К А Л Е Н Д А Р

БЕЛЕЖИТИ ДАТИ ОТ БЪЛГАРСКАТА
МОРСКА ИСТОРИЯ


МАРТ


1 март 1884 г. – роден контраадмирал Сава Стефанов – първият български адмирал

Контраадмирал Сава Стефанов е роден във Велико Търново на 1 март 1884 г. През септември 1900 г. постъпва във Военната гимназия към Военното училище.

Произведен е в чин подпоручик на 2 август 1905 г. и е изпратен на служба във Флота. В периода 1905 – 1907 г. мичман II ранг Сава Стефанов преминава успешно курс за флотски офицери, a в началото на 1908 г. е командирован в Марсилия (Франция) за 6-месечно далечно плаване.

През август 1908 г. се завръща в България и служи в Дунавската флотилия и в Машинното училище във Варна. През 1909 г. продължава образованието си в артилерийските и минни класове в гр. Кронщад, Русия, а след това специализира и радиотелеграфия. На 1 ноември 1911 г. мичман І ранг Стефанов се завръща от Русия и служи като вахтен офицер на учебния крайцер „Надежда“ и като завеждащ радиотелеграфната станция.

Под негово ръководство по време на Балканската война радиотелеграфистите от „Надежда“ извършват първото разузнаване в ефира, осъществено у нас, като така се полагат основите на флотското и на армейското ни радиоразузнаване. Флотските радиотелеграфисти, ръководени от лейтенант Стефанов, успешно заглушават предаването на радиограми от Константинопол (Истанбул) за Одрин и обратно.

По време на Първата световна война лейтенант Стефанов е командир на торпедоносец „Строги“. С него участва в поставянето на минно заграждение пред Варненския залив и в стоварване на флотски части при завземането на Каварна, Балчик и нос Калиакра на 5 септември 1916 г.

На 20 февруари 1918 г. формира Минната дружина към Черноморската част, а от септември 1919 г. е началник на Щаба на флота. В началото на 1920 г. е назначен за командир на Подвижната отбрана, като съвместява и длъжността началник на Щаба.

Съдбата на бъдещия контраадмирал е тясно свързана с борбата за опазването и развитието на флота и на неговите кадри в условията, регламентирани от Ньойския договор. Като началник на Морската търговска полицейска служба о.з. капитан ІІ ранг Стефанов е ангажиран със закупуването през октомври 1921 г. на шест стражеви кораба (два шасьора и четири ведети).

Официално ликвидиран след влизане в сила на Ньойския договор, флотът оцелява под формата на формирования, които са подложени на непрекъснат контрол от страна на Междусъюзническата контролна комисия. Въпреки това се налага да изпълнява чисто бойни задачи – миночистенето край черноморските брегове, водолазната дейност по изваждането на потопените в морето миноносец „Смели“, торпедните апарати на „Летящи“, материали от яхтата „Колхида“ и т.н.

През 1925 г. С. Стефанов оглавява Отделението за морска и речна полицейска служба и Морската учебна част. По този начин той поема управлението на нелегалните флотски структури. Официално, макар и със строго поверителна заповед по Министерството на войната от 4 май 1931 г. капитан І ранг Сава Стефанов е назначен за началник на Флота.

През 1933 г. командващият на флота възвръща военните звания и отличия, а Щабът е върнат от София във Варна.

Сава Стефанов е активен деец в Български народен морски сговор.

Знак за признателност към дейността на Сава Стефанов са множеството български и чуждестранни ордени, с които е отличен през годините на своята служба. На 8 май 1935 г. на морския офицер от запаса Сава Стефанов е присвоено званието „контраадмирал“п. Сава Стефанов умира на 15 май 1970 г.


