К А Л Е Н Д А Р

БЕЛЕЖИТИ ДАТИ ОТ БЪЛГАРСКАТА
МОРСКА ИСТОРИЯ


ОКТОМВРИ


1 октомври 1898 г. – роден е капитан II ранг Минчо Острев – изобретател и конструктор на български морски мини

Минчо Колев Острев е роден на 1 октомври 1898 г. в с. Никоевци, Дряновско. Учи в Априловската гимназия в Габрово и след това в Морското машинно училище във Варна, което завършва през 1921 г. Работи в Дунавската полицейска служба като технически офицер. През 1927 г., след спечелен конкурс, е изпратен да следва Машинно инженерство в Берлин. Дипломира се през 1932 г. и се връща в Русе, където инспектира състоянието на главните двигатели на корабите от Дунавската флотилия. Приведен е в Черноморския флот във Варна, където служи до 1943 г., като заема следните длъжности: началник на торпедо-бомбеното хранилище и завеждащ въоръжението на флота; началник на техническата служба и адютант на флота; началник на флотската работилница; старши механик на Подвижната отбрана. Едновременно с това е контрольор по парните котли и резервоари на Морските войски, преподавател по парни котли и двигатели с вътрешно горене и по механика в офицерски технически курс и преподавател в Морското училище по механична технология и машинно чертане.

Минчо Острев реконструира комплекта от две разнопосочни торпедни тръби на торпедоносците в еднопосочни, участва в комисии по ремонт и закупуване на корабни двигатели.

През 1936 г. конструира българската морска заградна мина Б-36, а през следващите години Б-38, Б-40, Б-42. Благодарение на това българският флот се снабдява с мини родно производство, които са ефективни и двойно по-евтини от предлаганите вносни.

През 1943 г. Минчо Острев е уволнен от флота.

През 1944 – 1945 г. е на работа в корабостроителния завод „Кораловаг“ АД – Варна. От 1945 до 1948 г. е хоноруван преподавател, а от 1 юни 1946 г. е извънреден професор и ръководител на катедрите Машинознание и Механична технология в Техническия факултет на Варненския държавен университет „Св. Кирил Славянобългарски“ (тогавашното наименование на днешния Икономически университет – Варна). От 1959 до 1962 г. е преподавател във Висшето военно-инженерно училище в Силистра.

Минчо Острев има десетки научноизследователски публикации и практически разработки.

Умира на 24 февруари 1972 г. във Варна.


1 октомври 1915 г. – България се включва в Първата световна война

В опит да реализира националния идеал за обединение на 1 октомври 1915 г. България се включва в Първата световна война на страната на Централните сили, което я изправя срещу Антантата (Англия, Франция и Русия). В началото на войната най-сериозната заплаха идва от страна на руския военен флот в Черно море, което налага усилване на защитата на българското крайбрежие.

Kомандващ флота по време на Първата световна война e генeрал-майор Константин Кирков. В структурата на флота се включват Черноморският, Беломорският, Дунавският флот, Арсеналът и Учебната част. Създадени са и нови формирования. В периода 1913 – 1918 г. България има излаз на Бяло море, затова се формира Беломорски флот с щаб в Дедеагач.

Варна отново е обявен за укрепен пункт. Още в началото на войната Балчик и Варна са бомбардирани от руски кораби. Минирани са подстъпите към пристанищата. Нашият военен флот извоюва нова победа, когато южно от Варненския залив, пред нос Иланджик, на 25 февруари 1916 г. руският ескадрен миноносец „Лейтенанат Пушчин“ се натъква на българско минно заграждение и потъва. Спасени са малка част от екипажа с две гребни лодки, пленени от българите, заедно с флага на кораба, съхраняван днес във НВИМ.

През войната флотът получава за първи път преносими брегови радиостанции, които му осигуряват радиовръзка със станции, разположени на море, на брега и във въздуха.

На 25 май 1916 г. на въоръжение е приета първата българска подводница с тактически № 18 и с това България става една от малкото страни в света, притежаващи подводници.

Създадена е морска пехота, която извършва успешен десант в района на Балчик през 1916 г. В морския бой при Балчик през декември 1916 бреговата артилерия, командвана от кап. Георги Радков, противодейства успешно на масирания вражески огън.

