На 15 декември моряците на кораба вдигат бунт, който е потушен с помощта на британската военноморска ескадра.

        След войната Стателов е интендант на Флота, от 22 ноември 1920 до 14 май 1922 година е командир на Дунавската търговско-полицейска служба. След това е командир на крайбрежната жандармерийска дружина, а по-късно поема командването на Морската полицейска служба. От 1927 до 1932 година капитан I ранг Стателов е началник на Морската учебна част и допринася за подобряване на бита в Морското училище. Взема дейно участие в подготовката и честването на 50-годишния юбилей на училището и в издаването на Юбилейния сборник. Преподава Международно морско право във Висшия корабоначалнически курс. Пенсионира се през 1933 година.

        В цивилния си живот не се отделя от морето – плава като капитан на кораб „Сердика“, работи като представител на италианската фирма „Гама“ – Милано, свързана с корабостроенето и кораборемонта. Развива активна обществена дейност. Той е един от учредителите и деен участник в Българския народен морски сговор. Бил е председател на Съюза на българските моряци.

        След 1944 г., като царски офицер и във връзка с обвиненията за потушаването на бунта на екипажа на крайцера „Надежда“ в Севастопол, е изселен в с. Слатина, Ловешко, където престоява 5 години.

        Почива на 22 октомври 1959 година във Варна.

        Признание за неговия принос за развитието на морското образование в България е удостояването му с барелеф в Алеята на преподавателя на Морското училище.


        28 август 1900 г. – роден е Кирил Халачев, командир на Военноморските сили (1947 – 1950)

        Кирил Димитров Халачев е роден на 28.08.1900 година в село Равна гора, Варненско, в семейство на учители. През 1917 година постъпва в Морските специални школи при флота, специалност „Радиотелеграфист“. В школата се оформят и политическите му възгледи. Той е активен член на Българския комунистически младежки съюз, а от 1922 година – на Българската комунистическа партия. За участие в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 година и за нелегална дейност през 1925 година е осъден на смърт. През 1926 година присъдата е заменена с доживотен затвор. Кирил Халачев излиза от затвора през 1935 година и емигрира в Съветския съюз. Там учи за танкист и получава първо офицерско звание. Участва в Испанската гражданска война на страната на републиканците, където за проявен героизъм достига до звание капитан. След войната попада в лагер във Франция. През 1941 година е освободен от лагера и се завръща в България, където отново е арестуван и изпратен в концлагер „Кръсто поле” (Еникьой). Освободен е в края на 1943 г., но през пролетта на 1944 година отново е въдворен в лагер в с. Дивдядово, Шуменско. През септември 1944 годинаХалачев бяга от лагера и взема активно участие в Деветосептемврийския преврат.

        През декември 1944 година капитан II ранг Кирил Халачев е назначен за помощник-командир на Военноморските сили. Полага големи усилия за окомплектоване с кадри на всички флотски поделения. През 1946 година участва в комисия за закупуване на търговски кораби за България.

        През 1947 година капитан I ранг Кирил Халачев е назначен за командир на Военноморските сили. През същата година заедно с Георги Димитров и генерал Иван Кинов участва в преговори със съветското правителство и лично с Йосиф Сталин за доставка на танкове и бойни кораби за БНА и ВМФ. Още същата година Българският военен флот получава ескадрения миноносец „Железняков“, 2 преследвача на подводници БО (Большой охотник) – 122 А, 4 преследвача на подводници тип МО (Малый охотник) и 6 кораба от типа ОД (Охотник дозорный), а през 1948 година– 12 торпедни катера проект ТМ 200. Приетите във ВМС подводници тип „Малютка“ до 1954 година се базират в Одеса. През 1949 година започва обновяването на бреговата артилерия с нови 130 мм батареи, доставени от Съветския съюз. Капитан I ранг Кирил Халачев с размах решава въпроса с окомплектоването на корабите с команден състав – мобилизират се завършилите Морското училище от по-старите випуски и се връщат на служба някои от уволнените преди година офицери. Издирват се българите, завършили морско образование в СССР, и се връщат в България.

        През 1950 година капитан I ранг Кирил Халачев е освободен от длъжност командващ ВМФ и назначен за заместник-командир на тила на Първа армия със звание полковник.

        През 1953 година е изпратен за председател на Международната дунавска комисия в Будапеща, която оглавява до 1960 г., когато се пенсионира.

        Капитан I ранг Кирил Халачев умира в София на 26 август 1972 г.


        31 август 1869 г. – роден е генерал-майор Константин Кирков, командващ флота през Първата световна война

        Константин Кирков е роден на 31 август 1869 година в гр. Плевен. Средно образование завършва в Априловската гимназия в Габрово. През 1889 година завършва успешно Военното училище в София, след което постъпва на служба в 4-ти артилерийски полк.

        Със стипендия продължава образованието си във Висшата инженерно артилерийска школа в Торино (Италия). След завръщането си в България е назначен за преподавател във Военното училище в София. През учебната 1897 – 1898 година му е възложен курс по военна педагогика. Две години по-късно издава „Записки по военна педагогия“, труд преведен в последствие и в Русия, а през 1907 година издава „Военно обучение. (Предмет, план и метод)“. В периода преди Балканската война майор Кирков командва погранична рота в Родопите и 1-во артилерийско планинско отделение в Берковица. Участва в комисиите, приемащи военни доставки за българската артилерия от Германия. През 1912 година е назначен за командир на видинския крепостен батальон с чин подполковник. На 8 ноември 1912 г., заедно с щаба си пристига във Варна, където поема службата на началник на артилерията на варненския укрепен пункт. По време на Междусъюзническата война служи отново във Видинския крепостен батальон. От 18 януари 1914 година подполковник Кирков е назначен за началник на Българския флот. Периодът на управлението му се характеризира със заздравяване на дисциплината, осъществени са нови доставки на военна техника и материали за флота. Именно по това време са договорени и осъществени доставките на водосамолети и подводница.

        На 27 февруари 1917 година Константин Кирков е произведен в чин генерал-майор. В края на Първата световна война се противопоставя на Австро-Унгария и Германия при опита им да неглижират позицията на България във връзка с новото политическо статукво на Долен Дунав.

        Поради заболяване генерал-майор Кирков напуска флота на 19 май 1919 година. Умира на 1 септември 1920 година в гр. Казанлък.

    • Септември
      • 5 септември 1916 г.– първи български морски десант

        За първи път десантни действия в нашата военна история се извършват през Първата световна война, на 5 септември 1916 година.

        След включването на северната ни съседка във войната на страната на Съглашението през 1916 г. България и Румъния се оказват в противникови лагери. На добруджанския фронт действа Трета българската армия. За осигуряването на десния й фланг на добруджанския бряг се подготвя десант. Десантът има за цел портовата дружина да заеме добруджанското крайбрежие с градовете Балчик, Каварна и н. Калиакра, да се изнесе на север, да влезе във връзка с българските войски около Добрич и да охранява десния им фланг. На 1 и 4 септември 1916 г. миноносци, водосамолети и подводницата УБ 18 провеждат разузнаване. Съществува опасност от евентуално противниково минно заграждение в района и от атака на противника откъм морето. На 5 септември в 01.30 часа отрядът торпедоносци в състав „Смели“, „Строги“, „Шумни”, „Летящи“ и „Храбри“ и 3 големи гребни лодки, теглени на буксир, потегля от Варна под общото командване на капитан-лейтенант Рашко Серафимов. Час и половина по-късно „Смели“ и „Строги“ стоварват войски в Балчик, след което „Смели“ достига до н. Калиакра. Останалите торпедоносци стоварват войски в Каварна. При Калиакра четиридесет семафористи и телефонисти завземат поста при фара. Противникът не оказва съпротива.

        Първоначалната численост на десантния отряд е 235 души. През следващите два дни – 5 и 6 септември, с миноносци са прехвърлени Портовата дружина на флота (466 души) и крайбрежната наблюдателна полурота (44 души). Пристанищният влекач „Варна”също се включва към торпедоносците.

        При провеждането на първия морски десант флотското командване използва успешно тактиката на нощната изненада и предварителното подробно въздушно разузнаване.

        Посрещането на българските моряци е изключително тържествено. В Каварна се веят българските знамена, хората се закичват с трицветни лентички. В Балчик се устройва защитата на града срещу нападение откъм морето. Противникът разбира значението на града за осигуряване храни и продоволствия за българската армия и на 7 септември пред Балчик се появяват руските ескадрени миноносци тип „Новик“ – „Быстрий“ и „Громкий“, които обстрелват пристанищните съоръжения и унищожават мелницата. В отговор на нападението веднага се организира контранападение от водосамолети и подводници. Водосамолети № 507, 523 и 530 настигат противника и пускат 30 бомби.

        През октомври, за да се осигури защитата на Балчик, портовата дружина е усилена с две 100 мм оръдия под командването на капитан Г. Радков.

        От 7 до 18 октомври първа рота е придадена към конната дивизия на генерал Колев и заема позиции край с. Первели. На 19 октомври се завързва бой с румънски части, в който моряците проявяват себеотрицание и героизъм и с цената на големи загуби удържат позицията. Загиват 29 и са ранени 97 души – общо 80% от ротата е извън строя, но бойната заповед е изпълнена.

        Морският десант и последвалите сражения са първите прояви на българската морска пехота.


        5 септември 1974 г. – официално откриване на пристанище Варна – Запад

        Общото състояние на икономиката на страната, наличието на промишлената агломерация Варна – Девня – Провадия и бързото развитие на морския транспорт налагат разширяване на Варненското пристанище на запад. През 1967 г. Министерският съвет утвърждава проект, създаден от ИПП „Транспроект“ за изграждане на пристанище Варна – Запад. Изпълнители са „Трансстрой“ – Белослав, и Строителен и технически флот – Варна. Драгажните работи, изграждането на кейовете и на цялата инфраструктура – складове, захранване, сгради и съоръжения, продължават няколко години.

        На 5 септември 1974 г. пристанище Варна – Запад е официално открито. То е разположено на около 30 км от Варна, на западния бряг на Белославското езеро.

        Важен етап в развитието на пристанището е влизането в експлоатация на дълбоководния плавателен канал море – езеро през есента на 1976 г. През следващите години е усвоена нова техника и нови корабни места. През 1980 – 1981 г. е създаден модерен контейнерен терминал, който бележи окончателното изграждане на пристанище Варна – Запад.

        В годината на откриването то обработва 257 кораба и 859 722 т товари. На следващата 1975 г. корабите са 526, а товарите – 1 054 201 т.

        Днес пристанище Варна – Запад е най-модерното и перспективно на северния български бряг. Общата дължина на кея е 3430 м, а максималната дълбочина – 10,50 м. Пристанищният терминал разполага с 19 корабни места, с 346 397 м2 открити и 20 998 м2 закрити складови площи. Непосредствената му близост до девненските химически заводи позволява ефективна обработка на товарите по директната схема завод – кораб. Пристанището притежава съвременни технологични линии за претоварване на сода, химически торове, цимент, въглища, руди, фосфорит, кварцов пясък и течни химикали. Всички корабни места и складовете са свързани с националната железопътна и автомобилна мрежа. През последните години пристанище Варна – Запад се утвърди като контейнерната врата на България.


        6 септември 1885 г. – Съединението на Княжество България и Източна Румелия

        Съединението на Княжество България и Източна Румелия, извършено на 6 септември 1885 г., слага край на изкуственото разделяне на българската държава, наложено от Берлинския договор от 1878 г. Подготвено от БТЦРК, то е осъществено чрез военно-революционна акция. Румелийското правителство и генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич са свалени и временното правителство под председателството на Георги Странски тържествено обявява присъединяването на областта към Княжеството. Съединението е подкрепено от княз Александър Батенберг и е посрещнато с възторг от целия български народ. Правителството на Петко Каравелов приема извършения акт и се заема с дипломатическото уреждане на въпроса.

        Нарушаването на Берлинския договор изправя България пред тежко външнополитическо изпитание. Великите сили се обявяват против Съединението и за запазване на статуквото. Балканските държави се страхуват от засилването на България и нарушаване равновесието на Балканите. Русия счита, че Съединението ще засили авторитета на Александър Батенберг, и заявява своето неодобрение, като отзовава руските офицери, служещи в българската войска и флот. Епизод от задълбочаващия се конфликт между България и Русия е отвличането на почти всички български военни кораби през втората половина на септември 1885 г. от руските морски офицери на българска служба и установяването им в руското пристанище Измаил. Целта е да се затрудни отбраната на България. На практика са отвлечени корабите, подарени на България през 1879 г. от Русия и станали основа на българския военен флот. Действията на руските офицери са самоволни и не са подкрепени от Министерството на външните работи на Русия, което категорично не одобрява отвличането и нарежда тяхното връщане и предаване на българските власти.

        Тази политика на Русия подтиква Великобритания да подкрепи Съединението с цел да изтласка Русия от Балканите и да осигури положението си в обединена България. В Цариград по инициатива на Високата порта се свиква конференция, която да разгледа българския въпрос. Подтиквана от Австро-Унгария, Сърбия обявява война на България. Българската победа на бойното поле принуждава представителите на Великите сили, участници в конференцията в Цариград, да подпишат на 24 март 1886 г. Топханенския акт, с който признават Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

        Съединението е първата успешна стъпка към решаване на българския национален въпрос. То превръща България в най-голямата балканска държава за онова време с територия от 96 345 кв. км, с население 3 070 988 души, 23 окръга, 84 околии, 70 града и 4684 села. Увеличената територия и население дават възможност за по-бърз икономически напредък. Морските граници на България се увеличават и в пределите на държавата влизат пристанищните градове Бургас, Анхиало (Поморие), Месемврия (Несебър), Созопол. Това дава тласък за развитието на морското стопанство на България, свързано с изграждането на пристанища, улесняване на крайбрежното корабоплаване, лодкостроене и корабостроене, развитието на риболова, солодобива и др.


        6 септември 1947 г. – първото пресичане на екватора от български кораб

        На 6 септември 1947 г. корабът „Родина“ с капитан Георги Дюлгеров пресича Екватора, плавайки от Александрия за Дърбан в Южна Африка. Параходът „Родина“ прекосява екватора по време на своя втори рейс, продължил близо година. На проведеното тържество по този случай на членовете на екипажа се връчват нептунови свидетелства, с които те са провъзгласени за „рицари на морето“. Натоварен с опасен товар (авиационни бомби) под командването на капитан Георги Дюлгеров в сезона на югозападните мусони в Индийския океан, корабът преодолява силни бури. По-късно, под командването на младия тогава капитан Димитър Цанев, този кораб със съветски товар за първи път достига Бенгалския залив, за да разтовари в Читагонг.

        Кораб „Родина“ (бивш „Данбелт“) е 5280-тонен кораб, построен в Дания. Той е първият новозакупен съд в следвоенния парк на българското морско корабоплаване. На 25 септември с. г., в Копенхаген, при подходяща церемония на борда датското знаме на „Данбелт“ е спуснато и е вдигнат българският трикольор. Първи капитан на „Родина“ е Димитър Фурнаджиев, първи главен механик е Иван Златарев. Той е вторият кораб с това име. Под български флаг плава до 1975 г.


        7 септември 1940 г. – подписване на Крайовския договор и присъединяване на Южна Добруджа към България

        Мюнхенското споразумение от 29 септември 1938 г., с което Великобритания, Франция и Италия предават на Германия населената с немци чехословашка област Судети, бележи официалния край на Версайската система от мирни договори след Първата световна война. За Българското правителство е назрял моментът за ревизиране и на Ньойския диктат. Добруджанският въпрос се приема като най-лесен за разрешаване, като искането е за връщане на териториите до границата от 1913 г. След успешни дипломатически преговори и със съдействието на всички Велики сили, участващи във Втората световна война, на 7 септември 1940 г. в град Крайова е сключен договор между България и Румъния, съгласно който на България се връща Южна Добруджа. Новата граница тръгва от р. Дунав непосредствено след Силистра и стига до Черно море на около 8 км южно от Мангалия. Тази територия от 7 695,8 кв. км на изток граничи с Черно море, а на север с р. Дунав, като българският черноморски бряг се увеличава с близо 93 километра – от с. Иланлък (Вама Вече) до Екрене (Кранево), а дунавският – със 75 километра от Тутракан до Силистра.

        Овладяването на Южна Добруджа започва на 21 септември 1940 г. с участието на частите на Трета армия и Морски окупационен корпус. На борда на военни и търговски кораби са превозени частите на Военноморските сили и Морското училище. Кораби на Българското търговско параходно дружество (БТПД) и Българско речно плаване (БРП) участват в превозването на изселници от Северна и Южна Добруджа. Цивилните и военните морски учреждения си взаимодействат при окупацията и при уреждане на българската администрация. За запазването на всички важни брегови и пристанищни съоръжения веднага се назначават български военни постове. На гражданските длъжности се назначават български служители. Възстановяват се комуникациите по море между „новите“ и „старите“ пристанища. Съставени са разписания за движението на кораб „Евксиноград“ между Варна, Балчик и Каварна и на пътническите кораби на БРП между Русе, Тутракан и Силистра. Целта е да се осигури непрекъснатото функциониране на пристанищата и на фаровете и интегрирането им в българската пристанищна мрежа.

        Връщането на Южна Добруджа дава нови възможности за развитие на морското и речното стопанство на България и най-вече на корабоплаването и риболова. Тези територии имат своето значимо място като стопански хинтерланд на пристанищата Варна и Русе и съдействат за тяхното развитие и за реализацията на българските морски интереси.


        11 септември 1904 г. – роден е капитан далечно плаване инж. Найден Найденов (1904 – 1988)

        Найден Якимов Найденов е роден на 11 септември 1904 г. в с. Ябланица, Тетевенска околия. Прогимназиално образование завършва в с. Ябланица и в Тетевен. През 1924 г. завършва Морското училище, а след това и висш корабоначалнически курс като стипендиант на Българското търговско параходно дружество (БТПД). Изпратен е на едногодишен плавателен стаж във френската параходна компания „Сосиете женерал трансатлантик“. Връща се на работа в БТПД, където е назначен на длъжност ІІІ помощник-капитан на п/х „Варна“. Той е един от петимата оцелели след катастрофата с гръцкия п/х „Хрисис“ на 25 срещу 26 декември 1929 г. в Мраморно море. През следващите години плава с корабите на Българското търговско параходно дружество, като израства до капитан на кораб.

        През юни 1939 г. е назначен от ръководството на Дирекция водни съобщения (ДВС) на длъжност началник на Варненска крайбрежна област и пристанище, като освен пристанище Варна ръководи и всички малки пристанища от румънската граница до н. Емине. Като началник на пристанищната администрация Н. Найденов съдейства за прехвърлянето на евреите през България за Палестина по море. През септември 1940 г. участва в приемането на освободената съгласно Крайовския договор Южна Добруджа. В края на 1940 г. е изпратен да следва строително инженерство в Мюнхен – Германия.

        След завръщането си е началник отдел „Корабоплаване и пристанища“ при ДВС. През Втората световна война България губи всичките си търговски кораби. През 1945 г. Н. Найденов разработва концепция за развитието на българското корабоплаване и корабостроене. Участва в комисиите по закупуване и приемане на първите кораби, с които след войната се възстановява търговски ни флот под името Български морски флот (БМФ). По негово настояване към Дирекцията на пристанищата се създава „Аварийно спасителен отдел за вадене на потънали в морето и в р. Дунав кораби и за оказване на помощ на търпящи бедствие плавателни съдове“. Той е един от инициаторите за изваждането на потопения през войната п/х „Шипка“. Ръководи възстановяването на ферибота Видин – Калафат.

        От 1951 г. до пенсионирането си през 1968 г. капитан Найденов е началник отдел „Капитално строителство“ в Управление „Пристанища“. През този период всички проектни задания за преустройства и разширения на пристанищата са негово дело. Още през декември 1952 г. на съвещание в отдела той предлага изграждане на пристанище в Девненската низина. Идеята му се реализира през септември 1974 г., когато пристанище Варна – Запад е официално открито.

        В областта на пристанищното строителство к.д.п. инж. Н. Найденов има предложени две големи рационализации и едно международно патентовано изобретение, за което получава звание „Почетен изобретател“ и златен медал.

        Почива в София на 21 ноември 1988 г.


        13 септември 1886 г. – роден e капитан-лейтенант Георги Антонов

        Георги Ангелов Антонов е роден на 13 септември 1886 г. в Свищов. През 1906 г. завършва Военното училище като артилерист. Изпратен е на служба като подпоручик във Военния флот, където през 1908 г. завършва морския офицерски курс. Изпратен е да специализира в Минния офицерски клас в Морското инженерно училище „Император Николай I” в Кронщат. През Балканската война командва бреговата батарея на Варна, а след това е изпратен в Дедеагач в новосформираната Беломорска част на флота. През периода от август 1914 до август 1915 г. е началник на Машинното училище във Варна. При включването на България в Първата световна война е началник на минната отбрана на Беломорския флот. През 1916 г. е назначен за командир на миноносец, а по-късно е командващ група миноносци в Черноморския флот и заместник-началник на Подвижната отбрана. В края на 1918 г. е комендант на пристанище Кюстенджа, където умира заразен от петнист тиф на 13 януари 1919 г. след кратко боледуване.

        Георги Антонов е преводач и автор на учебници. Публикува статии във всекидневния и военния печат, в които изяснява значението на морето и на военния флот и популяризира българската морска идея. Той е сред инициаторите за създаването на Българския народен морски сговор.


        17 септември 1895 г. – роден е капитан І ранг Протасий Пампулов – инженер корабостроител

        Протасий Христов Пампулов е роден на 17 септември 1895 г. в Сопот. Остава рано сирак и е отгледан от вуйчо си Матей Аврамов Хаджиманчев. Към морската служба го насочва първият братовчед на майка му, капитан I ранг Матей Стойков, началник на Дунавската флотилия от 1906 до 1908 г.

        През 1911 – 1916 г. Протасий Пампулов учи в Машинното училище при флота. Благодарение на отличния си успех получава стипендия от Министерството на войната и през април 1916 г. е изпратен да следва в Германия. От май до септември 1916 г. е на стаж в Германияверфт в Кил, където участва непосредствено в строежа на подводници. Той е и първият българин, участвал в строителството на подводници.

        На 1 октомври 1916 г. Пампулов започва следването си в отдел „Корабостроене и корабни машини“ на Висшето техническо училище в Берлин-Шарлотенбург. През есента на 1919 г. е отзован от Германия и е назначен като кандитат-инженер корабостроител във Флотския арсенал – Варна. Едновременно е преподавател по механика в Морското училище през учебната 1920 – 1921 г. През 1921 г. заедно с Петър Кашлакев ръководи шестмесечен вечерен курс по шлосерство, организиран от Варненската търговско-индустриална камара.

        През септемри 1922 г. Пампулов е командирован в Берлин да довърши образованието си. На 28 юли 1923 г. получава диплома за инженер-корабостроител и постъпва на служба във Флота. През февруари 1924 г. получава право на свободна техническа практика по специалността.

        Капитан І ранг Протасий Пампулов е един от изтъкнатите български корабостроители. По негов проект е построена серия от 13 миночистачни катера (МЧКА). Участва в преговорите по доставката на трите торпедни катера тип „Люрсен“. Ръководи преустройството и ремонта на редица речни и морски кораби. Разработва проекти за преустройство на торпедоносците. Ръководи изваждането на потъналата през Първата световна война немска подводница УБ-45. За приноса му в развитието на българския военноморски флот е награждаван е с ордените „За заслуги“, „Народен орден за военна заслуга“, „Св. Александър“.Освободен от служба във флота на 14 септември 1944 г. След Втората световна война участва във възраждането на българския търговски флот.

        Протасий Пампулов е общественик, един от основателите и виден деец на Български народен морски сговор (БНМС). Съвместно с проф. Георги Паспалев участва в изследване на флората и фауната в Черно море. Той е основоположник на корабомоделизма в България. Автор е на 10 книги и на всички методически ръководства по корабомоделизъм, издадени през първото десетилетие на организирания корабомоделизъм в България.

        Умира на 28 юли 1957 година.


        21 септември 1875 г. – роден е капитан ІІ ранг Богдан Христов Ганчев (1875 – 1945)

        Богдан Христов Ганчев е роден на 21 септември 1875 г. в Карлово. Завършва Императорската кралска академия в Триест (тогава в пределите на Австро-Унгария) през 1894 г., Военно училище в София (1897 г.), Минните офицерски курсове в Кронщат, Русия (1902 г.), и Хидрографския отдел на Николаевската морска академия в Петербург през 1908 година. Отначало Богдан Ганчев служи в Дунавската флотилия на корабите „Асен“, „Симеон Велики“, и „Александър I“, а през 1900 г. е назначен в Морската част на учебния крайцер „Надежда“.

        След завършване на Минния офицерски клас в Кронщат последователно служи като минен офицер на учебния крайцер „Надежда“, помощник-началник на Речната минна отбрана и началник на Минното училище в Русе, началник на Минната част във Варна, старши водолазен офицер във флота. Като електротехник ръководи теоретическите и практическите занятия по електротехника. През 1909 г. е назначен за командир на миноносец „Строги“. По време на Балканската война е началник-щаб на Флота, началник-щаб на Варненския гарнизон и в същото време завежда Хидрографската част на флота. След войната е уволнен и преминава в запаса, но с включването на България в Първата световна война е мобилизиран и назначен за комендант на Бургаското пристанище, а от юни 1917 г. е началник-щаб на Бургаския укрепен пункт.

        За военната си служба и участието във войните е награден с „Орден за заслуга“, Орден „За 10-годишна отлична служба“, „Кръст за Независимостта“, орден „Св. Александър“ V степен с мечове, „Народен орден за военна заслуга“ IV степен на военна лента и руския орден „Св. Станислав“ III степен.

        След Първата световна война е уволнен от военна служба с чин капитан II ранг и преминава на частна практика. Той е собственик на „Политехническо бюро Ганчев“ в Бургас и се занимава с доставка и монтиране на електрически и индустриални инсталации и е представител на английското параходно дружество „Кунард Лайн“ от Ливърпул.

        Запасен капитан II ранг инженер Богдан Ганчев е почетен шведски консул и дългогодишен председател на Бургаския клон на Българския народен морски сговор.

        Почива през 1945 г.


        21 септември 1894 г. – тържествено освещаване на параход „България“ - втория товаро-пътнически кораб на Българското търговско параходно дружество

        На 21 септември 1894 г. във Варна тържествено е осветен вторият товаро-пътнически кораб на Българското търговско параходно дружество (БТПД) – „България“. Построен е през 1894 г. в Нюкясъл, Великобритания. Цената му е 568 000 златни лева (23 000 английски лири). Притежава товароподемност 1 270 т Максималната му дължина е 73,3 м, широчината – 10,21 м, височината на борда – 5,43 м. Парната машина е с мощност 1167 к.с., което му дава възможност да развива експлоатационна скорост от 12 възела. Параходът разполага с 20 пътнически места в І класа, 24 – ІІ класа, и между 30 и 40 – ІІІ класа. Обемът на хамбарите е 1565 куб.м, консумацията на въглища – 18 т.

        Натоварен със зърно, параход „България“ отплава на първия си рейс на 25 септември по линията Варна – Бургас – Цариград (Истанбул). След увеличаване на корабния парк на БТПД в началото на XX в. корабът започва да обслужва т.нар. Пирейска линия с два маршрута: Варна – Цариград – Дарданели – Дедеагач – Порто логос – Пирея – Чешме – Хиос – Смирна – Митилин – Дарданели – Цариград – Бургас – Варна. Вторият маршрут е същият, но вместо Дедеагач и Порто логос се посещават Кавала и Солун. За кратко време от 1907 до 1909 г. параход „България“ пътува по новооткритата от параходството т.нар. Александрийска линия до Египет.

        Избухването на Първата Балканска война заварва параход „България“ заедно с другите два кораба на БТПД „Борис“ и „Варна“ в Егейско море. След като нашите войски завземат беломорските брегове, корабите са използвани като военни транспортни съдове. През Първата световна война п/х „България“ е плаваща база за подводници и водосамолети, а след войната превозва военнопленници. В периода между двете световни войни корабът отново плава по обичайните си маршрути.

        През август 1941 г. реквизираният параход „България“ е закаран в Пирея и предаден на германските военни власти, които сменят котлите му и го преустройват като минен заградител и спомагателен кръстосвач. При извършване на минно заграждение той е атакуван с четири торпеда от английската подводница „Ънрули“ и е потопен южно от о-в Аморгос в Критско море на 8 октомври 1943 г.


        21 септември 1898 г. – роден е капитан I ранг Борис Рогев (1898 –1976)

        Борис Димов Рогев е роден на 21 септември 1898 г. в с. Воеводино, Варненско. Прадядо му е участник във Велчовата завера (1835 г.), а по майчина линия е далечен потомък на Хаджи Димитър.

        След като завършва първите два класа на Военното училище, през 1920 г. постъпва в теоретичния и практически курс за морски офицери при Флота във Варна. От 1921 до 1925 г. служи в Морските специални школи, в отряда торпедоносци и в Дунавската полицейска служба в Русе.

        През 1927 г. е командирован от Министерството на железниците, пощите и телеграфите на специализация по астрономия и навигация в Сорбоната (Париж). През 1931 г. завършва обучението и се завръща в България с диплом за научна и образователна степен лисансие по математика, физика и астрономия. Възложено му е да организира за първи път Хидрографското отделение към Държавния военен географски институт – София. През 1933 г. прави първата оригинална българска хидрографска снимка в мярка 1:10000 на крайбрежието на Аладжа манастир. От 1934 до 1940 г. Борис Рогев е на служба във Флота като лектор в морския метеорологичен курс на Морската учебна част и като началник на разузнавателната, хидрографската и метереологична секция.

        През 1940 – 1944 г. отново е началник на Хидрографското отделение на Държавния военен географски институт – София. Прави хидрографско заснемане на Бургаския залив, залив Атия, Созополския и Поморийския заливи, а след установяване на българско присъствие в Беломорието (1941– 1944 г.) обследва северното крайбрежие на Егея. През 1946 г. е назначен за началник на Военния географски институт – София, като продължава да ръководи и Хидрографското отделение и завършва заснимането на българското морско крайбрежие.

        От 1951 г. Борис Рогев ръководи катедра „Математика“ във Военна академия – София. Преподава топография във Военната и Военнотехническата академии. Пенсионира се през 1954 г., но продължава научната си дейност в Централната лаборатория по геодезия на БАН.

        Автор е на 25 научни труда в областта на хидрографията, математическата геодезия и астрономията, сред които „Лунно-слънчевите приливи и отливи на Черно море“, учебник „Мореходна астрономия“, „Приливи и отливи пред северното беломорско крайбрежие“. Изследва прабългарският календар и стига до извода, че той води началото си от 4768 г. пр. Хр. и предхожда всички известни в Азия календарни системи.

        Цитирания на трудовете му се проследяват в издания в ФРГ, Франция и СССР.

        Носител е на ордените „Свети Александър“, офицерски кръст „Св. Александър“ – от 1940 и 1943 г., кралски орден „Югославска корона“ – IV клас, 1936 г. и др. Кавалер е на френския орден „Почетен легион“ (1939 г.).

        За своите заслуги Борис Рогев е увековечен с паметна плоча на алеята на преподавателите във ВВМУ във Варна. Неговото име носи улица във Варна, а на 7 август 2013 г. в Пункт за базиране Варна с тържествен ритуал на Хидрографския кораб на ВМС бе присвоено името „Капитан I ранг Борис Рогев“.


        23 септември 1895 г. – роден е капитан ІІ ранг Тодор Цицелков

        Тодор Цицелков е роден на 23 септември 1895 г. в Копривщица. През 1916 г. завършва Школата за запасни офицери и е зачислен във флота. През Първата световна война участва във военните действия в Черно море и в Добруджа. През 1924 г. завършва висш корабоначалнически курс и до 1943 г. служи като морски офицер в различни флотски поделения. Служи като началник на пограничен подучастък Василико (Царево), командир на учебна рота от Морската бригада (1931 г.), преподавател в Морските специални школи (1932 г.), командир на Минния дивизион при Черноморския флот (1933 г.), началник на Морското училище (1935 г.), началник на Флотски работилници и командир на стражеви дивизион от Дунавския флот (1935 г.), командир на неподвижната отбрана на Черноморския флот (1937 г.), началник на техническия отдел в Морската учебна част (1938 г.), временен началник на Морската учебна част (1940 г.), командир на Дунавската флотилия (1941 г.). През 1942 г. е уволнен и преминава в запаса.

        През 1943 г. е временно мобилизиран като интендант на 5-а дивизионна област – Русе. За кратко работи във фабриката „Искович-Леви“ в Русе, след което се отдава на обществена дейност.

        Капитан ІІ ранг Тодор Цицелков е активен деятел на Българския народен морски сговор (БНМС) и други обществени организации. Автор е на книгата „Нашите моряци“, посветена на героизма на българските моряци през Първата Балканска и Първата световна война. Има редица публикации в списание „Морски сговор“.

        Умира на 3 октомври 1975 г. във Варна.


        25 септември 1881 г. – роден е капитан І ранг Петър Стоянов

        Петър Стоянов е роден на 25 септември 1881 г. в с. Стрелец, Горнооряховско.

        През 1902 г. завършва Военното училище в София. Служи във военния флот на България. Специализира в Артилерийския и в Минния офицерски клас в Кронщат.

        През Балканската война Петър Стоянов е командир на миноносеца „Строги“. Участва в победоносната атака срещу турския крайцер „Хамидие“ на 8/21 ноември 1912 година.

        Капитан ІІ ранг от запаса Петър Стоянов е бил три пъти кмет на Варна. Първият път е след оставката на кмета Христо Мирски, подадена на 5 ноември 1923 г. поради избирането му за народен представител. Тогава се назначава тричленна комисия, която управлява Варна от 7 ноември 1923 до 9 юли 1924 г. След проведените общински избори Петър Стоянов е избран за кмет и изпълнява тази длъжност до 5 януари 1927 г. Третият му кметски мандат е от 9 януари 1944 до 8 септември 1944 г. (като представител на безпартийното крило на Демократическия сговор).

        Изключителни са и заслугите на Петър Стоянов за строителството на Централните морски бани във Варна. Той е един от главните организатори на Промишлената изложба във Варна, чието начало е поставено през 1932 година. Петър Стоянов е сред основателите на Българския народен морски сговор и негов дългогодишен председател. Той е почетен член на Варненското археологическо дружество.

        Петър Стоянов умира през 1954 г.


        26 септември 1886 г. – роден e лейтенант Преслав Ляпчев

        Лейтенант Преслав Георгиев Ляпчев е роден на 26 септември 1886 г. в гр. Ресен, Македония. Завършва Морското училище в гр. Брест, Франция, през 1910 г., произведен е в първи офицерски чин и започва служба във Флота на крайцера „Надежда“. Участва в Първата Балканска война, като служи на торпедоносците. По време на атаката срещу турския крайцер „Хамидие“ е на миноносец „Строги”. На 21 декември 1912 г. е повишен в мичман I ранг и награден с орден „За заслуга“ на военна лента, а по-късно с орден „Св. Александър“ V степен.

        През Първата световна война, през май 1916 г. е изпратен като началник на командата доброволци на обучение за авиатор в Германия. Определен е да стане първия началник на бъдещата „Водохвърчилна станция“ във Варна.

        На 10 юни 1916 г. по време на учебен полет загива във водите на Северно море заедно с германския си инструктор. Погребен е във Нордернай, Германия. На 21 август 1932 г. тленните му останки са пренесени във Варна.


        26 септември 1926 г. – основаване на Българското акционерно дружество за строеж на кораби, локомотиви и вагони – „Кораловаг”

        Инициативата за създаването на „КОРАЛОВАГ” е на Българското търговско параходно дружество (БТПД), което се нуждае от кораборемонтно предприятие, където да ремонтира корабите си. На 26.09.1926 г. във Варна е основано Българското акционерно дружество за строеж на кораби, локомотиви и вагони – „Кораловаг“, с председател на Управителния съвет Петко Кирчев и изпълнителен директор д-р Паул Книпинг. Включването на вагоно- и локомотивостроенето е продиктувано от факта, че само корабостроенето не може да запълни капацитета му. Образувани са следните производствени цехове и отдели:

        1. За строеж на мостове и други железни конструкции;

        2. За строеж и ремонт на вагони;

        3. Локомотивен отдел;

        4. Цех корабостроене и кораборемонт;

        5. Стругарски цех;

        6. Ковашки цех;

        7. Дърводелски цех;

        8. Хелинг за строеж на малки плавателни съдове.

        Сред основните дейности на дружеството са ремонт на корабите на БТПД, строеж на рибарски лодки, дървени мауни и два метални шалана, строеж на железни мостови конструкции, производство на селскостопански машини, водопроводни и канализационни части и др.

        През 30-те години основните акционери са чехи и германци. През Втората световна война преобладаващ капитал е германският, а предприятието изпълнява предимно германски поръчки. „Кораловаг“ съществува до 1950 г., когато се влива в новосъздаденото българо-съветско предприятие КОРБСО.


        30 септември 1914 г. – роден е адмирал Бранимир Орманов, командващ Българския военен флот от 1950 до 1960 г.

        Бранимир Иванов Орманов е роден на 30 септември 1914 г. в Омуртаг, Търговищко. Ранното си детство прекарва в с. Стражица, където родителите му учителстват. През септември 1923 г. заедно с родителите си емигрира в Съветския съюз. През 1936 г. завършва Военноморското училище „Фрунзе“ в Ленинград и започва офицерската си служба в Кронщад като щурман на подводница тип „Л“.

        В края на 1936 г. Бр. Орманов е арестуван като „Враг на народа“ и осъден на смърт, но след половин година ненадейно е освободен. Назначен е за преподавател по навигация и астрономия в Каспийското висше военноморско училище в Баку. На тази длъжност го заварва Втората световна война. След сваляне на блокадата от Ленинград и възстановяване на занятията във Висшето военноморско училище „Фрунзе“ е поканен за преподавател по навигация и астрономия в училището.

        През 1947 г. Бранимир Орманов се завръща в родината и постъпва на служба в Българския военноморски флот. Присвоено му е звание капитан ІІ ранг и е назначен за инспектор на класовете във Военноморското училище във Варна. В началото на 1948 г. е назначен за началник-щаб и първи заместник на командира на Черноморския военен флот на Република България. През 1948 г. е изпратен като експерт по морските въпроси в международния съд в Хага.

        На 8 август 1950 г. капитан І ранг Бранимир Орманов е назначен за командващ Българския военноморски флот. Месец по-късно е произведен в звание контраадмирал. Като най-важни задачи той счита укрепването на Военноморските сили чрез нарастването на количествения и качествен състав на корабите и запазването на най-добрите специалисти във флота. Под неговото командване ВМФ на България се попълва с нови кораби като: ескадрен миноносец, стражеви кораби, големи и малки противолодъчни кораби, торпедни катери. Формира се дивизион подводници, базиран във Варненското езеро. През 1951 г. е създаден Военният съвет на ВМФ. През 1957 г. е извършено първото задгранично плаване с ЕМ „Г. Димитров“ до Албания. През 1958 г. на Бранимир Орманов е присвоено званието вицеадмирал. Той командва Военноморския флот до 18 август 1960 г.

        Същата година е изпратен да учи в академията на Генералния щаб в Москва. След завършването й през 1962 г. е назначен за заместник-началник на Генералния щаб на Българската народна армия.

        През 1973 г. е назначен за заместник-министър на Народната отбрана и Началник на Гражданската отбрана на България. Присвоено му е званието адмирал. През 1983 г., след излизане в запас, поема поста председател на Националния океанографски комитет.

        Почива на 19 август 1985 г. и е погребан в София.

        За заслугите си адмирал Орманов е награден с 33 ордена и медали, удостоен е със званието „Герой на социалистическия труд“. На негово име през 1986 г. е наименован хидрографски кораб Проект 861-МВ.

    • Октомври
      • 1 октомври 1898 г. – роден е капитан II ранг Минчо Острев – изобретател и конструктор на български морски мини

        Минчо Колев Острев е роден на 1 октомври 1898 г. в с. Никоевци, Дряновско. Учи в Априловската гимназия в Габрово и след това в Морското машинно училище във Варна, което завършва през 1921 г. Работи в Дунавската полицейска служба като технически офицер. През 1927 г., след спечелен конкурс, е изпратен да следва Машинно инженерство в Берлин. Дипломира се през 1932 г. и се връща в Русе, където инспектира състоянието на главните двигатели на корабите от Дунавската флотилия. Приведен е в Черноморския флот във Варна, където служи до 1943 г., като заема следните длъжности: началник на торпедо-бомбеното хранилище и завеждащ въоръжението на флота; началник на техническата служба и адютант на флота; началник на флотската работилница; старши механик на Подвижната отбрана. Едновременно с това е контрольор по парните котли и резервоари на Морските войски, преподавател по парни котли и двигатели с вътрешно горене и по механика в офицерски технически курс и преподавател в Морското училище по механична технология и машинно чертане.

        Минчо Острев реконструира комплекта от две разнопосочни торпедни тръби на торпедоносците в еднопосочни, участва в комисии по ремонт и закупуване на корабни двигатели.

        През 1936 г. конструира българската морска заградна мина Б-36, а през следващите години Б-38, Б-40, Б-42. Благодарение на това българският флот се снабдява с мини родно производство, които са ефективни и двойно по-евтини от предлаганите вносни.

        През 1943 г. Минчо Острев е уволнен от флота.

        През 1944 – 1945 г. е на работа в корабостроителния завод „Кораловаг“ АД – Варна. От 1945 до 1948 г. е хоноруван преподавател, а от 1 юни 1946 г. е извънреден професор и ръководител на катедрите Машинознание и Механична технология в Техническия факултет на Варненския държавен университет „Св. Кирил Славянобългарски“ (тогавашното наименование на днешния Икономически университет – Варна). От 1959 до 1962 г. е преподавател във Висшето военно-инженерно училище в Силистра.

        Минчо Острев има десетки научноизследователски публикации и практически разработки.

        Умира на 24 февруари 1972 г. във Варна.


        1 октомври 1915 г. – България се включва в Първата световна война

        В опит да реализира националния идеал за обединение на 1 октомври 1915 г. България се включва в Първата световна война на страната на Централните сили, което я изправя срещу Антантата (Англия, Франция и Русия). В началото на войната най-сериозната заплаха идва от страна на руския военен флот в Черно море, което налага усилване на защитата на българското крайбрежие.

        Kомандващ флота по време на Първата световна война e генeрал-майор Константин Кирков. В структурата на флота се включват Черноморският, Беломорският, Дунавският флот, Арсеналът и Учебната част. Създадени са и нови формирования. В периода 1913 – 1918 г. България има излаз на Бяло море, затова се формира Беломорски флот с щаб в Дедеагач.