2 март 1875 г. – роден капитан I ранг Неделчо Недев Недев – талантлив морски командир, военен дипломат и учен

Неделчо Недев е роден на 2 март 1875 г. в Шумен. Учи във Варна и след завършване на IV клас на мъжката гимназия е изпратен в Триест (тогава в Австро-Унгария), където през 1894 г. завършва Императорската и кралска академия по търговия и мореплаване. След завръщането си в България постъпва на служба във Флотилията и Морската част в Русе. От 1 май 1895 г. е изпратен на практика на параходите на Българското търговско параходно дружество във Варна. В края на 1897 г. е приведен да служи в новосъздадения морски екипаж на Черно море под командването на френския капитан II ранг Пол Пишон, с което става един от основоположниците на Българските военноморски сили на Черно море. Служи на параходите „Крум“, „Симеон Велики“, на крайцера „Надежда“ и като портови капитан в Силистра. На 24 юни 1900 г. заминава за Париж и до 1904 г. учи във факултета за точни науки в Сорбоната, като получава степен „лисансие“ по астрономия, висша механика и рационална механика. Паралелно с това завършва Висшето училище по електротехника в Париж и получава диплом за инженер електротехник. По време на обучението си във Франция завършва Астрономическите курсове в Обсерваторията в парк „Монсури“ и курсовете в Централната физическа обсерватория в парк „Сен Мор“.

След завръщането си в България става преподавател и заместник- началник на Машинното училище във Варна. През 1906 г. завършва Артилерийски офицерски курс в Кронщат (Русия). От 3 октомври до 3 ноември 1906 г. е включен в състава на българската делегация на Международната учредителна радиотелеграфна конференция в Берлин. През лятото на 1908 г. лейтенант Недев участва в поставянето на подводния кабел от Варна до Севастопол с английския кораб „Фарадeй“. През 1910 г. Неделчо Недев е включен в комисията, която приема първата българска радиостанция край Варна, в местността Франга. След инсталирането на радиостанцията на крайцера „Надежда“ (1911 г.) той разработва първите правила за радиообмен между двете радиостанции, както и правилник за обучението на военни радиотелеграфисти на станция „Франга“.

В периода 1905 – 1906 г. плава на борда на катерите „Амалия“ и „Раковски“ и съставя карта-план на Варненския залив и околностите му. През есента на 1908 г. е включен в комисията по определяне границата по р. Дунав между България и Румъния. Участва в комисията по приемане на миноносците „ Шумни“, „Летящи“ и „Строги“ и става първият командир на „Летящи“. През 1911 г. с разрешение на Негово Величество Царя е изпратен като дипломатически емисар в Италия през Триполитанската война. По време на Балканската война е командир на миноносец „Смели“ и като такъв участва в атаката на турския крайцер „Хамидие“. В периода 1913 – 1915 г. написва и издава теоретичен труд по организационната структура на флота с принос във военноморската наука, който заляга в „Устава на самостойните действия на миноносците“ – 1915 г. През 1914 г. ръководи курс за строеви морски офицери и преподава лоция, сферична тригонометрия, навигация и астрономия. Превежда труда на професор Пол Жане „Основи на индустриалното електричество“. На 7 април 1915 г. е назначен за преподавател във Военната академия в София. На 4 ноември 1916 г. е повишен в звание капитан II ранг. В периода 1916 – 1917 г. поставя минни заграждения в района на Бургаския залив, Калиакра и минна банка пред Балчик. През 1917 г. издава „Дунав от гледище на съвременното речно конвенционално право“. В края на Първата световната война капитан II ранг Недев няколкократно е емисар по морско право в Берлин, Браила и Букурещ. По време на военната си служба изпълнява следните командни длъжности – Началник на Учебната част на флота; Началник на неподвижната отбрана на флота; Началник на подвижната отбрана на флота и Временен началник на флота. Напуска флота по собствено желание на 10 септември 1919 г. Той е един от основателите и активен деятел на създадения през 1920 г. Български народен морски сговор. През 1925 г. е представител на организацията за насърчаване на корабоплаването. В периода 1932 – 1941 г. е директор на Българското търговско параходно дружествo.

Умира във Варна на 11 април 1948 г. след дълго боледуване.