На 1 май 1917 г. официално е открита Българската водохвърчилна станция с три пункта за базиране и метеорологична станция. Първоначално тя се състои от 4 водосамолета, чийто брой впоследствие нараства на 10 водосамолета. Морските летци изпълняват множество разузнавателни полети, бомбардират успешно плавателни средства и пристанищни съоръжения на противника в румънски териториални води и делтата на Дунав. Базираната във Варна германска водосамолетна част също противодейства успешно на руската военноморска групировка.


1 октомври 1934 г. – излиза бр. 1 на в. „Морски преглед“ (1934 – 1944) – най-доброто постижение на профлотската пропаганда в България

За първи път издание с това име излиза през 1930 г. (4 броя), а през 1932 г. е отпечатан и брой 5. На 1октомври 1934 г. се появява първият брой на втория по ред в. „Морски преглед“, орган на Военноморския флот на България. Той излиза винаги на 1-во и 15-то число на месеца. Вестникът на най-малкия в количествено отношение вид въоръжени сили надвишава всички останали периодични издания с тиража си от 7300 броя. Издателите му подчертават, че това е „единственият безплатен вестник в нашето Отечество, който се изпраща даром на всички ония, които се интересуват от морското дело и свързаните с нашето море начинания... “. Читателите получават безплатно и книжките от библиотека „Морски преглед“. Вестникът съществува благодарение на финансовата подкрепа на Министерството на войната, на дарителство и на постъпления от реклами. В „Морски преглед“ рекламират както държавни, така и частни фирми.

Флотският двуседмичник идва на бял свят във важен период от развитието на Военноморските сили, които постепенно се отърсват от опеката на Ньойския договор и претърпяват важни организационни промени. Вестникът неприкрито афишира интересите на своите издатели към новите тенденции във флотските въоръжения и тактиката на бойното им използване, пропагандира идеята за силен военен флот.

„Морски преглед“ в продължение на десет години остава с една и съща графична концепция. Всяка книжка съдържа 12 страници, текстът е оформен в три колони, с много илюстрации и рисунки. Постоянни рубрики са: „Морска мисъл“, „Морска техника“, „Морски вести“, „Морска литература“, „Морски оръжия“, „Военноморска история“, „Обучение, възпитание и обнова“, „Сведения за чуждите флоти“. Във всеки брой се води задочен диалог с читателите и сътрудниците – отговаря се на поставени въпроси, дават се препоръки на начинаещи автори.

„Морски преглед“ не афишира своите издатели и редактори. От първия до последния брой в главата на вестника стои неизменно словосъчетанието „Двуседмичник за морска просвета и обнова. Ръководи редакционен комитет“. Създателят на „Морски преглед“ контраадмирал Иван Вариклечков и първият му помощник – капитан І ранг Сава Иванов, сравнително рядко се появяват на страниците на вестника. Сред най-авторитетните сътрудници на „Морски преглед“ е капитан-лейтенант, по-късно капитан ІІ ранг д-р Георги Пецов.

Вторият по ред „Морски преглед“ излиза в продължение на десет години до юли 1944 г. Вестник с това име излиза отново през 1947 – 1948, 1954 – 1960 г. За пети пореден път в. „Морски преглед“ е възобновен през 1992 г. През 2009 г. излизат два броя от него – издание на Щаба по подготовката на ВМС със съдействието на КРЗ „Флотски арсенал”. И този път изданието е безплатно приложение на „Морски вестник“.


2 октомври 1952 г. – създава се Свързочен полк на Военноморските сили

Началото на свързочното дело във флота е положено на 24 юни 1911 г., когато на крайцера УК „Надежда“ е монтирана радиостанция „Телефункен“. Тя започва работа на 23 октомври 1911 г. Бойното си кръщение военноморските свързочници получават на 16.10.1912 г., когато успяват да заловят радиограми от румънския пътнически кораб „Принцеса Мария“, съдържащи данни за бреговите батареи и минното заграждение по българското крайбрежие. През следващата година по време на обсадата на Одрин радиотелеграфистите от крайцера „Надежда“ осъществяват първи български преднамерени смущения на противниковата радиовръзка между Одрин и Цариград.