        Варна отново е обявен за укрепен пункт. Още в началото на войната Балчик и Варна са бомбардирани от руски кораби. Минирани са подстъпите към пристанищата. Нашият военен флот извоюва нова победа, когато южно от Варненския залив, пред нос Иланджик, на 25 февруари 1916 г. руският ескадрен миноносец „Лейтенанат Пушчин“ се натъква на българско минно заграждение и потъва. Спасени са малка част от екипажа с две гребни лодки, пленени от българите, заедно с флага на кораба, съхраняван днес във НВИМ.

        През войната флотът получава за първи път преносими брегови радиостанции, които му осигуряват радиовръзка със станции, разположени на море, на брега и във въздуха.

        На 25 май 1916 г. на въоръжение е приета първата българска подводница с тактически № 18 и с това България става една от малкото страни в света, притежаващи подводници.

        Създадена е морска пехота, която извършва успешен десант в района на Балчик през 1916 г. В морския бой при Балчик през декември 1916 бреговата артилерия, командвана от кап. Георги Радков, противодейства успешно на масирания вражески огън.

        На 1 май 1917 г. официално е открита Българската водохвърчилна станция с три пункта за базиране и метеорологична станция. Първоначално тя се състои от 4 водосамолета, чийто брой впоследствие нараства на 10 водосамолета. Морските летци изпълняват множество разузнавателни полети, бомбардират успешно плавателни средства и пристанищни съоръжения на противника в румънски териториални води и делтата на Дунав. Базираната във Варна германска водосамолетна част също противодейства успешно на руската военноморска групировка.


        1 октомври 1934 г. – излиза бр. 1 на в. „Морски преглед“ (1934 – 1944) – най-доброто постижение на профлотската пропаганда в България

        За първи път издание с това име излиза през 1930 г. (4 броя), а през 1932 г. е отпечатан и брой 5. На 1октомври 1934 г. се появява първият брой на втория по ред в. „Морски преглед“, орган на Военноморския флот на България. Той излиза винаги на 1-во и 15-то число на месеца. Вестникът на най-малкия в количествено отношение вид въоръжени сили надвишава всички останали периодични издания с тиража си от 7300 броя. Издателите му подчертават, че това е „единственият безплатен вестник в нашето Отечество, който се изпраща даром на всички ония, които се интересуват от морското дело и свързаните с нашето море начинания... “. Читателите получават безплатно и книжките от библиотека „Морски преглед“. Вестникът съществува благодарение на финансовата подкрепа на Министерството на войната, на дарителство и на постъпления от реклами. В „Морски преглед“ рекламират както държавни, така и частни фирми.

        Флотският двуседмичник идва на бял свят във важен период от развитието на Военноморските сили, които постепенно се отърсват от опеката на Ньойския договор и претърпяват важни организационни промени. Вестникът неприкрито афишира интересите на своите издатели към новите тенденции във флотските въоръжения и тактиката на бойното им използване, пропагандира идеята за силен военен флот.

        „Морски преглед“ в продължение на десет години остава с една и съща графична концепция. Всяка книжка съдържа 12 страници, текстът е оформен в три колони, с много илюстрации и рисунки. Постоянни рубрики са: „Морска мисъл“, „Морска техника“, „Морски вести“, „Морска литература“, „Морски оръжия“, „Военноморска история“, „Обучение, възпитание и обнова“, „Сведения за чуждите флоти“. Във всеки брой се води задочен диалог с читателите и сътрудниците – отговаря се на поставени въпроси, дават се препоръки на начинаещи автори.

        „Морски преглед“ не афишира своите издатели и редактори. От първия до последния брой в главата на вестника стои неизменно словосъчетанието „Двуседмичник за морска просвета и обнова. Ръководи редакционен комитет“. Създателят на „Морски преглед“ контраадмирал Иван Вариклечков и първият му помощник – капитан І ранг Сава Иванов, сравнително рядко се появяват на страниците на вестника. Сред най-авторитетните сътрудници на „Морски преглед“ е капитан-лейтенант, по-късно капитан ІІ ранг д-р Георги Пецов.

        Вторият по ред „Морски преглед“ излиза в продължение на десет години до юли 1944 г. Вестник с това име излиза отново през 1947 – 1948, 1954 – 1960 г. За пети пореден път в. „Морски преглед“ е възобновен през 1992 г. През 2009 г. излизат два броя от него – издание на Щаба по подготовката на ВМС със съдействието на КРЗ „Флотски арсенал“. И този път изданието е безплатно приложение на „Морски вестник“.


        2 октомври 1952 г. – създава се Свързочен полк на Военноморските сили

        Началото на свързочното дело във флота е положено на 24 юни 1911 г., когато на крайцера УК „Надежда“ е монтирана радиостанция „Телефункен“. Тя започва работа на 23 октомври 1911 г. Бойното си кръщение военноморските свързочници получават на 16.10.1912 г., когато успяват да заловят радиограми от румънския пътнически кораб „Принцеса Мария“, съдържащи данни за бреговите батареи и минното заграждение по българското крайбрежие. През следващата година по време на обсадата на Одрин радиотелеграфистите от крайцера „Надежда“ осъществяват първи български преднамерени смущения на противниковата радиовръзка между Одрин и Цариград.

        На основата на Свързочния възел на флота на 2 октомври 1952 г. се създава Свързочен полк на Военноморските сили, който осигурява всички видове свръзки. През следващите години поделението претърпява развитие, многобройни структурни промени, попълва се с нова техника и усвоява нови задачи.

        През 1974 г. е осъществена свръзка с подводници, а две години по-късно – тактическа свръзка с кораби и вертолети на море. На 24 май 1987 г. чрез ретранслатор, монтиран на изкуствен спътник на геостационарна орбита около земята, лейтенант Емил Попов за първи път осъществява космическа свръзка.


        5 октомври 1912 г. – обявяване на Първата Балканска война

        През 1912 г. на Балканите назрява конфликт, свързан с нерешените национални въпроси. България, Сърбия, Гърция и Черна гора създават Балканския съюз, насочен срещу Османската империя.

        На 17 септември 1912 г. в България е обявена мобилизация. Войната избухва на 5 октомври 1912 г. Основните сили на Българската армия са съсредоточени в Източна Тракия. Втора армия настъпва към Одрин и на 25 октомври напълно го блокира. По линията Одрин – Лозенград основните боеве се водят край селата Гечкинли, Селиолу, Ескиполос, Петра и Ериклер. Турските войски са обърнати в бягство и на 11 октомври българите завладяват Лозенград и укрепленията му. След 5-дневни сражения, от 16 до 20 октомври, при р. Караагач Първа и Трета армия удържат блестяща победа и овладяват Люлебургаз и Бунархисар. След тези успехи Главното командване спира българското настъпление, което дава възможност на турските войски да се оттеглят и укрепят при Чаталджа. На 22 октомври новото турско правителство начело с Кямил паша иска примирие, но цар Фердинанд отхвърля предложението. Настъплението на Първа и Трета армия към Цариград е подновено на 24 октомври. На 4 и 5 ноември българските войски атакуват Чаталджанската укрепена позиция, която се простира на 40 км западно от Цариград, между Черно и Мраморно море. След като не успяват да постигнат пробив, започват преговори за временно примирие, което е подписано на 20 ноември 1912 г. На 10 януари 1913 г. в Цариград е извършен преврат от партията на младотурците, преговорите са прекратени и военните действия са подновени. След турските военни неуспехи при Чаталджа и превземането на Одринската крепост от българска армия преговорите са подновени и на 17 май 1913 г. в Лондон е подписан мирният договор между Турция и страните от Балканския съюз.

        Военни действия се водят и в района на Черно море при значително превъзходство на турските военноморски сили. За българския флот участието във войната е бойно кръщение. През октомври 1912 г. черноморският ни флот разполага с учебния крайцер „Надежда“, шест торпедоносеца – „Дръзки“, „Смели“, „Летящи“, „Шумни“, „Храбри“ и „Строги“, 3 плаващи торпедни батареи, три спомагателни кораба, 240 заградни мини тип „Соте Арле“ и 82 заградни мини тип „Херц“. Във Варненския залив е поставено минно заграждение, което е съобразено с обсега на бреговата артилерия. По този начин е създадена ефективна минно-артилерийска позиция. В Бургаския залив не са поставени мини, но и двата залива са обявени за минирани, което кара турските кораби да бъдат предпазливи в действията си.

        Българските торпедоносци водят непрекъсната дозорна служба с цел защита на българските брегове и прекъсване на турските военни доставки от Германия през румънското пристанище Кюстенджа. Първият сблъсък е на 6 октомври, когато турски кораби откриват огън срещу български торпедоносци и обстрелват Варна. На 8 октомври е обстреляна Каварна и крайбрежието на местността Свети Константин.

        Най-забележителната проява на българския флот е успешната атака на отряд от четири български торпедоносеца срещу турския крайцер „Хамидие“. През нощта на 7 срещу 8 ноември „Летящи“, „Смели“, „Строги“ и „Дръзки“ под командата на капитан II ранг Димитър Добрев излизат, за да прехванат конвоя от Кюстенджа. Те намират охраняващата турска ескадра и атакуват флагмана ѝ крайцера „Хамидие“, като изстрелът от торпедоносец Дръзки е успешен. Турският кораб е тежко повреден и откаран на буксир към Истанбул. След тази битка блокадата на Българското черноморие е вдигната.

        По време на Първата Балканска война на 11 октомври 1912 г. 240-мм брегова артилерия прави бойното си кръщене в престрелка с турския крайцер „Меджидие“. По бреговете на трите морета е организирана семафорно-наблюдателна служба. За първи път у нас се провежда радиоразузнаване и смущаване на противниковата радиовръзка. Дунавската флотилия формира моряшки команди за действия в Източна Тракия. През месец декември 1912 г. те поставят минни заграждения в Мраморно и Егейско море.


        11 октомври 1912 г. – първото бойно кръщение на българската брегова артилерия

        Началото на флотската брегова артилерия е поставено през 1906 г. със закупуването на една двуоръдейна 240-мм батарея от френската фирма „Шнайдер“. Монтажът на оръдията започва през 1909 г.,а през 1910 г. се провеждат първите изпитателни стрелби.

        Бойното кръщение на бреговата артилерия е по време на Първата Балканска война. На 11 (24) октомври 1912 г. 240-мм батарея, разположена в местността Почивка край Варна, с командир капитан Милко Железов за първи път дава залп с двете си оръдия по турския крайцер „Меджидие“. Крайцерът отговаря на огъня, но с пълна скорост напуска района. Така бреговата батарея се включва ефективно в защитата на Варна.


        11 октомври 1912 г. – начало на дейността на Семафорно-наблюдателната служба на ВМС

        Организирането на Семафорно-наблюдателната служба на ВМС е замислено много преди началото на Първата Балканска война 1912 г., но едва в навечерието й става възможно реализирането й. В заповедта за мобилизация на флота от 17 септември 1912 г. е включена и тази военна част. Същинското й формиране става скоро след това. Организирането на новата служба е възложено на капитан ІІ ранг Димитър Добрев. Сформирани са 11 семафорни поста – Шабла, Калиакра, Каварна, Екрене, Св. Константин, Галата, Камчия, Емине, Месемврия (Несебър), Созопол, Зайтин (Маслен нос). До 27 септември 1912 г. капитан ІІ ранг Д. Добрев подбира кадрите за семафорните постове – 79 подофицери и матроси, и написва първата инструкция за тяхната дейност. За първи завеждащ е назначен мичман І ранг Никола Тодоров, който ръководи службата до края на войнaта. На 11 октомври със Заповед по Флота на Н. В. официално е обявен личният състав на единадесетте семафорно-наблюдателни поста.

        Организацията на тази служба е става буквално „в движение“, а обучението на кадрите се провежда в хода на бойните действия.

        Семафорно-наблюдателната служба е очите и ушите на флота. Задачите й са своевременно забелязване, нанасяне и сигнализиране за всяко движение на каквито и да било кораби, плаващи съдове по морето в района на видимия хоризонт, на пост, денем и нощем. Наблюдателните постове предават горните сведения за всички наши кораби, плаващи или стоящи на котва в района на хоризонта, на постовете с всички разполагаеми средства за сигнализация. Донесенията си постовете изпращат в Щаба на Флота.

        В тежките условия на войната и въпреки недостига на технически средства и въоръжение офицерите и моряците от тази служба изпълняват с чест и достойнство службата си.

        Днес наследник на Семафорно-наблюдателната служба е военно формирование 32300.


        12 октомври 1883 г. – поставено е началото на Военноморския музей

        Военноморският музей е първият и единствен до днес български морски музей, който прави първите си стъпки преди 130 години в гр. Русе. Инициатори са офицери от Дунавската флотилия. На 12 октомври 1883 г. е изпратен рапорт от командира на Дунавската флотилия и Морската част капитан-лейтенант Зинови Рожественски, в който е документирано началото на морската музейна колекция.

        Повече за създаването и историята на музея може да прочетете на:

        http://www.museummaritime-bg.com/Istoria/Istoria.htmlM


        14 октомври 1915 г. – бомбардировка на Варна от руския флот през Първата световна война

        За България руската бомбардировка на Варна е удар в гърба. Тя е разрешена лично от император Николай II и се осъществява в момент, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските в Моравско и Македония. Руската ескадра е под командването на вицеадмирал Новицки и включва 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда от състава на Руския черноморски флот. Сред корабите, които атакуват Варна, са „Императрица Мария“, „Св. Йоан Златоустъ“, „Св. Панталеймонъ“, „Евстафий“, „Кагуль“ и „Память Меркурия“.

        Рано сутринта на 14 октомври 1915 г., само две седмици след включването на България в Първата световна война, на хоризонта се забелязват руски бойни кораби. Командването на Варненския укрепен пункт предприема спешни мерки за защита на пристанището, жп гарата, флотските помещения и другите стратегически важни обекти в града. В 7.30 ч. към Варна се насочват два неприятелски хидроплана, които правят пълна обиколка над града и хвърлят няколко бомби, а час по-късно корабните оръдия започват артилерийски обстрел. Градът е разтърсен от мощни взривове. Първите снаряди падат в пристанището и в района на Галата и Евксиноград. Впоследствие обект на артилерийския обстрел стават изключително централната част на града и особено гъсто населените му квартали. Настъпва паника и хората търсят спасение в мазетата или извън града.

        Тъй като руските кораби са извън обсега на българската брегова артилерия и тя не открива огън, защитата на града се поема от българския и германския флот. Двете немски подводници UB - I 7 и UB - I 8 излизат да атакуват противника, като първата изстрелва торпедо срещу линейния кораб „Пантелеймон“. Руските историци отричат попадение в своя кораб, но артилерийският обстрел е прекратен и ескадрата бързо се оттегля. Това събитие затвърждава убеждението, че подводниците са необходими за българската морска отбрана.

        Бомбардировката продължава около час. Сред мирното население има жертви и ранени.

        Бомбардирането на Варна от „братята освободители“ има своята стратегическа и военна логика, но предизвиква възмущението на варненци, които неведнъж преди войната са посрещали с „добре дошли“ руските моряци.


        16 октомври 1898 г. – роден е Марио Жеков – български художник-маринист

        Марио Жеков (Марин Жеков Тодоров) е роден на 16 октомври 1898 г. в Стара Загора. Средно образование завършва в родния си град. Първи стъпки в изкуството прави под влиянието на своя вуйчо – художника Васил Маринов. През 1917 г. постъпва в Държавното художествено индустриално училище в София (сега Художествена академия – София). През следващата година е мобилизиран и изпратен на фронта. През 1919 г. постъпва в Парижкото рисувално училище. След завръщането си в България известно време е художник-декоратор в Пловдивския театър. Членува в Дружеството на южнобългарските художници. От 1920 г. участва в дружествени изложби, урежда и самостоятелни експозиции.

        Марио Жеков работи в областта на пейзажа, предимно на морския. Пътува много до Цариград, Марсилия, Далмация, Беломорието и Охрид, обикаля из България. Впечатленията от тези пътувания отразява в своите творби. Урежда самостоятелни изложби в София, Париж, Марсилия, Цариград, Будапеща.

        По-известни негови творби са: „Из Далмация“, „Старият пристан“, „Граничар на морето“, „Морски бряг“, „Рибарски лодки“, „На Самотраки“, „Морски пейзаж“ и др.

        Марио Жеков умира на 03.08.1955 г. в София от левкемия.


        18 октомври 1884 г. – роден е капитан I ранг Георги Купов – герой от Първата Балканска война

        Георги Купов е роден на 18 октомври 1884 г. в гр. Варна. Баща му умира, когато е на 3 години, и е отгледан от дядо си поп Енчо. През 1898 г. постъпва в Морския кадетски корпус в Петербург. Там той учи с елита на офицерския състав на руския флот и получава най-доброто военноморско образование.

        През 1905 г. се завръща в България и постъпва на служба в Портовата рота на Черноморския флот. В 1906 – 1907 г. е в Морското училище във Варна като помощник на началника на училището и възпитател . Изпратен е да учи в едногодишния Минен офицерски клас в Морското инженерно училище „Император Николай I“ в Кронщад, който завършва през 1908 г. По време на обучението си плава на учебния кораб „Николаев“ и на миноносеца „Мощни“.

        След завръщането си в България е назначен на торпедоносеца „Летящи“ и е повишен в чин мичман I ранг. С избухването на Първата Балканска война е назначен за вахтен началник на торпедоносеца „Дръзки“, а след това за временно изпълняващ длъжността командир.

        На 7 срещу 8 ноември командваният от мичман I ранг Георги Купов торпедоносец „Дръзки“, заедно с торпедоносците „Летящи“, „Строги“ и „Смели“, под командването на капитан II ранг Димитър Добрев участва в атака срещу турския крайцер „Хамидие“. Изстреляното от „Дръзки“ торпедо попада в предната част на неприятелския кораб, който получава пробойна от 10 кв.м, загиват 8 души и 30 са ранени. За тази първа българска морска победа безспорен принос има мичман I ранг Георги Купов

        В началото на 1913 г. служи на торпедоносец „Шумни“ и като вахтен началник на учебния крайцер „Надежда“. На 27 ноември е назначен за титулярен командир на торпедоносец „Дръзки“. От 11 февруари 1914 г. е преподавател по морска практика, хидрография и морски снимки в офицерския курс; ръководи и практиката на офицерите с п/х „Цар Фердинанд“ през лятото на същата година. През есента е назначен за преподавател по електротехника в трите курса на Машинното училище.

        През Първата световна война лейтенант Купов заема различни длъжности в Подвижната отбрана: като командир на „Дръзки“ на 8 декември влиза в артилерийска престрелка с два руски контраминоносеца; поставя минни заграждения; командва отряда торпедоносци, когато е пратен да спаси оцелялото от потъналия „Шумни“.

        През 1918 и 1919 г. Г. Купов е началник-щаб на флота. За кратко през 1920 г. е командир на Дунавската флотилия. През същата година Георги Купов напуска флота. През 1923 г. работи в пивоварната фабрика „Прошек” в София. През 1932 г. се връща към военноморското поприще – започва работа в Морското училище като преподавател по навигация, лоция и мореходна астрономия.От 1941 до септември 1944 г. Г. Купов ръководи предприятието Българско речно плаване. На 21 ноември 1957 г. е почетен гост на тържественото откриване на кораб-музей „Дръзки“.

        Георги Купов умира през 1959 г. Посмъртно със заповед на министъра на народната отбрана от 26 януари 1959 г. получава повишение на военното звание капитан І ранг. Днес неговото име носи улица във Варна.


        29 октомври 1898 г. – роден е капитан I ранг Стефан Цанев, командващ Българския военен флот 1944 - 1946 г.

        Стефан Тошев Цанев е роден на 29 октомври 1898 г. в с. Зелено дърво, Габровско. През 1919 г. завършва Военното училище в София и е приведен да следва курса за морски офицери във флота. След завършването му през 1920 г. е произведен в чин мичман II ранг. През 1924 г. е назначен за преподавател в Практическия отдел на Морското училище и едновременно е възпитател. През 1928 г. е командир на торпедоносеца „Строги“. През 1929 г., след спечелен конкурс, е изпратен на специализация в Италианската кралска морска академия в Ливорно. След завръщането си в България служи като командир на торпедоносеца „Дръзки“, Свързочната рота, на кораб от Дунавската флотилия, на водолазна команда, на Дунавската неподвижна отбрана, на пристанище Дедеагач, на Черноморския флот. Неколкократно е назначаван за началник на Морското училище и на Военноморското на Н.В. училище в периода 1937 – 1939 г., 1940 г., 1941 – 1944 г. Приема първото бойно знаме на училището през 1937 г. Има принос за издигане статута на училището във Висше специално морско училище през 1942 г.

        В края на 1944 г. Стефан Цанев е назначен за командир на Морски войски с ранг командир на дивизия и в началото на 1945 г. е произведен в капитан I ранг. Има големи заслуги за успешното миночистене в Черно море и на р. Дунав след Втората световна война. Въпреки приноса си за развитието на Военноморския флот през август 1946 г. е уволнен и изпратен принудително в запаса. Капитан I ранг Стефан Цанев е дългогодишен касиер на Българския народен морски съюз и на Народния морски съюз. След преминаването му в запаса работи на изборни ръководни длъжности в централните ръководства на Народния съюз за спорт и техника и в Доброволната организация за съдействие на отбраната като инструктор – специалист по морски спортни дисциплини.

        За службата си е награждаван с български и чуждестранни ордени, сред които орден „За заслуга“ (1928 г.), „Народен орден за военна заслуга“ (1935 г.), орден „Свети Александър“ III ст. с мечове по средата (1946 г.) и италианския орден „Кралска корона“ V степен (1932 г.).

        Починал на 12 юни 1976 г. в София.

    • Ноември
      • 2 ноември 1885 г. – началото на Сръбско-българската война и участието на флота

        Съединението на Княжество България и Източна Румелия предизвиква недоволството на съседните държави, за които териториалното разширение на България е нарушаване равновесието на Балканите. Подтиквана от Австро-Унгария, на 2 ноември (стар стил) 1885 г. Сърбия обявява война на България. Българският княз Александър Батенберг издава манифест, с който призовава всички българи с оръжие да защитят своето отечество и свобода.

        Сръбско-българската война е изпитание за младата българска армия. Основните й сили са съсредоточени на юг срещу Османската империя, а Русия изтегля своите офицери от България и оставя българската войска без нужните й кадри. Настъплението на сръбската армия е в две основни направления – към София и към Видин. В решителните сражения при Сливница на 5 – 7 ноември 1885 г. сръбските войски са отблъснати и българите преминават в настъпление. Защитата на Видин се ръководи от капитан Атанас Узунов, a всички български защитници са опълченци, запасни, доброволци и няма нито един редовен войник. За отбраната на града голяма заслуга има българската Дунавска флотилия.

        Сърбия не притежава военен флот на р. Дунав и на българските кораби не се налага да водят боеве, а извършват основно транспортна и съобщителна дейност. Те патрулират по реката, подпомагат армията в разузнавателните операции. От изключително значение е транспортната дейност на Дунавската флотилия, тъй като пътищата в Северна България са лоши, а единствената жп линия е между Варна и Русе. С корабите бързо се превозват подкрепления: войници, доброволци, санитарни части и се доставят муниции, оръдия и стрелково оръжие, храни и материали. Всеки кораб изпълнява конкретни задачи. „Голубчик“ действа между Русе и Видин и снабдява обсадената крепост. Яхтата „Александър I“ извършва рейсове между Русе и Лом, а „Взрив“ и „Опит“ плават от Русе до Оряхово, Лом, Арчар и Никопол и снабдяват частите на Северния отряд. В най-тежките дни плавателните съдове се пребазират близо до военните действия – параходът „Взрив“ и катерът „Фардинг“ в Лом; миноноската „Черепаха“ в Арчар; миноноската „Бичок“ и парните катери „Бавария“ и „Мотала“ във Видин. С тях се пренасят заповеди и донесения, използват се за снабдяване и разузнаване.

        От септември до края на войната параходът „Взрив“ извършва 10 двойни рейса, „Голубчик“ – 45, „Опит“ – 28, а „Александър I“ – 35. Катерът „Мотала“ успява да се прояви като пленява ветроход с провизии за противника и разузнавателна лодка. Отличава се и командирът на парахода „Голубчик“, руският емигрант Владимир Луцки, който използва тактически хитрости – пребоядисва и сменя името на кораба, издига чужд флаг, преоблича екипажите в цивилни дрехи и др., за да заблуди врага и да достави ценните товари във Видин.

        Въпреки големите рискове екипажите изпълняват поставените задачи без загуби. Безспорни са заслугите им за отбраната на Северозападна България и за защитата на Видинската крепост. Това са първите бойни успехи на военния ни флот, който издържа с чест изпитанията и дава своя принос за победата на България във войната.


        3 ноември 1891 г. – роден контраадмирал Сава Иванов

        Сава Николов Иванов е роден на 3 ноември 1891 г. в Търново. Учи в родния си град и във Военното училище в София, което завършва с отличие през 1910 година. Изпратен е да учи в Морския кадетски корпус в Санкт Петербург. Завършва го успешно на 28 април 1914 година с прекъсване за участие в Балканската война. След завръщането си в България през есента на 1914 г. заема длъжността адютант на Подвижната отбрана и флаг-офицер на отряда миноносци. По време на Първата световна война, през 1916 г., мичман I ранг Иванов е изпратен на обучение за морски летец в Германия. След завръщането си в България участва в бойни полети, а през 1918 – 1919 г. е командир на водохвърчилната станция във Варна. Създава първата българска морска метеорологична станция. След войната е командир на миноносец „Строги“ и на група кораби от Морска полицейска служба.

        В края на 1928 г. капитан II ранг Сава Иванов е назначен за началник на Морското машинно училище. Чете лекции по метеорология, океанография, морска авиация и военноморско въздухоплаване. Негова е основната заслуга за честване 50-годишния юбилей на училището. От 1933 до 1935 год. е командир на Дунавската флотилия. От 1935 до 1938 е командир на Морската дивизия, т.е. командва Българския военноморски флот. Сава Иванов се уволнява от Флота през 1939 г. и става директор на Черноморския научен институт към Българския народен морски сговор.

        По времето на Втората световна война Сава Иванов е мобилизиран. Първо е изпратен в Беломорието да оглави комисията по гранични въпроси, а по-късно е в Белград като военно аташе и офицер за свръзка с германското командване за координация действията на българските дунавски миночистачи. С царска заповед от 4 декември 1941 година е произведен в звание контраадмирал.

        След промените през 1944 година е изселен за 6 месеца в Добруджа.

        Сава Иванов е един от създателите и най-дейните ръководители на Българския народен морски сговор и редактор на неговото списание „Морски сговор“.

        Той е крупна фигура в българската военноморска история и историография. Автор е на 16 книги, сред които „История на Дунавската флотилия за периода 1879 – 1935 година“, студията „Противоподводната и противовъздушната отбрана на морското крайбрежие”, съставя „Правилник за управление на българския флот в мирно време”. Най-значимият му научен труд е „Библиография на Черно море и крайбрежията му“, който е резултат на 20-годишна работа. Написал е 372 статии и е превел 32 книги.

        Умира на 1 април 1958 г. в София.

        Негов барелеф е поставен в Алеята на преподавателя на Морското училище, което е признание за приноса му като преподавател и началник на училището.


        3 ноември 1943 г. – роден старшина I степен Димитър Атанасов Димитров

        Димитър Атанасов Димитров е роден на 3 ноември 1943 г. в с. Сушица, област Велико Търново. Баща му загива през Втората световна война на фронта при Мохач, Унгария, и малкият Димитър е отгледан от баба си Кина.

        На 23 октомври 1962 г. постъпва в казармата в Горна Оряховица, в школата за химици. След успешно завършване на школата е изпратен във Военноморския флот като специалист химик. Служи на голям преследвач на подводници (БО) с бордови № 17. На 24 септември 1963 г. е произведен в звание „старши матрос“.

        На 4 март 1965 г., докато корабът е на бойно учение в морето, невнимателен изстрел попада в погребите. Складът с оръжията и взривните материали се изпълва с гъст, отровен дим. Има опасност от взрив на кораба. В погреба слизат командирът на отделение химици старши матрос Димитър Атанасов, главен старшина Васил Вачев и старшина II степен Васил Ангелов и започват да изхвърлят сандъците с боеприпаси. Димитър Атанасов сваля противогаза, чиито окуляри са се замъглили, за да не му пречи. Димящият сандък е открит и изхвърлен зад борда. Корабът е спасен, но отровните газове поразяват белите дробове на старши матрос Димитър Атанасов. На 6 март той умира от белодробен оток.

        Погребан е в родното си село с военни почести.

        За проявен героизъм в мирно време с указ на Народното събрание на Димитър Атанасов Димитров е присвоено званието „Герой на социалистическия труд“, златна звезда и орден „Георги Димитров“. Командването на флота му присвоява посмъртно звание старшина I степен. На 6 март 1966 г. във Военноморска база – Варна, е открит паметник на героя. В с. Сушица е създаден Моряшки парк, носещ неговото име, а в двора на родната му къща е поставена паметна плоча.


        4 ноември 1872 г. – роден полковник Милко Железов

        Милтиад (Милко) Железов е роден на 4 ноември 1872 г. в гр. Варна, където завършва гимназия. През 1890 г. постъпва във Военното училище и завършва с пълно отличие, специалност артилерист. Изпратен през 1904 г. на обучение в Русия – в сухопътно-крепостния отдел на Артилерийската офицерска школа, Железов настоява паралелно с това да посещава курса и на бреговия отдел на школата. През 1905 г. създава нов изчислителен прибор, осигуряващ ефективна стрелба, който се използва в руската армия до Втората световна война, за което получава руския орден „Св. Ана“.

        През 1909 година, след като огневата позиция на двете 240 мм брегови оръдия е почти завършена, M. Железов поема командването на бреговата батарея. Бойното й кръщение е по време на Първата Балканска война. На 11 октомври 1912 г. турският крайцер „Меджидие“ влиза в обсега на батареята, командвана от капитан Железов. Изстрелите от българските оръдия принуждават противниковия крайцер да се оттегли и да се откаже от обстрел над Варна. По врема на Втората Балканска война майор Железов воюва във Видинския крепостен батальон.

        В началото на Първата световна война Милко Железов е командир на самостоятелно поделение – Брегова артилерийска отбрана. На 14 октомври 1915 г. 22 руски кораба, сред които „Императрица Мария“, „Св. Пантелеймон“, „Св. Евстатий“ и др., обстрелват Варна. Тъй като руската флотилия е извън далекобойността на българските оръдия, бреговата артилерия не отговаря на огъня. Едва след появата на немските подводници UB I-7 и UB I-8 Варна е спасена. Решението на Железов да не обстрелва руските кораби, въпреки че е напълно логично и професионално обосновано, му коства кариерата на брегови артилерист. Той е изпратен на добруджанския фронт като командир на отделение от 5-и артилерийски полк, който се прославя при Тутракан и Кубадин-Кокарджа.

        През 1921 г. Милко Железов минава в запаса. След 1944 г. е съден от Народния съд и интерниран по недоказани обвинения в сътрудничество с германците по време на Втората световна война. Впоследствие е реабилитиран.

        Умира през 1955 г. във Варна. Милко Железов оставя за поколенията много статии, дневници и спомени от преживените войни за национално обединение.


        8 ноември 1912 г. – победоносната атака на „Дръзки” срещу турския крайцер „Хамидие”

        През Първата Балканска война, на 8 ноември 1912 г., военният ни флот отбелязва първата бойна победа – успешната атака на отряда торпедоносци срещу многократно превъзхождащия го противник – група турски кораби, сред които и крайцерът „Хамидие“.

        Една от главните задачи пред българския флот по време на войната е прекъсването на германските доставки за турската армия, които се извършват по море през румънското пристанище Кюстенджа.

        В началото на войната за началник на Подвижната отбрана е назначен капитан II ранг Димитър Добрев. Поддържайки непрекъснат контакт с крайбрежните семафорно-наблюдателни постове, той получава сведение за движение на турски военни съдове и издава заповед торпедоносците да излязат и да ги атакуват. В състава на отряда са четири торпедоносеца: „Летящи“ с командир лейтенант Димитър Альов, на борда му е и командирът на отряда капитан II ранг Д. Добрев; „Смели“ с командир лейтенант Неделчо Недев; „Строги“ с командир лейтенант Петър Стоянов и „Дръзки с командир мичман I ранг Георги Купов и помощник-командир мичман Кирил Минков.

        Отрядът среща неприятеля на 32 мили на изток от Варна. Първи изстрелва своето торпедо „Летящи“, а след него „Смели“, „Строги“. Последен изстрел дава „Дръзки“, който успява да се приближи най-много до турския кораб. За този момент мичман I ранг Кирил Минков, възпроизвел изстрела, пише: „Чуствах, че съдбата на неприятелския кръстосвач е в моите ръце и че е достатъчно само едно дръпване, за да го изпратя на дъното на морето или най-малкото – да го повредя тежко. Дръпнах дръжката, след 3 – 4 секунди чух страшен взрив и видях грамаден воден стълб”. Турският крайцер с голяма пробойна в носовата част се накланя напред. Полупотопен, по-късно той е изтеглен до Истанбул.

        Към мястото на атаката се приближават други турски кораби. Оръдията им обстрелват нашите торпедоносци. „Дръзки“ получава попадение в димовата тръба, а един моряк от екипажа на „Смели“ е ранен.

        За атаката капитан I ранг Георги Купов пише: „След Руско-японската война атаката на българските торпедоносци беше единствената произведена точно по изискванията на правилата за торпедна тактика”. След този български успех турските военни конвои са принудени да се съобразяват с военния ни флот и се движат далеч от брега. Спира обстрела на българските градове и българските позиции при Чаталджа.

        С тази победа младият български флот заявява своето присъствие в Черно море, с което противникът трябва да се съобразява.


        12 ноември 1897 г. – създаване на Военноморска база Варна

        С указ № 40 от 12 ноември 1897 г. се постановява разделянето на Флотилията на Дунавска флотилия с щаб в Русе и Морска част с щаб във Варна. Указът е последван от обявяване на Привременно положение за управление на Морската част. В него ръководните функции и отговорности са изцяло на началника на Морската част. За пръв началник на Морската част е назначен капитан II ранг Пол Пишон, шеф на френската военнноморска мисия. На 21 ноември 1897 г. е създадена работилница, където се извършват не само ремонти, но се обучават и технически кадри за флота. Днес неин наследник е КРЗ „Флотски арсенал“.

        През 1898 г. е доставен учебният крайцер „Надежда”, построен в Бордо, Франция. Същата година в Русе е завършен и пристига във Варна корабът „Калиакра“. През 1907 – 1908 г. са пуснати на вода шестте закупени от Франция торпедоносци – „Дръзки“, „Смели“, „Храбри“, „Шумни“, „Летящи“ и „Строги“. Формира се 240-мм брегова батарея с две оръдия „Шнайдер“. От Франция са доставени и 240 заградни мини „Соте Арле“ използвани през Първата Балканска и Първата световна война за защита на Варненския бряг.

        В началото на XX в. Варненската военноморска база осъществява първите международни морски контакти. Крайцерът „Надежда“ прави 19 плавания до чужди, предимно руски пристанища, а кораби от Руския черноморски флот посещават 8 пъти Варна. Два пъти през 1901 и 1902 г. във Варна гостува и германският военен учебен кораб „Лорелай“.


        14 ноември 1978 г. – открита е фериботната връзка Варна - Иличовск

        На 14 ноември 1978 г. едновременно във Варна и Иличовск (Съветско пристанище на Черно море, днес в Украйна) е официално открита фериботната връзка между двата града.

        Засилените стопански връзки и нарасналият обем на товарните превози между България и СССР през 70-те години на XX в. налагат търсенето на нови възможности за осъществяването им. През 1975 г. е подписана спогодба между правителствата на Съветския съюз и България за организиране на фериботна връзка между пристанищата на Варна и Иличовск, след което започва едновременно строителство на фериботни гари и пристанища в двата града и са поръчани два български и два съветски ферибота.

        Във Варна за фериботния комплекс е определен южният бряг на Белославското езеро, срещу пристанище Варна – Запад.

        Фериботното пристанище разполага с пирс дълъг 210 м и широк 15 м. Подемно-преходен мост свързва коловозите на главната палуба с бреговите коловози. Различието в междурелсието на съветската и българската жп мрежа се преодолява чрез смяна на ходовата част (талигите) на съветските вагони в специално изграден пункт. С това уникално съоръжение терминалът предлага един от най-късите и евтини пътища за товарите между Европа и Азия.

        Превозите се осъществяват от два български ферибота – „Героите на Севастопол“ и „Героите на Одеса“ и два съветски (сега украински) – „Герои Плевны“ и „Герои Шипки“. Те са построени по един проект, с еднакви технико-експлоатационни характеристики и приемат вагоните на три палуби.

        С изграждане на фериботния комплекс се осигурява по-голяма превозна способност, намаляват се транспортните разходи, увеличават се бързината и ефективността на превозите. В резултат на това се реализира значителен финансов ефект.

        Сега Варненският фериботен комплекс се оперира от националните превозвачи Параходство БМФ и НК БДЖ. Четирите фериботни кораба, всеки с капацитет от 108 вагона или 920 автомобила, обслужват редовните линии до Украйна (пристанище Иличовск) и Грузия (пристанища Поти и Батуми). Нова фериботна линия свързва Варна с руското пристанище Кавказ. Линията се обслужва от два руски еднопалубни кораба м/к „Авангард“ и м/к „Славянин“ с капацитет да превозват съответно 45 и 50 вагона.


        17 ноември 1898 г. – освещаване на учебния кораб „Надежда“

        В програмата за развитие на българския черноморски флот, подготвена от ръководителя на първата френска военноморска мисия капитан-лейтенант Пол Моро, се предвижда поръчването на един учебен боен кораб от тип авизо. На него следва да се провежда обучението на широк кръг специалисти с оглед бъдещото разширяване на флота.

        В края на март 1897 г. започват преговори с фирмата Société anonyme des Chantiers &Ateliers de la Gironde в Бордо и на 3 май (15 май н.ст.) с нея е сключен договор за строеж на кораб на стойност 1 460 000 златни лева, въоръжението му на стойност 241 396 лв. е договорено със Shneider & Со.

        Съгласно изискванията, заложени в поръчката, авизото има следните параметри: водоизместване – 717 т, дължина – 65 м, широчина – 8.28 м. Въоръжението включвало шест оръдия – две 100 мм, две 65 мм и две 47 мм, както и два торпедни апарата. В предварително заложените спецификации е предвидена скорост от 17 възла, но при изпитанията са достигнати 19 възла. На завършения съд е дадено името „Надежда“. На 22 септември (3 октомври н.ст.) 1898 г. корабът е спуснат на вода и е приет от началника на българския флот и командир на „Надежда“ капитан II ранг Пол Пишон и новосформирания български екипаж. Още същия ден корабът напуска пристанището на Бордо. След неколкодневен престой в Лисабон преминава през Гибралтар на път за следващата си спирка – Алжир. Това са и първите визити на български кораб в тези пристанища. Походът на кораба към Гърция е белязан от силна морска буря, в която българският му екипаж доказва качествата си и получава признанието на френските офицери. След кратък престой в Пирея, „Надежда“ се отправя към Дарданелите. Сутринта на 16 ноември авизото навлиза в Мраморно море и през Босфора продължава към Черно море. Рано на следващата сутрин учебният кораб спуска котва пред двореца „Евксиноград”.

        На борда му са приети княз Фердинанд I и княгиня Мария-Луиза, след това заедно с височайшите си пасажери „Надежда“ се отпрявя към Бургас, където по спомени на съвременници акостирал малко след 12.30 на обяд на 17 ноември (29 ноември н. ст.). Тук е извършен молебен и водосвет, с което корабът е официално осветен на българска територия. По-късно през същия ден „Надежда“ се връща във Варна, където е базиран и през следващите години.

        Корабът става учебна школа на десетки български военни моряци. През Първата Балканска война (1912 – 1913) от неговата радиостанция, заедно с бреговата радиостанция „Франгата”, се води „първата война в ефира“, по думите на капитан I ранг Сава Иванов, като се смущават радио комуникациите на противника. В края на Първата световна война „Надежда“ е задържан в руската военноморска база Севастопол и повече не се връща в България.

        18 ноември 1891 г. – роден Георги Велчев, художник маринист

        Георги Велчев е роден на 18 ноември 1891 г. във Варна. Още като ученик пътува до Русия и успява да се наслади на невероятните колекции на Ермитажа и Третяковската галерия. Учи в Държавното художествено-индустриално училище в София, което завършва през 1920 година. Негови учители са Иван Мърквичка и Стефан Иванов. По време на Първата световна война (1915 – 1918) прекъсва следването си и е военен художник в щаба на Първа армия. След войната, от 1920 г. до 1922 г., Велчев живее в Париж, а през 1923 г. в Германия – в Мюнхен, Берлин, Бремен. Рисува в планините на Тирол, посещава и Италия.

        През 1924 г. той е в Ню Йорк, където остава до 1931 г. и прави осем изложби. Пътува до Маями, Сан Франциско, Филаделфия, посещава Канада и Хавайските острови. Икономическата криза в САЩ го принуждава да се завърне в България, където остава до края на живота си.

        В България художникът живее и работи в родната си къща във Варна. Той продължава неуморното си пътуване – в села и градчета, в планински и крайморски места и ги пресъздава в картините си. Най-силно е привлечен от морето като изобразителен мотив. Предпочита да интерпретира изпълнената с богата символика среща между морската шир и самотния скалист бряг. Маринистичните творби на Георги Велчев са ненадминати в българската класическа живопис и са съизмерими единствено с платната на Александър Мутафов.

        Умира през 1955 г. Днес родната му къща във Варна е къща-музей „Георги Велчев“.


        18 ноември 1908 г. – официално е открито новопостроеното пристанище Видин

        Град Видин е първото голямо българско пристанище по течението на река Дунав. След Освобождението 1878 г. главен поминък на жителите са търговията и риболовът. За развитието на речното корабоплаване от голямо значение е изграждането на модерно за времето пристанище.

        Търгът за строителството на Видинското пристанище е проведен на 18 юли 1898 г., а договорът е подписан на 25 юли с.г. По това време Видин има 16 400 жители.

        Строежът излиза на държавата 412 514 златни лева. Средствата за строежа са осигурени от специална такса наречена полупроцентов сбор, която съгласно „Правилник за полупроцентовия сбор“ трябва да се използва „за направа и подобрение на пристанищата и скелите в княжеството ...“. За сметка на дунавските пристанища до 1894 г. са събрани всичко 3 617 993 лв. От тия суми впоследствие са изразходвани само средства за изучаване на пристанищата и за постройката на Видинското пристанище.