3 март 1928 г. – роден капитан първи ранг Георги Антонов Петров – водещ български историк в областта нa военноморската история

Георги Антонов Петров е роден на 3 март 1928 г. в с. Асеново, окръг Плевенски. На 7 септември 1950 г. завършва Народното военноморско училище (НВМУ) – Варна, и му е присвоено първо офицерско звание „лейтенант“. Назначен е за командир на курсантски взвод в НВМУ. От 1 април 1952 г. е командир на курсантска рота. На 5 ноември 1953 г. постъпва като слушател във Военноморския факултет на Военнотехническата академия – София. След завършването й от 17 ноември 1955 г. е началник на Школата за старшини в НВМУ. Година по-късно е старши помощник-началник на Учебния отдел на НВМУ по планирането. От 16 октомври 1959 г. е старши преподавател по тактика на ВМФ. Едновременно с това през 1961 – 1962 г. и 1973 – 1978 г. е и заместник-началник на катедра „Тактика на ВМФ и морски оръжия” във Висшето народно военноморско училище (ВНВМУ). От 1 септември 1968 до 25 юли 1969 г. е командирован като слушател във Висш академичен курс – командно-щабен профил във Военноморската академия в Ленинград (дн. Санкт Петербург). Научноизследователската му дейност е посветена на военноморската история. На 13 април 1976 г. защитава научна степен „кандидат на историческите науки” (дн. „доктор по история”), а на 18 октомври 1977 г. получава научното звание „доцент”. Близо четири десетилетия преподава дисциплината „История на военноморското изкуство”. Включва се и в създаването и разширяването на музейната експозиция на ВВМУ. На 22 април 1986 г. е уволнен и зачислен в запаса.

Директор е на Военноморския музей от 1 ноември 1983 до 31 декември 1991 г. Той слага началото на научната група в музея. Обогатява външната експозиция с миночистачен катер от Втората световна война, с пускова брегова ракетна установка „Сопка“, с противолодъчен вертолет Ми 4, с торпеден катер 123К и с изведения от експлоатация фар на варненския вълнолом. Развива активна събирателска дейност и организира писането на спомени от редица флотски ветерани. През 1987 г. под негово ръководството е осъществена подводна експедиция в акваторията, където е потънала руската яхта „Колхида“ с цел снимането на документален филм за този кораб.

Той е заместник-председател и организационен секретар на сдружението за създаване на Национален морски музей (1991 г.), ръководител на групата за изграждане на експозицията „Граждански морски дейности” (1993 – 2003 г.) към Военноморския музей.

Kапитан I ранг доц. д-р Георги Антонов е автор на десетки научни публикации, сред които монографията „Българският военноморски флот през Отечествената война 1944 – 1945 г.“, Варна, 1985 г.; историческият очерк „Съдбата на адмирала. Щрихи от живота и делото на контраадмирал Иван Вариклечков (1891 – 1974)“, Варна, 2006; учебници и учебни пособия за нуждите на ВВМУ: История на военноморското изкуство – част I (От робовладелското общество до Първата световна война 1914 – 1918 г. включително), Варна, 1963 г. и част II (Действия на флотите на капиталистическите държави през Втората световна война 1939 – 1945 г.), Варна, 1966 г. и Съветският военноморски флот във Великата отечествена война, С., 1980; статии, студии и други.

Член е на редколегията на алманах „Фар“ и на списание „Морски свят“. Сътрудник е на изданията „Димитровска вахта“, „Народна армия“, „Български воин“, „Военна техника“, „Армейски преглед“, „Морски преглед“, „Морски вестник“, „Клуб Океан“.

Той е определян като доайен на флотските ни историци, което е признание за постижения му в научноизследователската, преподавателската и обществената му работа.

За безупречната си служба във ВМС и за постигнатите резултати в научноизследователската, преподавателската и обществената си дейност капитан I ранг доц. д-р Георги Антонов е удостоен с редица отличия, сред които медали „За боева заслуга“, „За безупречна служба“ – III степен и „За заслуги към БНА”и ордени „Кирил и Методий” – II степен и „За военна доблест и заслуга”.