На основата на Свързочния възел на флота на 2 октомври 1952 г. се създава Свързочен полк на Военноморските сили, който осигурява всички видове свръзки. През следващите години поделението претърпява развитие, многобройни структурни промени, попълва се с нова техника и усвоява нови задачи.

През 1974 г. е осъществена свръзка с подводници, а две години по-късно – тактическа свръзка с кораби и вертолети на море. На 24 май 1987 г. чрез ретранслатор, монтиран на изкуствен спътник на геостационарна орбита около земята, лейтенант Емил Попов за първи път осъществява космическа свръзка.


5 октомври 1912 г. – обявяване на Първата Балканска война

През 1912 г. на Балканите назрява конфликт, свързан с нерешените национални въпроси. България, Сърбия, Гърция и Черна гора създават Балканския съюз, насочен срещу Османската империя.

На 17 септември 1912 г. в България е обявена мобилизация. Войната избухва на 5 октомври 1912 г. Основните сили на Българската армия са съсредоточени в Източна Тракия. Втора армия настъпва към Одрин и на 25 октомври напълно го блокира. По линията Одрин – Лозенград основните боеве се водят край селата Гечкинли, Селиолу, Ескиполос, Петра и Ериклер. Турските войски са обърнати в бягство и на 11 октомври българите завладяват Лозенград и укрепленията му. След 5-дневни сражения, от 16 до 20 октомври, при р. Караагач Първа и Трета армия удържат блестяща победа и овладяват Люлебургаз и Бунархисар. След тези успехи Главното командване спира българското настъпление, което дава възможност на турските войски да се оттеглят и укрепят при Чаталджа. На 22 октомври новото турско правителство начело с Кямил паша иска примирие, но цар Фердинанд отхвърля предложението. Настъплението на Първа и Трета армия към Цариград е подновено на 24 октомври. На 4 и 5 ноември българските войски атакуват Чаталджанската укрепена позиция, която се простира на 40 км западно от Цариград, между Черно и Мраморно море. След като не успяват да постигнат пробив, започват преговори за временно примирие, което е подписано на 20 ноември 1912 г. На 10 януари 1913 г. в Цариград е извършен преврат от партията на младотурците, преговорите са прекратени и военните действия са подновени. След турските военни неуспехи при Чаталджа и превземането на Одринската крепост от българска армия преговорите са подновени и на 17 май 1913 г. в Лондон е подписан мирният договор между Турция и страните от Балканския съюз.

Военни действия се водят и в района на Черно море при значително превъзходство на турските военноморски сили. За българския флот участието във войната е бойно кръщение. През октомври 1912 г. черноморският ни флот разполага с учебния крайцер „Надежда“, шест торпедоносеца – „Дръзки“, „Смели“, „Летящи“, „Шумни“, „Храбри“ и „Строги“, 3 плаващи торпедни батареи, три спомагателни кораба, 240 заградни мини тип „Соте Арле“ и 82 заградни мини тип „Херц”. Във Варненския залив е поставено минно заграждение, което е съобразено с обсега на бреговата артилерия. По този начин е създадена ефективна минно-артилерийска позиция. В Бургаския залив не са поставени мини, но и двата залива са обявени за минирани, което кара турските кораби да бъдат предпазливи в действията си.

Българските торпедоносци водят непрекъсната дозорна служба с цел защита на българските брегове и прекъсване на турските военни доставки от Германия през румънското пристанище Кюстенджа. Първият сблъсък е на 6 октомври, когато турски кораби откриват огън срещу български торпедоносци и обстрелват Варна. На 8 октомври е обстреляна Каварна и крайбрежието на местността Свети Константин.

Най-забележителната проява на българския флот е успешната атака на отряд от четири български торпедоносеца срещу турския крайцер „Хамидие“. През нощта на 7 срещу 8 ноември „Летящи“, „Смели“, „Строги“ и „Дръзки“ под командата на капитан II ранг Димитър Добрев излизат, за да прехванат конвоя от Кюстенджа. Те намират охраняващата турска ескадра и атакуват флагмана ѝ крайцера „Хамидие“, като изстрелът от торпедоносец Дръзки е успешен. Турският кораб е тежко повреден и откаран на буксир към Истанбул. След тази битка блокадата на Българското черноморие е вдигната.