        Всички проекти и цялата работа е извършена от български инженери, техници и работници от системата на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Пристанището е с изградена каменна защитна наклонена стена. Характерното за този метод е, че в основата под каменната стена са забити 4–5-метрови колове с диаметър 30–40 см от бук или дъб, за да поемат колебанията при земетръсите – едно не съвсем рядко явление в този регион. Този начин на строеж е въведен от български инженери и майстори строители. Използван е и при строителството на другите дунавско пристанища – Русе (1912) Свищов (1913) и Лом (1915).

        Пристанище Видин е открито официално на 18 ноември 1908 г.


        21 ноември 1891 г. – роден капитан ІI ранг Васил Игнатов

        Васил Игнатов е роден на 21 ноември 1891 г. в Станимака (Асеновград). Баща му е участник в Съединението като един от помощниците на Чардафон. Завършва френския колеж в Пловдив, след което постъпва във Военното училище в София. Като отличник е изпратен да учи във Военноморското училище в Санкт Петербург. В навечерието на Балканската война се завръща в България и служи като навигационен офицер на крайцера „Надежда“. По време на Първата световна война е изпратен на специализация за подводно плаване в Германия. След завръщането си служи на българския „Подводник 18“ като помощник-командир. По-късно е помощник-командир на миноносец „Шумни“. След трагичната гибел на лейтенант Кирил Минков е назначен за командир на Минната рота. След войната от 10 юли 1920 до 1 януари 1921 г. е началник на Машинното училище във Варна.

        Напуска флота и постъпва като търговец във фирмата на тъста си Аврам Великов Христов. От 1927 до 1831 г. е народен представител в XXII обикновено народно събрание.

        Развива широка обществена дейност. Той е един от инициаторите за създаването на Българския народен морски сговор, член на управителния съвет и дългогодишен главен секретар на организацията. Автор е на много публикации в списание „Морски сговор“. През 1941 г. е мобилизиран, за да предаде опита си като минен офицер на младите командири от флота. От юни 1942 до 9 септември 1944 г. е заместник-председател на Българско речно плаване – Русе. Като един от ръководителите на „Звено“ става председател на Търговската камара във Варна, но скоро след това се оттегля от политическия живот поради несъгласие с ръководството на Отечествения фронт.


        21 ноември 1899 г. – роден капитан І ранг Георги Пецов

        Капитан I ранг Георги Георгиев Пецов е роден на 21 ноември 1899 г. в град Габрово. Военното си образование започва на 14.05.1917 г. с постъпването си във Военното училище в София, където е зачислен в юнкерската рота. През 1920 г. завършва курс за морски офицери, произведен е в звание мичман II ранг и постъпва на служба в Морската полицейска служба на р. Дунав. От 1924 г. е назначен като възпитател в Морското училище. През 1927 г. с министерска заповед е командирован в Германия, където следва Хидрология и метеорология във Фридрих-Вилхелмовия университет в Берлин. През 1931 г. защитава дисертация на тема „Произход, честота и съдба на наблюдаваните в Черно море циклони от 1889 до 1912 г.“, за което е удостоен със степен „Магистър на свободните изкуства“ и „Доктор по физика на морето“. С последната става и доктор на Кралската шведска академия на науките. Със заповед № 85/ 31.05.1932 г. завършва успешно курса в Торпедно-разузнавателното училище във Фелсбург (Германия) и след завръщането си в България заема различни командни длъжности: от командир на миноносец „Смели“ до началник на Щаба на ВМС. През 1936 г. е изпратен на XI летни олимпийски игри в Берлин като наблюдател на БОК. В този период е и главен ръководител по воден спорт на БНМС и сътрудник на вестник „Морски преглед“.

        През 1939 – 1940 г. става началник на Морското училище в Созопол, където разработва и изнася лекции по метеорология, хидрография, навигация, морско право и астрономия. Произведен е в звание капитан I ранг през 1944 г. С царска заповед № 123/ 1944 г. е назначен за командващ Морските войски, като длъжността приема от контраадмирал Асен Тошев. С писмо от Министерството на войната №3808 от 08.12.1944 г. предава длъжността на капитан I ранг Стефан Цанев. Впоследствие е съветник по морските въпроси в Българо-съветската комисия по Примирието. От 1946 до 1954 г. е назначен за преподавател в НВМУ „Н. Й. Вапцаров“ в катедра „Корабоводене и морска практика“. Oт 1951 г. e началник на катедрата, като преподава следните дисциплини: навигация, океанография, хидрография, метеорология и международно морско право. През 1954 г. издава първия учебник по океанография. Прекратява преподавателската си кариера през 1960 г.

        Почива на 10.08.1970 г. в град Варна. На 20 май 2006 г. във Висшето военноморско училище „Н. Й. Вапцаров” е открита Алея на преподавателя и сред удостоените с барелеф е и капитан І ранг д-р Георги Пецов – първият български морски офицер, защитил дисертация.


        30 ноември 1865 г. – роден подполковник Тодор Маринов Соларов

        Тодор Соларов е роден на 30 ноември 1865 в гр. Мачин, Румъния.

        Изпратен е да учи в Морското техническото училище – Механически отдел, в гр. Кронщат, Русия, като стипендиант на Военното министерство на Княжество България. Завършва го през 1890 г., като придобива звание инженер-механик. След четири месеца служба в Руския военен флот Тодор Соларов напуска по собствено желание и се завръща в България. На 9 януари 1891 г. е назначен за механик III клас на военните параходи „Крум“ и „Александър“. От 1 януари 1892 г. е помощник на Портовия механик в Арсенала на Дунавската флотилия, а от 25 януари 1899 г. е инженер-механик и едновременно с това завеждащ Арсенала. Като действащ флотски корабен механик многократно е командирован на плаване по р. Дунав с параходите на флота, като следи за изправността на машините и подготвя огнярните команди на корабите. Във Флотския арсенал наблюдава работата по ремонта на машината и парния котел на парахода „Крум“, ръководи работата на строящите се там корпуси и парни машини на катерите „Амалия“ и „Калиакра“. В същото време преподава по специалните предмети в Машинната школа при Флотилията и ръководи практическите занятия. За да улесни учениците издава първите учебници по морска техника – „Кочегарно дело“ (1899) и „Водотръбни котли“ (1899).

        На 25 септември 1900 г. е назначен за началник на Машинното училище при Флота, която длъжност изпълнява до 1905 г. През цялото време е и преподавател по специалните предмети. Допринася за развитието и утвърждаването на училището като въвежда нови учебни планове и програми, съобразени със световния опит. Поощрява подготовката и издаването на учебници, така че до 1905 г. излизат 6 нови учебника. Благодарение на неговите грижи и постоянство в края на 1904 г. Машинното училище при флота е признато за средно техническо учебно заведение.

        От 1 януари 1906 г. е назначен за Началник на Флотския арсенал и Хелинга във Варна. В края на същата година е командирован във Франция в корабостроителниците на фирмата Шнайдер за техническото наблюдение при изработването на корпусите, парните машини и котлите на торпедоносците. Във Варна той ръководи тяхното сглобяване и спускането им на вода.

        В началото на 1912 г. е назначен за Началник на Арсенала и Съоръженията във Флота, състоящи се от Арсенал, Хелинг, Дестилатор и Работилница във Варна и Работилница в Русе за Дунавската флотилия. През същата година е произведен в инженер-механик подполковник.

        Службата му в българския военен флот продължава до 23 ноември 1913 г., когато се уволнява по собствено желание. Тодор Соларов умира през 1920 г.

    • Декември
      • 2 декември 1883 г. – основаване на Метеорологическа станция при Дунавската флотилия – предшественик на Хидрографската служба на ВМС

        Основите на хидрографската служба на ВМС са положени в Русе. В рапорт до военния министър на Княжеството от 2 декември 1883 г. командирът на Дунавската флотилия капитан-лейтенант Зинови Рожественски съобщава за решението на княза „За устройство в Русе на метеорологическа станция...“ и за нуждата от построяването и обзавеждането на специална сграда за нея.

        На 10 декември старшият щурмански офицер лейтенант Широков е „командирован в странство“ за покупка на нужните прибори и инструменти. Новосъздадената Метеорологична станция е разположена в старата турска казарма.

        Поставено е началото на системното наблюдение и проучване на р. Дунав от българския военен флот. През 1885 г. за нуждите на станцията е изградена и специална сграда, т. нар. флотска кула, по проект на архитект Ф. Грюнангер. Тя е издигната върху основите на османското укрепление „Месихтабия“ на високия бряг при старото устие на р. Русенски Лом и до днес е един от символите на града. През 1904 г. е съставена и първата българска навигационна карта на река Дунав – от р. Тимок до гр. Силистра, изготвена от началника на Дунавската флотилия капитан II ранг Матей Стойков.

        Службата постепенно разширява дейността си и в района на Черно море. През 1896 г. е извършено първото българско хидрографско заснемане на бургаския залив във връзка с плановете за изграждане на военноморска база. Под ръководството на лейтенант Н. Недев през 1905 – 1906 г. е разработена план-карта на варненския залив.

        През 1932 г. се създава Хидрографско отделение към Държавния географски институт, чийто първи началник е българският морски офицер Борис Рогев. Под негово ръководство през 1933 г. е картографиран в мащаб 1:10 000 варненският залив. През 1942 – 1943 г. Хидрографското отделение проучва отделни участъци от северния бряг на Егейско море и извършва магнитни измервания на варненския и на бургаския залив.

        След края на Втората световна война се възстановяват мащабните хидрографски проучвания в териториалните води на България, които продължават и досега. Днес Хидрографската служба на ВМС се състои от отделенията: „Хидрографско осигуряване“, „Картографско осигуряване“, „Хидрологично осигуряване“ и „Метеорологично осигуряване“.


        6 декември 1862 г. – основаване на първото българско параходно дружество, наречено „Провидение“

        На 6 декември 1862 г. в Цариград Петър Попов, Илия Дюкмеджиев и братята Янко и Атанас Карадончеви обявявят във вестник „Българска пчела“, че са образували „Параплувно сдружение“ и призовават сънародниците си да участват с капитал в него. За набиране на средства са пуснати в продажба 1250 акции от по 10 турски лири. Към края на 1863 г. дружество „Провидение“ закупува от Англия първия български кораб – 560-тонен параход, наречен на името на управляващия султан „Азис”. За периода от декември 1863 г. до януари 1865 г. параходът прави 18 рейса до различни пристанища по българското черноморско крайбрежие. На 14 април 1865 г. дружеството е обявено в несъстоятелност и корабът му е отнет.

        Създаването на Параплувно дружество „Провидение“ е едно от най-крупните предприятия на българския търговски дух преди Освобождението. То е първото мореплавателно българско предприятие и първото българско акционерно дружество.


        7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. – роден е Никола Йонков Вапцаров

        Никола Вапцаров е роден на 7 декември 1909 г. в Банско. Баща му, Йонко Вапцаров, е войвода на ВМРО. Майка му, Елена Везева, е учителка в струмишките села. Началното си образование получава в училището в Банско. Никола Вапцаров продължава обучението си в гимназията в Разлог (1924 – 1926), където се задълбочава интересът му към литературата. През 1926 г. публикува първото си печатано стихотворението „Към светли идеали“. През 1926 г. постъпва в Морското машинно училище във Варна и през 1929 г завършва теоретичния му курс. Практиката по специалността преминава в Аеропланната работилница в Божурище, на катера Стефан Караджа в пристанището на Русе (1930 г.), във Варна на торпедоносец „Дръзки“ (1931 г.) и във Варненската електроцентрала. През април и май 1932 г. практикува на кораб „Бургас“. Посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Порт Саид, Хайфа, Родос, Мармара и др. Това пътуване заляга дълбоко в душата на поета и е отразено в „Импресии от парахода „Бургас“ и в стиховете му.

        В Морското училище литературните способности на Никола Вапцаров се развиват. В Юбилейния сборник „50 години Морско училище“ са публикувани две негови произведения: „Спомени от миноносците“ и „Марш на випуск 1926 – 1932 г. на Морско училище“.

        На 16 юни 1932 г. Н. Вапцаров получава диплом за завършено средно образование в Морското машинно училище. На тържествения банкет произнася смела реч, в която благодари на преподавателите, но и поставя проблемите, пред които се изправят завършилите училището.

        Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново като огняр и после като механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това пише стихове и играе в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария.

        Премества се в София, където известно време остава без работа. В периода 1936 – 1938 г. работи за кратко като техник в мелницата на братя Бугарчеви, като шлосер и локомотивен огняр в Български държавни железници и техник в Софийския общински екарисаж.

        Публикува стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. „Летец“ със стихотворението „Романтика“. В края на януари 1940 г. излиза от печат първата стихосбирка на поета „Моторни песни“. Публикува и други стихотворения, разкази и драма.

        Постъпва на работа като техник в Изпитателната станция в София.

        През 1940 г. по поръчение на ЦК на БРП (к) събира подписи в подкрепа на Соболевата акция – за сключване на пакт за приятелство и взаимопомощ между България и Съветския съюз. За тази дейност е съден и интерниран в Годеч. След нападението на Германия над Съветския съюз БРП (к) поема курс на въоръжена борба. Никола Вапцаров е сътрудник на Централна военна комисия на БРП (к). Занимава се с подривна дейност, насочена срещу немските войски. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири. Арестуван е през март 1942 г. и е подложен на жестоки мъчения. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер е разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов, на Гарнизонното стрелбище в София.

        По време на ареста в Дирекция на полицията пише своите две последни стихотворения „Прощално“ и „Борбата е безмилостно жестока“, чийто втори куплет завършва непосредствено преди разстрела. След смъртта му е амнистиран.

        През 1952 г. на II Конгрес на Световния съвет на мира Никола Вапцаров е удостоен с престижна международна награда за мир, която се дава на изтъкнати радетели и борци срещу войната. Почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майката на поета Елена Вапцарова. Неговите стихове са преведени на много чужди езици. Във Варна неговото име носят Висшето военноморско училище, основно училище и улица. Животът и творчеството на Вапцаров намират място в експозицията на ВММ, а във фондовете на музея се съхраняват негови лични вещи и предмети, изработени от него по време на обучението му в Морското училище.


        9 декември 1887 г. – роден е капитан I ранг Иван Михайлов

        Иван Михайлов е роден на 9 декември 1887 г. във Велико Търново. Завършва гимназията при Военното училище в София през 1905 г. и Морския кадетски корпус в Петербург през 1908 година. В периода 1912 – 1915 г. е началник на Морските специални школи.

        През Първата световна война е изпратен в Норденай, Германия, на обучение за летец. През 1917 г. завършва курса по въздухоплаване и получава звание пилот-авиатор. На 1 май 1917 година е назначен за началник на Водохвърчилната станция. Той става първият ръководител на българската водосамолетна авиация.

        През 1919 – 1920 г. е началник на Морското училище, а до 1924 г. е преподавател.

        От 1924 г. до 1931 г. е командир на Дунавската флотилия, която през този период е под названието Дунавска речна полицейска служба. Под негово ръководство в трудните следвоенни условия Дунавската флотилия поддържа боеспособността си чрез строеж на нови моторни катери и възстановяване на ученията. По негова инициатива през 1931 година в Русе е издигнат паметникът на българския моряк.

        През май 1931 г. Иван Михайлов поема поста директор на въздухоплаването и командването на Въздухоплавателния полк. От юли 1934 до май 1935 г. е началник на Въздушните войски.

        Иван Михайлов е един от създателите на Българския народен морски сговор и сред най-активните му дейци. Той прави много за избистрянето и разпространението на морската идея и формирането на специфичната морска култура в българското общество в периода между двете световни войни. Автор е на редица военно-теоретични разработки и популярни статии. Той е сред инициаторите за откриване на Морския музей във Варна. В периода 1924 – 1931 г. Иван Михайлов е и активен член на масонската ложа „Дунавска звезда“.

        Умира през 1962 г. във Варна.

        11 декември 1857 г. – роден е Константин Божков

        Константин Радоев Божков е роден на 11 декември 1857 г. в Стара Загора. От 1879 до 1884 г. учи в Техническата артилерийска школа в Санкт Петербург. След завръщането си в България е назначен в Артилерийския арсенал в Русе като технически майстор, а след това като завеждащ техническото отделение. През януари 1885 г. преминава на служба във Флотилията и Морската част в Русе като механик II разряд и му възлагат да завежда флотската Техническа школа (днес ВВМУ). Той е първият българин флотски механик и първият българин началник на Техническа школа.

        От октомври до декември 1885 г. и от август 1887 до февруари 1898 г. е началник на Флотския арсенал в Русе. По това време Арсеналът се утвърждава като кораборемонтно предприятие, за пръв път в България започва производството на самоходни плавателни съдове, изработени са първите сложни корабни изделия, като парните машини на катерите „Амалия“ и „Калиакра“, парните котли за тях и за миноноските, няколко парни брашпила за флотските параходи.

        От 1899 до 1906 г. К. Божков завежда Флотския арсенал във Варна и допринася за утвърждаването му като кораборемонтно предприятие за военни и граждански кораби. Пенсионира се през 1906 г., но до края на живота си остава свързан с флота.

        През 1906 г. получава свидетелство за майстор по железарство, а през 1922 г. – свидетелство за счетоводна квалификация.

        Константин Божков е сред учредителите на Българското техническо дружество (БТД), създаденото на 26 март 1885 г. в Русе. Още по време на обучението си в Русия, като дописник на русенския в. „Славянин“, той запознава българската общественост с дейността на Императорското руско техническо дружество и популяризира основаването на БТД.

        През 1933 – 1934 г. Божков публикува мемоарите си „Бележки и спомени по Морската ни част“, които съдържат спомените му за военния флот през 1879 – 1906 година. Той се интересува от българските народни песни, работи за съхраняването им и описва над 30 от тях. Оставя и ценен ръкопис за ранната история на флотската музика в България.

        Умира на 29 януари 1942 г. в София.

        Негов барелеф е поставен в алеята на преподавателите във ВВМУ, което е признание за приноса му в развитието на училището.


        11 декември 1885 г. – роден е капитан І ранг Димитър Фичев

        Димитър Ненчов Фичев е роден на 11 декември 1885 г. в гр. Търново. Завършва Военното училище в София и на 2 август 1905 г. е произведен в чин подпоручик. Постъпва на служба във Флота. Взема изпитите, предвидени в курса за теоретично обучение на морски офицери, съгласно „Проекто-положение за комплектуване флота с морски офицери“. През 1908 г. е изпратен на стаж на френски търговски кораби, за да получи нужната практическа подготовка. След завръщането си в България на 15 октомври 1908 г. е произведен в чин поручик (мичман I ранг). Участва в Балканските и Първата световна война. Служи като командир на миноносец и командир на Портовата дружина. На 25 март 1918 г. е назначен за български пристанищен комендант на Сулина.

        След подписването на Ньойския мирен договор Димитър Фичев е сред малкото останали на служба български морски офицери, които започват борба за оцеляването на военния ни флот. От 16 януари 1920 до 1 декември 1927 г. Димитър Фичев е началник на Морска учебна част, която включва Машинното училище и Морските специални школи, като от 1922 до 1925 г. е и преподавател по електротехника в Машинното училище. На 6 юни 1926 г. е произведен в капитан I ранг.

        През следващите години до уволнението си през 1933 г. е началник на Морската полицейска служба, командир на Морската бригада и началник на Географския институт.

        През 1937 г. е назначен като надничар, нещатен служител, в Българското търговско параходно дружество (БТПД). Изпълнява длъжността навигационен инспектор, отговаря за организацията на обучението и практиката на курсантите през последната им учебна година, член е на първата комисия за проучване възможностите за изваждане на п/х „Шипка“, потънал през септември 1941 година.

        Капитан I ранг Димитър Фичев е изявен общественик. Той е един от инициаторите за създаването на Българския народен морски сговор (БНМС). На събранието, предшестващо Учредителния събор през 1923 г., е избран за председател на проверителния съвет на организацията. През следващите години е член на Управителното тяло на Сговора. Сътрудничи на сп. „Морски сговор“ – официален печатен орган на БНМС, в което публикува свои фотографии.

        Димитър Фичев умира през 1961 г.


        14 декември 1892 г. – основаване на Българско търговско параходно дружество

        На 14 декември 1892 г. третата редовна сесия на Шестото Ооикновено народно събрание с Протокол № 34 приема „Закон за съставяне на Българско търговско параходно дружество по Черно море“ със седалище във Варна. Законът влиза в сила на 15 януари 1893 г., когато е утвърден с Указ № 257 на княз Фердинанд и е обнародван в бр. 18 на Държавен вестник от 25 януари 1893 г.

        На 1 март 1893 г. привременният комитет за съставяне на Българско търговско параходно дружество обявява публична подписка за продажба на именни и безименни акции. Основният капитал на дружеството е обявен за 2 милиона лева, разделен на 5000 акции, по 400 лева едната. 1250 от безименните акции купува Българското княжеско правителство.

        На 15, 16 и 17 август 1893 г. в зала „Съединение“ във Варна е свикано Първото учредително събрание на акционерите в Българското търговско параходно дружество. Избран е първият Управителен съвет на дружеството в състав: Велико Христов – председател, Янко Славчев, Иван Ж. Попов и Ангел Митев – членове. Назначен е първият директор – Ради Иванов, бивш главен директор на пощите и телеграфите. Общото събрание възлага на Управителния съвет след споразумение с правителството да поръча строителството на два парахода, единият от които да е по-голям, на обща стойност не повече от 900 000 лева.

        Целта е параходите да свързват българските пристанища на Черно море помежду им и с Цариград, а „ако средствата на Дружеството позволят, този кръг от навигация може да се разшири”. Като съсобственик на БТПД, държавата притежава малко повече от една трета от основния капитал. Нейният представител е по право член на УС на дружеството. Той осъществява връзката между УС на дружеството и правителството и следи да се спазват задълженията на дружеството към държавата. Първият правителствен делегат в управата на БТПД е варненският областен управител Иван Драсов. Държавата запазва за себе си правото да утвърждава всички ръководни документи, изготвени от УС на БТПД. Тя има изключителното право на решаващ глас при избора и покупката на кораби за дружеството. Тази позиция на правителството е продиктувана от съображения от военен характер, свързани с отбраната на българското крайбрежие и използването на корабите за нуждите на войската. В стопанската дейност на дружеството държавата не се меси. На 22 октомври 1893 г. за Англия отпътува комисията, определена от Управителния съвет на БТПД, за поръчване на строителството на два парахода. Комисията е ръководена от Велико Христов, чиято фирма има клон и в Англия. Членове на комисията са новоизбраният директор Ради Иванов и полковник Панайот Ангелов. Параходите са поръчани в корабостроителницата на „Ричардсън и Сие” в град Нюкасъл на р. Тайн. На 31 май 1894 г. с разрешението на княз Фердинанд І мичман І клас Станчо Димитриев е командирован в Нюкасъл, за да „надзирава “ строителството на двата кораба на БТПД. Една от задачите му е и да провери дали е изпълнено изискването на двата кораба да бъдат поставени фундаменти, на които във военно време могат да се монтират 120 мм оръдия. На 11 юни 1894 г. северно от устието на река Тайн успешно приключват изпитанията на новопостроения параход „Борис“. Окончателното приемане на парахода става на 13 юни с.г., а на следващия ден в 8.00 ч. сутринта параходът отплава за България. Междувременно е извършен необходимият дипломатически демарш от страна на българското правителство и великият везир на Османската империя не възразява корабът да плава под български флаг.

        Във Варна параходът „Борис“ пристига на 2 юли 1894 г., а на 3 юли в 17.00 ч. се извършва тържественото му освещаване. На 2 август 1894 г. в Северно море, в акваторията пред Нюкасъл на река Тайн успешно приключват ходовите изпитания на втория български параход „България“. Освен лейтенант Станчо Димитриев в комисията е включен и мичман І клас Димитър Минков. Представител на БТПД е Аврам Христов. Параходът е тържествено осветен във Варна на 21 септември 1894 г. На 25 септември, заедно с другия параход на БТПД – „Борис“, натоварен със зърно, „България“ отплава в първия си рейс по линията Варна – Бургас – Цариград (Истанбул).


        15 декември 1872 г. – роден е мичман І ранг Тодор Саев

        Тодор Саев е роден на 15 декември 1872 г. в село Белица, Разложко, тогава в пределите на Османската империя. Учи последователно в Белица, в с. Згорли (дн.Виноградец), в Банско, Серес и завършва средното си образование в София. През 1890 г. Тодор Саев продължава обучението си във Военноморското училище в Триест, Италия, като стипендиант на Военното министерство. През 1895 г. в София му е присвоено първото офицерско звание. Назначен е в Дунавската флотилия в Русе.

        В началото на 1901 година мичман Тодор Саев подава оставка, преминава в запаса и се отдава изцяло на освободителното дело. Поставя се на разположение на Върховния македонски комитет, оглавяван тогава от Стоян Михайловски и ген. И. Цончев и получава задача да сформира чета. През пролетта на 1901 г. влиза с четата в Македония. Когато през есента на 1902 г. Върховният комитет обявява Горноджумайското въстание, четата на Тодор Саев води тежки битки с турските войски при Железница и Лешко, а след това при Белица и Гяволски дол, Разложко. След въстанието под натиска на Русия и Великите сили за кратко е интерниран от българското правителство заедно с водачите на ВМОК ген. Иван Цончев, Стефан Николов и поручик Софроний Стоянов.

        В края на февруари 1903 г. мичман Саев събира ново попълнение на четата и отново навлиза в Македония. На 27 март повежда бойците си към село Цапарево, Петричка кааза. На следващия ден селото е обсадено от турска войска. Няколко часа четниците отстояват вражеските пристъпи. Привечер атакуват и успява да се измъкнат от турската обсада, но в сражението войводата Тодор Саев е ранен смъртносно. Погребан е в местността Орешец край село Долене.

        Тодор Саев е един от първите българи, които още в края на 19 век стигат до философско осмисляне на ролята на морето в българската история. През 1898 година пише останалия неиздаден труд „Мореплаване и морска сила“. В него върху 200 ръкописни страници развива своето виждане за трудното общуване на българите с морето в миналото, аргументира убеждението си, че българското мореплаване има бъдеще, категорично отхвърля упреците, че от българина моряк не става.

        В началото на 1915 година XVII обикновено народно събрание взима решение за отпускане на пенсия на Милена Саева, вдовица на Тодор Саев. На Тодор Саев е посветена песен и името му носи улица в София.


        15 декември 1944 г. – създаване на Военноморска база Бургас

        Военноморска база Бургас е създадена на 15.12.1944 г. въз основа на поверително служебно писмо № 434 на командира на Морските на Негово Величество войски от разформированите части на българския Беломорски флот (около 20 – 25 офицери и 500 матроси и подофицери) и на 26-и граничен участък. Голяма част от имуществото на Беломорската база в Кавала – катери, моторни и гребни лодки, е предадена с протокол на гръцките власти в Кавала и Дедеагач, тъй като турското правителство не разрешава преминаването им през Черноморските проливи. Част от двигателите, гребните винтове и валовете е натоварена на камиони и на жп вагони и са пренесени в Бургас. Първи командир на Военноморска база Бургас е капитан-лейтенант Игнат Гишин, дотогава командир на Морската дружина в Дедеагач.

        Щатът на база Бургас включва: Щаб с домакинство и лечебница, минен дивизион с една миннозаградна и една миночистачна рота, специална дружина с телефонно-строителна телеграфна рота и прожекторно-водолазна рота, 26-и граничен участък с щаб и картечен взвод в Созопол, гранично-наблюдателен участък в Созопол и два гранично-наблюдателни подучастъка в Царево и Несебър. Под ръководството на капитан-лейтенант Игнат Гишин започва изпълнението на първите основни задачи: миночистене на крайбрежните води и управление на морските гранични служби в района от нос Емине на север до река Камчия и на юг до река Резовска.

        През 1945 г. се създава дивизион кораби със спомагателно значение. От 1947 г. се развръща тилова служба. Формират се семафорно-наблюдателни роти с отделен щаб и пет семафорно-наблюдателни и пропускателни постове.

        От 28.09. до 01.10.1948 г. се провежда първото учение на базата. Със заповед на командващия флота адмирал Б. Орманов през септември 1951 г. се сформира дивизион „малки преследвачи“. През 1957 г. на мястото на дивизион малки преследвачи се формира дивизион големи преследвачи тип „БО“, като в състава му влизат два кораба пр. 122 „Артилерист“ и два кораба пр. 122 „Буки“. През 1959 г. поради структурни промени във военноморския флот дивизионът е придаден към Военноморска база Варна.

        В подчинение на базата преминава и брегови артилерийски полк със седем брегови батареи.

        Важен етап в развитието на Военноморска база Бургас започва със строителството на пункта за базиране Атия. От 30.10.1972 г. корабите и част от бреговите поделения се дислоцират от Бургас в Атия, където е създадена цялостна инфраструктура, характерна за една модерна военноморска база.

        Периодът до края на ХХ век е белязан с редица промени на състава и структурата на базата – приемат се на въоръжение и се усвояват нови противолодъчни кораби, базови и рейдови миночистачи, малки и средни десантни кораби. Изграждат се ремонтна база и складови райони. През 1972 г. базовите миночистачи с бордови номера 48 и 49 за първи път извършват поход в Средиземно море. Силите на базата носят бойни дежурства и участват в задгранични походи и многонационални учения.

        След 1.11.2012 г. база Бургас престава да съществува, а в състава на пункт за базиране Бургас влизат 4-и дивизион патрулни кораби, 6-и дивизион миночистачни кораби и отряд спомагателни кораби.


        19 декември 1873 г. – роден е Иван Родев – първият българин инженер-корабостроител

        Иван Цонев Родев е роден на 19 декември 1873 г. в Габрово. През 1892 г. завършва Априловската гимназия. Постъпва във Физико-математическия факултет на Висшето училище в София (днес Софийски университет „Св. Климент Охридски“). Следва една учебна година. Продължава образованието си в Кралската академия за мореплаване и търговия в Триест (Австро-Унгария). През май 1896 г., когато практикува като проектант в английската корабостроителница, той изработва теоретичен чертеж на кораб с дължина между перпендикулярите 20.5 м. По този чертеж във Флотския арсенал в Русе през 1896 – 1898 е построен парният катер „Калиакрия“. Чертежът на И. Родев е първият теоретичен чертеж на кораб, изготвен от българин.

        През януари 1898 г. Военното министерство командирова И. Родев в корабостроителницата в Бордо като наблюдател на строежа на крайцера „Надежда“. От есента на същата година до 1902 г. следва в Политехниката към Министерството на военния флот на Франция и придобива званието „инженер-корабостроител“.

        От 10 януари 1903 г. инж. И. Родев е назначен като инженер-корабостроител във военния флот и изпълнява тази длъжност с малки прекъсвания до 13 февруари 1912 г.

        През лятото на 1907 г. инж. И. Родев следи изграждането на хелинга във Флотския арсенал във Варна и ръководи монтажна бригада за сглобяването на втората група торпедоносци, закупени от Франция.

        Той е пръв началник на откритата през 1912 г. пристанищна работилница във Варна. Във Варненското пристанище служи до 30 юни 1925 г. През 20-те години на ХХ век френската класификационна организация „Бюро Веритас“ определя инж. Родев за свой експерт с район на действие българското крайбрежие и р. Дунав. Едновременно с класификационните наблюдения инж. Родев започва да доставя голяма номенклатура корабни изделия и материали. През август 1932 г. регистрира фирмата „Инженер Иван Родев“ със седалище Варна. На 25 февруари 1934 г. е учредена Корабостроителната, механожелезарска и производителна кооперация „Нептун“ и Иван Родев е избран за пръв председател.

        Иван Родев оставя трайна следа в развитието на учебната литература на Морско училище. През 1910 – 1911 г. издава учебника „Парни котли“. Наред с професионалната си дейност той участва активно в обществения живот. Член е на Варненското археологическо дружество.

        Инженер Иван Родев умира на 6 октомври 1934 г.

        В памет на своя пръв председател през 1937 г. членовете на кооперация „Нептун“ наричат на негово име един от новопостроените си делфиноловни кораби.


        19 декември 1937 г. – връчване на нови бойни знамена на частите от военноморския флот на България

        На специално организирано във Варна тържество на 19.12.1937 г. – Никулден, цар Борис III връчва бойните знамена на частите от военния флот на България. Своите знамена получават Военноморското училище, Морската полицейска служба (официалното название на Черноморската флотилия) и Дунавската флотилия. Морското училище получава знамето вместо несъществуващия тогава Беломорски флот.

        За церемонията пристига цар Борис III. На тържеството присъстват княз Кирил, министърът на войната генерал-майор Христо Луков, началникът на Варненския гарнизон генерал-майор Христо Попов, началникът на флота контраадмирал Иван Вариклечков и други официални лица. Управляващият Варненско-Преславската епархия – Русенският митрополит Михаил, отслужва водосвет и освещава бойните знамена. Знамената са приковани към дървените им дръжки с позлатени гвоздеи. След това цар Борис III произнася напътствени слова пред офицерите и матросите и пристъпва към връчването на бойните знамена на командирите на съответните части. Знамената получават началникът на Морско училище лейтенант Стефан Тошев Цанев, командирът на Морската полицейска служба – лейтенант Генчо Панчев, и командирът на Дунавската флотилия (Дунавска полицейска служба) – капитан I ранг Бочо Рачев.

        След приключване на церемонията по връчване на знамената цар Борис III и придружаващите го официални лица се отправят към торпедоносец „Дръзки“ за полагане на военна клетва от учениците от Морско училище и моряците новобранци. При полагане на клетвата те целуват кръста, Евангелието, новополучените светини и кърмовите флагове.

        Церемонията, извършена във Варна на 19 декември 1937 г. с личното участие на цар Борис III, е основополагащо събитие от историята на българския военноморски флот: за първи път неговите части получават бойни знамена по аналогия с останалите видове въоръжени сили. И трите раздадени на флотските части знамена са напълно еднакви по външен вид и изображения не само помежду си, но и с раздаваните по това време бойни знамена на полковете от Българската армия. Изработени са от бели, зелени и червени копринени парчета, символизиращи националния трибагреник, съединени със златножълти копринени конци. Червеният плат оформя кръст, наподобяващ силуета на ордена „За храброст“. Върху горното рамо е изписано със старобългарски букви „С нами богъ“. В полетата между четирите рамена на кръста (оформени със зелен плат също във вид на кръст) са поставени короновани вензели на цар Борис III, заобиколени от дъбови и лаврови клонки – всички извезани с жълти конци върху бял плат. В средата на знамето в червен щит, увенчан с корона и поставен върху бяло поле, рамкирано с дъбови и лаврови клонки, е изобразен коронован български лъв.

        Знамената са с формата на квадрат. Те са от така наречените средни знамена – с дължина на страната 90 см, на ресните – 4 см, а на дръжката – 240 см. Към дръжкат е прикрепена месингова гривна с изобразен върху нея вензел на цар Борис III, а под него надпис „Подарено лично отъ Н .В. Царя на … (името на частта) на 19 декемврии 1937 г., гр. Варна“ и поредния номер на съответното знаме - №74, №75, №76. В долния край дръжката завършва с конусовидна метална гривна, а горе – със сфера и стъпил върху нея метален лъв.

        Трите флотски знамена се съхраняват в своите части до 1950 г., когато са предадени за в НВИМ.


        23 декември 1969 г. – вдигането на българския флаг на кораб „Верила“ – първия от серията 10 000-тонни кораби, построени в Корабостроитeлния завод „Г. Димитров“ – Варна

        На 23 декември 1969 г. във Варна е вдигнат флагът на първия от серията 10 000-тонни въглевози под името „Верила“ (IMO: 7016711). Построен е в Корабостроителния завод „Георги Димитров“ за нуждите на Параходство БМФ по Проект 579 на Института по корабостроене във Варна.

        Технически характеристики: DWT – 9542; дизел – 4200 к.с.; 14,9 възла; д. 134 м; ш. 18,20 м; в.10, 40 м; газене – 7,46 м; БРТ – 7761; НРТ – 3475.

        Главен конструктор на кораба е инж. Атанас Сираков. Моделните изпитания се извършват в басейните на Института за корабна хидродинамика в Загреб, тогава в Югославия, сега в република Хърватия. Корабът е сухотоварен, еднопалубен, едновинтов и с удължен ют, с кърмово разположение на машинното отделение. Предназначението му е за превоз на насипни товари, предимно въглища. Запасите от гориво и смазочни масла осигуряват на кораба далечина на плаване от 6000 мили, като е предвидена и възможност за увеличаване на тази дистанция до 10 000 мили. Главният двигател на кораба е дизелов, двутактов, бавнооборотен, с турбонадув, произведен от завод „Уляник“ (Пула, тогава в Югославия) по лиценз на датската фирма Burmeister & Wain. Номиналната (експлоатационната) му мощност е 4200 к.с. при 170 оборота в минута, а максималната продължителна мощност е 4600 к.с. при 176 оборота в минута. Това осигурява на кораба скорост от 13,5 възла при средно газене 7,5 метра и при използването на експлоатационната мощност на двигателя.

        Капитан на кораб „Верила“ е Асен Абаджиев, а главен механик е Илия Алексиев. В надстройката на кораба има помещения за 42 души от екипажа и отделно за четирима стажанти. „Верила“ е снабден с две спасителни лодки от лек метал, съответно за 46 и 56 души, и отделно с още три спасителни сала, всеки за по 10 души.

        Еднотипни на „Верила“ са корабите „Веслец“, „Виден“, „Чумерна“ и „Черни връх“, построени в същия завод през периода 1970 – 1979 г. В състава на Параходство БМФ корабът плава до 20 март 2003 г., когато е взето решение да бъде бракуван. Продаден е за скрап и е нарязан в индийския град Аланг, където се намира едно от най-големите предприятия за нарязване на стари кораби и танкери.


        31 декември 1899 г. – официално е открит Военноморския клуб във Варна

        Идеята за създаването на културно-просветен център за офицерите възниква през 1885 г. на образуваното Флотско офицерско събрание в Русе. С изграждането на първите структури на черноморския флот през 1897 г. във Варна започва и организирана обществена дейност за издигане на представителна и функционална сграда, която да се превърне във влиятелна институция и да работи за съхраняването на традициите и духовните ценности на офицерите и техните семейства от Варненския гарнизон. На 19 март 1899 г. с крепостен акт № 1572 Военното министерство продава за 3 370,75 лв. на варненското общо офицерско събрание 689 кв.м. „празно място в град Варна от местата в „Старите казарми“. Строителството на сградата е поверено на архитект инженер- майор Тодор Бояджиев, a предприемач е Стефан Иванов от Свищов. За строежа отговаря командирът на втора рота от 8-и пехотен приморски полк капитан Климент Джеров. Зданието е построено за 105 000 лева. В архитектурно отношение сградата е еклектична смесица от различни стилове – барок, ренесанс и римска класика. Ъгълът на сградата е разработен като главен художествен елемент. Построен е със стройна колонада от две кръгли колони, които преминават през двата етажа. Главният корниз опасва сградата откъм двете централни улици. Детайлиран е според римската класика с гъсто наредени конзоли. Над него се издига покривът като мансарден етаж. Ъгловото оформление на сградата и покривната площ завършват с купол, който обогатява силуета й и завършва архитектурния й образ. На първия етаж на сградата се помещават канцеларията на комендантството, столова за офицерите, аптека, сладкарница и магазин. Вторият етаж се състои от библиотека, голям и малък танцувален салон, канцелария и дамска тоалетна. На третия етаж и на тавана са хотелските стаи – общо 18 на брой.

        На 31 декември 1899 г. сградата се открива официално с провеждане на първия офицерски новогодишен бал. След официалното откриване офицерският клуб се превръща в привлекателно културно-просветно и социално средище за офицерите и за варненската интелигенция.

        С нотариален акт № 116, издаден на 12.06 1935 г., правото на собственост върху земята и сградата преминават отново към Военното министерство. След 9 септември 1944 г. клубът е преименуван в Дом на Народната войска и негов пръв началник е капитан Димитър Бахнев. През 1948 г. е направен ремонт и танцувалният салон е преустроен в зрителна зала с 250 места. През 1951 г. е преименуван в Дом на народния флот поради преобладаващите части от военноморския флот. През 1954 г. по проект на арх. П. Минков е изградена сцена. През есента на 1980 г. до 23 февруари 1983 г. сградата на Военноморския клуб е реконструирана и разширена. Главен проектант е архитект Невена Терзийска, главен конструктор е инж. Христо Василев Христов. Изгражда се нова част, която е свързана стилово със старата. Строителството е изпълнено от под. 38540 с командир полк. Андреев.

        На 23 февруари 1983 г. при тържествена обстановка министърът на народната отбрана армейски генерал Добри Джуров открива обновената сграда на дома. От пролетта на 1992 г. Дом на народния флот е преименуван във Военноморски клуб.

        В различни времена под този покрив се помещават Представителният военноморски театър, Представителният ансамбъл на ВМС, гарнизонни комисии и клубове по интереси, детски музикални и езикови школи, организират се пресконференции на наши и многонационални учения. Военноморският клуб сътрудничи с други културни институти и фирми във Варна и страната.

        Днес Военноморският клуб е авторитетен информационен и културен институт, който съхранява традициите и духовните ценности на българските офицери и на ВМС.