Георги Антонов почива на 4 април 2008 г., само месец, след като морската общественост у нас отбелязва 80-годишнината от рождението му. Погребан е с военни почести, отдадени му от подразделение курсанти от ВВМУ „Н. Й. Вапцаров” в Централните гробища на Варна.


4 март 1965 г. – подвиг на старшина I степен Димитър Атанасов Димитров – мирновременен военноморски герой

От всички доблестни героични прояви през 60-те години на миналия век ярко се откроява подвигът на моряка-герой Димитър Атанасов Димитров (03.11.1943 – 06.03.1965). Роден в село Сушица, община Стражица, Димитър Ат. Димитров започва наборната си военна служба на 23 октомври 1962 г. в школата за химици в Горна Оряховица. След успешното и завършване е изпратен да служи като командир на отделение химици на голям преследвач на подводници тип БО с бордови № 17 в поделение 20480, или Първи отделен дивизион противолодъчни кораби (1 ОДПЛК) – Варна. На 24 септември 1963 г. е произведен в звание старши матрос.

На 4 март 1965 г. по време на учение в открито море матрос по невнимание прострелва кутия със снаряди. В погреба на кораба възниква опасност от пожар и взривяване. Гъст, отровен дим изпълва тясното помещение, където се намират оръжията и взривните материали. В погреба слизат главен старшина Васил Вачев, старшина II степен Васил Ангелов и командирът на отделение химици Димитър Димитров. Най-дълго устоява на задушливия дим младежът от Сушица. Окулярите на противогаза му се замъгляват от гъстия дим и той е принуден да го свали. Успява да открие и подаде навън димящия сандък, които е изхвърлен зад борд. Опасността е отстранена, корабът е спасен и продължава хода си. Заедно с него е спасен и животът на екипажа – общо 57 души.

Вдишаните отровни газове поразяват белите дробове на старши матрос Димитър Димитров. Той е откаран по спешност за лечение във Военноморска болница – Варна, но два дни след инцидента, на 6 март 1965 г. умира от белодробен оток. Погребан е с военни почести в родното си село Сушица.

Командването на ВМФ намира сили правилно да оцени саможертвата на младежа. С указ № 324 на Президиума на Народното събрание от 30 април 1965 г. за „спасяване на боен кораб и екипажа му“ е награден посмъртно със златна звезда, званието „Герой на социалистическия труд“ и орден „Г. Димитров“. Отличията, както и холандката на Димитър Димитров са в постоянната експозиция на Военноморския музей.

Със своя заповед № 143 от 15 май 1965 г. министърът на отбраната армейски генерал Д. Джуров го зачислява завинаги в екипажа на спасения преследвач и разпорежда паметни плочи в чест на героя да се установят в родното му село Сушица и в района на рейдовия пост във Военноморска база Варна. На 6 март 1966 г. до Рейдовия пост във Варна тържествено е открит паметник на Димитър Ат. Димитров. Командващият на флота присвоява на старши матроса звание „старшина І степен”.

В село Сушица родната къща на моряка е превърната в музей по проекти на архитекта Рогев от В. Търново и на художника Н. Даскалов от София. Официално експозицията на музея е открита на 4 септември 1969 година. Денят 4 март е обявен във флота за Ден на моряшкото другарство. Всяка година военните моряци от варненската база отбелязват подвига на своя предшественик. През 1978 г. построеният в Русе 3240-тонен военен транспорт (пр. 102) е именуван „Старшина I степен Димитър Атанасов Димитров“ в памет на мирновременния флотски герой, спасил от гибел бойния кораб, на който служи.


10 март 1912 г. – откриване на Морски специални школи към ВМФ

За подготовка на миньори за Дунавската флотилия в Русе е открита Минно-огнярна школа, която се е комплектувала с избрани от наборните моряци. В школата наред с общата военноморска подготовка са се изучавали теоретически и практически електричество, електротехника, взривни вещества, минно-подривно дело и др. Минно-огнярното училище през 1909 г. е временно закрито. Поради нарасналите нужди на флота от технически кадри със Заповед № 32/10.03.1912 г. е открито отново с наименование Морски специални школи при Морска учебна част – Варна. През 1913 г. е формиран първи випуск от 34 курсанти.