По време на Първата Балканска война на 11 октомври 1912 г. 240-мм брегова артилерия прави бойното си кръщене в престрелка с турския крайцер „Меджидие“. По бреговете на трите морета е организирана семафорно-наблюдателна служба. За първи път у нас се провежда радиоразузнаване и смущаване на противниковата радиовръзка. Дунавската флотилия формира моряшки команди за действия в Източна Тракия. През месец декември 1912 г. те поставят минни заграждения в Мраморно и Егейско море.


11 октомври 1912 г. – първото бойно кръщение на българската брегова артилерия

Началото на флотската брегова артилерия е поставено през 1906 г. със закупуването на една двуоръдейна 240-мм батарея от френската фирма „Шнайдер“. Монтажът на оръдията започва през 1909 г.,а през 1910 г. се провеждат първите изпитателни стрелби.

Бойното кръщение на бреговата артилерия е по време на Първата Балканска война. На 11 (24) октомври 1912 г. 240-мм батарея, разположена в местността Почивка край Варна, с командир капитан Милко Железов за първи път дава залп с двете си оръдия по турския крайцер „Меджидие“. Крайцерът отговаря на огъня, но с пълна скорост напуска района. Така бреговата батарея се включва ефективно в защитата на Варна.


11 октомври 1912 г. – начало на дейността на Семафорно-наблюдателната служба на ВМС

Организирането на Семафорно-наблюдателната служба на ВМС е замислено много преди началото на Първата Балканска война 1912 г., но едва в навечерието й става възможно реализирането й. В заповедта за мобилизация на флота от 17 септември 1912 г. е включена и тази военна част. Същинското й формиране става скоро след това. Организирането на новата служба е възложено на капитан ІІ ранг Димитър Добрев. Сформирани са 11 семафорни поста – Шабла, Калиакра, Каварна, Екрене, Св. Константин, Галата, Камчия, Емине, Месемврия (Несебър), Созопол, Зайтин (Маслен нос). До 27 септември 1912 г. капитан ІІ ранг Д. Добрев подбира кадрите за семафорните постове – 79 подофицери и матроси, и написва първата инструкция за тяхната дейност. За първи завеждащ е назначен мичман І ранг Никола Тодоров, който ръководи службата до края на войнaта. На 11 октомври със Заповед по Флота на Н. В. официално е обявен личният състав на единадесетте семафорно-наблюдателни поста.

Организацията на тази служба е става буквално „в движение”, а обучението на кадрите се провежда в хода на бойните действия.

Семафорно-наблюдателната служба е очите и ушите на флота. Задачите й са своевременно забелязване, нанасяне и сигнализиране за всяко движение на каквито и да било кораби, плаващи съдове по морето в района на видимия хоризонт, на пост, денем и нощем. Наблюдателните постове предават горните сведения за всички наши кораби, плаващи или стоящи на котва в района на хоризонта, на постовете с всички разполагаеми средства за сигнализация. Донесенията си постовете изпращат в Щаба на Флота.

В тежките условия на войната и въпреки недостига на технически средства и въоръжение офицерите и моряците от тази служба изпълняват с чест и достойнство службата си.

Днес наследник на Семафорно-наблюдателната служба е военно формирование 32300.


12 октомври 1883 г. – поставено е началото на Военноморския музей

Военноморският музей е първият и единствен до днес български морски музей, който прави първите си стъпки преди 130 години в гр. Русе. Инициатори са офицери от Дунавската флотилия. На 12 октомври 1883 г. е изпратен рапорт от командира на Дунавската флотилия и Морската част капитан-лейтенант Зинови Рожественски, в който е документирано началото на морската музейна колекция.

Повече за създаването и историята на музея може да прочетете на:

http://www.museummaritime-bg.com/Istoria/Istoria.htmlM


14 октомври 1915 г. – бомбардировка на Варна от руския флот през Първата световна война

За България руската бомбардировка на Варна е удар в гърба. Тя е разрешена лично от император Николай II и се осъществява в момент, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските в Моравско и Македония. Руската ескадра е под командването на вицеадмирал Новицки и включва 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда от състава на Руския черноморски флот. Сред корабите, които атакуват Варна, са „Императрица Мария“, „Св. Йоан Златоустъ“, „Св. Панталеймонъ“, „Евстафий“, „Кагуль“ и „Память Меркурия“.