  • Юбилейни годишнини от българската морска история
    • 2015
      • Януари
        • 130 г. от учредяването на флотското офицерско събрание и 130 г. от създаването на първата морска библиотека

          На 12.10.1883 г. капитан-лейтенант Зинови Рожественски в качеството си на командир на Флотилията, подава рапорт № 548 до военния министър, с молба да се разреши създаването на морска библиотека. Необходимостта от създаването и се обосновава с нуждата на флотските офицери, лишени от морски плавания, да следят за прогреса и новостите в „иностранните флоти“. Липсата на специализирана литература допълнително усложнява подготовката на кадри за флота. За да осигури по-лесно финансиране на библиотеката в рапорта З. Рожественски предлага учредяване на отделна Каюткомпания, в която всички офицери от Флотилията и Морската част да внасят членски внос. От рапорта става ясно, че създаването на морска библиотека се явява приоритет и главна цел на началника на българския военен флот. С писмо от 23.12.1884 г. генерал М. Кантакузин разрешава създаването на Каюткомпания. В съвременната морскоисторическа литература тя е известна с термина флотско офицерско събрание. На 3.01.1885 г. се провежда учредително събрание на флотското офицерско събрание. Сред учредителите са кап.-лейтенант З. Рожественски, о. з. кап. П. Кузмински, лейт. В. Я. Бал І, лейт. М. Я. Бал ІІ, лейт. П. П. Теодосиев, лейт. И. И. Широков, пор. М. Н. Голубятников, пор.С. П. Петров и пор. А. П. Кесяков. Утвърден е нов устав, който поставя редица задачи, между които разпространение на военни и военноморски знания сред офицерите; създаване на морска библиотека; създаване на българско списание по морско дело; учредяване на техническо дружество и основаване на военноморски музей. Важно решение на учредителното събрание е разпределението на средствата, получени от членски внос. Според него 50 на сто от събрания членски внос трябва да се използва за „снабдяване с технически съчинения и периодически издания на руски, немски, френски и английски езици“, с цел да се развие фонда на морската библиотека и 50 на сто от членския внос да се използва за основаване на българско техническо дружество. Официално морската библиотека на Каюткомпанията в Русе е основана на 03.01.1885 г., когато е избран и нейният библиотекар - известния член на Руското техническо общество в Санкт Петербург, инженер-механика Павел Кузмински. На 14.01.1885 г. на заседание на Каюткомпанията е взето решение, да се построи помещение за библиотека със зала за читалня и салон за публични беседи. Първоначално библиотеката се помещава в дома на Ганчо Йонков на улица „Полицейска” в град Русе, срещу годишен наем от 650 лева. На 23.03.1885 г. библиотеката започва да работи, като към тази дата се подготвя читалня и салон в новостроящата се Метеорологична станция. През април 1885 г. П. Кузмински отправя молба до Императорското Руско техническо дружество да се изпратят всички издания на ИРТД за цялото време на съществуването му. Освен на морска тематика, в библиотеката се събират и съхраняват издания с чисто техническа насоченост и може да се приеме, че тя е първата българска техническа библиотека. По-нататъшната съдба на библиотеката не е известна. Вероятно след 1898 г. част от нейния фонд е подарен на Унтерофицерската морска школа в Русе (днес ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“), когато към нея е основана училищна библиотека. Друга част от фонда на морската библиотека се съхранява в библиотеката на Военноморския музей. Това е ценната сбирка от руското списание „Морской сборник“ от май 1885 г. до 90-те г. на ХХ в., като първите книжки за подпечатани с текст „Библиотека на Флотилията и Морската част“. Това е най-старото морско периодично издание съхранявано в българска библиотека.


          135 години от рождението на Антон Прудкин (1880 – 1942)

          Антон Прудкин е роден на 16.01.1880 г. в град Русе. Баща му Макарий Климентиев Прудкин е украински войник от руската армия, който след Руско-турската война (1877 – 1878) е произведен в чин старши унтерофицер и назначен за инструктор на българските войници в Русе. Майка му Гицка Димова от Мечка махла е българка от чобанския род на Хаджидимови. Антон Прудкин получава първоначалното си образование в град Русе. През март 1896 г. напуска училище и постъпва като юнга на руския параход „Русь“, за да натрупа необходимия опит и да се запише в Морското училище в град Николаев, (Украйна). В края на март 1900 г. завършва Морското училище с диплом за корабоводител. За кратко плава на търговския кораб „Россия“ до Владивосток и Порт Артур. През 1900 г. Прудкин се връща в България. До октомври 1902 г. служи като втори помощник-капитан на кораба „Борис“. Става симпатизант на македонското и арменското освободително движение в Османската империя и член на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП). През 1903 г. Антон Прудкин заедно с група дейци на МОРО планират организирането на серия от атентати, насочени срещу Османската империя с цел да бъде дестабилизирана и да се осъществят редица реформи. През август същата година Иван Стоянов и Стефан Димитров слагат взривове на унгарския кораб „Васкапу“ и германския кораб „Тенедос“, а Васил Стоянов и Антон Прудкин на австрийския кораб „Аполо“ и френския кораб „Феликс Фресине“. Иван Стоянов и Стефан Димитров загиват при преждевременната експлозия на „Васкапу“, заради което Прудкин и Васил Стоянов се отказват от по-нататъшни действия. Атентатът предизвиква вниманието на Великите сили, които оказват натиск над България да открие извършителите. А. Прудкин бяга през Румъния в Швейцария, където се свързва с руската политическа емиграция. След завръщането си в България, Прудкин плава на параходите „Борис“, „България“, „Кирил“, „Варна“ и „София“. Участва в Балканската война, а след включването на България в Първата световна война на страната на Централните сили е обвинен в шпионаж в полза на Русия. През 1915 г. Прудкин е арестуван и осъден на доживотен затвор. В затвора се сближава с лидера на БЗНС Александър Стамболийски. През 1919 г. е освободен и назначен за градоначалник на София. На 04.11.1919 г. лидерите на ВМРО Т. Александров и Ал. Протогеров са арестувани от властите, но успяват да избягат от ареста с помощта на А. Прудкин. През 1920 г. Прудкин ръководи взривяването на жп надлеза при с. „Надежда“. Остават съмнения за участието му в атентата в театър „Одеон“ от 03.03.1920 г., заради което е арестуван веднага след Деветоюнския преврат от 1923 година. Пред следствието Прудкин признава за участието си във взривяването на ж.п. надлеза при с. „Надежда“, с цел да бъде оневинен за атентата в театъра. За признатия атентат Прудкин е осъден на доживотен затвор, а заради случая с театър „Одеон“ е осъден на смърт. По повод женитбата на цар Борис III с принцеса Йоанна Савойска (1930 г.) смъртната присъда е заменена с доживотан затвор, като през 1936 г. е помилван и излиза на свобода. Докато е в затвора, Прудкин пише книгите „Записки на моряка“ в два тома и „Когато отивахме към бесилките“, рисува картини и изработва предмети за бита и мебели, украсени с дърворезба. След освобождаването си се премества в град Варна. За известно време е ръководител на морска кооперация „Делфин“, а от 1937 г. приема длъжността управител на кооперация „Нептун“. Прудкин е капитан на кораба „Рудничар“, с който извършва два курса до Палестина, при които превозва около 1 200 български евреи. През 1939 г. Прудкин купува моторница „Единство“, с която по сведения на неговата втора съпруга, се среща с хора от съветското разузнаване. На 22 юли 1941 г. Прудкин подготвя взривяването на германски бензинови резервоари в района на варненската жп гара, но е заловен. Осъден е на смърт и е екзекутиран на 01.08.1942 г.


          140 години от рождението на първия български офицер по подводно плаване капитан І ранг Рашко Серафимов

          Рашко Серафимов е роден на 16 януари 1875 г. в с. Свежен, Пловдивско. През 1892 г. постъпва в Морската търговска академия в Триест. След завръщането си в България постъпва на служба в Дунавската флотилия. През 1896 – 1897 г. учи в старшия офицерски клас на Военното училище в София. Включен е в първия екипаж на учебния крайцер „Надежда“. През 1899 г. е командирован във Франция, за да продължи морската си подготовка. Следва курса на Минния офицерски клас в Кронщадт през 1904 г., и е в Подводния офицерски клас през 1905 г. По време на курса осъществява първата в света безперископна атака от подводница. Лейтенант Рашко Серафимов е първият български морски офицер по подводно плаване.

          През Балканската война участва в бойните действия на Черноморския флот като командир на миноносец „Храбри“. На 22 ноември 1913 г. капитан-лейтенант Серафимов е назначен за началник на Подвижната отбрана.

          Още в първите месеци след намесата на България в Първата световна война Серафимов посочва на началника на флота, че подводниците са най-ефикасното средство за защита на бреговете. На 5 ноември 1915 г. предлага да се доставят две подводници за българския флот. Под негово ръководство започва подготовката на българския екипаж на немските подводници. Доставената от Германия през 1916 г. подводница № 18 е зачислена към Подвижната отбрана, командвана от Серафимов.

          Същата година под негово ръководство се извършва и първият морски десант в Южна Добруджа.

          През 1918 г. става началник на флота. Капитан І ранг Рашко Серафимов напуска военния флот на 27 октомври 1919 г. По негова инициатива във Варна е открито Рибарско училище.

          Умира на 30 май 1922 г.


          135 години от рождението на капитан II ранг Петър Иванов Кашлакев (1880 – 1929)

          Петър Кашлакев е роден на 20 януари 1880 г. в град Сливен. След като завършва гимназия в родния си град, Петър Кашлакев заминава за Санкт Петербург, където след пет годишен курс на обучение получава техническо образование. След завръщането си в България отбива военната си служба в школата за запасни офицери. Постъпва във флота през 1906 г. Заема различни длъжности като механик на торпедоносец „Смели“, командир на прожекторна рота, механик на крайцера „Надежда“, възпитател, преподавател и началник в Морските специални школи, началник на Флотски арсенал. На 01.07.1920 г. група морски офицери, обединени от патриотизма и морската идея създават във Варна Българския Народен Морски Сговор, който се превръща в социален феномен и синоним на българската морска идея като развива разностранна дейност и превръща развитието на морското стопанство и отбраната на бреговете в приоритет на националната политика. Един от учредителите и активни деятели на БНМС е Петър Кашлакев. През 1921 г. заедно с Протасий Пампулов Кашлакев ръководи шестмесечен вечерен курс по шлосерство, организиран от Варненската търговско-индустриална камара. В периода 1926 – 1927 г. става началник на Морското машинно училище. Там преподава парни котли, парни машини, технология и машинно чертане. През 1928 г. издава „Учебник по парни котли за Морското машинно училище и за средните специални училища“. Учебникът съдържа 304 страници с 250 фигури в текста. До 1929 г. Петър Кашлакев е началник на техническия отдел към Морската полицейска служба. Почива от туберкулоза на 03.07.1929 г.


          175 години от рождението на Иван Цачев (1840 – 1937)

          Иван Цачев е роден на 30 януари 1840 г. в град Русе. Като юноша проявява интерес към строежа на лодки и гемии и не след дълго става известен майстор-лодкар. През 1865 г. в Русе е основано турско параходно дружество, което обслужва първоначално с четири парахода пристанищата от Видин до Сулина. Турските власти заставят младия лодкостроител да напусне частната си работа и му възлагат за задача да построи два нови шлепа за турския държавен флот на река Дунав. До Освобождението на България през 1878 г. Иван Цачев строи лодки и гемии за турския флот. На 03.08.1889 г. той е назначен на длъжност „работник плотник“ (дърводелец) във Флотски арсенал в Русе и участва в построяването на първите български самоходни плавателни съдове – парните катери „Амалия“ (1891 г.) и „ Калиакрия“ (1898 г.). Наред с това изработва и голям брой лодки. След като работи дълги години в работилницата на Дунавската флотилия през 1923 г. майстор Иван се пенсионира.

          На 17.02 1926 г. на вода е спусната моторна лодка „Майстор Иван“, която е построена в работилницата на Дунавската част на българския военен флот. Тя има дървен корпус, водоизместимост 1 т, дължина 4,7 м, широчина 1,3 м, газене 0,4 м, бензинов двигател с мощност 8 к.с., скорост 5 възела, район на действие 30 мили, 5 души екипаж и въоръжение една картечница „Максим“. Лодката е наречена на името на заслужилия майстор-лодкар Иван Цачев. В историята на българското корабостроене това събитие е безпрецедентно, защото за пръв път плавателен съд получава името на корабостроител приживе. Иван Цачев е един от основателите на русенското рибарско дружество „Виза“. Около 1935 г. той подарява на дружеството икона на свети Никола и едно знаме. Майстор Иван Цачев умира през 1937 г. в Русе. Брат му Димитър Кънчев служи като унтерофицер в Дунавската флотилия и предава на своя внук кап. о.р. Димитър Острев две длета, които са принадлежали на известния корабостроителен майстор.

      • Февруари
        • 130 г. от рождението на старши лейтенант Стефан Калчев – изобретател на морска мина (1885 – 1915)

          Стефан Калчев е роден на 2 февруари 1885 г. в Калофер. След завършване на прогимназия през септември 1898 г. е изпратен заедно с Георги Купов и Александър Манолов като стипендиант на Военното министерство да учи в Морския кадетски корпус в Петербург, чийто началник в онзи момент е контраадмирал Крюгер. Първоначално е зачислен в подготвителен клас, а от 15.09.1899 г. постъпва в Корпуса като редовен кадет. По време на обучението си става близък с капитан II ранг Николай Сергеевич Мешков. През 1901 г. плава с учебния кораб „Моряк“ и с второразредния крайцер „Вестник“. На следващата година е разпределен на крайцера „Княз Пожарский“, а през 1903 г. на крайцера „Рында“. През 1905 г. е изпратен на практика на миноносец „Поразяющий“. Със заповед на флота № 116 от 26.04.1905 г. гардемаринът Стефан Калчев е произведен в първи офицерски чин – мичман II разряд. След като завършва и курса на Морската астрономическа компасна обсерватория, през есента на същата година Калчев се завръща в България, където е назначен последователно в Портовата рота във Варна и в Портовата рота в Русе. В периода 1906 – 1907 г. е командир на военния кораб „Калиакра“. Със заповед № 236 от 24.08.1907 г. мичман II ранг Стефан Калчев е изпратен на специализация в Минния офицерски клас в Кронщат. През 1908 г. е на практика на корабите от Учебния отряд на Балтийския флот – кораба „Николаев“ и миноносците „Легкий“ и „Молодецкий“. През есента на 1908 г. се прибира в България, повишен е в чин мичман I ранг и е назначен в Минната част на Черноморския флот. Включен е в комисията по приемане на заградните подводни мини „Соте Арле“ във Варна. Служи на миноносец „Шумни“ и на учебната яхта „Стрела“. На 10.08.1909 г. напуска по собствено желание българския флот и през 1910 г. емигрира в Русия. Със заповед № 168 от 09.10.1912 г. в България го обявяват за беглец от флота и две години по-късно го изключват от списъците на запасните офицери. В същото време в Русия Стефан Калчев е зачислен към минните офицери от руския флот и през 1912 г. е произведен в чин лейтенант. В Русия лейтенант Калчев конструира нов тип контактна свободно плаваща мина с цилиндрична форма на корпуса, която намира практическо приложение в руския флот. През 1913 г. командването на Балтийския флот предвижда поръчването на общо 670 мини „Калчев“, които да бъдат използвани най-вече срещу устието на Босфора. През 1914 – 1915 г. Стефан Калчев служи на минния заградител „Нарва“. В края на ноември 1915 г. при поставяне на минно заграждение от руската подводница „Акула“ в Балтийско море флагманския минен офицер Стефан Калчев загива. Понастоящем екземпляр от мина „Калчев“ се съхранява в Централния военноморски музей в Санкт Петербург.


          90 години от рождението на инженер Антон Беджев – първия български професионален леководолаз (1925 – 1994)

          Антон Беджев е роден на 9 февруари 1925 г. в Бяла, област Русе. През 1942 г. е приет във Военноморското на Негово Величество училище (ВМНВУ), но след 09.09.1944 г. е изключен с обвинение в конспиративна дейност. През 1953 г. завършва специалност строително инженерство. На 09.10.1958 г. на офицерския плаж във Варна Антон Беджев се спуска с акваланг и престоява под вода 15 минути. С решение № 12 от 22.10.1958 г. на ЦК на ДОСО е прието въвеждането на подводния спорт като учебно-спортна дисциплина и създаването на секция по подводен спорт към ЦК на ДОСО. В тази връзка през 1959 г. във Варна инж. Антон Беджев заедно с кап. III ранг Х. Амиорков организират секция „Подводен спорт“. Още на следващата година започват подводни спускания за отстраняване на аварии. Аварийната подводна група към Окръжния морски клуб на ДОСО е формирана от ентусиасти подводни плувци, целящи налагането на прогресивната технология на акваланга пред остаряващата водолазна техника. Тя съществува от 1960 – 1965 г. и освен инж. Беджев към нея са включени капитан III ранг Хари Амиорков, Илко Щирков, д-р Антоан Варро, Кирил Лясков, Никола Маринов, Любомир Клисуров, Илия Кръстев, Траян Траянов, Йордан Крумов, Тенчо Чолаков, Георги и Петър Маркови. На 03.06.1960 г. на язовира край с. Храброво е осъществена първата операция по отстраняване на авария. В периода от 1960 до 1965 г. се извършват повече от 250 подводни операции по отстраняване на аварии по язовири, пристанищни кейове, кораби и риболовни съоръжения. През 1965 г. инж. Беджев формира и в продължение на дълги години ръководи първата в социалистическия лагер професионална Подводна инженерна група (ПИГ) към Държавна напоителна система – Варна. В нейния първи екип работят инж. Антон Беджев, Ангел Златанов, Траян Траянов и Петър Колев. През 1968 г. в Сирия инж. Беджев работи по изваждането на м.к. „Балкан“, извършва дефектация на пилони на пристанището на Хавана, полага многотонни тръби в Персийския залив, заснема снимки и изготвя документация на потънали кораби. Тесни връзки инж. Беджев поддържа и с Военноморския музей. През октомври 1961 г. по негова идея към Военноморския музей е сформирана „Доброволна група за подводни археологически проучвания“. От 1961 до 1964 г. под ръководството на Иван Казаков (директор на Военноморския музей) и инж. Беджев се провеждат подводни археологически експедиции в районите на Балчик, Галата, Черни нос, Евксиноград и нос Агалина. В периода 1964 – 1970 г. групата на инж. Беджев посреща първите мигове на Нова година под вода. През 1969 г. инж. Антон Беджев и съпругата му Росина правят подводна сватба в девненския извор „Вълшебника“. През 1973 г. под егидата на Министерството на транспорта Антон Беджев заедно с Илия Кръстев и Илия Щирков организират първия професионален водолазен курс. За негов ръководител е назначен инж. Антон Беджев, който единствен има присъдено звание от Републиканската комисия – професионален леководолазен инструктор. Заедно с журналиста Владимир Апрелев инж. Беджев създава група „Варненец“, която организира чествания за 3 март и поема грижите за възстановяването на паметника на германските подводничари, загинали през 1916 г. През лятото на 1994 г. инж. Беджев участва в последната си подводна експедиция край Созопол. Почива на 26.10.1994 г. в град Варна.


          65 години от вдигане на флага на ЕМ „Георги Димитров“ (тип „Огневой“, проект 30К) (20 февруари 1950 г.)

          Най-големият български боен кораб до момента е полученият през 1950 г. от СССР ескадрен миноносец „ Георги Димитров“ (бивш „Озорной“). Корабът е заложен на стапел на 20 ноември 1939 г. в завод „61 комунари“ в град Николаев по проект 30, разработен от конструкторско бюро с главен конструктор на проекта А. М. Юновидов. На 25 декември 1940 г. корабът е спуснат на вода, но началото на Втората световна война пречи на дострояването му. На 8 август 1941 г. е изведен от Николаев в Севастопол, а от там в Поти, където е консервиран. На 29 април 1944 г. „Озорной“ е върнат в Севастопол и е достроен по модернизирания проект 30-К, като на 9 януари 1949 г. влиза в строя и на 25 февруари 1949 г. е зачислен в състава на Червенознаменния черноморски флот. Корабът има следните тактико-технически характеристики: водоизместване – стандартно – 2016 т, пълно – 2864 т; главни размери – дължина – 117 м, широчина – 11,6 м, газене – 4,3 м Енергетичната установка включва две парни турбини с обща мощност 54 000 к. с. (проектирани под ръководството на главния конструктор на завод „Киров– българина Яким Якимов – един от избягалите политически затворници от остров „Св. Анастасия“) и четири водотръбни котела, които осигуряват максимална скорост от 37,5 възла. Далечината на плаване е 3500 морски мили със скорост 15,5 възла. Екипажът се състои от 302 души. Корабът е въоръжен с две двустволни 130 мм артилерийски установки тип Б-2-ЛМ, една двустволна 85 мм зенитна артилерийска установка тип 92-К, шест 37 мм зенитни артилерийски установки тип 70К, две двустволни 12,7 мм картечници, два тритръбни 533 мм торпедни апарати за противокорабни торпеда, два бомбомета тип БМБ-1 с 12 дълбоководни бомби. На палубата има минни пътища за 52 мини тип КБ, КРАБ или 60 минни защитника тип МЗ-26. Радиотехническото въоръжение се състои от РЛС „ГЮЙС-4Н“, АРЛС „РЕДАН-2“, АРЛС „ВИМПЕЛ-2“ и ХАС „ТАМИР-5Н“.

          След провеждането на държавните изпитания през 1949 г. е решено „Озорной“ да бъде предаден на България за замяна на авариралия ескадрен миноносец „Железняков“. На 20.02.1950 г. корабът е приет и е вдигнат военноморският флаг на Народна република България. На 23.02.1950 г. пристига във Варна и му е присвоено името „Георги Димитров“. Официално е зачислен в състава на българските ВМС на 18.04.1950 г. Първоначално за командир на кораба е определен капитан ІІ ранг Хр. Кукенски, който впоследствие е заменен с капитан ІІ ранг Иван Добрев. След него последователно командири са капитан II ранг Петър Калчев, капитан III ранг Тодор Тумбев и капитан III ранг Петър Чакъров. Корабът участва във всички крупни учения на флота и армията през петдесетте години на миналия век и провежда девет задгранични похода. С него от 21 до 31.01.1957 г. под флага на командващия флота контраадмирал Бранимир Орманов правителствена делегация, водена от министър-председателя Антон Югов, плава до Албания. През 1958 – 1959 г. корабът осъществява щурмански походи по маршрутите Варна – Одеса и Констанца – Одеса. Предвиждано е през 1961 г. „Георги Димитров“ да бъде ремонтиран и модернизиран, но Съветският съюз отказва ремонта и на 30 септември 1960 г. корабът извършва последното си плаване в качеството си на учебен артилерийски кораб на Военноморското училище, след което е бракуван. До 1963 г. разоръженият му корпус стои във Варненското езеро. Потъва същата година по време на буря. Предвиждало се е получаването на още един кораб от същия тип, който е трябвало да носи името „Васил Коларов“, но до осъществяване на проекта не се стига.


          110 години от рождението на инженер Николай Василев Попов (1905 – 1991)

          Николай Василев Попов е роден на 26 февруари 1905 г. в Шумен в семейството на високопоставен държавен служител. От август 1915 г. до края на 1919 г. учи в Аракчеевския кадетски корпус в Нижни Новгород. След Октомврийската революция от 1917 г. напуска кадетския корпус и в периода от май 1920 до юли 1921 г. работи като агент и регистратор в Уездния транспортен материален отдел в град Волск, Саратовска губерния. През декември 1921 г. се завръща в България. От 1922 до 1928 г. учи и завършва Морското училище във Варна и преминава 10-месечна плавателна практика по парни машини и котли като машинист на торпедоносец „Дръзки“ и на моторната лодка „Калацерка“. На 01.07.1928 г. започва работа като надничар на длъжност машинен монтьор в Пристанищната работилница във Варна. След три месеца напуска работа, заминава за Германия и следва в машиностроителния факултет на Висшето техническо училище в Берлин-Шарлотенбург. По време на обучението си плава на двувинтовия моторен товаро-пътнически кораб „Монте Сарлапенте“ на параходното дружество „Хамбург-Зюд“. През ваканциите работи като моторист и монтьор на частни моторни лодки в езерото Ванзее край Берлин. Дипломира се на 21.07.1933 г. със специалност машинен инженер. След завръщането си в България започва едногодишен инженерен стаж в АД „Кораловаг“ – Варна, като участва в построяването на железни шалани и възстановяването на осем стари германски тендерни локомотива, изоставени в България след Първата световна война. Със заповед № 2488 от 10/17 май 1935 г. на министъра на железниците, пощите и телеграфите Н. Попов е назначен за началник на Варненската пристанищна работилница и остава на тази длъжност до 1939 г. Под негово ръководството са построени м/л „Галата“ (20,6 м), м/л „Лилия“ (3,8 м), м/л „Княгиня Евдокия“ (4,0 м) и м/л „Евксиноград“ (22 м). През 1935 – 1936 г. в качеството си на началник на Пристанищната работилница участва в изработването на корабоподемна техника за изваждането на потопената през 1916 г. германска подводница UB-45, заради което през 1938 г. е отличен с германски орден. От 01.03.1939 г. до края на март 1943 г. Н. Попов заема следните ръководни длъжности – старши инженер в Техническото отделение към Дирекция на водните съобщения (ДВС) в София, машинен инспектор при Дирекцията на Българското речно плаване (БРП) в Русе, главен инспектор при ДВС. През този период усилията му са насочени към преустройството на пристанищни морски влекачи в пътнически кораби на БРП и подобряване на техническата подготовка на механиците. От 01.04.1943 до 31.10.1945 г. инж. Попов е началник на Държавната корабостроителница – Варна. През 1945 г. открива, изважда и ремонтира с помощта на съветските военноморски власти потъналия в р. Дунав товарен кораб „Русе“. В периода 1945 – 1948 г. изпълнява длъжността началник на отдел „Корабостроене“ в ДВС в София. От март 1948 г. в продължение на 12 години работи във Варненската корабостроителница като заема редица ръководни длъжности. През 1954 – 1955 г. е хоноруван преподавател по помпи и компресори към корабостроителния отдел на Строителния факултет в Държавния университет – Варна. От 01.07.1960 г. е пенсиониран по болест. Умира на 26.03.1991 г. в град Варна.


          105 години от рождението на инженер капитан II ранг Йордан Пращинков (1910 – 1993)

          Капитан II ранг Йордан Пращинков е роден на 27 февруари 1910 г. във Враца. След завършване на V гимназиален клас през 1927 г. е приет в Морското машинно училище във Варна. През 1930 г. след завършването на теоретичния тригодишен курс на обучение е изпратен да следва във Висшия морски отдел на Военното училище в София. Във флота е на служба от 06.09.1933 г., когато е произведен в първи офицерски чин - мичман II ранг от 52-ри Люлински випуск. В периода от 1933 до 1936 г. е разпределен на служба в Дунавската флотилия в Русе, където служи като командир на стражевия кораб „Беломорец“. През 1936 г. е приведен на служба в Черноморския флот във Варна като механик на учебния ветроходен кораб „Асен“. През 1938 г. е взводен командир на морските юнкери от Военното училище в София. В началото на 1939 г. като стипендиант на Военното министерство заминава да следва корабостроене във „Висшето техническо училище“ в Берлин-Шарлотенбург.След успешно завършване на Technische Hochschule-Berlin през 1943 г. се завръща в България. От 1944 до 1946 г. служи като заместник-началник в техническия отдел на ремонтната работилница на Морските войски във Варна. През 1946 г. е уволнен с мотива, че е царски морски офицер и благодарение на активната намеса на капитан I ранг Кирил Халачев е възстановен на военна служба. През 1948 г. е произведен в звание капитан II ранг и става началник на „Флотски арсенал“. Работи като конструктор на малотонажни плавателни съдове, строени във Варна и в Бургас. По негово предложение 25-тонните миночистачни лодки са преустроени с нови двигатели и достигат скорост от 10,6 възла. През 1949 г. е назначен за началник на техническия отдел в щаба на ВМС. През 1951 – 1952 г. участва в план-операцията за изваждането на потъналия през войната параход „Шипка“. От 1952 до 1958 г. е преподавател във факултета по корабостроене във Висшия институт за народно стопанство (ВИНС) по дисциплините „Теория на гребния винт“ и „Строителна механика на кораба“. След прекратяване дейността на факултета по корабостроене и откриване на същия факултет във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“ през 1962 г. чете лекции по същите дисциплини и лекции по „Теория на кораба“ в продължение на 10 години. През 1972 г. се уволнява по собствено желание. След пенсионирането си работи като преводач на специализирана литература по корабостроене и корабоплаване. Автор на научни публикации в областта на корабостроенето и на учебника „Теория на кораба“ (500 страници). Почива през септември 1993 г. Награждаван е с ордени включително: Орден за заслуга, НОВЗ – V ст. без корона и Знак „Десет години служба“. По повод 125-ата годишнина на Морско училище Академичният съвет на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ определя изтъкнати дейци на образователното дело във флотската алма матер, на които да бъдат поставени барелефи в Алеята на преподавателя. На 20 май 2006 г. с барелеф е удостоен и капитан ІI ранг инженер Йордан Митев Пращинков.

      • Март
        • 140 години от рождението на капитан I ранг Неделчо Недев Недев – талантлив морски командир, военен дипломат и учен (1875 – 1948)

          Неделчо Недев е роден на 2 март 1875 г. в Шумен, тогава част от Османската империя. Учи във Варна и след завършване на IV клас на мъжката гимназия е изпратен в Австро-Унгария, където през 1894 г. завършва Императорската и кралска академия по търговия и мореплаване в Триест. След завръщането си в България постъпва на служба във Флотилията и Морската част в Русе. От 1 май 1895 г. е изпратен на практика на параходите на Българското търговско параходно дружество във Варна, където получава и първото си морско офицерско звание – мичман II разряд. За кратко е назначен за адютант на Дунавската флотилия. В края на 1897 г. е приведен да служи в новосъздадения морски екипаж на Черно море под командването на френския капитан II ранг Пол Пишон, с което става един от основоположниците на Българските военноморски сили на Черно море. В периода 1897 – 1900 г. служи на парахода „Крум“ на р. Дунав, назначен е за младши офицер на крайцера „Надежда“ и участва в първото му задгранично плаване през 1899 г. След което е изпратен в Дунавската флотилия на парахода „Симеон Велики“ на длъжност завеждащ домакинството, а през пролетта е назначен за портов капитан Силистра. На 24 юни 1900 г. заминава за Париж и до 1904 г. учи във факултета за точни науки в Сорбоната, като получава степен „лисансие“ по астрономия, висша механика и рационална механика. Паралелно с това завършва Висшето училище по електротехника в Париж и получава диплом за инженер електротехник. По време на обучението си във Франция завършва Астрономическите курсове в Обсерваторията в Парк Монсури и курсовете в Централната физическа обсерватория в Парк Сен Мор.

          След завръщането си в България става преподавател и заместник началник на Машинното училище във Варна. През 1906 г. завършва Артилерийски офицерски курс в Кронщат (Русия). На 32 години завършва шест учебни курса, от които два му дават висше образование, владее отлично френски, италиански и руски език. От 03.10 до 03.11.1906 г. е включен в състава на българската делегация на Международната учредителна радиотелеграфна конференция в Берлин. Лейтенант Недев участва и в поставянето на подводния кабел от Варна до Севастопол през лятото на 1908 г. с английския кораб „Фарадeй“. През 1910 г. Неделчо Недев е включен в комисията, която приема първата българска радиостанция край Варна, в местността Франга. След инсталирането на радиостанцията на крайцера „Надежда“ (1911) той разработва първите правила за радиообмен между двете радиостанции, както и правилник за обучението на военни радиотелеграфисти на станция „Франга“.

          До Първата балканска война лейтенант Недев се утвърждава като специалист в областта на хидрографията. В периода 1905 – 1906 г. плава на борда на катерите „Амалия“ и „Раковски“ и съставя карта-план на Варненския залив и околностите му. През есента на 1908 г. е включен в комисията по определяне границата по р. Дунав между България и Румъния. Участва в комисията по приемане на миноносците „Шумни“, „Летящи“ и „Строги“ и става първият командир на „Летящи“. През 1911 г. с разрешение на Негово Величество Царя е изпратен като дипломатически емисар в Италия през Триполитанската война. В периода от 17.07.1910 до 22.11.1913 г. е командир на миноносец „Смели“ и като такъв участва в атаката на турския крайцер „Хамидие“. В периода 1913 – 1915 г. написва и издава теоретичен труд по организационната структура на флота с принос във военноморската наука, който заляга в „Устава на самостойните действия на миноносците“ – 1915 г. През 1914 г. ръководи курс за строеви морски офицери и преподава лоция, сферична тригонометрия, навигация и астрономия. Превежда труда на професор Пол Жане „Основи на индустриалното електричество“. На 07.04.1915 г. е назначен за преподавател във Военната академия в София. На 04.11.1916 г.е повишен в звание капитан II ранг. В периода 1916 – 1917 г. поставя минни заграждения в района на Бургаския залив, Калиакра и минна банка пред Балчик. През 1917 г. издава „Дунав от гледище на съвременното речно конвенционално право“. В края на Първата световната война капитан II ранг Недев неколкократно е емисар по морско право в Берлин, Браила и Букурещ. По време на военната си служба изпълнява следните командни длъжности – Началник на Учебната част на флота; Началник на неподвижната отбрана на флота; Началник на подвижната отбрана на флота и Временен началник на флота. Напуска флота по собствено желание на 10.09.1919 г. Той е един от основателите и активен деятел на създадения през 1920 г. Български Народен Mорски Сговор. През 1925 г. е представител на организацията за насърчаване на корабоплаването. В периода 1932 – 1941 г. е директор на Българското Търговско Параходно Дружество (БТПД). Умира във Варна на 11.04.1948 г. след дълго боледуване.


          50 години от подвига на старшина I степен Димитър Атанасов Димитров – мирновременен военноморски герой

          От всички доблестни героични прояви през 60-те години на миналия век ярко се откроява подвигът на моряка-герой Димитър Атанасов Димитров (03.11.1943 – 06.03.1965). Роден в село Сушица, община Стражица, Д. Ат. Димитров започва наборната си военна служба на 23 октомври 1962 г. в школата за химици в Горна Оряховица. След успешното и завършване е изпратен да служи като командир на отделение химици на голям преследвач на подводници тип БО с бордови № 17 в поделение 20480, или Първи отделен дивизион противолодъчни кораби (1 одплк) – Варна. На 24.09.1963 г. е произведен в звание старши матрос. На 04.03.1965 г. по време на учение в открито море внезапно в погреба на кораба възниква опасност от пожар и взривяване поради това, че матрос по невнимание прострелва кутия със снаряди. Гъст, отровен дим изпълва тясното помещение, където се намират оръжията и взривните материали. В погреба слизат главен старшина Васил Вачев, старшина II степен Васил Ангелов и командирът на отделение химици Димитър Димитров.

          Най-дълго устоява на задушливия дим младежът от Сушица. Въпреки че ползва противогаз, в един момент окулярите му се замъгляват от гъстия дим и той е принуден да го свали. Успява да открие и подаде навън димящия сандък, които е изхвърлен зад борд. Опасността е отстранена, корабът е спасен и продължава хода си. Заедно с него е спасен и животът на екипажа – общо 57 души.

          За съжаление отровните газове поразяват белите дробове на старши матрос Димитър Димитров. Въпреки че е откаран по спешност за лечение във Военноморска болница, два дни след инцидента (06.03.1965 г.) той умира от белодробен оток. Погребан е с военни почести в родното си село Сушица. Командването на кораба прави опит да прикрие и омаловажи случая, но командването на ВМФ намира сили правилно да оцени саможертвата на младежа. С указ № 324 на Президиума на Народното събрание от 30 април 1965 г. за „спасяване на боен кораб и екипажа му“ е награден посмъртно със златна звезда, званието „Герой на социалистическия труд“ и орден „Г. Димитров“. Отличията, както и холандката на Димитър Димитров са в постоянната експозиция на Военноморския музей.

          Със своя заповед № 143 от 15 май 1965 г. министърът на отбраната армейски генерал Д. Джуров го зачислява завинаги в екипажа на спасения преследвач и разпорежда паметни плочи в чест на героя да се установят в родното му село Сушица и в района на рейдовия пост във военноморска база Варна. На 06.03.1966 г. до Рейдовия пост във Варна тържествено е открит паметник на Д. Ат. Димитров. Командващият на флота присвоява на старши матроса звание „старшина І степен“.

          В село Сушица родната къща на моряка е превърната в музей по проекти на архитекта Рогев от В. Търново и на художника Н. Даскалов от София. Официално експозицията на музея е открита на 04.09.1969 г. Денят 4 март е обявен във флота за Ден на моряшкото другарство. Всяка година военните моряци от варненската база отбелязват подвига на своя предшественик. През 1978 г. построеният в Русе 3240-тонен военен транспорт (пр. 102) е именуван „Старшина I степен Димитър Атанасов Димитров“ в памет на мирновременния флотски герой, спасил от гибел бойния кораб, на който служи.


          85 години от рождението на капитан I ранг професор д.т.н Емил Стоянов Станчев – заслужил деятел на науката и техниката (1930 – 1985)

          Емил Станчев е роден на 13 март 1930 г. в с. Одърне, Плевенскa област. Първоначалното си образование завършва в ОУ „Хр. Ботев“ в родното си село, а средното през 1947 г. в Плевенската мъжка гимназия. Приет е като редовен студент в Държавната политехника в София по специалност „Строително инженерство“, но след трети курс се прехвърля във Висшето народно военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“ в специалност „Корабни машини и механизми“ (КММ). През 1953 г. се дипломира и е назначен за преподавател в същото, където остава да работи до 1979 г. По време на преподавателската си дейност обучава курсанти в следните дисциплини: Машинно чертане, Термодинамика, Теоретични основи на топлотехниката, Теория и устройство на кораба, Съпротивление на материалите, Хидродинамика, Машинни елементи, Технология на металите, Теория на машините и механизмите и Динамика на корабните дизелови двигатели. През 1957 г. продължава задочно висшето си образование във ВМЕИ – София, по специалност „Двигатели с вътрешно горене“ и през 1960 г. се дипломира. Заедно с Филип К. Недялков от 1962 г. организира академично обучение по леководолазно дело. От 1966 г. е доцент по „Теория на машините и механизмите“ при катедра „Техническа механика“ на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“. В периода 1964 – 1966 г. работи по съвместителство като ръководител на секция „Механични уредби, устройства и системи“ в НИПКИК – Варна, а след това от 1967 до 1970 г. е ръководител на катедра „Техническа механика“ във ВМЕИ – Варна. През 1969 г. е назначен за заместник началник по учебната и научна част на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“ и защитава успешно дисертация на тема „Динамика на машинните агрегати с отчитане на еластичността на връзката между силовата и работната машина“. През 1971 г. на Третия световен конгрес на Международната федерация по ТММ е избран за генерален секретар с петгодишен мандат. От 1973 г. е ръководител на постоянно действащия Национален научен семинар по „Динамика на механични системи“ към Националната секция по ТММ при Централното ръководство на Научно-техническия съюз (ЦР на НТС) по машиностроене. През 1977 г. защитава успешно докторска дисертация на тема „Идентификация на параметрите на механични системи“. От 1978 г. е професор по „Теория на механизмите и машините“. От 15.10.1979 до 25.01.1985 г. е ректор на Техническия университет във Варна. Председател е на Специализирания научен съвет по корабостроене. Основоположник е на научното направление „Еластодинамиката на машинните агрегати“ в България. Създател е на научна школа във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“, благодарение на която израстват десетки научни кадри във флотската алма матер. Капитан I ранг професор д.т.н. Емил Станчев е носител на следните отличия: орден „Народна Република България“ – І степен, орден „Кирил и Методий“ – II степен, медал „За особени заслуги“ – II степен, медал „За заслуги към БНА“, медал „За безупречна служба“, юбилеен медал „25 години БНА“, медал „30 години от победата над фашистка Германия“ и юбилеен медал „100 години от рождението на Г. Димитров 1882 – 1982“. С указ № 1570 на Държавния съвет на НРБ от 21.05.1983 г. е удостоен със званието „Заслужил деятел на науката“. Починал на 25.01.1985 г.във Варна. Удостоен с барелеф в Алеята на преподавателя във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ – Варна, на 20 май 2006 г.

      • Април
        • 50 години от издаването на първия брой на списание „Корабостроене и корабоплаване“ (1965 – 1984)

          От април 1965 г. за печатен орган на Държавното стопанско обединение (ДСО) „Корабостроене и корабоплаване“ и на научно-техническите му съюзи е определено сп. „Корабостроене и корабоплаване”. Самото обединение се създава с Постановление № 17 на Министерския съвет на Народна република България от 26 март 1965 г.

          В периода от март 1968 до август 1969 г. списанието излиза като орган на Икономическата групировка „Български търговски флот“ и на НТС.

          Със заповед № 377 на министъра на транспорта и на министъра на машиностроенето от 13 март 1970 г. сп. „ Корабостроене и корабоплаване“ става съвместен печатен орган на двете министерства и на Научно-техническите съюзи. Първоначално в списанието се публикуват тясно научни и производствено-технически статии от сферата на корабостроенето и водния транспорт, тъй като това издание е единствената творческа трибуна на морските учени и специалисти. С утвърждаването на собствените издания на научните институти списанието започва да публикува материали за най-актуалните проблеми в развитието на българското морско стопанство и да представя и световния опит. С цел изданието да достигне до по-широк читателски кръг и да се запълни отчасти липсата на популярно морско списание през последните години от съществуването му нараства броят на научно-популярните и публицистични статии, обособяват се постоянни рубрики, подобрява се графичното оформление на списанието. Главни редактори на списанието за периода са Стоян Попов и за кратко Милан Асадуров. Заместник главни редактори последователно са Тодор Стефанов, Йордан Тодоров и Живка Гочева. От 1 януари 1985 г. издаването на списанието се преустановява.


          125 години от рождението на капитан ІІ ранг Константин Георгиев Скутунов – морски офицер, адютант на Борис III и военен комендант на Двореца

          Константин Георгиев Скутунов е роден на 10.04.1890 г. в Шумен в семейство на опълченец от Руско-турската война (1877 – 1878). Първоначално учи в родния си град, като завър¬шва Шуменското педагогическо училище. В периода 1903 – 1910 г. е сти¬пендиант във Военното училище в София и на 04.09.1910 г. е произведен в чин подпоручик от артилерията. Получава назначе¬ние в Шуменския крепостен батальон. По време на Първата балканска война Скутунов участва в боевете при превземането на Одринската крепост като командир на батарея. На 05.08.1913 г. е произведен в чин поручик и е назначен за адютант на инспекто¬ра на артилерията в Министерството на войната генерал Пантелей Ценов. В началото на 1914 г. е из¬пратен да учи в Руското военноморско училище, което завършва в края на 1915 г. с чин мичман II ранг и е назначен за командир на бреговата батарея на нос Галата. По време на Първата световна война Скутунов е ротен командир на Радиотелеграфната рота във флота. Скоро след това поема командването на миноносец „Строги“. На 16.03.1917 г. Скутунов е произведен в чин капитан и става адютант на началника на флота полковник Константин Кирков. От 01.02.1918 г. е командирован да учи за офицер на подводница в Германското подводно училище в град Екернфьорде. От 01.08.1918 г. постъпва на обучение в Торпедното училище във Фленсбург, като след завършването му отива на практическа специализация в германската морска база на остров Хелголанд. Завръща се в България на 01.05.1919 г. Срещата на Скутунов с Иван Багрянов, по това време адютант на Борис III и бъдещ министър-председател, става повод за запознаването му с българския монарх в прочутата Бурмова къща. На 24.07.1919 г. Скутунов е назначен за командир на минна рота, имаща за задача прочистването на Варненския залив от минните заграждения от войната. Тук покрай усилената и отговорна служба Скутунов се запознава с бъдещия английски адмирал Уейстейл. Половин година след първата си среща с цар Борис III Скутунов отново се среща с него, като попада в ситуация, която се оказва решаваща за следващите години от живота му. Цар Борис III, нямайки търпение да посрещне завръщащите се по море български военнопленници от Корсика, излиза в бурно море с моторница, управлявана от Скутунов. Рискувайки живота си, монархът успява да се качи на борда на кораба. След това приключение, в което емоциите надделяват над разума, Борис III оценява характера и познанията на Скутунов и на 07.05.1920 г. го назначава за свой адютант. На 12.08.1920 г. Скутунов е произведен в чин майор, а от 31.03.1921 г. преминава временно в запаса. В периода 1920– 1928 г. освен адютант на царя Скутунов е военен комендант на Двореца в София и титулярен капитан на царската лодка „Вяра“. През 1924 г. се дипломира в Свободния университет за политически и сто¬пански науки в София, а четири години по-късно е назначен за началник на отделение „Пристанища и корабоплаване“ при Дирекцията на пристанищата в Министерството на железниците, пощите и телеграфите. След 09.09.1944 г. К. Скутунов е арестуван, но след намесата на Васил Коларов е освободен. През 1950 г. Скутунов е привлечен като военен сътрудник към Военноисторическата ко¬мисия към Генералния щаб на българската армия и участва в изграждането на Музейния комплекс „Шипка“. През 1962 г. Скутунов пише спомените си от времето на службата си в двореца и издава книгата „Бурни времена. Цар Борис III отблизо“, в която разкрива непознати факти и събития от живота на царя. Автор е на редица книги по морско дело и по военна история, сред които са „Записки по морската война“ (1923), „Катехизис за служещите при пристанището“ (1932), „България във война с Англия и САЩ през 1941 – 1944 г.“ (1954), „Германо-съветската война 1941 – 1943 г.“ (1952) и др.

          Почива на 11.07.1965 г. в София.

      • Май
        • 70 г. от края на Втората световна война в Европа

          На 7 май 1945 г. в главната квартира на генерал Д. Айзенхауер във френския град Реймс представители на Главното командване на Вермахта подписват безусловната капитулация на Германия. Сталин не приема документа от Реймс и налага акта за безусловна капитулация да бъде подписан отново пред неговите представители. Късно вечерта на 8 май 1945 г. (поради разликата в часовите зони в Москва вече е 9 май) в специално подготвена зала на Военно-инженерното училище в Карлхорст (предградие на Берлин) представители на германското върховно командване в лицето на фелдмаршал Вилхелм Кайтел, адмирал X. Фридебург (за военния флот), ген.-полк. Х. Щумпф (за Луфтвафе) в присъствието на представителите на главната квартира на Върховното главно командване на СССР маршал Г. Жуков и на Върховното главно командване на англо-американските и френските войски (маршал А. Тедър, генерал К. Спатс, генерал Ж. Тасини) подписват Акта за капитулация на германските войски, с което се слага край на Втората световна война в Европа.

          Във Втората световна война участват 61 държави, като пряко е засегнато около 70% от населението на Земята. Военните действия обхващат териториите на 40 държави от Европа, Азия и Африка и на три океана – Атлантическия, Тихия и Северния ледовит океан. По време на войната, продължила 2193 дни (от 01.09.1939 до 02.09.1945 г.), загиват около 60 милиона души. Общо мобилизирани са 110 милиона души. Ранените са 90 милиона, като от тях 35 милиона остават инвалиди.

          В продължение на 4 години България е включена във Втората световна война, като в различни периоди тя е във война с почти всички велики държави. Българските ВМС участват във войната на страната на Германия (01.03.1941 – 07.09.1944 г.), а от 08.09.1944 до 09.05.1945 г. заедно със сухопътните и въздушните войски на страната воюват срещу бившия си съюзник. В периода 01.03.1941 – 07.09.1944 г. морските войски извършват бойни действия в интерес на Германия в три основни направления: поставяне на отбранителни минни заграждения по нашето Черноморско и Беломорско крайбрежиe; борба с минната опасност на р. Дунав, Черно и Бяло море; ескорт на германски превози по море между Босфора и пристанище Кюстенджа. От 194 до 1944 г. по Черноморското крайбрежие са поставени 1888 мини срещу надводни кораби и подводници, 998 противотрални мини и 399 котвени мини.

          През вторият период (08.09.1944 – 09.05.1945 г.) Черноморският флот изпълнява важни бойни задачи: водене на борба срещу минната опасност, търсене и изваждане на самопотопени по Българското черноморско крайбрежие германски кораби и строителство на нови катерни миночистачи. Миночистенето като главна задача през този период започва през септември 1944 и завършва едва през октомври 1948 г., когато е протралена площ от 510 кв. мили и са обезвредени 1277 морски мини. На р. Дунав са взривени при самостоятелно тралене 29 електромагнитни и хидроакустични мини, а съвместно с други кораби от съветската трална бригада – 65 мини. През 1944 – 1945 г. българските катерни миночистачи вдигат от дъното 33 самопотопени германски кораба в района на Българското крайбрежие, които се ремонтират в Корабостроителницата „Флотски арсенал“. За нуждите на миночистенето там са построени четири рейдови миночистача. За отлично изпълнени бойни задачи по р. Дунав (в района на км 1942) на миночистача „Христо Ботев“ и неговия екипаж е оказана високата чест да участва в парада на победата във Виена. Окончателен край на Втората световна война е сложен на 2 септември 1945 г., когато на борда на линейния кораб „Мисури“ в Токийския залив е подписана капитулацията на Япония.


          30 години от успешното завършване на околосветското плаване на Н. Джамбазов с яхта „Тангра“ (1983 – 1985)

          На 01.09.1983 г. мореплавателят Николай Джамбазов тръгва от Созопол и извършва първата българска самотна обиколка на света през нос Хорн със собственоръчно изработена от него яхта. Това невероятно постижение завършва на 12 май 1985 г. в пристанище Лас Палмас на Канарските острови. На 26 юли 1985 г. яхта „Тангра“ пристига в Бургас, където Н. Джамбазов е посрещнат като национален герой. Околосветската обиколка отнема почти две години (1983 – 1985), като се изминава разстояние равно на 1,5 пъти дължината на екватора – около 60 000 км.

          Яхта „Тангра“ е с дължина 11 м. Прототип на „Тангра“ е известната в началото на 70-те години на XX в. деветметрова яхта „Скампи“. В строителството й са вложени повече от 17 кубика дървен материал, специален водоустойчив шперплат, както и над 3200 болта с различна дължина. Николай Джамбазов плава сам, като членове на екипажа само за кратко стават двама души – до Алжир и Лас Палмас. Плаването се финансира със собствени средства – около 700 USD. Символична подкрепа оказва Студия „Време“ на БНТ (неплатена командировка) и отпуск от БМФ за две години. Радиовръзката се осъществява чрез задължителната УКВ и любителска 120-ватова японска късовълнова станция. Получава радиолюбителска подкрепа от България и от света. Навигационното оборудване е класическо, без електронни средства.

          Първи преход: Созопол – Лас Палмас от 01.09.1983 до 27.10.1983 г.;

          Втори преход: Лас Палмас – Сидни от 31.10.1983 до 01.03.1984 г. (начало на околосветското плаване);

          Трети преход: Сидни – Нос Хорн – Лас Палмас от 01.01.1985 до 12.05.1985 г. (край на околосветското плаване);

          Четвърти преход: Лас Палмас – Созопол от 12.05.1985 до 25.07.1985 г.

          След околосветското пътешествие Н. Джамбазов става „Герой на социалистическия труд“. Той е и първият носител на преходната награда Златен Глобус „Кор Кароли“, за участието му в трансатлантическата регата OSTAR’ 80 (Observer Singlehanded Trans-Atlantic Race) с яхта „Тангра“ от Плимут до Нюпорт и от Ню Йорк до Бермудските острови. През 1985 г. за най-добро плаване е призната околосветската обиколка на Николай Джамбазов.

          Като спомен от околосветското плаване Николай Джамбазов пази секстанта, корабните дневници, карта, пергел, бинокъл, часовника, който е отмервал времето на борда през 253-те дни на плаване, както и разкъсания от ветровете български флаг. От него са останали зеленият и белият цвят.

          Н. Джамбазов е автор на книгите „Тангра в океана“ и „Черната овца“.

      • Юни
        • 85 г. от рождението на к.д.п. Георги Георгиев – първия български ветроходец, извършил околосветско плаване с яхтата „Кор Кароли“

          Капитан Георги Иванов Георгиев е роден на 4 юни 1930 г. Кърджали в семейство на военнослужещ. През 1937 – 1938 г. учи в училище „Антим I“ в Златоград, след което заминава за Варна и завършва Първа мъжка гимназия. През 1947 г. е приет за член на Народния съюз за спорт и техника. В периода 1950 – 1954 г. работи като счетоводител в МТС и ТКЗС в с. Стожер. От 02.04.1954 до 06.01.1956 г. отбива военната си служба в поделение 1649 на Трудови войски – мини Бобов дол. След казармата работи като старши техник към Министерството на културата и основава първия софийски яхтклуб „Академик“ край Горни Пасарел. През 1958 г. е назначен за командир на отряд яхти при Окръжния морски клуб на ДОСО. Става републикански шампион по ветроходство за 1959 и 1960 г. В края на 1960 г. работи като такелажист в Държавно индустриално предприятие „Котва“, а година по-късно като автомобилен монтьор към Съюза за обществен автомобилен транспорт. През 1962 г. преминава подготовка като рулеви със звание старшина II степен в поделение 20240 – Варна. От 01.06.1962 г. започва работа в параходство „Български морски флот“ и в продължение на 18 години работи на корабите м/к „Хр. Ботев“, м/т „Арда“, п/х „Захари Стоянов“, м/к „Г. Димитров“, м/к „А. Йорданов“, м/к „Комета-1“, м/к „Калиакра“, м/к „Елена“, дълбачката „Добруджа“, спасителен влекач „Перун“ и др. През 1964 г. става капитан местно плаване. В началото на 70-те Г. Георгиев става един от основателите на яхтклуб „Порт – Варна“, който след смъртта му носи неговото име. В периода 1974 – 1975 г. ръководи плаванията с яхтите „Вега“ и „Сириус“ в Черно море до Батуми и Одеса. През 1976 г. успешно участва в Трансатлантическата регата за самотни мореплаватели OSTAR’ 76 и се класира 37-и по реда на пристигането си от общо 73 завършили и 24-ти в класа си. След кратка подготовка на 20.12.1976 г. предприема околосветско самотно плаване с яхтата „Кор Кароли“. Плаването започва от Хавана, през Панамския канал, Маркизките острови в Тихия океан, островите Фиджи, Сува, австралийското пристанище Дарвин. От там се насочва към Кейптаун, преминава през южния Атлантик и завършва отново в Хавана. Постижението му 24 500 мили за 201 дни, 21 часа и 36 минути е вписано на страница 452 в книгата на рекордите Гинес (издание 1981 – 1982 г.) като най-добър резултат в света за този клас яхти. С указ № 2129 на Държавния съвет на НРБ от 26.12.1977 г. Г. Георгиев е удостоен със званието „Герой на НРБ“ и „капитан далечно плаване“. През същата година става спортист № 1 на България, както и почетен гражданин на Варна и Кърджали. В негова чест е именуван 25000-тонен кораб за насипни товари на БМФ. Умира в Одеса на 13.05.1980 г. Понастоящем корпусът на яхта „Кор Кароли“ и лични вещи на капитана се съхраняват във Военноморския музей. През 1980 г. в памет на капитан Георги Георгиев е учредена преходната награда Златен глобус „Кор Кароли“, която се връчва за най-добро българско ветроходно постижение през годината.


          140 години от рождението на Хараламби Джамджиев – създателя на първия български трикорпусен плавателен съд (тримаран) с въздушен винт

          Хараламби Петров Джамджиев е роден на 13 юни 1875 г. в Търново. През учебната 1890 – 1891 г. е ученик в Държавната реална гимназия „Фердинанд I“ (Мъжката гимназия). През септември 1893 г. постъпва във Военното училище в София, но поради заболяване временно го напуска. През 1894 г. по негова идея във Варненската окръжна образцова железарска работилница е изработен аеродинамичен уред за изследване съпротивлението на въздуха, с което се поставя началото на аеродинамичните изследвания в България. В края на 1895 г. се връща в София и завършва Военното училище. Произведен в офицерски чин, той постъпва в 18-и пехотен Eтърски полк – Търново. Пет години по-късно е преместен в Русе. През 1900 г. е разпределен в 8-а пионерна дружина в Стара Загора, където служи до 1904 г. Година по-късно напуска военната служба. В края на лятото на 1919 г. Х. Джамджиев пристига във Варна с идеята да създаде високоскоростен плавателен съд – скорост 75 км/ч, т.е. 40,4 възла. За целта със съдействието на Министерството на войната се обръща към Флотски арсенал – Варна, за направа на „бързоходен апарат-лодка“. Проектирането е извършено от техническото отделение на Флотски арсенал. Първоначално при разработването на проекта Х. Джамджиев се стреми да постигне целта си чрез съчетаването на следните технически решения: моторно задвижване, чрез използването на двигател с вътрешно горене; въздушен движител; силно удължен корпус на плавателния съд. Идеята на изобретателя е да създаде моторна лодка със силно удължен клинообразен корпус, върху който да бъде монтирана надстройка с кабина за пътници и фундамент за двигателя. При разработването на проекта се налага конструкцията на корпуса да се промени, за да се постигне по-висока устойчивост на плавателния съд и да се намали вълновото съпротивление. За целта се поставят странични плаващи тела, по форма подобни на средното плаващо тяло, но с по-малки размери. С помощта на напречни греди двете тела се свързват със средното. Изработени са два варианта на тримаран, като изпитaнието и на двата е извършено в периода октомври – края на ноември 1919 г. При първият вариант се постига при ходови изпитания скорост от около 6 възла (около 11 км/час). При изпитанията вторият вариант развива скорост от около 12 възла (около 22 км/час). През 1920 г. Народното събрание с подкрепата на правителството на Ал. Стамболийски отпуска сумата от 200 000 лв. и Х. Джамджиев заминава за Чехословакия, където на 15.01.1921 г. регистрира патент № 5420 за бързоходен кораб. През 1921 г. се завръща в България и продължава да се занимава с корабостроителни въпроси. Макар и да не успява да създаде мечтания високоскоростен плавателен съд, тримаранът на Х. Джамджиев е съществено техническо постижение в историята на българското корабостроене. Той е първият трикорпусен плавателен съд, проектиран и построен в България и първият плавателен съд с въздушен движител. Умира на 12 март 1961 г. в град Силистра.


          175 години от рождението на известния учен и изобретател с международно признание щабскапитан инженер-механик Павел Кузмински (1840 – 1900)

          Павел Дмитриевич Кузмински е роден на 2 юли (20 юни) 1840 г. в станица Усть-Лабинская, Херсонска губерния, Русия, в семейството на дворянин. В периода 1851 – 1860 г. учи и завършва пълния курс на Михайловския Воронежки корпус. Изпратен е като юнкер в 15 флотски екипаж в Санкт Петербург, където слуша курс по морски науки в юнкерските класове на Морския корпус. На 22.09.1862 г. е произведен гардемарин и през есента на същата година постъпва като свободен слушател в механичното отделение на Академичния курс по морски науки (днес Военноморска академия „Н.Г.Кузнецов“). През 1864 г. е произведен прапоршчик с назначение в корпуса на инженер-механиците. В края на 60-те години слуша курс лекции в Технологичния институт в Санкт Петербург. През 1865 г. е назначен в Кронщатския параходен завод, където прави опити за изгаряне на въглищен прах с цел отопление. Избран е за член на Императорското руско техническо дружество (ИРТД) през 1867 г. В периода 1871 – 1877 г. е командирован в Адмиралтейските Ижорски заводи, а от 1878 до 1880 г. към кантората на Санктпетербургското пристанище, където завежда работилниците за желязно корабостроене на Галерния остров. По предложение на Д. Менделеев извършва серия от опити по изследване на триенето на твърди тела в течности към лабораторията в Санктпетербургския университет. През април 1883 г. Морското министерство командирова П. Кузмински в ИРТД със задачата да разработи и внедри автоматичен динамометър-моментомер за измерване на упора и въртящия момент на гребния винт на кораба. През 1884 г. Кузмински е принуден да напусне Русия и работата по изобретението е прекъсната. По покана на началника на българския военен флот кап.-лейтенант З. Рожественски на 02.11.1884 г. Кузмински пристига в България. На 08.11.1884 г. П. Кузмински е назначен за старши механик на Флотилията и Морската част в Русе. По съвместителство изпълнява функциите на началник на Флотския арсенал в Русе и началник на Техническата школа (Машинната школа), където преподава геометрия и огнярно дело и въвежда нови учебни програми. По време на пребиваването си в България става създател на първото българско техническо дружество, първи пазител на сбирката на Морския музей и първи библиотекар на морската библиотека на Каюткомпанията в Русе.

          На 07.10.1885 г. с указ на княз Александър I П. Кузмински е уволнен дисциплинарно. В България пребивава до началото на 1888 г., след което се завръща в Русия. Назначен е за библиотекар в Балтийския корабостроителен и механичен завод в Санкт Петербург. В периода 1888 – 1900 г. като учен и изобретател развива активна творческа дейност в три направления: морско дело, въздухоплаване и авиация, машиностроене. Работи по изобретения като тетраедровидни корабни обводи, газопарород, русоид, русолет, динамометър и др. Проектира първата в света работоспособна газова турбина. През лятото на 1893 г. по време на Световното изложение в Чикаго като делегат на Въздухоплавателния отдел на ИРТД участва в Международния конгрес по аеронавтика. Умира на 7 април 1900 г. в Санкт Петербург.

      • Юли
        • 95 години от създаването на Българския народен морски сговор (БНМС) – първата българска морска обществена организация

          Българският народен морски сговор е обществена организация, създадена от група флотски офицери, сред които Георги Славянов, Сава Иванов, Петър Стоянов, Никола Тодоров, Васил Игнатов, Борис Стателов, Иван Михайлов, Георги Купов, Сава Стефанов, Иван Вариклечков, Неделчо Недев, Петър Кашлакев, Борис Станев, Стефан Цанев, Александър Манолов, Протаси Пампулов.

          Учредителното събрание се провежда на 1 юли 1920 г. във Варна. Изработен е временен устав, в който се посочва, че главна цел на организацията е да пробуди, поддържа и пропагандира любовта на българина към морето и да съдейства за развитието на родното мореплаване. За осъществяването й ще се събират средства чрез „волни пожертвувания”, приходи от сказки, забавления и други постъпления. Временният устав на БНМС е утвърден от Министъра на войната на 23 ноември 1920 г. и от Министъра на вътрешните работи на 6 юли 1921 г., което говори за значимото място, което се отрежда на организацията.

          БНМС се управлява от Временен централен комитет, който се състои от председател, двама членове и касиер-деловодител, с мандат до свикване на Учредителен конгрес на организацията след не повече от 3 години.

          Изработена е прокламация с призив да се създадат местни клонове на БНМС, която е разпратена в цялата страна. Първият местен клон e създаден в Бургас на 2 юли 1921 г., а след това във Варна, София, Русе, Перник, Горна Оряховица, Търново, Шумен, Пловдив, Ямбол, Сливен, Стара Загора и др.

          Учредителният конгрес на БНМС се провежда от 16 до 19 май 1923 г. във Варна. Присъстват 31 делегати, представители на всички основни клонове. Приет е устав, в който се посочва, че БНМС е културно-просветно народно сдружение, което стои вън от всички партийни и политически организации, течения и прояви в страната. На следващия ден – 20 май, след закриването на Учредителния конгрес в сградата на Девическата гимназия във Варна е открита експозицията на Морския музей, иницииран и поддържан от Сговора. Организацията има свой печатен орган – списание „Морски сговор“, и библиотека, а негов девиз е: „Към морето и Дунава за напредък!“.

          В годините след Ньойския договор, когато България няма право на свой военен флот, Българският народен морски сговор използва възможните мирни средства за пропагандиране на морската идея, за развитието на морските стопански отрасли и за разпространението сред народа на знания и любов към морето и река Дунав. Съществува до 1944 г.


          120 години от рождението на капитан далечно плаване Димитър Фурнаджиев, дългогодишен преподавател във ВВМУ

          Димитър Фурнаджиев е роден на 11 юли 1895 г. в Самоков. В родния си град учи до 9 клас, след което през 1914 г. постъпва в Машинното училище във Варна. През 1917 г. като един от най-добрите ученици е изпратен да учи във Военноморското училище във Фленсбург. Поради революцията през 1918 г. училището е затворено и Д. Фурнаджиев се записва студент по минно инженерство. През 1919 г. се връща в България и е произведен офицерски кандидат. По това време преподава морско дело на първия курс от Рибарското училище. През 1920 г. е произведен в чин младши офицер – мичман ІІ ранг, и поема командването на ведета „Кондуктор Докузанов“.

          След преобразуването на Военния флот в Морска полицейска служба и съкращаването на голяма част от морския офицерски състав Д. Фурнаджиев постъпва в Българското Търговско Параходно Дружество (БТПД) като втори помощник-капитан на п/х „България“, а след шест години е капитан на п/х „Кирил“. След влизане в сила на Закона за морските лица полага изпит и става капитан далечно плаване. На всички кораби, които плава, той е учител и възпитател на младите. След Втората световна война е назначен за лектор във Военноморското училище, където преподава девиация на магнитния компас и корабни документи. Поради големия му практически и теоретичен опит е включен в комисия за закупуването на корабите „България“ и „Родина“, които докарва в България.

          В края на 40-те и през 50-те години на ХХ век капитан Фурнаджиев продължава преподавателската си дейност в Морското училище по дисциплините: „Навигация“, „Теория на девиацията на магнитния компас“ и „Корабно стокознание“. Превежда от руски учебника „Навигация“ на професор Ухов и сам написва учебник „Корабно стокознание“.

          Награден е с орден „Народна Република България“, медал „За заслуги към БНА“ и „Златна котва“ от Министерството на транспорта – СО „Воден транспорт“.

          Капитан далечно плаване Димитър Фурнаджиев умира на 15.11.1988 г.

      • Август
        • 160 години от рождението на Густав Карлсон – първият водолаз на служба в България

          Густав Иванович Карлсон е роден на 12 август 1855 г. в градче, близо до гр. Тарту, Естония, тогава в пределите на Руската империя. Получава военна подготовка в Кронщатското Адмиралтейство и през 1876 г. постъпва на служба като водолаз в пристанището на Кронщат. По време на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. унтерофицер-водолаз Густав Карлсон е назначен за старши на една от двете водолазни групи, които работят по река Дунав. От първите дни на войната те оглеждат подводната част на кораби и съоръжения, почистват от заплетени въжета винтовете на кораби, участват в поставянето на минни заграждения и в изваждането на потънали кораби. Най-много работят по построяването и поддържането на понтонните мостове по река Дунав.

          След войната Густав Карлсон остава на служба в България и от 1 август 1879 г. е назначен във Флотилията и Морската част в Русе като водолаз и механик. Той има пионерен принос в развитието на водолазната дейност в българския флот и за подготовката на български водолази. Служи като трети механик на новоприетата яхта „Александър“, участва в Сръбско-българската война (1885 г.), включва се в строежа на парния катер „Калиакра“, спуснат на вода през 1898 г. В българския военен флот той служи 27 години.

          През 1911 г. заедно със сина си Фердинанд Карлсон участва в основаването на Командитно дружество „Карлсон и С-ие“ в Русе за изработване на метални изделия, което работи до октомври 1914 г. На тази фабрика през 1912 г. Военното министерство възлага изработването на част от първите български ръчни гранати. Дълги години Густав Карлсон работи в областта на мелничното строителство.

          Густав Карлсон получава българско поданство и до края на живота си живее в България.

          Умира на 21 ноември 1942 г. в Разград.


          50 години от влизане в експлоатация в българското пътническо плаване на 100-местния кораб на подводни криле „Комета-1“

          През 60-те години на ХХ век водният транспорт в България се развива с ускорени темпове. Модернизира се и крайбрежният пътнически флот. На 18 август 1965 г. за Параходство „Български морски флот“ от Съветския съюз е получен първият кораб на подводни криле тип „Комета“. Той се отличава с голяма мореходност и се движи с необичайно висока за море скорост, плъзгайки се издигнат на подводните криле. Този режим може да поддържа при височина на вълните до 1,5 м (3 – 4 бала вълнение), а при режим „плаване“, при който не се издига на крилете си – до 3 м, т.е. 4 – 5 бала вълнение. Задвижва се от два дванадесетцилиндрови четиритактови V-образни двигателя. Корпусът е от алуминиево-магнезиева сплав и е с цялозаваръчна конструкция. Има дължина 35,18 м, ширина – 9,60 м, височина на надводния борд – 4,25 м, газене при плаване – 3,20 м, а при плъзгане върху крилете – 1,40 м.

          Корабът „Комета“ разполага с три салона с общо 100 места, като за всеки пътник е предвидено удобно кресло. Екипажът се състои от един капитан, механик, моторист, моряк и стюард. Предназначен е да обслужва линията Варна – Бургас, като извършва три рейса дневно.

          През същата години пристига и „Комета №2“, а през следващите са доставени още 10 „Комети“ от СССР, с което броят им става дванадесет. Кометите пътуват само през летния сезон и поддържат две основни линии: Варна – Балчик и обратно, и Варна – Несебър – Бургас – Созопол – Приморско – Мичурин (дн. Царево) и обратно.

          За осигуряване на бърз превоз на пътници между дунавските пристанища през 1970 г. на Българско речно плаване са доставени отново от Съветския съюз кораби на подводни криле тип „Ракета“.


          115 години от рождението на Кирил Халачев – командир на Военноморските сили 1947 – 1950 г.

          Кирил Димитров Халачев е роден на 28.08.1900 г. в село Равна гора, Варненско, в семейство на учители. През 1917 г. постъпва в Морските специални школи при флота, специалност „Радиотелеграфист“. В школата се оформят и политическите му възгледи. Той е активен член на Българския комунистически младежки съюз, от 1922 г. – на Българската комунистическа партия. За участие в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 г. и за нелегална дейност през 1925 г. е осъден на смърт, като през 1926 година присъдата е заменена с доживотен затвор. Кирил Халачев излиза от затвора през 1935 г. и емигрира в Съветския съюз. Там учи за танкист и получава първо офицерско звание. Участва в Испанската гражданска война на страната на републиканците, където за проявен героизъм достига до звание капитан. След войната попада в лагер във Франция. През 1941 г. е освободен от лагера и се завръща в България, където отново е арестуван и изпратен в концлагер „Кръсто поле (Еникьой)“. Освободен е в края на 1943 г., но през пролетта на 1944 г. отново е въдворен в лагер в с. Дивдядово, Шуменско. През септември 1944 г. Халачев бяга от лагера и взема активно участие в Деветосептемврийския преврат.

          През декември 1944 година капитан II ранг Кирил Халачев е назначен за помощник-командир на Военноморските сили. Полага големи усилия за окомплектоване с кадри на всички флотски поделения. През 1946 г. участва в комисия за закупуване на търговски кораби за България.

          През 1947 г. капитан I ранг Кирил Халачев е назначен за командир на Военноморските сили. През същата година заедно с Георги Димитров и генерал Иван Кинов участва в преговори със съветското правителство и лично с Йосиф Сталин за доставка на танкове и бойни кораби за БНА и ВМФ. Още същата година Българският военен флот получава ескадрения миноносец „Железняков“, 2 преследвача на подводници „БО“ (Большой охотник) – 122 А, 4 преследвача на подводници тип „МО“ (Малый охотник) и 6 кораба от типа „ОД“ (Охотник дозорный), а през 1948 г. – 12 торпедни катера проект ТМ 200. Приетите във ВМС подводници тип „Малютка“ до 1954 г. се базират в Одеса. През 1949 г. започва обновяването на бреговата артилерия с нови 130 мм батареи, доставени от Съветския съюз. Капитан I ранг Кирил Халачев с размах решава въпроса с окомплектоването на корабите с команден състав – мобилизират се завършилите Морското училище от по-старите випуски и се връщат на служба някои от уволнените преди година офицери. Издирват се българите, завършили морско образование в СССР, и се връщат в България.

          През 1950 г. капитан I ранг Кирил Халачев е освободен от длъжност командващ ВМФ и назначен за заместник-командир на тила на Първа армия със звание полковник.

          През 1953 г. е изпратен за председател на Международната дунавска комисия в Будапеща, която оглавява до 1960 г., когато се пенсионира.

          Капитан I ранг Кирил Халачев умира в София на 26 август 1972 г. Остава в историята на флота като един от най-страстните радетели за създаване ВМС на България след Втората световна война.

      • Септември
        • 130 години от Съединението на Княжество България и Източна Румелия

          Съединението на Княжество България и Източна Румелия, извършено на 6 септември 1885 г., слага край на изкуственото разделяне на българската държава, наложено от Берлинския договор от 1878 г. Подготвено от БТЦРК, то е осъществено чрез военно-революционна акция. Румелийското правителство и генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич са свалени и временното правителство под председателството на Георги Странски тържествено обявява присъединяването на областта към Княжеството. Съединението е подкрепено от княз Александър Батенберг и е посрещнато с възторг от целия български народ. Правителството на Петко Каравелов приема извършения акт и се заема с дипломатическото уреждане на въпроса.

          Нарушаването на Берлинския договор изправя България пред тежко външнополитическо изпитание. Великите сили се обявяват против Съединението и за запазване на статуквото. Балканските държави се страхуват от засилването на България и нарушаване равновесието на Балканите. Русия счита, че Съединението ще засили авторитета на Александър Батенберг, и заявява своето неодобрение като отзовава руските офицери, служещи в българската войска и флот. Епизод от задълбочаващия се конфликт между България и Русия е отвличането на почти всички български военни кораби през втората половина на септември 1885 г. от руските морски офицери на българска служба и установяването им в руското пристанище Измаил. Целта е да се затрудни отбраната на България. На практика са отвлечени корабите, подарени на България през 1879 г. от Русия. Действията на руските офицери са самоволни и не са подкрепени от Министерството на външните работи на Русия, което категорично не одобрява отвличането и нарежда тяхното връщане и предаване на българските власти. Тази политика на Русия подтиква Великобритания да подкрепи Съединението с цел да изтласка Русия от Балканите и да осигури положението си в обединена България. В Цариград по инициатива на Високата порта се свиква конференция, която да разгледа българския въпрос. Подтиквана от Австро-Унгария, Сърбия обявява война на България. Българската победа на бойното поле принуждава представителите на Великите сили, участници в конференцията в Цариград, да подпишат на 24 март 1886 г. Топханенския акт, с който признават Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

          Съединението е първата успешна стъпка към решаване на българския национален въпрос. То превръща България в най-голямата балканска държава за онова време с територия от 96 345 кв. км, с население 3 070 988 души, 23 окръга, 84 околии, 70 града и 4684 села. Увеличената територия и население дават възможност за по-бърз икономически напредък. Морските граници на България се увеличават и в пределите на държавата влизат пристанищните градове Бургас, Анхиало (Поморие), Месемврия (Несебър), Созопол. Това дава тласък за развитието на морското стопанство на България, свързано с изграждането на пристанища, улесняване на крайбрежното корабоплаване, лодко- и корабостроенето, развитието на риболова, солодобива и др.


          75 години от подписване на Крайовската спогодба и присъединяването на Южна Добруджа към България

          Мюнхенското споразумение от 29 септември 1938 г., с което Великобритания, Франция и Италия предават на Германия населената с немци чехословашка област Судети, бележи официалния край на Версайската система от мирни договори след Първата световна война. Българското правителство разбира, че е назрял моментът за ревизиране и на Ньойския договор. Добруджанският въпрос се приема като най-лесен за разрешаване, като искането е за връщане на територии до границата от 1913 г. След успешни дипломатически преговори и със съдействието на всички Велики сили, участващи във Втората световна война, на 7 септемврий 1940 г. в град Крайова е сключен договор между България и Румъния, съгласно който на България се връща Южна Добруджа. Новата граница тръгва от р. Дунав непосредствено под Силистра и стига до Черно море на около 8 км южно от Мангалия. Тази територия от 7 695,8 кв. км на изток граничи с Черно море, а на север с р. Дунав, като българският черноморски бряг се увеличава с близо 93 километра – от с. Иланлък (Вама Вече) до Екрене (Кранево), а дунавският – със 75 километра от Силистра до Тутракан.

          Овладяването на Южна Добруджа започва на 21 септември 1940 г. с участието на частите на Трета армия и Морски окупационен корпус. На борда на военни и търговски кораби са превозени частите на Военноморските сили и Морското училище. Кораби на Българското търговско параходно дружество (БТПД) и Българско речно плаване (БРП) участват в превозването на изселници от Северна и Южна Добруджа. Цивилните и военните морски учреждения си взаимодействат при окупацията и при уреждане на българската администрация. За запазването на всички важни брегови и пристанищни съоръжения веднага се назначават български военни постове. На гражданските длъжности се назначават български служители. Възстановяват се комуникациите по море между „новите“ и „старите“ пристанища. Съставени са разписания за движението на кораб „Евксиноград“ между Варна, Балчик и Каварна и на пътническите кораби на БРП между Русе, Тутракан и Силистра. Целта е да се осигури непрекъснатото функциониране на пристанищата и на фаровете и интегрирането им в българската пристанищна мрежа.

          Връщането на Южна Добруджа дава нови възможности за развитие на морското и речното стопанство на България и най-вече на корабоплаването и риболова. Тези територии имат своето значимо място като стопански хинтерланд на пристанищата Варна и Русе и съдействат за тяхното развитие и за реализацията на българските морски интереси.


          120 години от рождението на капитан І ранг Протасий Пампулов – инженер-корабостроител

          Протасий Христов Пампулов е роден на 17 септември 1895 г. в Сопот. Остава рано сирак и е отгледан от вуйчо си Матей Аврамов Хаджиманчев. Към морската служба го насочва първият братовчед на майка му, капитан I ранг Матей Стойков, началник на Дунавската флотилия от 1906 до 1908 г.

          През 1911 – 1916 г. Протасий учи в Машинното училище при флота. Благодарение на отличния си успех получава стипендия от Министерството на войната и през април 1916 г. е изпратен да следва в Германия. От май до септември 1916 г. е на стаж в Германияверфт в Кил, където участва непосредствено в строежа на подводници. Той е и първият българин, участвал в строителството на подводници.

          На 1 октомври 1916 г. Пампулов започва следването си в отдел „Корабостроене и корабни машини“ на Висшето техническо училище в Берлин-Шарлотенбург. През есента на 1919 г. е отзован от Германия и е назначен като кандитат-инженер корабостроител във Флотския арсенал – Варна. Едновременно е преподавател по механика в Морското училище през учебната 1920 – 1921 г. Освен това през 1921 г. заедно с Петър Кашлакев ръководи шестмесечен вечерен курс по шлосерство, организиран от Варненската търговско-индустриална камара.

          През септемри 1922 г. Пампулов е командирован в Берлин да довърши образованието си. На 28 юли 1923 г. получава диплома за инженер-корабостроител и постъпва на служба във Флота. През февруари 1924 г. Пампулов получава право на свободна техническа практика по специалността.

          Капитан І ранг Протаси Пампулов е един от изтъкнатите български корабостроители. По негов проект е построена серия от 13 миночистачни катера (МЧКА). Участва в преговорите по доставката на трите торпедни катера тип „Люрсен“. Ръководи преустройството и ремонта на редица речни и морски кораби. Разработва проекти за преустройство на торпедоносците. Ръководи изваждането на потъналата през Първата световна война немска подводница УБ-45. Награждаван е с ордените „За заслуги“, „Народен орден за военна заслуга“, „Св. Александър“. На 14 септември 1944 г. е освободен от служба във ВМС.

          След Втората световна война участва във възраждането на българския търговски флот.

          Протаси Пампулов е общественик, един от основателите и виден деец на Български народен морски сговор (БНМС). Съвместно с проф. Георги Паспалев участва в изследване на флората и фауната в Черно море. Той е основоположник на корабомоделизма в България. Автор е на 10 книги по корабомоделизъм. Написва всички методически ръководства по корабомоделизъм, издадени през първото десетилетие на организирания корабомоделизъм в България.

          Умира на 28 юли 1957 г.


          140 години от рождението на капитан ІІ ранг Богдан Христов Ганчев (1875 – 1945)

          Богдан Христов Ганчев е роден на 21 септември 1875 г. в Карлово. Получава високо за времето образование. Завършва Императорската кралска академия в Триест (тогава в пределите на Австро-Унгария) през 1894 г., Военно училище в София (1897), Минните офицерски курсове в Кронщат ,Русия (1902), и Хидрографския отдел на Николаевската морска академия в Петербург през 1908 г.

          Службата си започва в Дунавската флотилия. Служи на корабите „Асен“, „Симеон Велики“, и „Александър I“. През 1900 г. е назначен на служба в Морската част на учебния крайцер „Надежда“.

          След завършване на Минния офицерски клас в Кронщат през 1902 г. служи като минен офицер на учебния крайцер „Надежда“, помощник-началник на Речната минна отбрана и началник на Минното училище в Русе, началник на Минната част във Варна, старши водолазен офицер във флота. Като електротехник ръководи теоретическите и практическите занятия по електротехника. През 1909 г. е назначен за командир на миноносец „Строги“. По време на Първата Балканска война е началник-щаб на Флота, началник-щаб на Варненския гарнизон и в същото време завежда Хидрографската част на флота. След войната е уволнен и преминава в запаса, но с включването на България в Първата световна война е мобилизиран и назначен за комендант на Бургаското пристанище, а от юни 1917 г. е началник-щаб на Бургаския укрепен пункт.

          За военната си служба и участието във войните е награден с „Орден за заслуга“, Орден „За 10-годишна отлична служба“, „Кръст за Независимостта“, орден „Св. Александър“ V степен с мечове, „Народен орден за военна заслуга“ IV степен на военна лента и руския орден „Св. Станислав“ III степен.

          След Първата световна война е уволнен от военна служба с чин капитан II ранг и преминава на частна практика. Той е собственик на „Политехническо бюро Ганчев“ в Бургас и се занимава с доставка и монтиране на електрически и индустриални инсталации и е представител на английското параходно дружество „Кунард Лайн“ от Ливърпул.

          Запасен капитан II ранг инженер Богдан Ганчев е почетен шведски консул и дългогодишен председател на Бургаския клон на Българския народен морски сговор.

          Починал през 1945 г.


          120 години от рождението на капитан ІІ ранг Тодор Цицелков

          Роден на 23 септември 1895 г. в Копривщица. През 1916 г. завършва Школата за запасни офицери и е зачислен във флота. През Първата световна война участва във военните действия в Черно море и в Добруджа. През 1924 г. завършва висш корабоначалнически курс и до 1943 г. служи като морски офицер в различни флотски поделения. Служи като началник на пограничен подучастък Василико (Царево), командир на учебна рота от Морската бригада (1931), преподавател в Морските специални школи (1932), командир на Минния дивизион при Черноморския флот (1933), началник на Морското училище (1935), началник на Флотски работилници и командир на стражеви дивизион от Дунавския флот (1935), командир на неподвижната отбрана на Черноморския флот (1937), началник на техническия отдел в Морската учебна част (1938), временен началник на Морската учебна част (1940 г.), командир на Дунавската флотилия (1941). През 1942 г. е уволнен и преминава в запаса.

          През 1943 г. е временно мобилизиран като интендант на 5-а дивизионна област – Русе. За кратко работи във фабриката „Искович-Леви“ в Русе, след което се отдава на обществена дейност.

          Капитан ІІ ранг Тодор Цицелков е активен деятел на Българския народен морски сговор (БНМС) и други обществени организации. Автор е на книгата „Нашите моряци“, посветена на героизма на българските моряци през Първата Балканска и Първата световна война. Има редица публикации в списание „Морски сговор“.

          Умира на 3 октомври 1975 г. във Варна.

      • Октомври
        • 100 години от влизането на България в Първата световна война и участието на българския флот

          В опит да реализира националния идеал за обединение България се включва в Първата световна война (1914 – 1918) на 1 октомври 1915 г. на страната на Централните сили, което я изправя срещу Антантата (Англия, Франция и Русия). В началото на войната най-сериозната заплаха идва от страна на руския военен флот в Черно море, което налага усилване на защитата на българското крайбрежие.

          Kомандващ флота по време на Първата световна война e генeрал-майор Константин Кирков. В структурата на флота се включват Черноморският, Беломорският, Дунавският флот, Арсеналът и Учебната част. Създадени са и нови формирования. В периода 1913 – 1918 г. България има излаз на Бяло море, затова се формира Беломорски флот с щаб в Дедеагач.

          Варна отново е обявен за укрепен пункт. Още в началото на войната Балчик и Варна са бомбардирани от руски кораби. Минирани са подстъпите към пристанищата. Нашият военен флот извоюва нова победа, когато южно от Варненския залив, пред нос Иланджик, на 25 февруари 1916 г. руският ескадрен миноносец „Лейтенанат Пушчин“ се натъква на българско минно заграждение и потъва. Спасени са малка част от екипажа с две гребни лодки, пленени от българите, заедно с флага на кораба, съхраняван днес във НВИМ.

          През войната флотът получава за първи път преносими брегови радиостанции, които му осигуряват радиовръзка със станции, разположени на море, на брега и във въздуха.

          На 25 май 1916 г. на въоръжение е приета първата българска подводница с тактически № 18 и с това България става една от малкото страни в света, притежаващи подводници.

          Създадена е морска пехота, която извършва успешен десант в района на Балчик през 1916 г. В морския бой при Балчик през декември 1916 бреговата артилерия, командвана от кап. Георги Радков, противодейства успешно на масирания вражески огън.

          На 1 май 1917 г. официално е открита Българската водохвърчилна станция с три пункта за базиране и метеорологична станция. Първоначално тя се състои от 4 водосамолета, чийто брой впоследствие нараства на 10 водосамолета. Морските летци изпълняват множество разузнавателни полети, бомбардират успешно плавателни средства и пристанищни съоръжения на противника в румънски териториални води и делтата на Дунав. Базираната във Варна германска водосамолетна част също противодейства успешно на руската военноморска групировка.


          100 години от бомбардировката на Варна от руския флот

          За България руската бомбардировка на Варна е удар в гърба. Тя е разрешена лично от император Николай II и се осъществява в момент, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските в Моравско и Македония. Руската ескадра е под командването на вицеадмирал Новицки и включва 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда от състава на Руския черноморски флот. Сред корабите, които атакуват Варна, са „Императрица Мария“, „Св. Йоан Златоустъ“, „Св. Панталеймонъ“, „Евстафий“, „Кагуль“ и „Память Меркурия“.