Рано сутринта на 14 октомври 1915 г., само две седмици след включването на България в Първата световна война, на хоризонта се забелязват руски бойни кораби. Командването на Варненския укрепен пункт предприема спешни мерки за защита на пристанището, жп гарата, флотските помещения и другите стратегически важни обекти в града. В 7.30 ч. към Варна се насочват два неприятелски хидроплана, които правят пълна обиколка над града и хвърлят няколко бомби, а час по-късно корабните оръдия започват артилерийски обстрел. Градът е разтърсен от мощни взривове. Първите снаряди падат в пристанището и в района на Галата и Евксиноград. Впоследствие обект на артилерийския обстрел стават изключително централната част на града и особено гъсто населените му квартали. Настъпва паника и хората търсят спасение в мазетата или извън града.

Тъй като руските кораби са извън обсега на българската брегова артилерия и тя не открива огън, защитата на града се поема от българския и германския флот. Двете немски подводници UB - I 7 и UB - I 8 излизат да атакуват противника, като първата изстрелва торпедо срещу линейния кораб „Пантелеймон“. Руските историци отричат попадение в своя кораб, но артилерийският обстрел е прекратен и ескадрата бързо се оттегля. Това събитие затвърждава убеждението, че подводниците са необходими за българската морска отбрана.

Бомбардировката продължава около час. Сред мирното население има жертви и ранени.

Бомбардирането на Варна от „братята освободители“ има своята стратегическа и военна логика, но предизвиква възмущението на варненци, които неведнъж преди войната са посрещали с „добре дошли” руските моряци.


16 октомври 1898 г. – роден е Марио Жеков – български художник-маринист

Марио Жеков (Марин Жеков Тодоров) е роден на 16 октомври 1898 г. в Стара Загора. Средно образование завършва в родния си град. Първи стъпки в изкуството прави под влиянието на своя вуйчо – художника Васил Маринов. През 1917 г. постъпва в Държавното художествено индустриално училище в София (сега Художествена академия – София). През следващата година е мобилизиран и изпратен на фронта. През 1919 г. постъпва в Парижкото рисувално училище. След завръщането си в България известно време е художник-декоратор в Пловдивския театър. Членува в Дружеството на южнобългарските художници. От 1920 г. участва в дружествени изложби, урежда и самостоятелни експозиции.

Марио Жеков работи в областта на пейзажа, предимно на морския. Пътува много до Цариград, Марсилия, Далмация, Беломорието и Охрид, обикаля из България. Впечатленията от тези пътувания отразява в своите творби. Урежда самостоятелни изложби в София, Париж, Марсилия, Цариград, Будапеща.

По-известни негови творби са: „Из Далмация“, „Старият пристан“, „Граничар на морето“, „Морски бряг“, „Рибарски лодки“, „На Самотраки“, „Морски пейзаж“ и др.

Марио Жеков умира на 03.08.1955 г. в София от левкемия.


18 октомври 1884 г. – роден е капитан I ранг Георги Купов – герой от Първата Балканска война

Георги Купов е роден на 18 октомври 1884 г. в гр. Варна. Баща му умира, когато е на 3 години, и е отгледан от дядо си поп Енчо. През 1898 г. постъпва в Морския кадетски корпус в Петербург. Там той учи с елита на офицерския състав на руския флот и получава най-доброто военноморско образование.

През 1905 г. се завръща в България и постъпва на служба в Портовата рота на Черноморския флот. В 1906 – 1907 г. е в Морското училище във Варна като помощник на началника на училището и възпитател . Изпратен е да учи в едногодишния Минен офицерски клас в Морското инженерно училище „Император Николай I“ в Кронщад, който завършва през 1908 г. По време на обучението си плава на учебния кораб „Николаев“ и на миноносеца „Мощни“.

След завръщането си в България е назначен на торпедоносеца „Летящи“ и е повишен в чин мичман I ранг. С избухването на Първата Балканска война е назначен за вахтен началник на торпедоносеца „Дръзки“, а след това за временно изпълняващ длъжността командир.