          Рано сутринта на 14 октомври 1915 г., само две седмици след включването на България в Първата световна война, на хоризонта се забелязват руски бойни кораби. Командването на Варненския укрепен пункт предприема спешни мерки за защита на пристанището, жп гарата, флотските помещения и другите стратегически важни обекти в града. В 7.30 ч. към Варна се насочват два неприятелски хидроплана, които правят пълна обиколка над града и хвърлят няколко бомби, а час по-късно корабните оръдия започват артилерийски обстрел. Градът е разтърсен от мощни взривове. Първите снаряди падат в пристанището и в района на Галата и Евксиноград. Впоследствие обект на артилерийския обстрел стават изключително централната част на града и особено гъсто населените му квартали. Настъпва паника и хората търсят спасение в мазетата или извън града.

          Тъй като руските кораби са извън обсега на българската брегова артилерия и тя не открива огън, защитата на града се поема от българския и германския флот. Двете немски подводници UB-I-7 и UB-I-8 излизат да атакуват противника, като първата изстрелва торпедо срещу линейния кораб „Пантелеймон“. Руските историци отричат попадение в своя кораб, но безспорният факт е прекъсването на артилерийския обстрел и бързото оттегляне на ескадрата. Това събитие затвърждава убеждението, че подводниците са необходими за българската морска отбрана.

          Бомбардировката продължава около час. Сред мирното население има жертви и ранени.

          Бомбардирането на Варна от „братята освободители“ има своята стратегическа и военна логика, но предизвиква възмущението на варненци, които неведнъж преди войната са посрещали с „добре дошли“ руските моряци.

      • Ноември
        • 130 години от началото на Сръбско-българската война и участието на флота

          Съединението на Княжество България и Източна Румелия предизвиква недоволството на съседните държави, за които териториалното разширение на България е нарушаване равновесието на Балканите. Подтиквана от Австро-Унгария, на 2 ноември (стар стил) 1885 г. Сърбия обявява война на България. Българският княз Александър Батенберг издава манифест, с който призовава всички българи с оръжие да защитят своето отечество и свобода.

          Сръбско-българската война е изпитание за младата българска армия. Основните й сили са съсредоточени на юг срещу Османската империя, а Русия изтегля своите офицери от България и оставя българската войска без нужните й кадри. Настъплението на сръбската армия е в две основни направления – към София и към Видин. В решителните сражения при Сливница на 5 – 7 ноември 1885 г. сръбските войски са отблъснати и българите преминават в настъпление. Защитата на Видин се ръководи от капитан Атанас Узунов, a всички български защитници са опълченци, запасни, доброволци и няма нито един редовен войник. За отбраната на града голяма заслуга има българската дунавска флотилия.

          В тази война българският флот получава своето бойно кръщение. Сърбия не притежава военен флот на р. Дунав и на българските кораби не се налага да водят боеве, а извършват основно транспортна и съобщителна дейност. Те патрулират по реката, подпомагат армията в разузнавателните операции. От изключително значение е транспортната дейност на Дунавската флотилия, тъй като пътищата в северна България са лоши, а единствената жп линия е между Варна и Русе. С корабите бързо се превозват подкрепления: войници, доброволци, санитарни част и се доставят муниции, оръдия и стрелково оръжие, храни и материали. Всеки кораб изпълнява конкретни задачи. „Голубчик“ действа между Русе и Видин и снабдява обсадената крепост. Яхтата „Александър I“ извършва рейсове между Русе и Лом, а „Взрив“ и „Опит“ плават от Русе до Оряхово, Лом, Арчар и Никопол и снабдяват частите на Северния отряд. В най-тежките дни плавателните съдове се пребазират близо до военните действия – параходът „Взрив“ и катерът Фардинг в Лом; миноноската „Черепаха“ в Арчар; миноноската „Бичок“ и парните катери „Бавария“ и „Мотала“ във Видин. С тях се пренасят заповеди и донесения, използват се за снабдяване и разузнаване.

          От септември до края на войната параходът „Взрив“ извършва 10 двойни рейса, „Голубчик“ – 45, „Опит“ – 28, а „Александър I“ – 35. Катерът „Мотала“ успява да се прояви като пленява ветроход с провизии за противника и разузнавателна лодка. Отличава се и командирът на парахода „Голубчик“, руският емигрант Владимир Луцки, който използва тактически хитрости – пребоядисва и сменя името на кораба, издига чужд флаг, преоблича екипажите в цивилни дрехи и др., за да заблуди врага и да достави ценните товари във Видин.

          Въпреки големите рискове екипажите изпълняват поставените задачи без загуби. Безспорни са заслугите им за отбраната на Северозападна България и за защитата на Видинската крепост. Това са първите бойни успехи на военния ни флот, който издържа с чест изпитанията и дава своя принос за победата на България във войната.


          150 години от рождението на подполковник Тодор Маринов Соларов - началник на Машинното училище при флота и автор на първите учебници по морска техника

          Тодор Соларов е роден на 30 ноември 1865 в гр. Мачин, Румъния.

          Изпратен е да учи в Морското техническото училище – Механически отдел, в гр. Кронщат, Русия като стипендиант на Военното министерство на Княжество България. Завършва го през 1990 г. като придобива звание инженер-механик. След четири месеца служба в Руския военен флот Тодор Соларов напуска по собствено желание и се завръща в България. На 9 януари 1891 г. е назначен за механик III клас на военните параходи „Крум“ и „Александър“. От 1 януари 1892 г. е помощник на Портовия механик в Арсенала на Дунавската флотилия, а от 25 януари 1899 г. е инженер-механик и едновременно с това завеждащ Арсенала. Като действащ флотски корабен механик многократно е командирован на плаване по р. Дунав с параходите на флота като следи за изправността на машините и подготвя огнярните команди на корабите. Във Флотския арсенал наблюдава работата по ремонта на машината и парния котел на парахода „Крум“, ръководи работата на строящите се там корпуси и парни машини на катерите „Амалия“ и „Калиакра“. В същото време преподава по специалните предмети в Машинната школа при Флотилията и ръководи практическите занятия. За да улесни учениците издава първите учебници по морска техника - „Кочегарно дело“ (1899) и „Водотръбни котли“ (1899).

          На 25 септември 1900 г. е назначен за Началник на Машинното училище при Флота, която длъжност изпълнява до 1905 г. През цялото време е и преподавател по специалните предмети. Допринася за развитието и утвърждаването на училището като въвежда нови учебни планове и програми, съобразени със световния опит. Поощрява подготовката и издаването на учебници, така че до 1905 г. излизат 6 нови учебника. Благодарение на неговите грижи и постоянство в края на 1904 г. Машинното училище при флота е признато за средно техническо учебно заведение.

          От 1 януари 1906 г. е назначен за Началник на Флотския арсенал и Хелинга във Варна. В края на същата година е командирован във Франция в корабостроителниците на фирмата Шнайдер за техническото наблюдение при изработването на корпусите, парните машини и котлите на торпедоносците. Във Варна той ръководи тяхното сглобяване и спускането им на вода.

          В началото на 1912 г. е назначен за Началник на Арсенала и Съоръженията във Флота, състоящи се от Арсенал, Хелинг, Дестилатор и Работилница в гр. Варна и Работилница в Русе за Дунавската флотилия. През същата година е произведен в инженер-механик подполковник.

          Службата му в българския военен флот продължава до 23 ноември 1913 г., когато се уволнява по собствено желание. Тодор Соларов умира през 1920 г.

      • Декември
        • 130 години от рождението на капитан І ранг Димитър Фичев

          Димитър Ненчов Фичев е роден на 11 декември 1885 г. в гр. Велико Търново. Завършва Военното училище в София и на 2 август 1905 г. е произведен в чин подпоручик. Постъпва на служба във Флота. Взема изпитите, предвидени в курса за теоретичното обучение на морски офицери съгласно „Проекто-положение за комплектуване Флота с морски офицери“. За да получи нужната практическа подготовка, през 1908 г. е изпратен на стаж на френски търговски кораби.

          След завръщането си в България на 15 октомври 1908 г. е произведен в чин поручик (мичман I ранг). Участва в Балканските и Първата световна войни. Служи като командир на миноносец и командир на Портовата дружина. На 25 март 1918 г. е назначен за български пристанищен комендант на Сулина.

          След подписването на Ньойския мирен договор той е сред малкото останали на служба български морски офицери, които започват борба за оцеляването на военния ни флот. От 16 януари 1920 до 1 декември 1927 г. Димитър Фичев е началник на Морска учебна част, която включва Машинното училище и Морските специални школи като от 1922 г. до 1925 г. е и преподавател по електротехника в Машинното училище. На 6 юни 1926 г. е произведен в капитан I ранг.

          През следващите години до уволнението му е началник на Морската полицейска служба, командир на Морската бригада и началник на Географския институт.

          През 1937 г. е назначен като надничар нещатен служител в Българското търговско параходно дружество (БТПД). Изпълнява длъжността навигационен инспектор, отговаря за организацията на обучението и практиката на курсантите през последната им учебна година, член е на първата комисия за проучване възможностите за изваждане на потъналия параход „Шипка“ през септември 1941 г.

          Капитан I ранг Димитър Фичев е изявен общественик. Той е един от инициаторите за създаването на Българския народен морски сговор (БНМС). На събранието, предшестващо Учредителния събор, през 1923 г. е избран за председател на проверителния съвет на организацията. През следващите години е бил член на Управителното тяло на Сговора. Сътрудничи на сп. „Морски сговор“ – официален печатен орган на БНМС, в което публикува снимки от плавания.

          Димитър Фичев умира на 11 април 1961 г. в София.

    • 2014
      • Януари
        • 40 години от основаването на Яхт-Клуб „Капитан Георги Георгиев – Порт Варна“

          През м. януари 1974 г. е основан ведомственият яхт-клуб на ДСO „Воден транспорт“

          Яхт клубът е изграден за работниците и служителите от системата на ДСО „Воден транспорт“ на територията на града, достъпен и за семействата им. Радетели и учредители още от 1973 г. са известни ветроходци и професионални моряци, сред тях Иван Георгиев, кап. Атанас Йонков, инж. Константин Славов, Пенко Жеков, Стоян Паунов и кап. Николай Йовчев. Още същата година започва закупуването на ветроходни яхти и детски състезателни съдове.

          Основна цел на основателите е яхт клубът да работи за масовизирането и популяризирането на туристическото ветроходство. Наред с това клубът е и най-активният „деец“ за продължението и премствеността на моряшката професия.

          В своята история яхт клубът работи по специална учабна програма целяща повишаване ветроходната подготовка на своите членове. Той е организатор и домакин на престижни за Черно море състезания като регата „Георги Димитров“ (проведена за първи път през 1976 г. като международна с маршрут Варна – Одеса – Варна), ветроходно рали за купата на Община Варна, детска регата „Юнга“. След успешното околосветско плаване на капитан Георги Георгиев, изтъкнат и обичан от всички членове деятел и понастоящем патрон на клуба, той става водещ център и стожер на всички, които обичат морето и ветроходството. След смъртта на Георги Георгиев през 1980 г., с решение на Управителния съвет, клубът е преименуван на яхт клуб „Капитан Георги Георгиев-Порт Варна“. Клубът представя България на най-големите ветроходни състезания в района на Източното Средиземноморие и Егея. Доказателство за това са десетките купи, експонирани в каюткомпанията на клуба. Десетки младежи минали през школата на яхт клуб „Капитан Георги Георгиев – Порт Варна“, понастоящем плават като моряци и капитани по всички морета и океани на Планетата, запазили обичта и признателността към любимия клуб.


          90 години от издаването на първи брой на сп. „Морски Сговор“

          През м. Януари на 1924 г. във Варна излиза от печат и достига до своите читатели първият брой на списание „Морски сговор“. Специализираното издание на морска тематика е официален печатен орган на „Българския Народен Морски Сговор“.

          Основна цел на създадения няколко години преди това (през 1920 г.) сговор, е популяризирането на водното богатство на България и морето във всичките му аспекти (цивилни и военни), като така се работи за национален просперитет, въпреки ограничителните клаузи на Ньойския договор.

          В „официалния отдел“ на първия брой на списанието са поместени решенията и разпоредбите на управителното тяло на Сговора и програма за дейността му, в която се акцентира на „засилване книжовната пропаганда чрез печатния орган на организацията „Морски Сговор“, и чрез отделните му брошури от „Морска библиотека“.

          През първата година от издаването си списанието е с обем от 16 страници, а поради огромния интерес още на следващата година обемът му е увеличен до 20 страници като тиражът нараства до 4000 броя. Списанието е месечно, но годишно излизат по 10 книжки, като само през месеците Юли и Август не се издават броеве.

          През следващите две десетилетия (до 1944 г.) списанието е най-авторитетното морско периодично издание у нас, с главен редактор морският офицер Сава Иванов.

          На страниците му се помества актуална преводна информация за развитието на световните флотове (военни, търговски, пътнически и риболовни), оригинални статии по научните достижения в различни области имащи отношение към морското дело. Пропагандират се физическото възпитение на младежта, водните спортове и националните ни морски курорти. Отделя се специално внимание на образоването на читателите по въпросите на морското и речно богатсво на страната.

          Сътрудници на списанието са и множество изтъкнати български писатели и художници с отношение към проблемите на морското дело и история. Оформлението на книжките е винаги атрактивно, страниците са оформяни с експресивни илюстрации и цветни репордукции.


          115 години от създаването на „Управление на Флота“ - общото командване на Черноморската и Дунавската флотилия (днес Щаб на ВМС)

          Щабът на ВМС е създаден на 01(13) януари 1899 г. с указ № 6 на княз Фердинанд I за сливане на Управлението на Дунавската флотилия и на Морската част в едно – „Управление на Флота“. Под понятието Управление на флота, се визират началника и Щаба на Флота. Със заповед № 80 от 2 март 1900 г., относно Положението за устройство на Флота, е уточнена функцията на новосъздаденото управление, а именно, че „Началника на Флота командва и управлява Флота посредством Щаба на Флота, който има два състава: а. Строеви и б. Административен. Щабът на Флота се управлява от началника на Щаба на Флота, който е най-близкият помощник на началника на Флота във всичко, що се касае до устройството, управлението и службата на Флота”. При така създаденото ново положение на Началника на Щаба на Флота са пряко подчинени всички чинове от Щаба на Флота, а при отсътвие на Началника на Флота, той го замества по право.

          Първи началник на Щаба на Флота е капитан-лейтетант Васил Хитров, който до този момент е началник на Дунавската флотилия и по мнението на съвременницете е може би най-добре подготвения български морски офицер.

          Една от първите задачи на Щаба на Флота е разработването на проектоустав за службата на кораба въз основа на руския и френския морски устав, регламентиращ службата в отряда кораби. Тук най-вече се имат предвид отрядът торпедоносци тип „Дръзки“. Разработено е и специално допълнение към съществуващия дисциплинарен устав отнасящо се конкретно за „Флота“.

          През м. януари. 1912 г. са допълнени и уточнени правомощията на началника на Флота, споре

          По време на балканските войни на Щаба на Флота се налага да решава сложен комплекс от задачи: да осигурява устройването на минни заграждения, въвежда настъпателната тактика при отбраната на Черноморското ни крайбрежие, поставя основите на флотското радоиразузнаване и води активна радиоелектронна война в ефира, извършва логистично осигуряване на сухопътните войски през пристанищата Дедеагач, Карачели и др. В периода преди ПСВ на Щаба на Флота е възложено изработването на нова Сигнална книга с която се слага ред в сигнално-наблюдателната служба на по Черноморското, Егейското и Дунавското крайбрежие.

          По време на Първата Световна Война Щабът на Флота решава още по-сложни задачи. В състава на ВМС постепенно са приети и участват в реалните военни действия нови видове въоръжение: водосамолети, подводница, модерни морски мини и друти видове ново въоръжение, създадена е морска пехота и т.н. Щабът на Флота не само ръководи действията на своите сили в района на военните действия, но и координира в районите на Черно и Егейско море съвместните задачи с ВМС на Германия и Турция, а по Дунава с ВМС на Австро-Унгария и Германия.

          Съгласно чл. 83 от Ньойския мирен договор подписан на 27 ноември 1919 г. и влязъл в сила от 9 август 1920 г., българският военен флот подлежи на ликвидация. Това прави безпредметно съществуването на Щаб на Флота, който реално е закрит в началото на декември 1920 г. Част от щабните офицери запазват позиция в новосформираните Морска и Дунавска полицейски служби със седалище в София.

          На практика структурата Щаб на Флота е напълно реабилитирана в мирновеременния щат от 1932 г., а в самото начало на следващата година Щаба се връща във Варна.

          В този период Щаба на Флота разработва правилници и нормативни документи, отнасящи се непосредствено до учебно бойната подготовка на корабните екипажи.

          Структурата на управлението на военния флот става сравнително постоянна едва в началото на 40-те г. на ХХ в. Щабът в този период отново се разполага в София. От 1941 г. военният флот е наименован Морски войски. На пряко подчинение на командира на морските войски са командирите и началниците на основните флотски поделения: Дунавската флотилия, Неподвижната и Подвижната отбрана на Черно Море, Беломорската флотилия, Морската учебна част, бреговите артилерийски полкове с щабове в Русе, Варна и Кавала.

          След войната флотът навлиза в нова фаза от историята си, като през 1947 г. започва обновлението и разрастването на корабния му състав. Щаба на Флота се настанява през 1948 г. в сегашната си сграда (бившата сграда на Варненската търговско-индустриална камара).

          От 1953 г. е въведена длъжността заместник-командващ на ВМС, а през 1955 г. има вече отчетливо разпределение на подчинеността в Управлението на ВМС, което се състои от щаб, политически отдели, отдели и служби, подчинени пряко на командващия, и поделения, складове и работилници, подчинени на Управлението.

          През следващите три десетилетия ВМС изпълняват мащабни задачи свързани със съюзническите задължения на България към обединените въоръжени сили на Варшавския договор. Основната част на дейностите свързани с планирането и организирането на тези учения пада върху Щаба на ВМС. За ефективността на неговото управление в този период може да се съди и от това, че са успешно усвоени и служат два ескадрени миноносеца, два проекта стражеви кораби, три проекта подводници, преследвачи на подводници, авиация и т.н. Впечатляващо е развитието ударните (леките) сили на флота. Постигнати са редица успехи в научно-изследователската работа, организирано е взаимодействието със сухопътните сили и ВВС.

          След 1989 г. настъпват редица промени в ръководството на флота, продиктувани от новата обществено-политическа ситуация в страната. Ликвидирани са политорганите, въведени са новите наименования на типовете кораби, като част от корабния парк е поетапно изведен от експлоатация, на 19 август 1991 г. ВМФ е преименуван на ВМС.

          От 1 ноември 1992 г. Управлението на флота е преименувано в командване на ВМС, а в последствие на Главен щаб на ВМС.

          През 1994 г. Щабът разработва, а на следващата година актуализира Национална корабостроителна програма за обновление на ВМС.

          От 1 септември 1997 г. Главният Щаб на ВМС има ръководство, три управления и три самостоятелни отдела.

          От 2012 г. началник на Щаба на Военноморските сили е капитан първи ранг Коста Андреев.


          150 години от рождението на капитан I ранг Васил Хитров

          Васил Хитров е роден в гр. Ловеч, на 17 януари 1864 г. Военното си образование получава във Военното училище в София, където постъпва през септември 1881 г. Дипломира се успешно на 30 август 1884 г. с чин подпоручик.

          Взима участие в Сръбско-Българската война, като командир на 16 -та рота на 1-ви Софийски Полк и води поверената му част в боевете при Сливница, Айдемир, Гургулят и Пирот. След войната кариерата на Васил Хитров продължава в различни гарнизони, а от 4 септември 1888 г. в изпълнение на приетата „Програма за попълване на флотилията с кадри“ се прехвърля в Русе. Още на следващата 1889 г. е назначен за командир на парахода „Крум“, а в последствие поема командването на парахода „Симеон Велики” и княжеската яхта „Александър I“ от Дунавската флотилия. На 01. 01. 1895г. е назначен за помощник командир на Флотилията, а две години по-късно, през февруари 1897 г. със заповед на военното министерство е командирован в чужбина за специализация в областта на морското дело. През лятото на същата година плава на френската учебна фрегата „Мелпомен“ в Атлантика, а през септември 1898 г. е в Бордо за да наблюдава строежа на учабния крайцер „Надежда”.

          Възходящата флотска кариера на Васил Хитров преминава през назначение като началник на Дунавската Флотилия, след създаването на Щаба на флота и като пръв началник щаб на Черноморския флот с чин капитан-лейтенант, назначен на 14 февруари 1900 г.

          С височайша заповед от 01.01.1905 г. е назначен за началник на Флотско отделение на Военното министерство.

          На 18 май 1906 г. Васил Хитров получава звание капитан I ранг. В края на м. ноември същата година е командирован от военното министерство в Монако, за да се запознае на място с работата на местния океанографски музей. През пет месечната си командировка капитан Хитров прави проучвания върху специализираната литература по океанография, както и няколко плавания на модерния изследователски параход „Eider“ и изучава хидрографските уреди и апарати на борда му, с цел придобитите познания да бъдат използвани при създаването на Аквариума във Варна.

          Капитан I ранг Васил Хитров е уволнен от флота на 12.01.1909 г. поради „закриването на длъжността“ и е зачислен в запаса.

          Умира през 1928 г.

      • Февруари
        • 150 години от посрещането в Константинопол (Истанбул) на първият български параход – „Азис“

          Параход „Азис“ е собственост на първото българско транспортно предприятие, създадено в Константинопол през м. декемри 1862 г. от търговците П. Попов, И. Дюкмеджиев и братя Карадончови. То е наречено – Българско търговско параплувно дружество „Провидение“. На учредителното събрание, проведено на 1 май 1863 г., в устава му е ясно изразен българският характер на предприятието, а като първа стъпка за изпълнение на основната задача на дружеството – развитие на търговията, се предвижда закупуването на един параход. Със задачата е ангажиран един от основателите – Илия Дюкмеджиев, който през юни 1863 г. отпътува за Глазгоу, за да закупи подходящ кораб. Такъв бил спазарен с кобаростроителницата J. Henderson в град Ренфрю. Първоначално корабът бил наречен от корабостроителя Princess Dagmar, а в последствие - Eugene. Параходът потегля от Глазгоу под командването на капитан Едуард Стокър на 6 декември 1863 г. По време на пътуването си към Османската империя той извършва и първите си товарни рейсове до пристанищата Венеция и Триест. Пътуването му приключва на 8-ми февруари 1864 г., когато пристига в Константинопол. Параходът както се изразил един съвременик, дипломатично бил наречен – „Азис“, по името на властващия по това време в империята султан – Абдул Азис. Според данните на Lloyd’s Register от 1863 г. параходът е тримачтов, еднопалубен, с железен корпус и кърмова надстройка. Основните му параметри са: дължина 51.5 м, ширина 7.47 м, газене 3.6 м и вместимост 380 БРТ. Освен за товари, корабът е пригоден и за превоз на известен брой пътници.

          Така е положено началото на българското параходно мореплаване. Параходът редовно извършва плавания от Константинопол до черноморските пристанища Варна и Бургас, до дунавските – Браила и Галац, и до Самсун. Въпреки първоначалния ентусиазъм и направените успешни курсове, акционерното дружество не успява да се разплати напълно с корабостроителя. Липсата на крупни акционери, съмненията в злоупотреби, както и съпротивата на част от българските първенци в Константинопол, към нововъведенията, обричат параплувното дружество на фалит. Документна измама от страна на „гарантите“ на дружеството е причината то да загуби собствеността върху кораба. Така през м. май 1865 г. корабът е върнат в Англия и е продаден.

          Един от основателите на дружеството, П. Попов, води дългогодишна, за съжаление неуспешна, борба за възвръщането на парахода до смъртта си през 1894 г. След продажбата на кораба, той неколкократно мени собствениците и името си. От 1865 г. до 1914 г. е експлоатиран в Балтийско море под името „Рига“. По време на Първата Световна Война, параходът е мобилизиран в Балтийския флот и името му е променено на – „Ильза“. След гражданската война в Русия, е отново преименуван, този път на „Рылеев“, прехвърлен е в Черно море и обслужва Кримско-Кавказката товарна линия. През 1931 г. корабът е спрян от експлоатация, а през 1933г. окончателно бракуван, след 70 г. служба.


          130 години от създавaнето на представителния духов оркестър на ВМС

          Макар оркестър към дунавската флотилия да функционира още от 1881 г., то тази формация няма официален, а по-скоро самодеен характер. оркестър от 16 души, снабдени с нискокачествени инструменти (трофейни или закупувани от турски и арабски оркестри).

          За същинско начало на представителния оркестър към ВМС се приема датата 28 февруари 1884 г., когато е назначен първият капелмайстор Франтишек (Франц) Минарек. Това назначение практически финализира процеса по изграждането на оркестъра, започнал още в края на предходната година. На 10 декември 1883 година тогавашният командир на Дунавската флотилия капитан-лейтенант Зинови Рожественски подава рапорт до военния министър на Княжество България в София с искане да бъде разрешено откриването на оркестър към Флотилията. На 15 декември министърът удовлетворява тази молба. Със своя заповед № 22 от 10 януари следващата година Рожественски обявява списъка на първите 22-ма назначени музиканти. Така представителният оркестър е само с пет години „по-млад“ от военния флот. Първата международна изява на флотския духов оркестър е на 28 юни 1884 г., когато на борда на яхтата „Александър I“ посещава Одеса, а на 2 юли – Севастопол. Следващата изява на музикантите в чужбина е през 1893 г. в румънския град Турну Северин, а първото участие в презморска визита с кораб от Черноморския флот е през 1901 г. в Севастопол, на борда на крайцера „Надежда“. Когато през 1898/99 г. флотското командване се установява във Варна, заедно с него се премества и оркестърът. От тогава е поставена традицията музикантите да дават безплатни концерти за гражданството в Морската градина и на централния площад.

          На 17 октомври през 1884 г. на мястото на Минарек е назначен отново чех – Франц Щрос. От 15 март 1887 г. капелмайстор е Франц Свобода, по времето на когото оркестърът осъществява забележително развитие. За първи път прозвучават творби на Глинка, Чайковски, Верди и Вагнер, по-късно оркестърът свири и Римски-Корсаков. Франц Свобода прави и първите оркестрови разработки на Добри Христов.

          Първият българин, който дирижира оркестъра от 1920 г. е възпитаникът на Букурещката консерватория Александър Наумов.

          След него диригентската палка преминава през ръцете на: Петър Касабов, Георги Попов, Яким Попилиев, Емил Димчев, Емануил Манолов, Радослав Харалампиев, Венелин Крушев, капитан I ранг Ангел Кършанов, капитан II ранг Димитър Димитров. Днес диригент е капитан ІІІ ранг Мирослав Трифонов.

          В по-ново време представителният духов оркестър на ВМС е неделима част от облика на Варна и като правило проявите му съпътстват не само всички празници - военни, църковни, общински, национални, но и множеството фестивали и културни прояви в града, а репертоарът му е обогатен с обработки на съвременни популярни и джазови произведения, филмова музика и др. Важна част от живота на оркестъра са международните му участия. През последните години формацията прави турнета и участва във фестивали на военните оркестри в Европа, където получава високо признание и много награди.

      • Март
        • 130 години от рождението на контраадмирал Сава Стефанов – първият български адмирал

          Контраадмирал Сава Стефанов е роден във Велико Търново на 1 март 1884 г. През септември 1900 г. постъпва във Военната гимназия към Военното училище.

          Произведен е в чин подпоручик на 2 август 1905 г. след което е изпратен на служба във Флота на 29 юни 1905 г., а от 1 юли с. г. е амбаркуван на учебния крайцер „Надежда“. В периода 1905 – 1907 г. мичман II ранг Сава Стефанов преминава успешно курс за флотски офицери, в началото на 1908 г. е командирован в Марсилия (Франция) за 6-месечно далечно плаване.

          Със завръщането си в България през август 1908 г. служи в Дунавската флотилия и в Машинното училище във Варна. В последствие учи в артилерийските и минни класове в гр. Кронщад, Русия, където специализира и радиотелеграфия. На 1 ноември 1911 г. мичман І ранг Стефанов се завръща от обучението си в Русия и започва службата си като вахтен офицер на учебния крайцер „Надежда“, а в последствие и „завеждащ радиотелеграфната станция“.

          Званието лейтенант, Сава Стефанов получава на 15 Октомври 1912 г. скоро след започването на Балканската война. Под негово ръководство радиотелеграфистите от „Надежда“ извършват първото разузнаване в ефира, осъществено у нас, като така се полагат основите на флотското и на армейското ни радиоразузнаване. Флотските радиотелеграфисти, ръководени от лейтенант Стефанов, успешно заглушават предаването на радиограми от Константионопол (Истанбул) за Одрин и обратно.

          По време на Първата световна война на лейтенант Стефанов е поверено командването на торпедоносеца „Строги“. С него участва в поставянето на минно заграждение пред Варненския залив и в стоварването на десанта на морските части при завземането на Каварна, Балчик и нос Калиакра на 5 септември 1916 г.

          На 1 април 1917 г. Сава Стефанов е повишен в звание капитан-лейтенант. На 20 февруари 1918 г. формира Минната дружина към Черноморската част, а на 24 септември 1919 г. е вече началник на Щаба на флота. На 2 ноември е произведен в звание капитан ІІ ранг. В началото на 1920 г. е назначен за командир на Подвижната отбрана, но съвместява и длъжността началник на Щаба.

          Съдбата на бъдещия контраадмирал е тясно свързана с борбата за опазването и развитието на флота и на неговите кадри в условията регламентирани от Ньойския договор. Като началник на Морската търговска полицейска служба о.з. капитан ІІ ранг Стефанов е ангажиран със закупуването през октомври 1921 г. на шест стражеви кораба (два шасьора и четири ведети).

          През 1925 г. оглавява Отделението за морска и речна полицейска служба и Морска учебна част. По този начин той поема управлението на нелегалните флотски структури. Официално, макар и със строго поверителна заповед по Министерството на войната от 4 май 1931 г. капитан І ранг Сава Стефанов е назначен за началник на Флота.

          Официално ликвидиран след влизане в сила на Ньойския договор, флотът оцелява под формата на формирования, които са подложени на непрекъснат контрол от страна на Междусъюзническата контролна комисия. Въпреки това се налага да изпълнява чисто бойни задачи – миночистенето край черноморските брегове, водолазната дейност по изваждането на потопените в морето миноносец „Смели“, торпедните апарати на „Летящи“, материали от яхтата Колхида и т.н.

          През 1933 г. командващият на флота възвръща военните звания и отличия, а Щабът е върнат от София във Варна. Сава Стефанов е активен деец в Български народен морски сговор.

          Знак за признателност към дейността на Сава Стефанов са множеството български и чуждестранни ордени, с които е отличен през годините на своята служба. На 8 май 1935 г. на морския офицер от запаса Сава Стефанов е присвоено званието – контраадмирал. Сава Стефанов умира на 15 май 1970 г.


          145 години от рождението на полковник Руси Лудогоров – командващ българския военен флот в периода 1911 – 1914 г.

          Полковник Руси Лудогоров е роден на 20 март 1869 г. в Разград. Завършва Военното училище в София и Артилерийската инженерна школа в Торино. Старши офицер е в телеграфната дружина, в последствие командва рота във Втора интендантска дружина. Професионалното му развитие до назначението му във флота преминава през Втора пехотна тракийска дивизия, където е дивизионен инженер, завеждащ учебната команда на Телеграфната дружина, началник на Управление "Железопътни съобщения" и командир на железопътна бригада.

          Трусовете във военния флот породени от проблеми с доставките от чужбина, политическия натиск, както и личните конфлитки между висшите флотски офицери могат да обяснят назначаването на офицер от сухопътните части за началник на флота. В сложната обстановка на задаващите се Балкански войни консолидирането на флота е наложително. С тази задача е натоварен подполковник Руси Лудогоров, който поема командването му на 23 май 1911 г.

          Подполковник Лудогоров съсредоточава вниманието си върху черноморския флот и в кратки срокове са изготвени варианти за отбрана на крайбрежието, съобразени с потенциала на съществуващия флот. На 1 януари 1912 г. влиза в сила ново „Положение за устройството и управлението на флота“ изготвено от подполковник Лудогоров, в което се урежда положението на Дунавската флотилия, формира се и „Учебна част на флота“ в състава, на която влизат Машинното училище и морските специални школи. Същевременно се увеличава броят на учебните плавания на отряда миноносци и крайцера „Надежда“, провеждат се учения за устройване на минни заграждения. Корабите на „Дунавската част от флота“ са спешно ремонтирани и приведени в експлоатация.

          На 21 септември 1912 г. е организиран и Варненският укрепен пункт, с командир началникът на флота подполковник Руси Лудогоров. В него са обединени военните части, дислоцирани в района на Варна, а основната му задача е да организира наблюдението на цялото Черноморско крайбрежие и отбраната на морския бряг от Балчик до устието на река Камчия. Тази организация има съществена роля за морската отбрана на България по време на Балканската война (1912 – 1913). По време на неговото командване е постигната и първата военноморска победа на Българския флот с поразяването на турския крайцер „Хамидие“ от торпедоносеца „Дръзки“. Полковник Руси Лудогоров умира на 17 юни 1934 г.


          65 години от преминаването на хидрографската служба към МО

          На 23 март 1949 г. с постановление № 11 и Протокол № 23 на Министерски съвет, тогавашната Хидрографска служба, функционираща към „Дирекция водни съобщения“ е прехвърлена към Военноморския флот.

          През 50-те и 60-те години на ХХ век службата преживява период на структурни промени и разширяване на дейността си. През същия период Хидрографската служба координира полагането на подводния кабел Севастопол – Варна в нашите териториални води.

          На 26 април 1976 г. е получен нов специализиран хидрографски кораб, построен в Гданск, именуван „Адмирал Бранимир Орманов“. През 1979 г. е въведена радионавигационна система „БРАС“, предназначена за хидрографски изследвания и осигуряване на дейността на корабите от военния флот. През същата година са издадени и първите навигационни известия до мореплавателите. През 1982 г. в Кораборемонтния завод „Флотски арсенал“ е построен многоцелеви хидрографски катер.

          Хидрографската служба на ВМС контактува с Международната хидрографска организация, Международната организация на фаровите служби, Средиземно-Черноморската хидрографска комисия, партнира на Националния океанографски комитет, Националния съюз на геодезистите, взаимодейства с Института по океанология. В историята си службата има интензивни контакти със съответните служби на СССР, Полша и Германия, а в последните години твърде динамични – със службите от Гърция и Турция.

          Днес Хидрографската служба на ВМС се състои от отделенията „Хидрографско осигуряване“, „Картографско осигуряване“, „Хидрологично осигуряване“ и „Метеорологично осигуряване“.


          50 години от първото българско околосветско плаване на моторен кораб „Г. С. Раковски“ (23 август 1963 г. – 23 март 1964 г.)

          На 23 март 1964 г. моторен кораб „Г. С. Раковски“ е тържествено посрещнат във Варна след 210 дни в морето. Екипажът, воден от капитан Иван Станчев, осъществява първото в морската ни история околосветско плаване, а м/к „Г. С. Раковски“ става първият ни „магелановски“ кораб.

          Корабът е построен през 1960 г. в Глазгоу, Великобритания, през 1960 г. Дължината му е 141,9 м, широчината – 19,25 м, газенето – 8,94 м. От 7 септември 1962 г. до 14 юли 1983 г. е част от корабния парк на Параходство БМФ.


          105 години от рождението на капитан I ранг Христо Кукенски

          Христо Кукенски е роден на 28 март 1909 г. в с. Острец, Троянско, в семейство на земеделци. През 1927 г. е приет в Машинното училище, а три години по-късно печели конкурс и продължава следването си в Ливорно, Италия.

          Завършва пълния четири годишен учебен курс и задължителните плавания на учебен ветроход в продължение на 12 месеца, както и допълнителни 6 месеца като офицер на ескадрен миноносец в Средиземно море. След завръщането си е назначен за командир на „Калиакра“, а през 1935 г. е преведен на служба в Морското училище в Созопол. Тук съвместява длъжностите възпитател и командир на учебния кораб „Камчия“. Заедно с това преподава във висшите навигационни курсове и плава, като капитан-инструктор на курсаните с корабите на БТПД.

          През 1938 г. е назначен за командир на стражеви кораб „Черноморец“ от състава на Дунавската флотилия. През април 1940 г. е преместен във Варна и е командир на торпеден катер № 1 (тип „Люрсен“), а по-късно командир на дивизиона торпедни катери.

          През май 1943 г. е върнат като ротен командир в Морското училище, а след 9 Септември 1944 г. е заместник началник на училището. През март 1945 г. е назначен за командир на торпедната флотилия при Черноморския флот. На следващата година е уволнен от флота и прави опит да продължи висшето си образование в специалност „Корабостроително инженерство“. Качествата му на отличен командир обаче са оценени високо от ръководството на флота и е върнат на реална служба, като е назначен за началник Щаб на база Варна.

          От септември същата година е назначен за пръв командир на ескадрения миноносец „Железняков“, през юни 1949 г. е назначен за командир на втория ескадрен миноносец влязъл в състава на българския флот – „Озорной“, по-късно преименуван на „Георги Димитров“.

          Окончателно напуска строевите длъжности във военноморския флот в края на 1949 г. и постъпва като преподавател в Морското училище, завеждащ дисциплините морска практика и навигация, а в последствие и завеждащ катедрата по тактика на ВМС. Уволнява се от структурите на ВМС в края на 1955 г. като капитан II ранг. Цивилният му живот е свързан неизменно с морето, първоначално като технолог по кораборемонта и началник на технологичното бюро в ККЗ-Варна (до 1970 г.), а в последствие е капитан на шалани. През 1973 г. прави последно плаване с кораб на БМФ, след което преминава окончателно в пенсия. В този период от живота си пише активно, автор е на мемоари и множество статии на морска тематика.

          Капитан I ранг Христо Кукенски напуска този свят на 08 август 1998 г.

      • Май
        • 75 години от откриването на първия „Аспарухов мост“ във Варна

          На 28 май 1939 г., след двугодишен строеж, е тържествено открит първият железен мост с подвижна конструкция, свързващ Варна с днешния квартал „Аспарухово“. При откриването слово произнася главният директор на Българските държавни железници инженер Б. Колчев, а освещаването извършва Варненски и Великопреславския митрополит Йосиф. Гости на събитието са министри и политически дейци.

          До изграждането на моста се стига след като временното понтонно съоръжение над канала „море – езеро“ не успява да поеме нарасналия трафик между двата бряга. Започнат още през м. май 1937 г., железният мост е проектиран за канал с ширина от 100 м и среден отвор от 30 м. Подвижната част, т.нар. клапа, се повдига само за две минути и половина, когато се налага преминаването на кораб с по-голяма височина. През ноември 1938 г. мостовото съоръжение е завършено, по него е прокарана и жп линия водеща до тогавашните петролни резервоари.

          Наречен „Аспарухов“, новият мост изпълнява функциите си до 28 януари 1975 г., когато преминаващият през канала съветския кораб „Павел Постишев“ се сблъсква с него и го поврежда. Мостът съществува и днес, но вече без повдигащата се средна секция и все още осъществява връзката по суша между град Варна и островната зона.


          Aварийно-спасителният кораб „Протео“ – 10 години под български флаг

          Построен през 1943 г. в италианския град Анкона, корабът има следните тактико технически данни: дължина - 75.7 м, широчина – 11.7 м, газене – 5 м, водоизместване – 2048 т.

          Девизът на кораба е VIRTUTE EX ADVERSIS TRAHO, което преведено означава „ОТ БЕДСТВИЕТО ЧЕРПИМ СИЛА“. Това много точно описва амплоато на „Протео“ като спасителен кораб.

          През 2014 г., след по-малко от три седмици дадени за обучение на екипажа в Италия, на 31 май,. на кърмата на кораба e вдигнат българският флаг. След плаване до Черно море, на 09 юни корабът вече е застанал на Морска гара Варна.

          През следващите десет години екипажът му участва в множество учения и морски операции.

          В историята на кораба, а и на военноморските ни сили, ще останат завинаги записани следните моменти:

          - Осъществяването на първото само българско учение по спасяване на аварирала подводница с евакуация на личен състав по „сухия способ“: на 28 февруари 2007 г. във водите на Северния Несебърски залив от подводница „Слава“ бяха успешно евакуирани със спасителния звънец на кораба, двама членове на екипажа, единия, от които по това време е контраадмирал.

          - Изключително напрегнатата подготовка през пролетта и лятото на 2007 г. за осигуряване на повторния оглед на потъналия пред Босфора през 2004 година м/к „Хера“, под ръководството на тогава бригаден адмирал и командир на Военноморска база Варна (сега командир на ВМС и вицеадмирал) Румен Николов. Операция, която макар че не се осъществи, доведе до повишаване на способностите на кораба (Кирби Морган).

          - Операцията за осигуряване на подводния оглед на потъналия през 2010 г. м/к „Карам-1“.

          - Операциите по изваждане на оръдието на руския есминец „Лейтенант Пушчин“ през 2011 и винта на подводница тип UВ-I. през 2012.

          Постигнатите досега успехи биха били невъзможни без ентусиазма и трудолюбието на всички, които са в строя през тези 10 години.

          Почти 25% от териториалното море на Република България се намират на дълбочини под 60 метра. Същевременно в 12-милната зона няма дълбочини, превишаващи техническите възможности на кораба за спускания до 120 метра. Със засилването на стопанския интерес в териториалното ни море и шелфа, което се случва пред очите ни, тези способности стават все по-необходими. Единственото държавно средство, с което България може да достигне тези дълбочини е аварийно-спасителния кораб „Протео“.

      • Юни
        • 100 години от рождението на капитан далечно плаване Георги Кулински

          Георги Иванов Кулински е роден на 11 юни 1914 г. в Костенец, баща му е занаятчия – кожар. Средното си образование завършва в гр. Самоков през 1931 г. В периода 1931 – 1937 г. учи в корабоначалническия курс на мореходния отдел на Военноморското на Негово Величество училище, което завършва с много добър успех.

          След дипломирането си постъпва на работа в БТПД (Българско Търговско Параходно Дружество). През 1944 г. е капитан на парахода „Цар Фердинанд“. Остава на работа в дружеството до неговата ликвидация. След създаването на Параходство БМФ, Георги Кулински e капитан в плавсъстава му. През 1948 г. е изпратен в Дания, за да приеме рибарския кораб „9 Септември“ (по-късно изследователски кораб „Емона“). На него е поверено и приемането на възстановения в Генуа (Италия) параход „Шипка“, на който издига българския флаг на 28 септември 1954 г. (параход „Шипка“ е потопен през Втората световна война)

          Георги Кулински командва различни кораби на параходството, сред които парахода „Родина“ и моторен кораб „Балкан“. Под негово командване са били и „Любен Каравелов“, „Преслав“ и „Пловдив“. Като капитан на последния, капитан Кулински е награден с държавен орден. Георги Кулински умира на 22 декември 1990 г.


          155 години от рождението на Карел Шкорпил

          Карел Шкорпил е роден на 15 юни 1859 г. в град Хоенмаут в Австрийската империя (дн. Високе Мито, в република Чехия). Гимназиалното си образование завършва в гр. Пардубице. В последствие продължава обучението си в Карловия университет и във Висшето техническо училище в Прага.

          В България Карел Шкорпил пристига само три години след Освобождението, през м. август 1881 г. Нуждата от квалифицирани гимназиални учители в младото княжество предопределя и пътя на Шкорпил в следващите десетилетия. До пенсионирането си през 1915 г., той работи в Сливен, Русе, Пловдив, Велико Търново и Варна.

          Във Варна се установява за постоянно, в последствие е преподавател в Търговската гимназия и в Морското машинно училище в града.

          Като млад учител Карел Шкорпил започва да развива и археологическа дейност, която с времето придобива широки мащаби. С последователност и упоритост обикаля и описва старините из България. Огромен е приносът му за полагане основите на археологическата наука у нас. Сред големите приноси на Карел Шкорпил са началните проучвания на първия български държавен център на юг от Дунав – Плиска.

          Заедно с по-големия си брат Херман основават и ръководят варненското археологическо дружество и археологическия музей в града.

          Карел Шкорпил е сред приятелите и активните сътрудници на Морския музей (днес ВММ – Варна), след преместването на сбирката от Русе във Варна. В словото си при откриването на музея на 20 май 1923 г., К. Шкорпил изтъква образователната и научната мисия на музея, като единствената по рода си институция в България.

          Карел Шкорпил напуска този свят на 10 март 1944 г. Погребан е според желанието си в Плиска.


          30 години от вдигането на българския флаг на учебния ветроходен кораб „Калиакра“

          През 1981 г. СО „Воден транспорт“ взема решение да се възроди ветроходната практика за подготовката на корабоводителски кадри за българския търговски флот. За целта предприятието прави проучвания за нов ветроходен кораб и е решено той да бъде поръчан в Полша, където в корабостроителницата „Ленин“ в Гданск има вече построена учебна баркентина.

          Още преди да е подписан контракта с корабостроителя е прието името на новия кораб да бъде „Калиакра“.

          Килът на баркентината е заложен на 5 октомври 1983 г. в корабостроителницата „Парижка комуна“ в Гдиня. Корпусът е построен в закрито хале, а след по-малко от пет месеца, на 28 януари 1984 г. е спуснат на вода и закаран на буксир до корабостроителницата „Ленин“ в Гданск, където е направено дострояването на кораба. Корпусът на баркентината е двупалубен, стоманен. Дължина (с бушприта) – 52 м, широчина – 8 м, височина на борда – 5,5 м, водоизместване – 392 т.

          При тържествена церемония в Гданск на 29 юни 1984 г., на кораба официално е издигнат българският флаг и е приет от новия си екипаж. Екипажът е подбран сред моряци, притежаващи ветроходна подготовка (основно членове на яхтклуб „Капитан Георги Георгиев - порт Варна“). Веднага след това „Калиакра“ се отправя на първото си плаване около Европа на път за родината. На 3 август 1984 г. ветроходът е посрещнат в пристанище Варна, а на 7 август на тържествена церемония се отбелязва официалното влизане на баркентината в строя. От самото начало „Калиакра“ става учебен кораб не само за моряците от търговския, но и от военния флот на България. Екипажът се състои от 21 души, а броят на практикантите достига до 30 души.

          След 1989 г. редовно взема участие в международните регати „Cutty Sark“, а по-късно „Races“.

          Последното му успешно плаване е в регатата „Black Sea Tall Ships“, от 30 април до 29 май.

      • Юли
        • 130 години от началото на Минно-торпедното дело у нас

          С цел усилване на малобройната българска Флотилия и Морска част, през м. юли 1884 г. Русия предава на княжество България две миноноски с прътови мини тип „Херц“, 140 заградни мини и други минни материали и принадлежности.

          Двете миноноски – „Бычок“ и „Черепаха“, са построени през 1877 г. в завод „Берг“ в Петербург и са участвали в Руско-Турската война. Те са еднотипни винтови кораби със стоманен корпус, дължина – 18,84 м, ширина – 2,32 м, газене 1 м, и водоизместване от 20 т. Въоръжението им се състои от две прътови мини и едно скорострелно оръдие. Развиват скорост 8 възела по течението.

          С тях се полага началото на Минната част на Българския флот. Пръв началник на частта е руският морски офицер – лейтенант Иван Николаевич Лебедев.

          Миноноските взимат участие в Сръбско-Българската война, като боен отряд базиран в Лом, по-късно „Черепаха“ е придадена, към отряда в Арчар, а „Бычок“ е под командването на коменданта на видинската крепост. Двата кораба са използвани активно, както за борба със сръбското разузнаване по Дунав, така също и, като транспорти.

          На 17.05.1887 г. корабите са преименувани, като „Черепаха“ получава името „Васил Левски“, а „Бычок“ – „Христо Ботев“.

          По време на Междусъюзническата война миноноските са използвани като патрулни кораби. През 1913 г. заедно с другите кораби на Дунавската флотилия са потопени в устието на р. Русенски Лом, за да не попаднат в ръцете на противника. По-късно същата година са извадени и ремонтирани.

          През Първата световна война двете миноноски служат, като патрулни кораби и охраняват брега на Дунав и левия фланг на Добруджанската армия.

          След края на войната са реквизирани от съюзниците, но скоро след това са върнати за нуждите на новосформираната Дунавска полицейска служба. Двата кораба обаче са в лошо състояние, планираните ремонти така и не са осъществени и те скоро са изведени от строя и бракувани.


          120 години от вдигането на българския флаг на парахода „Борис“.

          На 3 юли отбелязваме 120 години от вдигането на флага на първия български кораб построен за търговското ни корабоплаване в следосвобожденска България.

          Първостепенна задача пред основаното през 1892 г. Българско търговско параходно дружество е изграждането на корабен парк. Дружеството е с държавен и частен капитал, което предопределя преплитането на различни интереси при поръчката им. Така например, освен изискванията за определен тонаж и скорост, е взета под внимание и възможността на борда им да се поставят и фундаменти за оръдия, за да бъдат плавателните съдове използвани и във военно време.

          Първите си два кораба дружеството поръчва в корабостроителницата „Ричардсън и Сие на река Тайн. През пролетта на следващата 1894 г. със задачата да надзирава строителството им е командирован мичман I клас Станчо Димитриев, чиято основна цел е да провери дали е изпълнено искането корабите да са пригодени за носене на оръдия.

          На 11 юни 1894 г. успешно са извършени изпитания на първия от двата поръчани парахода – „Борис“. Той е с дължина - 67,10 м, ширина – 9,75 м и товароподемност 894 т развива скорост от 12 възла. На борда си може да приема и до 50 пасажери в първа и втора класа.

          Окончателното приемане на кораба става на 13 юни, а още на следващия ден той отплава за България.

          Българската дипломация успява да издейства от великия везир на Османската империя правото на борда на новите кораби да се вее българския флаг. Последното е дипломатически успех, предвид васалният статут на княжеството, към този момент.

          На 2 юли с. г. първият български морски търговски кораб „Борис“ влиза във Варненския залив.

          На следващия ден 3 юли 1894 г. е извършено тържественото му освещаване и издигане на българския флаг. След това започва редовните си рейсове между българските черноморски пристанища.

          Парахода „Борис“ и неговия екипаж вземат участие в Балканската и Междусъюзническата война, превозвайки провизии за българските части. Корабът си спечелва името „параход – спасител“ през февруари 1913 г., когато снабдява с топли дрехи и храна бедстващите в снежна буря български части, защитаващи Булаирската позиция.

          По време на Първата световна война корабът за кратко служи като плаващ хотел на германските водосамолетни екипажи, а в последствие е използван и като минен заградител.

          След войната е реквизиран от френските окупационни части и използван при евакуацията на остатъците от армията на генерал Врангел. При изпълнение на тази задача на 13 ноември 1920 г., на ок. 60 мили южно от Севастопол параходът е блъснат от руския кораб „Кронщат“ и бавно започва да се пълни с вода. Екипажът се евакуира успешно на борда на руския кораб, но „Борис“ загубва битката с морето и след няколко часа потъва.


          100 години от рождението на капитан Димитър Стефанов Радулов

          Димитър Радулов се ражда на 24 юли 1914 г. в гр. Бургас в семейството на военнослужещ. От 1920 до 1932 г. живее в Габрово, където завършва Априловската гимназия.

          След успешно издържаните приемни изпити през 1932 г. е вече курсант в Мореходния отдел на Военноморското училище във Варна, а от 1934 г. (след преместването на училището) в Созопол. Тук изкарва следващите три години от обучението си, до 1937 г., когато започва плавания, като практикант на борда на корабите на БТПД – „Княгиня Мария Луиза“ и „Родина“.

          През 1939 г. работи, като трети помощник капитан на кораба „Родина“, а на следващата 1940 г. е вече втори помощник капитан на кораб „Шипка“. С последния извършва изтощително плаване в Близкия изток и Средиземно море, което се оказва причина за моряшка стачка прекратила плаването и довела до уволнението на Радулов от БТПД, като един от инициаторите за стачката.

          През следващата година намира за кратко работа на борда на италианския танкер „Майя“ и на немския кораб „Залцбург“, с които плава основно в Черно море.

          По време на Втората световна война е мобилизиран и води курсове по навигация и морско дело на курсантите във Военноморското училище.

          След войната капитан Димитър Радулов работи, като плановик в новосъздадената Дирекция на БМФ, изнася и лекции (включително на курсанти от чужбина) във Военноморското училище.

          През 50-те и 60-те години на 20 в. капитан Радулов командва редица кораби на БМФ сред, които „Н.Вапцаров“, „Шипка, „Родина“ и пътническия – „Несебър“.

          Професионалният път на капитан Радулов преминава за кратко през корабите на дружество „Тексим“ – „Аргус“, Алдебаран“ и „Алиот“.

          От 1968 г. до пенсионирането си през 1974 г. командва различни кораби плаващи по линията Черно море – Западна Европа и Черно Море - Куба.

          Вече, като пенсионер капитан Радулов замества капитани в отпуск на корабите „Перелик“ и „Плиска“, плава и на риболовните траулери „Цикония“ и „Олуша“ на „Океански риболов“ – Бургас.

          След последен рейс с кораб „Перелик“ през 1978 г. капитан Димитър Радулов се оттегля окончателно в пенсия.

      • Август
        • 125 години от рождението на инженер-корабостроителя Владимир Рождественски

          Владимир Рождественски е роден на 2 август 1889 г. в с. Казинка, Курска област в семейството на свещеник и учител. Средното си образование завършва в Белгород, а през 1908 г. е вече студент в Корабостроителния факултет на политехническия институт в Петербург. Дипломира се през 1915 г. със звание „морски инженер“ и с правото да строи „всякакъв род кораби и корабни машини и механизми“.

          През 1916 г. полага изпити по военно корабостроене, морска артилерия и минно дело и е произведен в чин подпоручик в корпуса на инженер-корабостроителите.

          След края на войната е демобилизиран и намира работа в пристанището на Одеса, нарастващата несигурност го принуждава да напусне Русия заедно със семейството си. Познанствата с бесарабски българи предопределят решението му да се засели трайно в България.

          В края на 1919 г. заедно със семейството си Владимир Рождественски пристига във Варна. При пътуването обаче се изгубват всички документи, удостоверяващи значителната му квалификация, което му създава множество затруднения в професионалната реализация през следващите десетилетия. Без тях той намира за кратко работа като надничар във военния флот, където взема участие в изваждането на шлепове потънали по Дунав в района на Русе и Лом. Скоро е съкратен от военния флот поради военните ограничения наложени от Ньойския договор и намира работа в пристанището на Варна.

          Едва през 1926 г. Вл. Рождественски е назначен на инженерна длъжност в акционерното дружество за строеж на кораби, локомотиви и вагони (известно по-късно, като „Кораловаг“). През 1930 г. преминава на работа в Пристанищната работилница – Варна, но икономическата криза го оставя без постоянна работа през 1932 г.

          През 1935 г. е назначен отново в Пристанищната работилница – Варна, където му е възложено проектирането на 50 местна желязна моторна лодка (бъдещата „Галата“). През следващите няколко години Рождественски заема длъжностите: началник на конструкторското бюро в Корабостроителната и машинна работилница – Варна, началник отдел „Корабостроене“ в Управление „Воден транспорт“ към Министерството на транспорта, от 1951 г. е главен конструктор в КОРБСО, а от 1954г. – старши инженер-конструктор в същата институция. Тази позиция заема до пенсионирането си през 1958 г.

          През периода, в който е главен конструктор с негово участие са разработени над 30 проекта за плавателни съдове и съоръжения. Сред тях са: серията пътнически кораби тип „Галата“, хидрографският кораб „Капитан I ранг Матей Стойков“, товарен кораб „Рила“, пътнически кораби тип „Каварна“, товарните кораби „Димитър Кондов“ и „Благой Касабов“ и др.

          Макар и с известно закъснение личният му принос към корабостроенето у нас е оценен високо. През 1942 г. му е присъден орден „За гражданска заслуга“, а през 1957 г. и орден „Червено знаме на труда“.

          През 1949 г. Владимир Рождественски е привлечен като хоноруван преподавател в Държавния университет във Варна, три години по-късно, през 1952 г. е произведен в чин капитан III ранг. От 1960 г. е член и на Съюза на научните работници в България. Инженер-корабостроителят Владимир Рождественски умира на 2 февруари 1966 г.


          135 години от създаването на българския военен флот

          На 12 август се навършват 135 г. от полагането на основите на съвременния българския военен флот.

          На тази дата през 1879 г. в Русе тържествено е издигнат българския флаг над четири парахода, една шхуна, седем парни катера, една баржа и пет гребни лодки, които стават основа на т.нар. Флотилия и Морска част. При тържествена обстановка и всеобщо въодушевление, руският военноморски флаг е заменен с български.

          Няколко месеца по-рано (в началото на май с.г.) руския императорски комисар в България княз Дондуков–Корсаков в специално писмо до военния министър на Руската империя, препоръчва преди окончателната евакуация на руските окупационни войски да се направи нужното за създаването на българска флотилия. Тя трябвало да е ангажирана с „носене на бранд-вахтена служба на река Дунав и в Черно Море, за обслужване крайбрежните митнически органи на Княжеството, за извършване военни превози в мирно и военно време“. За тази цел той предлага на младото княжество да се предоставят – три парахода, една шхуна, седем парни катера, една баржа и пет гребни лодки.

          Предложението е прието и на княжество България са предадени параходите – „Пордим“, „Горный Студень“ и „Взрыв“, както шхуната „Келасури“, и катерите „Птичка“, „Олафчик“ и „Варна“, една баржа и пет гребни лодки. Освен тези съдове, влизащи до този момент в състава на Руската дунавска окупационна флотилия, на княжеството са предоставени още и катерите – „Ракета“, „Мотала“, „Фардинг“ и „Бавария“ ползвани от инженерното ведомство към руското военно министерство. Малко по-късно е предоставен и параходът „Опыт“.

          Обезпечаването с кадри в този начален етап от живота на флотилията се осъществява изцяло от руски офицери и технически специалисти. За целта 9 офицери и 58 унтерофицери и матроси са оставени на реална служба в новосъздадената българска флотилия. В състава на Флотилията са приети и 145 българи новобранци. Паралелно с приемането на корабите е изработен и утвърден щата на Флотилията и Морската част. За неин пръв командир е утвърден капитан–лейтенант Александър Егорович Конкевич, който заема длъжността до 1883 г. Основната част от Флотилията е съсредоточена на р. Дунав с главно командване в Русе, а във Варна е създадено Портово капитанство. В него са включени военната шхуна „Келасури“ и два парни катера.

          Това положение се запазва до 12 ноември 1897 г., когато с указ на княз Фердинанд I, Флотилията и Морската част са разделени. Първата наречена сега – Дунавска флотилия, остава с щаба си в Русе, а втората се базира със свой щаб във Варна. На 1 януари 1899 г. двете части са отново обединени във флот с управление базирано във Варна.


          140 години от рождението на създателя на първата българска морска мина капитан-лейтенант Евстати Винаров

          Евстати Винаров е роден на 17 август 1874 г. в гр. Русе. Военното си образование започва на 8 юли 1891 г. с постъпването си във Военното училище в София.

          В началото на 1895 г. Ев. Винаров постъпва във Флотилията и Морската част в Русе. Скоро поручик Винаров е преместен в 5 пехотен Дунавски полк, където прослужва, като служебен защитник, домакин и библиотекар следващите три години. В средата на 1898 г. е приведен отново в Дунавската флотилия, а на следващата 1899 г. вече като мичман I разряд заминава на специализация по морско дело във френския флот. Като практикант на кораба „Дуро“ плава от Марсилия до Китай. След завръщането си в България, Евстати Винаров служи на кораба „Крум“, от Дунавската флотилия. На 27 ноември 1901 г. Винаров пристига във Варна и е зачислен на служба, като „вахтен офицер“ на крайцера „Надежда“. През 1902-1903 г. следва в Кронщад (Русия) в Минния офицерски клас. След завръщането си в България вече лейтенант Винаров поема командването на Минната част при Дунавската флотилия.

          През 1905 г. изготвя рецензия на предложените на флота френски мини „Соте Арле“, и ги описва като непригодни за Дунав поради непостоянните му води. Доставянето на мини е свързано и със съставянето на планове за минни заграждения - задача, с която е натоварен отново лейтенант Винаров. Той прави подробни разчети за минната защита на дунавските брегове и на заливите Варна, Бургас, Созопол и Несебър. През същата година предлага на вниманието на флота собствена разработка на морска мина. Това е сферична, електроударна мина, съобразена с последните за времето международни изисквания и норми за този вид оръжие. Освен значително по-ниската си цена, тя е и много по-надеждна в сравнение с френските мини. През август 1910 г. вече, като капитан-лейтенант Евстати Винаров поема командването на Дунавската флотилия.

          В първия етап на Балканската война, под негово ръководство са изградени минни заграждения в залива Буюкчекмедже, устието на Чантадере и залива на Родосто. След подновяването на военните действия в началото на 1913 г. е миниран и залива на Шаркьой. Фланговете на българските части опиращи на Мраморно море обаче са твърде уязвими от атаките на османския броненосец „Тургут рейс“ и неговата далекобойна артилерия. С елиминирането на тази сериозна заплаха е натоварен опитния минен специалист капитан-лейтенант Евстати Винаров. Въпреки ограничените ресурси, с които разполага, той съставя дързък план за торпилирането на 10 060 тонния османски броненосец. За целта от Варна са доставени две 381 мм торпеда от крайцера „Надежда“, а с волски коли от Карачели до устието на р. Кавак е пренесена моторната лодка „Марица“. С нейна помощ и плот скован от две гребни лодки, от който да се изстрелят двете торпеда се планира атаката срещу османския броненосец. Атаката е планирана за 1 април 1913 г., но официалното прекратяване на военните действия между воюващите страни я осуетява. През м. май 1913 г. капитан-лейтенант Винаров е назначен за завеждащ минната отбрана на беломорското крайбрежие, под негово ръководство са минирани заливите на Дедеагач, Порто Лагос и Кавала.

          След края на Балканската и Междусъюзническата война, в края на 1913 г. капитан-лейтенант Винаров е уволнен от флота.

          Усилената работа, военните ангажименти и множеството разочарования при опитите да внедри разработената от него морска мина се отразяват и на здравето му. Евстати Винаров умира на 6 май 1915 г. в Русе.


          На 18 август се навършват 60 години от създаването на дивизион подводници

          Традициите в подводното дело в българския флот датират от самото начало на ХХ в. Първият морски офицер - подводничар е лейтенант Рашко Серафимов, специализирал във френския флот, и практикувал на руски подводници.

          По време на Първата световна война за българския флот е закупена германската подводница UB I-8 (т. нар. „Подводник №18“). С тържественото зачисляване на „Подводник № 18“ в състава на военния флот на 25 май 1916 г., България става една от малкото европейски страни, които имат подводници.

          Едва след Втората световна война обаче политическите условия допускат изграждането на по-сериозни подводни сили в рамките на военноморския флот, като се планира получаването на нови подводници от Съветския съюз.

          На 18 август 1954 г. в тържествена обстановка дивизион от три подводници проект М-XV („Малютка“) се зачислява в българския флот. Първи командир на дивизиона е капитан I ранг Матей Матев, а командири на подводниците са офицерите Тодор Георгиев, Иван Фиданчев и Илия Мазнев.

          През 1958 г. дивизионът получава две по-модерни подводници проект 613.

          Качествено нов етап бележи развитието на дивизиона, когато през пролетта на 1972 г. са получени нови две подводници проект 633.

          През 1983 – 1985 г. са получени още две подводници от същия проект, а периодът 1985 – 1990 г. е апогей в българското подводно плаване, защото от създаването на ВМС в него за първи път едновременно служат четири подводници, над които се вее българският военноморски флаг.

          Новите военнополитически и икономически реалности след 1990 г. налагат две от подводниците да бъдат изведени от строя.

          На 1 юли 2008 г. съществуващият дивизион подводни лодки е трансформиран в Дивизион за подводни операции.

          Три години по-късно, на 1 ноември 2011 г. Дивизионът за подводни операции е закрит със свалянето на флага на последната подводница от състава му – „Слава“.


          145 години от рождението на генерал-майор Константин Кирков, командващ флота през Първата световна война

          Константин Кирков е роден на 31 август 1869 г. в гр. Плевен. Средното с и образование завършва в Априловската гимназия в Габрово. През 1889 г. завършва успешно Военното училище в София, след което постъпва на работа в 4-ти артилерийски полк.

          Със стипендия продължава образованието си във Висшата инженерно артилерийска школа в Торино (Италия). След завръщането си в България е назначен за преподавател във Военното училище в София. През учебната 1897-1898 г. му е възложен курс по военна педагогика, две години по-късно издава и „Записки по военна педагогия“, труд преведен в последствие и в Русия. През 1907 г. издава и „Военно обучение. (Предмет, план и метод)“. В периода преди Балканската война майор Кирков командва погранична рота в Родопите и 1-во артилерийско планинско отделение в Берковица. Междувременно участва в комисиите, приемащи военни доставки за българската артилерия от Франция. През 1912 г. е назначен за командир на видинския крепостен батальон с чин подполковник.

          На 8 ноември 1912 г., заедно с щаба си пристига във Варна, където поема службата на началник на артилерията на варненския укрепен пункт. По време на Междусъюзническата война служи отново във Видинския крепостен батальон. От 18 януари 1914 г. подполковник Кирков е назначен за началник на българския флот. Периодът на управлението му се характеризира със заздравяване на дисциплината, осъществени са нови доставки на военна техника и материали за флота. Именно по това време са договорени и осъществени доставките на водосамолети и подводница.

          На 27 февруари 1917 г. Константин Кирков е произведен в чин генерал-майор. В края на Първата световна война се противопоставя на Австро-Унгария и Германия при опита им да неглижират позицията на България във връзка с новото политическо статукво на Долен Дунав.

          Поради заболяване генерал-майор Кирков напуска флота на 19 май 1919 г. Умира на 1 септември 1920 г. в гр. Казанлък.

      • Септември
        • 40 години от официалното откриване на пристанище Варна – Запад

          През 1967 г. Министерският съвет утвърждава проект, създаден от ИПП „Транспроект“ Изпълнители са „Трансстрой“ – Белослав, и Строителен и технически флот – Варна. Няколко години продължават драгажните работи, изграждането на кейовете и на цялата инфраструктура – складове, захранване, сгради и съоръжения.

          Пристанище Варна – Запад, е разположено на около 30 км от Варна, на западния бряг на Белославското езеро. Общото състояние на икономиката на страната, наличието на промишлената агломерация Варна – Девня – Провадия и бързото развитие на морския транспорт налагат разширяване на Варненското пристанище на запад.

          На 5 септември 1974 г. пристанище Варна – Запад е официално открито.

          Важен етап в развитието на пристанището е влизането в експлоатация на дълбоководния плавателен канал море – езеро през есента на 1976 г. През следващите години е усвоена нова техника и нови корабни места. През 1980 – 1981 г. е създаден модерен контейнерен терминал, който бележи окончателното изграждане на пристанище Варна – Запад.

          В годината на откриването то обработва 257 кораба и 859 722 т товари. На следващата 1975 г. корабите са 526, а товарите – 1 054 201 т.

          Днес пристанище Варна – Запад е най-модерното и перспективно на северния български бряг. Общата дължина на кея е 3430 м, а максималната дълбочина – 10,50 м. Пристанищният терминал разполага с 22 корабни места, с 346 397 м2 открити и 20 998 м2 закрити складови площи. Непосредствената му близост до девненските химически заводи позволява ефективна обработка на товарите по директната схема завод – кораб. Пристанището притежава съвременни технологични линии за претоварване на сода, химически торове, цимент, въглища, руди, фосфорит, кварцов пясък и течни химикали. Всички корабни места и складовете са свързани с националната железопътна и автомобилна мрежа. През последните години пристанище Варна – Запад се утвърди като контейнерната врата на България.


          110 години от рождението на капитан далечно плаване инж. Найден Найденов (1904 – 1988)

          Найден Якимов Найденов е роден на 11 септември 1904 г. в една от „колибите“ в местността Гераня на около 5 км от с. Ябланица, Тетевенска околия. Прогимназиално образование завършва в с. Ябланица и в Тетевен. През 1924 г. завършва Морското училище, а след това и висш корабоначалнически курс като стипендиант на Българското търговско параходно дружество (БТПД). Изпратен е на едногодишен плавателен стаж във френската параходна компания „Сосиете женерал трансатлантик“. Връща се на работа в БТПД, където е назначен на длъжност ІІІ помощник- капитан на п/х „Варна“. Той е един от петимата оцелели след катастрофата с гръцкия п/х „Хрисис“ на 25 срещу 26 декември 1929 г. в Мраморно море. През следващите години плава с корабите на Българското търговско параходно дружество като израства до капитан на кораб.

          През юни 1939 г. е назначен от ръководството на Дирекция водни съобщения (ДВС) на длъжност началник на Варненска крайбрежна област и пристанище, като освен пристанище Варна ръководи и всички малки пристанища от румънската граница до н. Емине. Като началник на пристанищната администрация, съдейства за прехвърлянето на евреите през България за Палестина по море. През септември 1940 г. участва в приемането на освободената съгласно Крайовския договор Южна Добруджа. В края на 1940 г. е изпратен да следва строително инженерство в Мюнхен – Германия.

          След завръщането си е началник отдел „Корабоплаване и пристанища“ при ДВС. През Втората световна война България загубва всичките си търговски кораби. През 1945 г. Н. Найденов разработва концепция за развитието на българското корабоплаване и корабостроене. Участва в комисиите по закупуване и приемане на първите кораби, с които след войната се възстановява търговски ни флот под името Български морски флот (БМФ). По негово настояване към Дирекцията на пристанищата се създава „Аварийно спасителен отдел за вадене на потънали кораби на морето и Дунава и за оказване на помощ на търпящи бедствие плавателни съдове“. Той е един от инициаторите за изваждането на потопения през войната п/х „Шипка“. Ръководи възстановяването на ферибота Видин – Калафат.

          От 1951 г. до пенсионирането си през 1968 г. кап. Найденов е началник отдел „Капитално строителство“ в Управление „Пристанища“. През този период всички проектни задания за преустройства и разширения на пристанищата са негово дело. Още през декември 1952 г на съвещание в отдела той предлага изграждане на пристанище в Девненската низина. Идеята му се реализира през септември 1974 г., когато пристанище Варна – Запад, е официално открито.

          В областта на пристанищното строителство к.д.п. инж. Н. Найденов има предложени две големи рационализации и едно международно патентовано изобретение, за което получава звание „Почетен изобретател” и златен медал.

          Почива в София на 21 ноември 1988 г.


          120 години от тържественото освещаване на параход „България“

          На 21 септември 1894 г. във Варна тържествено е осветен вторият товаро-пътнически кораб на Българското търговско параходно дружество (БТПД) – „България“. Построен е през 1894 г. в Нюкасъл, Великобритания. Цената му е 568 000 златни лева (23 000 английски лири). Притежава товароподемност 1 270 т. Максималната му дължина е 73,3 м, широчината – 10,21 м, височината на борда – 5,43 м. Парната машина е с мощност 1167 к.с., което му дава възможност да развива експлоатационна скорост от 12 възела. Параходът разполага с 20 пътнически места в І класа, 24 – ІІ класа, и между 30 и 40 – ІІІ класа. Обемът на хамбарите е 1565 м3, консумацията на въглища – 18 т.

          Натоварен със зърно, параход „България“ отплава на първия си рейс на 25 септември по линията Варна – Бургас – Цариград (Истанбул). След увеличаване на корабния парк на БТПД в началото на XX в. корабът започва да обслужва т.нар. Пирейска линия с два маршрута: Варна – Цариград – Дарданели – Дедеагач – Порто логос – Пирея – Чешме – Хиос – Смирна – Митилин – Дарданели – Цариград – Бургас – Варна. Вторият маршрут е същият, но вместо Дедеагач и Порто логос се посещават Кавала и Солун. За кратко време от 1907 до 1909 г. параход „България“ пътува по новооткритата от параходството т.нар. Александрийска линия до Египет.

          Избухването на Балканската война заварва параход „България“ заедно с другите два кораба на БТПД „Борис“ и „Варна“ в Егейско море. След като нашите войски завземат беломорските брегове, корабите са използвани като военни транспортни съдове. През Първата световна война п/х „България“ е плаваща база за подводници и водосамолети, а след войната превозва военнопленници. В периода между двете световни войни корабът отново плава по обичайните си маршрути.

          През август 1941 г. реквизираният параход „България“ е закаран в Пирея и предаден на германските военни власти, които сменят котлите му и го преустройват като минен заградител и спомагателен кръстосвач. При извършване на минно заграждение той е атакуван с четири торпеда от английската подводница „Ънрули“ и е потопен южно от о-в Аморгос в Критско море на 8 октомври 1943 г.


          100 години от рождението на адмирал Бранимир Орманов, командващ Българския военен флот от 1950 до 1960 г.

          Бранимир Иванов Орманов е роден на 30 септември 1914 г. в Омуртаг, Търговищко. Ранното си детство прекарва в с. Стражица, където родителите му учителстват. През септември 1923 г. заедно с родители си емигрира в Съветския съюз. През 1936 г. завършва Военноморското училище „Фрунзе“ в Ленинград и започва офицерската си служба в Кронщад като щурман на подводница тип – Л.

          В края на 1936 г. Бр. Орманов е арестуван като „Враг на народа“ и осъден на смърт, но след половин година ненадейно е освободен. Назначен е за преподавател по навигация и астрономия в Каспийското висше военноморско училище в Баку. На тази длъжност го заварва Втората световна война. След сваляне на блокадата от Ленинград и възстановяване на занятията във Висшето военноморско училище „Фрунзе“ е поканен за преподавател по навигация и астрономия в училището.

          През 1947 г. Бранимир Орманов се завръща в родината и постъпва на служба в българския Военноморски флот. Присвоено му е звание капитан ІІ ранг и е назначен за инспектор на класовете във Военноморското училище във Варна. В началото на 1948 г. е назначен за началник-щаб и първи заместник на командира на Черноморския военен флот на Република България. През 1948 г. е изпратен като експерт по морските въпроси в международния съд в Хага.

          На 8 август 1950 г. капитан І ранг Бранимир Орманов е назначен за командващ българския Военноморски флот. Месец по-късно е произведен в звание контраадмирал. Като най-важни задачи той счита укрепването на Военноморските сили чрез нарастването на количествения и качествен състав на корабите и запазването на най-добрите специалисти във флота. Под неговото командване ВМФ на България се попълва с нови кораби като: ескадрен миноносец, стражеви кораби, големи и малки противолодъчни кораби, торпедни катери. Формира се дивизион подводници, базиран във Варненското езеро. През 1951 г. е създаден Военният съвет на ВМФ. През 1957 г. е извършено първото задгранично плаване с ЕМ „Г. Димитров“ до Албания. През 1958 г. на Бранимир Орманов е присвоено званието вицеадмирал. Той командва Военноморския флот до 18 август 1960 г.

          Същата година е изпратен да учи в академията на Генералния щаб в Москва. След завършването й през 1962 г. е назначен за заместник-началник на Генералния щаб на Българската народна армия.

          През 1973 г. е назначен за заместник-министър на Народната отбрана и Началник на Гражданската отбрана на България. Присвоено му е званието адмирал. През 1983 г., след излизане в запас, поема поста председател на Националния океанографски комитет.

          Почива на 19 август 1985 г. и е погребан в София.

          За заслугите си адмирал Орманов е награден с 33 ордена и медали, удостоен е със званието „Герой на социалистическия труд“. На негово име през 1986 г. е наименован хидрографския кораб Проект 861-МВ.

      • Октомври
        • 80 години от излизането на бр. 1 на в. „Морски преглед“ (1934 – 1944 г.) – най-доброто постижение на профлотската пропаганда в България

          За първи път издание с това име излиза през 1930 г. (4 броя), а през 1932 г. е отпечатан и брой 5. На 01.10.1934 г. се появява първият брой на втория по ред в. „Морски преглед“, орган на Военноморския флот на България. Той излиза винаги на 1-во и 15-то число на месеца. Вестникът на най-малкия в количествено отношение вид въоръжени сили надвишава всички останали периодични издания с тиража си от 7300 броя. Издателите му подчертават, че това е „единственият безплатен вестник в нашето Отечество, който се изпраща даром на всички ония, които се интересуват от морското дело и свързаните с нашето море начинания...“. Читателите получават безплатно и книжките от библиотека „Морски преглед“. Вестникът съществува благодарение на финансовата подкрепа на Министерството на войната, на дарителство и на постъпления от реклами. В „Морски преглед“ рекламират както държавни, така и частни фирми.

          Флотският двуседмичник идва на бял свят във важен период от развитието на Военноморските сили, които постепенно се отърсват от опеката на Ньойския договор и претърпяват важни организационни промени. Вестникът неприкрито афишира интересите на своите издатели към новите тенденции във флотските въоръжения и тактиката на бойното им използване, пропагандира идеята за силен военен флот.

          „Морски преглед“ в продължение на десет години остава с една и съща графична концепция: организация на текста в три колони на страница, рисувани рубрики, богата илюстрация и обем от 12 страници всяка книжка. Постоянни са и рубриките: „Морска мисъл“, „Морска техника“, „Морски вести“, „Морска литература“, „Морски оръжия“, „Военноморска история“, „Обучение, възпитание и обнова“, „Сведения за чуждите флоти“. Във всеки брой се води задочен диалог с читателите и сътрудниците – отговаря се на поставени въпроси, дават се препоръки на начинаещи автори.

          Основните задачи, поставени пред двуседмичника, се изпълняват от автори на принципа „опора на собствени сили“. Външните автори са изключение. Създателят на „Морски преглед“ контраадмирал Иван Вариклечков и първият му помощник – капитан І ранг Сава Иванов сравнително рядко се появяват на страниците на вестника. Сред най-авторитетните сътрудници на „Морски преглед“ е капитан-лейтенант, по-късно капитан ІІ ранг д-р Георги Пецов.

          „Морски преглед“ не афишира своите издатели и редактори. От първия до последния брой в главата на вестника стои неизменно словосъчетанието „Двуседмичник за морска просвета и обнова. Ръководи редакционен комитет“. Би могло да се предположи, че начело на „Морски преглед“ (под патронажа на контраадмирал Ив. Вариклечков) е бил капитан-лейтенант Кръстю Панайотов Куюджуклиев.

          Вторият по ред „Морски преглед“ излиза в продължение на десет години до юли 1944 г.

          Вестник с това име излиза отново през 1947 – 1948, 1954 – 1960 г.

          За пети пореден път в. „Морски преглед е възобновен през 1992 г. През 2009 г. излизат два броя на в. „Морски преглед“ – издание на Щаба по подготовката на ВМС със съдействието на КРЗ „Флотски арсенал“. И този път изданието е безплатно приложение на „Морски вестник“.


          130 години от рождението на капитан I ранг Георги Купов – герой от Балканската война

          Георги Купов е роден на 18 октомври 1884 в гр. Варна. Баща му умира, когато е на 3 години и е отгледан от дядо си поп Енчо. През 1898 г. постъпва в Морския кадетски корпус в Петербург. Там той учи с елита на офицерския състав на руския флот и получава най-доброто военноморско образование.

          През 1905 г. се завръща в България и постъпва на служба в Портовата рота на Черноморския флот. В 1906 - 1907 е в Морското училище във Варна като помощник на началника на училището и възпитател . Изпратен е да учи в едногодишния Минен офицерски клас в Морското инженерно училище „Император Николай I” в Кронщад, който завършва през 1908 г. По време на обучението си плава на учебния кораб „Николаев“ и на миноносеца „Мощни“.

          След завръщането си в България е назначен на торпедоносеца „Летящи“ и е повишен в чин мичман I ранг. С избухването на Балканската война е назначен за вахтен началник на торпедоносеца „Дръзки“, а след това за временно изпълняващ длъжността командир.

          На 7 срещу 8 ноември командваният от мичман I ранг Георги Купов торпедоносец „Дръзки”, заедно с торпедоносците „Летящи“, „Строги“ и „Смели“, под командването на капитан II ранг Димитър Добрев, участва в атака срещу турския крайцер Хамидие. „Дръзки“ атакува последен турския боен кораб. Изстреляното торпедо попада в предната част на неприятелския кораб. Бронираният крайцер „Хамидие“ получава пробойна от 10 кв.м, загиват 8 души и 30 са ранени. От българския отряд има един ранен подофицер-артилерист от „Смели“, а един шрапнел пробива димохода на „Дръзки“.

          Този първи успех на българския военен флот принуждава турските кораби да преминават по-далеч от българските брегове. Това се отразява на тяхната ефективност и косвено отслабва турските позиции на сухопътния фронт.

          В началото на 1913 г.служи на торпедоносец „Шумни“ и като вахтен началник на учебния крайцер „Надежда“. На 27 ноември е назначен за титулярен командир на торпедоносец „Дръзки“. От 11 февруари 1914 г. е преподавател по морска практика, хидрография и морски снимки в офицерския курс; ръководи и практиката на офицерите с п/х „Цар Фердинанд“ през лятото на същата година. През есента е назначен за преподавател по електротехника в трите курса на Машинното училище.

          През Първата световна война лейтенант Купов заема различни длъжности в Подвижната отбрана: като командир на „Дръзки“ на 8 декември влиза в артилерийска престрелка с два руски контраминоносеца; поставя минни заграждения; командва отряда торпедоносци, когато е пратен да спаси оцелялото от потъналия „Шумни“.

          През 1918 и 1919 г. Г. Купов е началник-щаб на флота. За кратко през 1920 г. е командир на Дунавската флотилия. През същата година Георги Купов напуска флота. През 1923 г. работи в пивоварната фабрика „Прошек“ в София. През 1932 г. се връща към военноморското поприще – започва работа в Морското училище като преподавател по навигация, лоция и мореходна астрономия.От 1941 г. до септември 1944 г. Г. Купов ръководи предприятието Българско речно плаване. На 21 ноември 1957 г. е почетен гост на тържественото откриване на кораб-музей „Дръзки“.

          Георги Купов умира през 1959 г. Посмъртно, със заповед на министъра на народната отбрана от 26 януари 1959 г., получава повишение на военното звание капитан І ранг. Днес неговото име носи улица във Варна.

      • Ноември
        • 115 години от рождението на капитан І ранг Георги Пецов 1899 – 1970

          Капитан I ранг Георги Георгиев Пецов е роден на 21 ноември 1899 г. в град Габрово. Военното си образование започва на 14.05.1917 г .с постъпването си във Военното училище в София, където е зачислен в юнкерската рота. През 1920 г. завършва курс за морски офицери, произведен е в звание мичман II ранг и постъпва на служба в Морската полицейска служба на р. Дунав. От 1924 г. е назначен като възпитател в Морското училище. През 1927 г. с министерска заповед е командирован в Германия, където следва Хидрология и метеорология във Фридрих-Вилхелмовия университет в Берлин. През 1931 г. защитава дисертация на тема „Произход, честота и съдба на наблюдаваните в Черно море циклони от 1889 до 1912 г.“, за което е удостоен със степен „Магистър на свободните изкуства“ и „Доктор по физика на морето“. С последната става и доктор на Кралската шведска академия на науките. Със заповед № 85/ 31.05.1932 г. завършва успешно курса в Торпедно-разузнавателното училище във Фелсбург (Германия) и след завръщането си в България заема различни командни длъжности: от командир на миноносец „Смели“ до началник на Щаба на ВМС. През 1936 г. е изпратен на XI летни Олимпийски игри в Берлин като наблюдател на БОК. В този период е и главен ръководител по воден спорт на БНМС и сътрудник на вестник „Морски преглед“.

          През 1939 – 1940 г. става началник на Морското училище в Созопол, където разработва и изнася лекции по метеорология, хидрография, навигация, морско право и астрономия. Произведен е в звание капитан I ранг през 1944 г. С царска заповед № 123/ 1944 г. е назначен за командващ Морските войски, като длъжността приема от контраадмирал Асен Тошев. С писмо от Министерството на войната №3808 от 08.12.1944 г. предава длъжността на капитан I ранг Стефан Цанев. Впоследствие е съветник по морските въпроси в Българо-съветската комисия по Примирието. От 1946 г. до 1954 г. е назначен за преподавател в НВМУ „Н. Й. Вапцаров“ в катедра „Корабоводене и морска практика“. Oт 1951 г. e началник на катедрата, като преподава следните дисциплини: навигация, океанография, хидрография, метеорология и международно морско право. През 1954 г. издава първия учебник по океанография. Прекратява преподавателската си кариера през 1960 г.

          Почива на 10.08.1970 г. в град Варна. На 20 май 2006 г. във Висшето военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“ е открита Алея на преподавателя и сред удостоените с орелеф е и капитан І ранг д-р Георги Пецов – първият български морски офицер защитил дисертация.