На 7 срещу 8 ноември командваният от мичман I ранг Георги Купов торпедоносец „Дръзки“, заедно с торпедоносците „Летящи“, „Строги“ и „Смели“, под командването на капитан II ранг Димитър Добрев участва в атака срещу турския крайцер „Хамидие“. Изстреляното от „Дръзки” торпедо попада в предната част на неприятелския кораб, който получава пробойна от 10 кв.м, загиват 8 души и 30 са ранени. За тази първа българска морска победа безспорен принос има мичман I ранг Георги Купов

В началото на 1913 г. служи на торпедоносец „Шумни“ и като вахтен началник на учебния крайцер „Надежда“. На 27 ноември е назначен за титулярен командир на торпедоносец „Дръзки“. От 11 февруари 1914 г. е преподавател по морска практика, хидрография и морски снимки в офицерския курс; ръководи и практиката на офицерите с п/х „Цар Фердинанд“ през лятото на същата година. През есента е назначен за преподавател по електротехника в трите курса на Машинното училище.

През Първата световна война лейтенант Купов заема различни длъжности в Подвижната отбрана: като командир на „Дръзки“ на 8 декември влиза в артилерийска престрелка с два руски контраминоносеца; поставя минни заграждения; командва отряда торпедоносци, когато е пратен да спаси оцелялото от потъналия „Шумни“.

През 1918 и 1919 г. Г. Купов е началник-щаб на флота. За кратко през 1920 г. е командир на Дунавската флотилия. През същата година Георги Купов напуска флота. През 1923 г. работи в пивоварната фабрика „Прошек” в София. През 1932 г. се връща към военноморското поприще – започва работа в Морското училище като преподавател по навигация, лоция и мореходна астрономия.От 1941 до септември 1944 г. Г. Купов ръководи предприятието Българско речно плаване. На 21 ноември 1957 г. е почетен гост на тържественото откриване на кораб-музей „Дръзки“.

Георги Купов умира през 1959 г. Посмъртно със заповед на министъра на народната отбрана от 26 януари 1959 г. получава повишение на военното звание капитан І ранг. Днес неговото име носи улица във Варна.


29 октомври 1898 г. – роден е капитан I ранг Стефан Цанев, командващ Българския военен флот 1944 - 1946 г.

Стефан Тошев Цанев е роден на 29 октомври 1898 г. в с. Зелено дърво, Габровско. През 1919 г. завършва Военното училище в София и е приведен да следва курса за морски офицери във флота. След завършването му през 1920 г. е произведен в чин мичман II ранг. През 1924 г. е назначен за преподавател в Практическия отдел на Морското училище и едновременно е възпитател. През 1928 г. е командир на торпедоносеца „Строги“. През 1929 г., след спечелен конкурс, е изпратен на специализация в Италианската кралска морска академия в Ливорно. След завръщането си в България служи като командир на торпедоносеца „Дръзки“, Свързочната рота, на кораб от Дунавската флотилия, на водолазна команда, на Дунавската неподвижна отбрана, на пристанище Дедеагач, на Черноморския флот. Неколкократно е назначаван за началник на Морското училище и на Военноморското на Н.В. училище в периода 1937 – 1939 г., 1940 г., 1941 – 1944 г. Приема първото бойно знаме на училището през 1937 г. Има принос за издигане статута на училището във Висше специално морско училище през 1942 г.

В края на 1944 г. Стефан Цанев е назначен за командир на Морски войски с ранг командир на дивизия и в началото на 1945 г. е произведен в капитан I ранг. Има големи заслуги за успешното миночистене в Черно море и на р. Дунав след Втората световна война. Въпреки приноса си за развитието на Военноморския флот през август 1946 г. е уволнен и изпратен принудително в запаса. Капитан I ранг Стефан Цанев е дългогодишен касиер на Българския народен морски съюз и на Народния морски съюз. След преминаването му в запаса работи на изборни ръководни длъжности в централните ръководства на Народния съюз за спорт и техника и в Доброволната организация за съдействие на отбраната като инструктор – специалист по морски спортни дисциплини.

За службата си е награждаван с български и чуждестранни ордени, сред които орден „За заслуга“ (1928 г.), „Народен орден за военна заслуга“ (1935 г.), орден „Свети Александър” III ст. с мечове по средата (1946 г.) и италианския орден „Кралска корона“ V степен (1932 г.).

Починал на 12 юни 1976 г. в София.