      • Декември
        • 105 години от рождението на Никола Йонков Вапцаров

          Никола Йонков Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско. По бащина линия произхожда от рода Проданичини. Бащата на Никола Вапцаров – Йонко Вапцаров (Белоречки), е известен разложки воевода и български революционер, участник в аферата „Мис Стоун“, близък съратник на Пейо Яворов, околийски началник на Разложка околия (1912), областен ръководител на ВМОРО. По майчина линия поетът е от рода Везюви. Майка му Елена Вапцарова завършва втори прогимназиален клас, учи три години в Самоковския американски колеж и след това учителства в струмишките села. Kъщата на фамилия Вапцарови в Банско е посещавана от цар Фердинанд, кайзер Вилхелм II с четвъртия си син принц Август-Вилхелм, цар Борис III, както и от поетите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др. През 20-те и 30-те години XX в. фамилията има достъп до двореца. Доказателство за това са запазени групови снимки на Вапцаров с цар Борис ІІІ и обкръжението му. В периода 1916 – 1924 г. получава началното си образование в родния си град и свири на мандолина в ученическия оркестър. През септември 1924 г. той се записва в пети гимназиален клас на смесената непълна гимназия в Мехомия (днешен Разлог), където учи до 1926 г. В гимназията се проявява като отличен артист и поставя на сцената пиесите „Първият спиртовар“ от Л. Толстой и „Женитба“ от Гогол. По същото време става председател на въздържателното дружество в гимназията. На 15 юни 1926 г. във вестник „Борба“, брой 11 се публикува и първото му напечатано стихотворение, озаглавено „Към светли идеали!“ До края на годината се печатат още две негови стихотворения – „Последна песен“ и „Да грейне факел“. Мечтата му да учи литература не се осъществява и по решение на своя баща на 9 август 1926 г. Вапцаров е записан в Морското машинно училище (от 1929 г. – Морско училище). По това време началник на Морската учебна част е капитан I ранг Борис Стателов. След приключване на теоретичния курс Вапцаров провежда практика по специалността. Със заповед № 59, п. 4 от 29.08.1929 г. е командирован в техническата работилница за поправка на аероплани в Божурище. От 30 октомври 1929 г. (заповед № 75, п. 2) постъпва на практика по парни машини в Дунавската полицейска служба в град Русе, първоначално на парния катер „Стефан Караджа“, а по-късно и на патрулния кораб „Беломорец“(1930). Със заповед № 69, п. 2 от 21.10.1930 г. Вапцаров е командирован в Морската полицейска служба и постъпва на стаж на миноносец „Дръзки“ и на кораба „Камчия“, където написва окончателния вариант на стихотворението „В кубрика“. Със заповед № 65, п.1, от 29.09 1931 г. Вапцаров е командирован във Варненската електрическа централа, където участва в ремонта на дизел-моторите. В периода от 25 април до 28 май 1932 г. е командирован в Българското търговско параходно дружество като стажант-механик на кораба „Бургас“ и посещава градовете Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут и др. След завръщането си постъпва за кратко на практика в учебната работилница във Варна. В шести курс началникът на училището капитан II ранг Сава Иванов му възлага да участва в подготовката на юбилейния сборник по случай 50-годишнината на училището, където се отпечатват две творби на Вапцаров – „Спомени от миноносците“ и „Марш на випуск 1926 – 1932 г. от Морското училище“. На 14.06.1932 г. Никола Вапцаров завършва военната си служба и със заповед №. 38 п. 6 от същата дата е произведен в чин офицерски кандидат. На 16.06 1932 г. получава диплом за завършено образование в Морското машинно училище (зрелостно свидетелство № 1555) с права на среден машинен техник. На прощалния банкет в бирария „Грозд“ по случай завършването след официалното приветствено слово Вапцаров произнася критична реч от името на випуска. След завършване на Морското училище постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в с. Кочериново като огняр и после като механик. По това време пише драмата „Вълната, която бучи“. През 1936 г. след авария е уволнен от фабриката и заминава да живее в София. В периода 1936 – 1938 г. работи като машинист в мелницата на братя Бугарчеви в Индустриалния квартал, а след това като огняр в Български държавни железници и като техник в Софийския държавен екарисаж. Публикува стихотворения в различни вестници, а със стихотворението „Романтика“ печели литературния конкурс на сп. „Летец“. В края на януари 1940 г. Вапцаров издава първата си и единствена стихосбирка „Моторни песни“. По същото време е избран за председател на машинната секция на дружеството на българските техници със средно образование в София. На 25.09.1940 г. постъпва на работа като машинен техник в Изпитателната станция при Министерството на благоустройството, но на 07.11.1940 г. напуска длъжността и по поръчение на ЦК на БРП (к) събира подписи из Пиринска Македония в подкрепа на „Соболева акция“, заради което е съден и интерниран за три месеца в Годеч. През 1941 г. става редактор на в. „Литературен критик“ и сътрудник във военната комисия при ЦК на БРП (к). Ясната му позиция на антифашист и съпричастността му към угнетените народи на Европа го кара да се включи в нелегалната борба и разгръщането на подривна дейност срещу немските войски, заради което по заповед на Н. Гешев е арестуван на 4 март 1942 г. Позовавайки се на Закона за защита на държавата военният прокурор предявява обвинение по чл.16, буква „б“ и „г“ и по чл. 3, формулирайки го като „измяна пред родината“. Никола Вапцаров е осъден от Военнополевия съд на смърт чрез разстрел без право на обжалване на 23 юли 1942 г. по наказателно дело 585/1942 срещу членове и сътрудници на ЦК на БРП (к) и разстрелян същия ден на гарнизонното стрелбище на Школата за запасни офицери в София. В затвора пише двете си последни стихотворения - „Предсмъртно“ по-известно като „Борбата е безмилостно жестока“ и „Прощално“. През 1949 г. на Висшето народно военноморско училище е присвоено името „Никола Йонков Вапцаров“. Оттогава рожденият ден на Никола Вапцаров - 7 декември, е негов патронен празник. През 1952 г. на II Конгрес на Световния съвет на мира Никола Вапцаров е удостоен посмъртно с престижната международна награда за мир. Почетният знак на наградата и грамотата са връчени на майката на поета Елена Вапцарова. Стиховете на Вапцаров са преведени на над 90 чужди езика.


          70 години от създаването на Военноморска база Бургас

          Военноморска база Бургас е създадена на 15.12.1944 г. въз основа на поверително служебно писмо № 434 на командира на Морските на Негово Величество войски. В развитието си база Бургас има три основни периода. Първият е до 1972 г., когато е дислоцирана в Бургас, вторият – след 1972 г., когато се усвоява пунктът за базиране „Атия“, и третият – след 01.11.2012 г., когато се извършват редица реорганизации – създадена е ВМБ на ВМС с два пункта за базиране – Варна и Бургас, като щабът на ВМБ е в Бургас.

          База Бургас се създава на основата на разформированите части на българския Беломорски флот (около 20 – 25 офицери и 500 матроси и подофицери) и на 26-и граничен участък. Голяма част от имуществото на Беломорската база в Кавала – катери, моторни и гребни лодки, е предадена с протокол на гръцките власти в Кавала и Дедеагач, тъй като турското правителство не разрешава преминаването им през Черноморските проливи. Част от двигателите, гребните винтове и валовете е натоварена на камиони и на жп вагони и са пренесени в Бургас. Беломорският флот се предислоцира в Созопол (бившата сграда на Морско училище), а щабът на базата е настанен в реквизирана сграда на ул. „Граф Игнатиев“ №1. Първи командир на Военноморска база Бургас е капитан-лейтенант Игнат Гишин, дотогава командир на Морската дружина в Дедеагач.

          Със заповед № 48 от 01.02.1945 г. на командира на Черноморския флот е определен щатът на база Бургас, както следва: Щаб с домакинство и лечебница, минен дивизион с една миннозаградна и една миночистачна рота, специална дружина с телефонно-строителна телеграфна рота и прожекторно-водолазна рота, 26-и граничен участък с щаб и картечен взвод в Созопол, гранично-наблюдателен участък в Созопол и два гранично-наблюдателни подучастъка в Царево и Несебър. Под ръководството на капитан-лейтенант Игнат Гишин започва изпълнението на първите основни задачи: миночистене на крайбрежните води и управление на морските гранични служби в района от нос Емине на север до река Камчия и на юг до река Резовска. В началото на 1945 г. към базата са придадени три миночистачни катера: „Несебър“, „Балик“, „Емона“ и мобилизираната гемия „Цар Борис“. Минният дивизион с командир Рашко Василев разполага само с един тралчик – мобилизираната гемия „Устрем“, която през първото полугодие на 1945 г. извършва 26 проверки на фарватерите, разоръжава 50 и взривява 38 български, немски и съветски мини.

          През годините продължават промените в състава на базата с цел повишаване на нейната бойна способност. През 1945 г. се създава дивизион кораби със спомагателно значение. От 1947 г. се развръща тилова служба. Формират се семафорно-наблюдателни роти с отделен щаб и пет семафорни-наблюдателни и пропускателни постове. През пролетта на 1948 г. към Военноморската база се придава и отряд торпедоносци в състав: „Дръзки“, „Строги“, „Смели“ и „Храбри“, с чиято помощ се решават задачите по поддържането на чисти крайбрежни фарватери и охрана на морската ни граница.

          От 28.09. до 01.10.1948 г. се провежда първото учение на базата. Със заповед на командващия флота адмирал Б. Орманов през септември 1951 г. се сформира дивизион „малки преследвачи“ тип „ОД“ с командир ст. л-т Стоян Данаилов. Дивизионът е в състава на 12-а бригада ОВР към ВМБ – Бургас до 1954 г. На негово място се сформира дивизион „малки преследвачи“ тип „МО“ с командир капитан-лейтенант С. Степанов. През 1956 г. командването на дивизиона е поверено на кап. лейтенант Иван Николов и под негово ръководство за първи път се провежда учение по търсене, откриване и унищожаване на подводна лодка тип „Малютка“ в района на Обзор. През 1957 г. за кратко дивизионът е пребазиран в Созопол, но командването на ВМФ го разформира и корабите се бракуват. През същата 1957 г. на мястото на дивизион малки преследвачи тип „МО“ се формира дивизион големи преследвачи тип „БО“, като в състава му влизат два броя кораби пр. 122 „Артилерист“ и два броя кораби пр. 122 „Буки“. През 1959 г. поради структурни промени във Военноморския флот дивизионът е придаден към Военноморска база Варна. Негов наследник се явява сформирания със заповед ОК-01325/14.05.1963 г. (влизаща в сила от 02.06.63 г.) на командващия флота в. адм. Иван Добрев 4 ОД МПК, в чийто състав влизат шест малки противолодъчни кораба проект 201-М. От октомври 1959 г. базовите тралчици заедно с рейдовите формират Шести ОД тралчици, който е в състава на 12-а бригада ОВР. Сформиран е 7-и дивизион МЗ (ДК), който през август 1967 г. и 1968 г. участва в съвместните учения „Родопи“ и „Плиска“ на войските и флотовете на СССР, СРР и НРБ с две основни задачи: извършване на минни постановки и стоварване на общовойскови десант. В подчинение на базата преминава и брегови артилерийски полк със седем брегови батареи.

          Важен етап в развитието на Военноморска база Бургас започва със строителството на пункта за базиране Атия (1969 – 1972). От 30.10.1972 г. корабите и част от бреговите поделения се дислоцират от Бургас в Атия, където е създадена цялостна инфраструктура, характерна за една модерна военноморска база.

          Като цяло периодът до края на ХХ век е белязан с редица промени на състава и структурата на базата – приемат се на въоръжение и се усвояват нови противолодъчни кораби, базови и рейдови миночистачи, малки и средни десантни кораби. Изграждат се ремонтна база и складови райони. През 1972 г. базовите миночистачи с бордови номера 48 и 49 за първи път извършват поход в Средиземно море. През 1981 г. на основание щат Х-6360/02.06.1981 г., влизащ в сила от 01.10.1981 г. 4 ОД МПК се преименува в 4 ОД ПЛК, като в периода 1982 –1998 г. в състава на дивизиона влизат шест противолодъчни кораба проект 204 с имена „Летящи“, „Бдителни“, „Напористи“, „Храбри“, „Строги“ и „Безстрашни“. Ежегодно силите на базата участват в учения на Обединения Черноморски флот на Варшавския договор и носят бойни дежурства. От 26.09 до 02.10.1982 г. се провежда едно от най-мащабните учения на съюзния флот в Черно море – оперативно-стратегическото учение „Щит 82“. От 1993 г. базата периодично е домакин на националното учение с международно участие „Бриз“.

          Многократно в следващите десетилетия, след присъединяването на България към НАТО (29.03.2004 г.) и ЕС (01.01.2007 г.), кораби от състава на базата участват в задгранични походи и многонационални учения. Признание за високия професионализъм и отговорност на личния състав е зачисляването към базата на новопридобитите фрегати от Кралство Белгия. В периода от 2005 г. до 2009 г. базата усвоява три фрегати проект Е-71 – „Дръзки“, „Верни“ и „Горди“.

          До този момент командири на ВМБ Бургас последователно са: капитан-лейтенант Игнат Гишин, капитан ІІ ранг Крум Манасиев, капитан ІІ ранг Асен Иванов, капитан І ранг Анатоли Златаров, капитан ІІ ранг Илия Попилиев, капитан І ранг Иван Колчаков, адмирал Иван Добрев, капитан І ранг Недялко Милушев, капитан І ранг Йото Йотов, капитан І ранг Димитър Димитров, капитан І ранг Петър Калчев, контраадмирал Чавдар Манолчев, капитан І ранг Иван Николов, контраадмирал Йовчо Георгиев, капитан І ранг Петър Желев, контраадмирал Христо Христов, вицеадмирал Димитър Павлов, капитан І ранг Георги Игнатов, капитан І ранг Кънчо Манев, капитан І ранг Иван Нанков, капитан І ранг Владимир Дернев, контраадмирал Минко Кавалджиев, бригаден адмирал Симеон Цеков, бригаден адмирал Георги Мотев, комодор Митко Петев и комодор Мален Чубенков.

          След 01.11.2012 г. база Бургас престава да съществува, а в състава на пункт за базиране Бургас влизат – 4-и дивизион патрулни кораби, 6-и дивизион миночистачни кораби и отряд спомагателни кораби. Понастоящем наследник в организационно отношение на военноморските бази Варна и Бургас се явява Военноморска база – ВМС.


          45 години от вдигането на българския флаг на кораб „Верила“ – първия от серията 10 000-тонни кораби, построени в Корабостроитeлния завод „Г. Димитров“ – Варна

          На 23 декември 1969 г. във Варна е вдигнат флагът на първия от серията 10 000-тонни въглевози, под името „Верила“ (IMO: 7016711). Построен е в Корабостроителния завод „Георги Димитров“ за нуждите на Параходство БМФ по Проект 579 на Института по корабостроене във Варна.

          Технически характеристики: DWT – 9542; дизел – 4200 к.с.; 14,9 възла; д. 134 м; ш. 18,20 м; в.10, 40 м; газене – 7,46 м; БРТ – 7761; НРТ – 3475.

          Главен конструктор на кораба е инж. Атанас Сираков. Моделните изпитания се извършват в басейните на Института за корабна хидродинамика в Загреб, тогава в Югославия, сега в република Хърватия. Корабът е сухотоварен, еднопалубен, едновинтов и с удължен ют, с кърмово разположение на машинното отделение. Предназначението му е за превоз на насипни товари, предимно въглища. Запасите от гориво и смазочни масла осигуряват на кораба далечина на плаване от 6000 мили, като е предвидена и възможност за увеличаване на тази дистанция до 10 000 мили. Главният двигател на кораба е дизелов, двутактов, бавнооборотен, с турбонадув, произведен от завод „Уляник“ (Пула, тогава в Югославия) по лиценз на датската фирма Burmeister & Wain. Номиналната (експлоатационната) му мощност е 4200 к.с. при 170 оборота в минута, а максималната продължителна мощност е 4600 к.с. при 176 оборота в минута. Това осигурява на кораба скорост от 13,5 възла при средно газене 7,5 метра и при използването на експлоатационната мощност на двигателя.

          Капитан на кораб „Верила“ е Асен Абаджиев, а главен механик е Илия Алексиев. В надстройката на кораба има помещения за 42 души от екипажа и отделно за четирима стажанти. „Верила“ е снабден с две спасителни лодки от лек метал, съответно за 46 и 56 души, и отделно с още три спасителни сала, всеки за по 10 души.

          Кръстница на кораба е Силвия Момчева – ученичка в І курс на Техникума по корабостроене и корабоплаване – Варна. (Именуването на кораба става на 25 май 1969 г., когато „Верила“ изплава в доковата камера.)

          Еднотипни на „Верила“ са корабите „Веслец“, „Виден“, „Чумерна“ и „Черни връх“, построени в същия завод през периода 1970 – 1979 г. В състава на Параходство БМФ корабът плава до 20 март 2003 г., когато е взето решение да бъде бракуван. Продаден е за скрап и е нарязан в индийския град Аланг, където се намира едно от най-големите предприятия за нарязване на стари кораби и танкери.


          115 години Военноморски клуб – Варна

          Идеята за създаването на културно-просветен център за офицерите възниква през 1885 г. на образуваното Флотско офицерско събрание в Русе. С изграждането на първите структури на Черноморския флот през 1897 г. във Варна започва и организирана обществена дейност за издигане на представителна и функционална сграда, която да се превърне във влиятелна институция и да работи за съхраняването на традициите и духовните ценности на офицерите и техните семейства от Варненския гарнизон. Първият запазен официален документ, удостоверяващ статута на земята, върху която се строи сградата на офицерския клуб, датира от 19 март 1899 г. На тази дата Военното министерство, представлявано от Варненския военен комендант полковник Попов, продава с крепостен акт № 1572 на варненското общо офицерско събрание, представено от Председателя на старшинския съвет полковник Обрешков и в присъствието на нотариус Георги Милков, „празно място в град Варна от местата в „Старите казарми“ под №33, състоящo се от 689 кв.м.“ Военното министерство продава мястото, на което се построява сградата за 3,370 лева и 75 стотинки. Строителството на сградата е поверено на архитект инженер – майор Тодор Бояджиев, a предприемач е Стефан Иванов от Свищов. За строежа отговаря командирът на втора рота от 8-и пехотен приморски полк капитан Климент Джеров. Зданието е построено за 105 000 лева. В архитектурно отношение сградата е еклектична смесица от различни стилове – барок, ренесанс и римска класика. Ъгълът на сградата е разработен като главен художествен елемент. Построен е със стройна колонада от две кръгли колони, които преминават през двата етажа. Главният корниз опасва сградата откъм двете централни улици. Детайлиран е според римската класика с гъсто наредени конзоли. Над него се издига покривът като мансарден етаж. Ъгловото оформление на сградата и покривната площ завършва с купол, който обогатява силуета й и завършва архитектурния й образ. На първия етаж на сградата се помещават канцеларията на комендантството, столова за офицерите, аптека, сладкарница и магазин. Вторият етаж се състои от библиотека, голям и малък танцувален салон, канцелария и дамска тоалетна. На третия етаж и на тавана са хотелските стаи – общо 18 на брой.

          На 31. XII.1899 г. сградата се открива официално с провеждане на първия офицерски новогодишен бал. На него няма представител на Техни Царски Височества, поради продължаващия траур по повод смъртта на княгиня Мария Луиза Бурбон-Пармска (30 януари 1899 г.). След официалното откриване офицерският клуб се превръща в привлекателно културно-просветно и социално средище за офицерите и за варненската интелигенция.

          Във фондa на ВММ – Варна, е запазен препис на нотариален акт №116, издаден на 12.06 1935 г. (регистър 3056, дело №178/1935 г.), според който правото на собственост върху земята и сградата преминава отново към Военното министерство.

          След 09.09.1944 г. клубът е преименуван в Дом на Народната войска и негов пръв началник е капитан Димитър Бахнев. Съгласно закона за Гарнизонните офицерски събрания, обнародван в държавен вестник бр. 64/1948 г., всички недвижими имоти, принадлежащи на последните, преминават в собственост и владение на държавата в лицето на Министерството на Народната отбрана. Въз основа на горното сградата на Дом на Народната войска преминава в собственост на МНО. През 1948 г. е направен ремонт и танцувалния салон е преустроен в зрителна зала с 250 места.

          През 1951 г. той получава името Дом на Народния флот поради преобладаващите части от Военноморския флот. В този период началник е капитан Яко Изидор Яков. Началници на ДНФ след горепосочените са последователно: полковник Иван Белокапов, кап. I ранг Руси Бошнаков, кап. I ранг Иван Манов, кап. I ранг Христо Койчев, кап. I ранг Атанас Митев, полковник Йордан Димитров, кап. I ранг Йордан Донков и Филка Кутлева. През 1954 г. по проект на арх. П. Минков е изградена сцена. През есента на 1980 г. до 23 февруари 1983 година сградата на Военноморския клуб е реконструирана и разширена. Главен проектант е архитект Невена Терзийска, главен конструктор е инж. Христо Василев Христов. Изгражда се нова част, която е свързана стилово със старата. Строителството е изпълнено от под. 38540 с командир полк. Андреев.

          На 23 февруари 1983 г. при тържествена обстановка министърът на народната отбрана армейски генерал Добри Джуров открива обновената сграда на дома. От пролетта на 1992 г. Дом на Hародния флот е преименуван във Военноморски клуб.

          В различни времена под този покрив се помещават Представителният военноморски театър, Представителният ансамбъл на ВМС, гарнизонни комисии и клубове по интереси, детски музикални и езикови школи, организират се пресконференции на наши и многонационални учения. Военноморският клуб сътрудничи с други културни институти и фирми във Варна и страната, като през годините предоставя своите сцени и екрани на два международни театрални и един национален любителски филмов фестивал. Днес Военноморският клуб разполага с киносалон с 320 места, концертна зала със 120 места, заседателна зала, конферентна зала, лекционни зали, библиотека и хотел и се утвърждава като авторитетен информационен и културен институт, който съхранява традициите и духовните ценности на българските офицери и на ВМС.

    • 2013
      • Януари
        • 125 години от рождението на капитан-лейтенант (капитан III ранг) Кирил Светогорски

          Роден е на 13/25/.01.1888 г. в град Кюстендил. Учи във Военното училище в София и във Военноморското училище в Санкт Петербург, което завършва като отличник и като такъв е бил поканен на обяд в Двореца от императора Николай II. След завръщането си в България служи на учебния крайцер „Надежда” и на миноносец „Шумни“, преподавател и началник на Морското училище (1915 – 1919 г.). През 1921 г. напуска България и се установява в Уругвай, където става родоначалник на училищните хорове. Починал е на 06.12.1948 г. в Монтевидео, без да може да види отново родината си.


          120 години от рождението на капитан I ранг Георги Славянов

          Роден е в град Велико Търново на 2401.1893 г. Учи във Военното училище в София и в Морския кадетски корпус в Кронщат – Санкт Петербург. През годините 1914 – 1934 служи в българския военен флот. От 1941 г. работи в Министерството на железниците и съобщенията като началник на отдел „Корабоплаване“ и след това – на Дирекцията на водните съобщения. Създава службите Българско речно плаване и Морско крайбрежно плаване. Страстен трибун на морската идея от страниците на списание „Морски сговор“; един от инициаторите за откриването на Морския музей във Варна; началник на Морското училище и преподавател – 1924 – 1926 г. Умира през 1966 г.


          155 години от рождението на Симеон Ванков

          Роден е на 25.01.1858 г. в град Свищов. След освобождението завършва Второ военно Константиновско училище и Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург. Като един от най-добрите военни специалисти в страната, през 1884 г. е назначен за началник на Артилерийския арсенал в Русе, а на следващата година участва в основаването на първото българско техническо дружество. По време на Сръбско-българската война, 1885 г. е командир на Дунавската флотилия и Морската част и е повишен в чин майор. По-късно емигрира в Русия и през 1911 г. е произведен в чин генерал-майор от руската армия. Има многобройни разработки в областта на пиротехниката и артилерията. Умира в Москва на 21.06.1937 г.

      • Февруари
        • 145 години от рождението на капитан І ранг Димитър Добрев (1868 – 1944 г.)

          Капитан І ранг Димитър Добрев е роден на 12.02.1868 г. в гр. Русе. Началното си образование получава в родния си град. Учи в Московската реална гимназия, която завършва през 1883 г. На 4.09. същата година постъпва във Военното училище в София. През есента на 1885 г. следването му е прекъснато от започването на Сръбско-българската война. Д. Добрев се включва като доброволец в редиците на Първи пехотен Софийски полк. Поверяват му командването на полурота. На 7 ноември като командир на 11-а рота от полка Добрев води смело войниците си в бой, за което самите те го предлагат за награждаване. За участието си в тази война Д. Добрев получава първото си отличие – войнишки кръст „За храброст“ – ІV степен.

          В края на 1889 г. постъпва в българския военен флот – тогава под наименование Флотилия и Морска част, базиран в Русе. Военноморска квалификация получава в специализираните училища в Австро-Унгария, гр. Пола и в Русия, гр. Кронщат. На 30 март 1898 г. Добрев е назначен за началник на Минната част. На следващата година е назначен за вахтен началник и за завеждащ торпедното въоръжение на крайцера „Надежда“.

          Димитър Добрев участва в Руско-японската война (1904 – 1905 г.), като доброволец във Втора тихоокеанска ескадра на руския флот. Преживява и пленничество в Япония. За участието си в морските сражения при Цушима, той получава руския орден „Св. Владимир“ ІV степен и български орден „Св. Александър“ ІV степен с мечове.

          След завръщането си във Варна капитан-лейтенант Добрев заема длъжността началник на Машинното училище при флота. Под негово ръководство се преработва програмата на училището. По-късно Добрев е назначен за началник на Морската минна отбрана. За кратко в периода януари – март 1911 г. е изпълняващ длъжността командир на флота

          Пряко и незаличимо се свързва с българската военна и военноморска история, когато по време на Балканската война (1912 – 1913 г.) поема командването на отряда от торпедоносци и крайцера „Надежда“. Задачата е да се осуети безнаказаното движение на турски военни и транспортни кораби между румънските пристанища и Босфора (които снабдяват турските войски в Тракия), както и да се отстранят заплахите от турско нападение срещу Варна откъм морето. В нощта на 7 срещу 8 ноември 1912 г., отрядът от български торпедоносци атакува турския крайцер „Хамидие“. Той е поразен от торпедото на „Дръзки“. С тази успешно проведена атака капитан ІІ ранг Д. Добрев си спечелва уважение и слава, недостигнати от никой друг командир в българския военен флот.

          След Първата световна война, българският военен флот и офицерският състав са съкратени до минимум. Капитан І ранг Д. Добрев се отдава на цивилната си специалност и работи като адвокат. Едновременно с това той е активен деец в морското обществено движение.

          Умира на 11.04.1944 г. във Велико Търново. Погребан е във Варна.

      • Март
        • 115 години от освобождението на България от турско робство

          От 03.03.1878 г. е възстановена българската държава като резултат от обявената от Русия на 12.04.1877 г. война на Турция. Своя принос за успеха на руската армия във войната дават и руските моряци. Прилагайки успешно минното оръжие, те парализират действията на силната турска флотилия и осигуряват преминаването на сухопътната армия през река Дунав.


          85 години от рождението на капитан първи ранг Георги Антонов Петров – водещ български историк в областта но военноморската история.

          Роден е на 03.03.1928 г. в село Асеново, Плевенски окръг. Завършва ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“, където по-късно е преподавател. Директор е на Военноморския музей от 1983 г. до 1991 г. Занимава се с научноизследователска дейност в областта на военноморската история. Умира на 04.04.2008 г. във Варна.


          100 години от падането на Одрин, 13 март 1913 г. Участие на българските моряци

          Обсадата на Одрин от български и сръбски войски от октомври 1912 г. до 13 март (ст. стил) 1913 г. завършва с превземането на турската крепост от Втора българска армия – решителна победа, довела до края на Балканската война. Обсадата е известна с един от първите случаи на действие на бойна авиация. На 31.03. (ст. стил) 1913 г. е подписано примирие, а на 17 май (ст. стил) 1913 г. – Лондонския мирен договор. Българите владеят Одрин само 4 месеца. Неблагоприятният развой на Междусъюзническата война принуждава българската администрация да изостави града.

          По време на обсадата и атаката на Одринската крепост в бойните действия вземат участие и моряшките команди. Откъснатият турски гарнизон поддържа с командването само радиовръзка. Крайцерът „Надежда” провежда успешни смущения на радиотелеграфните предавания от турските станции в Одрин и Цариград. С това флотските радиотелеграфисти участват в първото у нас преднамерено смущаване на противниковата радиовръзка.

          В Дунавската флотилия са изработени 6700 ръчни гранати, използвани в щурмуването на Одринската крепост. В тези сражения непосредствено участват 89 матроси от Дунавската флотилия, трима от които загиват. Моряци – доброволци са тези, които подготвят и аеропланните бомби, хвърляни в битката за Одрин.


          165 години от началото на издаване на списание „Морской сборник“

          На 15 (27).03.1848 г. е издаден първият брой на руското списание „Морской сборник“. То се приема за най-старото месечно периодично издание за военноморска история и по проблеми на военния флот. Библиотеката на Военноморския музей притежава сбирка от „Морской сборник“, чиито годишнини започват от май 1885 г. Те са най-старите морски периодични издания, съхранени в българска библиотека.

      • Април
        • 120 години от рождението на Атанас Воденичаров, изобретател на една от най-известните конструкции на български вълномотор

          Атанас Воденичаров е роден на 8.04.1893 г. в гр. Сливен. В течение на 15 годишен упорит труд успява да построи седем типа мотори за използване силата на морските вълни. Те са изпробвани своевременно в морето. Изпитанието на шестият тип мотор за използване силата на морските вълни за добиване на електрическа енергия дава задоволителни резултати. Демонстрацията се провежда през 1924 г. до вълноломната стена в Бургас, като моторът успява да произведе ток. Малко по-късно авторът на изобретението подарява вълномотора на Военноморския музей във Варна, където се съхранява и до днес. Повече данни за автора и неговото изобретение могат да се прочетат в сп. Морски сговор, г. ІІІ (1926 г.), бр. 10, с.9-11.


          115 години от създаването на Минна част при Черноморския флот.

          Една година след организирането на Черноморския флот във Варна, на 19 април 1898 г., се създава и Минна част с командир мичман първи ранг Димитър Ковачев, в която се включват кадри от Дунавската флотилия. За казармено помещение на новосформираната Минна част служи стара турска крепост, наречена Хумба, на мястото на която днес се намира щабът на ВМС.


          125 години от рождението на лейтенант Кирил Минков (1888 – 1916 г.)

          Лейтенант Кирил Кънчов Минков е роден на 29 април 1888 г. в гр. Видин в будното семейство на участник в легията на Раковски. Отлично се учи във видинските училища. През 1900 г. продължава образованието си във Военното училище в София. По-късно е изпратен в Русия. Там изучава морското дело на два пъти. От 1906 до 1909 г. учи в Морския кадетски корпус в Петербург. Прави продължително учебно плаване. През 1911 г. заминава на специализация в Минния офицерски клас в Кронщат. Завръща се в България в навечерието на Балканската война. По време на войната мичман ІІ ранг Кирил Минков е зачислен като помощник командир на торпедоносец „Дръзки”. През нощта на 7 срещу 8 ноември 1912 г. „Дръзки“ е в отряда торпедоносци, които атакуват турския крайцер „Хамидие“. По заповед на мичман І ранг Георги Купов, мичман ІІ ранг Кирил Минков изстрелва торпедото, което успешно поразява турския крайцер „Хамидие“. Поради тази бойна постъпка К. Минков е награден с орден „За храброст“.

          През Първата световна война лейтенант Минков е командир на Минната рота от Неподвижната отбрана на Черноморския флот. Черноморското крайбрежие е минирано от неприятеля. Налага се да се почистят мините с голи ръце и с обикновени лодки. На 26 септември 1916 г. по време на миночистене с такава лодка тя се натъква на мина в Батовския залив. Загиват Кирил Минков и още 9 подофицери и моряци.

          През 1920 г. на негово име е кръстен патрулен катер (бивша френска ведета С-4). На името на капитан лейтенант Кирил Минков е кръстена и улица в гр. Варна, която пресича бул. „Княз Борис І“ и ул. „Тодор Икономов“.

      • Май
        • 90 години от Учредителния конгрес на морската обществена организация Български народен морски сговор (БНМС)

          Основатели на най-значимата морска обществена организация у нас Български народен морски сговор (БНМС) са флотските офицери Георги Славянов, Сава Иванов, Петър Стоянов, Никола Тодоров, Васил Игнатов, Борис Стателов, Иван Михайлов, Георги Купов, Сава Стефанов, Иван Вариклечков, Неделчо Недев, Петър Кашлакев, Борис Станев, Стефан Цанев и други.

          На първото учредително събрание, състояло се във Варна на 1 юли 1920 г., се изработва Временен устав, избран е и Временен централен комитет с мандат до свикване на учредителен конгрес на организацията, който се провежда в определения тригодишен краен срок, от 16 до 19 май 1923 г. във Варна. Присъстват 31 делегати, представители на всички основни до този момент клонове.

          В своето слово при откриването на събора председателят на Временния централен комитет капитан ІІ ранг Иван Михайлов казва, че „ ... заченките на БНМС се крият в 1913 г., когато след първия неуспех на нашето племе всички подирихме пътища и изходи за възстановяване на един завещан от предишното ни поколение идеал“.

          В новоприетия си Устав БНМС се самоопределя като: „…културно-просветно народно дружество … вън от всички партии, течения и прояви в страната...“ със следните цели:

          „А. Да работи за пробуждане любов към морето и за поддържане на разумно национално морско чувство.

          Б. Да въздейства за развитие и усилване родното ни мореплаване.

          В. Да подпомага за присвояване и засилване целесъобразна морска политика, обществена и държавна морска и речна просвета.

          Г. Да ратува за подемане морските и речни помисли, като за това насърчава и подпомага правилното разселване и заселване на морските и речни крайбрежия…”

          Учредителният конгрес уточнява и окончателната структура на организацията. Местните клонове се ръководят в дейността си от Управително тяло, избирано на годишно събрание. Общият събор избира Главно управително тяло (ГУТ) със седалище във Варна и с широки пълномощия.

          За девиз на БНМС е определен лозунгът „КЪМ МОРЕТО И ДУНАВА – ЗА НАПРЕДЪК!“, а за празник – денят 19 август, по тогавашния църковноправославен календар – „Св. Преображение Господне“.

          Официален орган на организацията е списание „Морски сговор”. Негов главен редактор е Сава Н. Иванов. Списанието е одобрено и препоръчано от Министерството на народното просвещение с Окръжно № 447 от 9.01.1924 г. и от Министерството на войната с Наредба № 22 от 1923 г.

          Наследник на БНМС става организацията Народен морски съюз (НМС). През юни 1945 г. бившият БНМС е разформирован, като книжата и имуществата му се предават на НМС. Организацията просъществува две години.

          През август 1991 г. е проведен ХХ, възстановителен конгрес на Български морски съюз (БМС). Съдебната регистрация е извършена през 1993 г. Издадени са няколко бюлетина „Морска България“. Проведени са конференции, предимно с културно-просветен характер.


          110 години от откриване на Бургаското пристанище

          Пристанище Бургас е основано с Указ № 7 от 20 декември 1894 г. на княз Фердинанд. През 1895 г. започва неговото строителство от фирмата „Кас и Ликенс“. През 1898 г. правителството възлага довършителните работи по строителството на френската фирма „Сосиете дьо конструксион Батиньол“.

          На 18 май 1903 г. тържествено е отворено Бургаското пристанище за търговско корабоплаване. На церемонията присъства княз Фердинанд.


          90 години от освещаване на първата публична експозиция на Морския музей (днес – Военноморския музей)

          Офицерите капитан І ранг Иван Михайлов, капитан ІІ ранг Георги Славянов и капитан ІІ ранг Васил Игнатов, които са в ръководството на БНМС, са инициаторите за откриване на морски музей във Варна като за основа се използват сбирките, попълвани още от 1883 г. в Дунавската флотилия в Русе.

          На 20 май 1923 г. с тържествена церемония е открита първата варненска експозиция на Морския музей в Девическата гимназия. Освещаването се извършва от Варненския и Преславски митрополит Симеон. Царят е представляван от флотския си адютант капитан-лейтенант Коста Скутунов. На откриването присъстват делегации от Софийския университет, Географското дружество, Икономическото дружество, Природоизпитателното, Инженерно-архитектурното дружество, Ловджийското дружество, Туристическото дружество и др.

          Повече от 20 години уредник е Олга Полубояринова. В сутерена на Девическата гимназия (сега Археологически музей) Морският музей се помещава до 1956 г., когато на 11 август е открита експозицията в настоящата сграда на музея на бул. Приморски 2. В тази сграда на 23.04.2012 г. е подредена и тържествено осветена четвъртата по ред експозиция на музея.

      • Юни
        • 50 г. от създаването на дивизион патрулни кораби от състава на Военноморска база Бургас

          На 2 юни 1963 г. е вдигнат флага на първия от новодоставените шест кораба проект 201-М за новосформирания дивизион малки противолодъчни кораби от състава на Военноморска база Бургас. Те са базирани в Созопол, а датата е определена за празник на дивизиона.

          Първият командир на дивизиона е капитан III ранг Петър Желев. През 60-те години на XX век кораби от дивизиона участват в съвместни учения с кораби на съветския Черноморски флот и на другите страни от Варшавския договор. През 1972 г. дивизионът е предислоциран в я пункта за базиране Атия. През 80-те години на XX век започва поетапна подмяна на плавателните съдове с шест противолодъчни кораби проект 204: № 41 – „Летящи“, № 42 – „Бдителни“, № 43 – „Напористи“, № 44 – „Храбри“, № 45 – „Строги“, № 46 – „Безстрашни“. През 1989 г. дивизионът е преименован на 4-ти отделен дивизион противолодъчни кораби.

          В летописа на дивизиона освен участия в много учения са вписани и прояви на героизъм в мирно време. Сред тях е подвигът на старшина II степен Стефан Михалев Димитров – командир на отделение рулеви на малък противолодъчен кораб № 46, който на 7 декември 1973 г. с цената на живота си овладява пожар, избухнал в кубрика на кораба.

          Наследник на военноморските традиции на 4-ти дивизион малки противолодъчни кораби днес е 4-ти дивизион патрулни кораби. До януари 2005 г. от състава на ВМС на Република България са изведени остарелите противолодъчни кораби проект 204. На 20 октомври 2005 г. тържествено е вдигнат Българския военноморски флаг на фрегата 41, проект Е-71 клас „Willingen“, а на 06 ноември 2005 г. й е присвоено името „Дръзки“. В състав на дивизиона влизат още фрегатите № 42 – „Верни“, № 43 – „Горди“ и ракетен катер пр.1241-2 „Мълния“. Те успешно доказват своята подготовка и бойно майсторство с участието си в провежданите национални и международни учения в Черно и Средиземно море. Фрегатата „Дръзки“ участва в първата по рода си военноморска мисия с мандат на ООН „UNIFIL MAROPS“, в мисията на НАТО „Обединен защитник“ край бреговете на Либия и операцията НАТО „Актив Индевър“ в Средиземно море.


          5 юни 2013 г. - 160 г. от рождението на мичман Владимир Луцки

          Владимир Владимирович Луцки е роден на 5 юни 1853 г. в семейството на генерал, потомствен дворянин от полски произход. През 1870 г. постъпва в морския кадетски корпус в Петербург. През 1874 г. е изпратен на практика в Балтийския флот и на 30 август 1875 г. е произведен в чин мичман. Включва се в народоволческото движение. През 1882 г. се установява в България. Работи като окръжен инженер в Пазарджик, Стара Загора и Лом.

          Владимир Луцки подкрепя Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. След отзоваване на руските морски офицери от България изразява желание да постъпи на служба в Българската дунавска флотилия. Със заповед 72/20.10.1885 г. е назначен като мичман. Участва в Сръбско-българската война (1885 г.) като командир на парахода „Голубчик“, с който превозва по Дунав от Русе до Видин войски, артилерийски оръдия, припаси и храни. Проявява голямо бойно умение, прибягва до военна хитрост: пребоядисва кораба, преименува го, маскира оръдията, вдига морски флаг на неутрална държава, издава команди на чужд език. С действията си спомага за защитата на Видинската крепост. За своята смелост и заслуги мичман Владимир Луцки е награден с орден „За храброст“ – IV ст. и е обявен за почетен гражданин на Видин.

          След войната командва парахода „Голубчик“ и е началник на Морското училище. Изготвя проект за развитието на българския флот, в който предлага по-широко използване на минното оръжие и по-задълбочена морска подготовка на екипажите. Обявява се против детронацията на княз Александър I Батенберг (1886 г.) и след абдикацията му емигрира в Румъния. По-късно се установява в Цариград. През 1889 г. се завръща в България и постъпва на работа в Дирекцията на обществените сгради. Като член на комисия, критикува проекта на сър Чарлз Хартли за пристанище Бургас, като обосновава редица негови недостатъци. Владимир Луцки е автор на патентовани технически изобретения, сред които е и газов двигател с олекотена конструкция за въздухоплаването.

          През 1890 г. е арестуван в Цариград от агенти на руската царска полиция, отвлечен в Русия и изпратен на заточение в южните руски губернии, където умира през 1904 г.


          100 г. от рождението на Тремол Иванов

          Тремол Атанасов Иванов (10.VI.1913 - 11.XI.2000 г.) е роден на 10 юни 2013 г. в гр. Елена. Постъпва в 28 випуск на Морското училище във Варна, където се среща с Никола Вапцаров. Служи като офицер в Черноморския флот, в Дунавската флотилия, в Морското училище в Созопол. През 1942 г. е командир на торпедоносеца „Дръзки“. През 1943 – 1944 г. работи в дирекцията на Параходство Българско речно плаване в Русе. През 1948 г. е назначен за пръв директор на новооснованото държавно параходство „Български морски флот“. От 1954 г. до 1968 г. работи в Корабостроителния завод във Варна, като изминава пътя от заварчик, през водещ технолог и главен диспечер до заместник-директор. От 1968 г. е първи директор на външнотърговското предприятие „Корабоимпекс“, където работи до пенсионирането си през 1973 г.

          Неговата трудова и професионална дейност е пряко свързана с всички основни морски дейности. Участва в обществени прояви, свързани с пропагандирането на морската идея и в морски спортни прояви. През последните 25 години от живот си Тремол Иванов е активен сътрудник на Военноморския музей. Автор е на много статии, коментари, анализи и на книгите „Морското търговско корабоплаване на Третата българска държава“ (1996 г.) и „Страници от историята на българското корабостроене“ (1998 г.).


          45 г. от откриването на Морска гара Варна

          Морска гара Варна, пасажерския терминал на Пристанище Варна, е официално открита на 28 юни 1968 г. Намира се в близост до входа на пристанище Варна, от вътрешната страна на вълнолома, който я защитава от изток. Изграждането й е свързано с развитието на Варна като туристически център и голям международен курорт. Построена е по проект на арх. Любен Попдонев и инженерите Светослав Бранеков и Иван Янтантов. Строителството започва през 1966 г. През 1967 г. е построен пирсът. Общата дължина на кейовете, включващи пътническия кей, малкия басейн и първо кораб