Морските специални школи имат три отдела: минно-електротехнически, огнярен и кормчийски. Курсът на обучение в училището е четиригодишен. Теоретическите занимания се провеждат при отличен педагогически подход от подбрани и добре подготвени преподаватели.

В Първата световна война флотът се попълва с нови бойни средства. Възпитаниците на Морските специални школи попълват със специалисти подофицери новите подводни лодки, хидропланите, радиотелеграфните станции и миночистачните отряди. Бойната им дейност напълно оправдава възлаганите на тях надежди при формирането на школите.

По силата на Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. България няма право на военен флот след Първата световна война. Затова Морските специални школи се преименуват на Морски специални технически школи при Търговско-морската учебна част. Училището известно време е под ръководството на Министерството на промишлеността и труда, а по-късно – на Министерството на железниците, съобщенията и пристанищата. Променя се програмата, като повече се застъпват техническите дисциплини. През 1922 г. се оформят два нови отдела – електротехнически и машинно-моторен – с променена и разширена програма.

Практическото обучение се води в арсеналите, в корабите, в електротехническите кабинети, в телефонните централи, в радиопредаватели, в електроцентрали, в жп депа и работилници, в миноносците, в Божурище, в мини Перник и на други места.

Възпитаници на МСШ работят като електротехници в държавните каменовъглени мини, в телеграфо-пощенското ведомство и разните електрически централи; като кърмчии моряци по параходите по Дунава и морето, а в индустриалните предприятия като машинисти, огняри, мотористи и други. Те са високо ценени и предпочитани пред възпитаниците на други технически професионални училища в страната. В двадесетте випуска на Морските специални школи са завършили около 1050 курсанти. Техният принос в развитието на флота, техниката и научно-техническия прогрес намира конкретно изражение както в творческото им участие в развитието на материално-техническата база в различните отрасли на националното ни стопанство, така и в обогатяването на техническата мисъл и популяризирането на техническите новости.


13 март 1866 г. – роден капитан Сава Манолов – първият българин правоспособен капитан на параход в Българското търговско параходно дружество (БТПД)

Сава Иванов Манолов е роден на 13 март 1866 г. в Габрово. Морско образование завършва в Мореходното училище в Нарва, Русия. Плава на руски и английски търговски кораби. Постъпва на служба в Дунавската флотилия, a след създаването на Портовото капитанство и Черноморската част се мести във Варна.

На 20 май 1896 г. постъпва на работа в БТПД като втори помощник-капитан на парахода „България“. По това време командването на корабите е поверено на капитани чужденци. На 4 ноември 1904 г. командването на новозакупения товаро-пътнически параход „София“ (бивш гръцки „Паномарс”) е поверено на българския капитан Сава Манолов. Той е първият българин комeндант (капитан) на параход на БТПД. Заплатата му като капитан е 275 лева (с 50 лева по-малко от тази на чужденците капитани). Сава Манолов плава на корабите „България“, „София“, „Борис“, „Кирил“.

Умира внезапно на 13 март 1927 г. по време на плаване като помощник-капитан на един от параходите на БТПД. Погребан е в Митилини на о-в. Лесбос. По-късно семейството му пренася тленните му останки във Варна.


13 март 1913 г. – превземането на Одринската крепост и участие на българските моряци

Обсадата на Одринската крепост от български и сръбски войски по време на Балканската война (1912 – 1913), започва през октомври 1912 г. под командването на ген. Никола Иванов. Обсадата е известна с един от първите случаи на действие на бойна авиация. Решителният пробив на Източния сектор от крепостта е извършен под командването на ген. Георги Вазов. На 13 март 1913 г. Втора българска армия превзема крепостта. Тази победа води до края на Балканската война. На 31 март 1913 г. е подписано примирие, а на 17 май 1913 г. – Лондонският мирен договор.

Българският военен флот има своя принос за тази победа.

В бойните действия по време на обсадата и атаката на Одринската крепост участват 89 матроси от Дунавската флотилия, от които трима загиват. В Дунавската флотилия са изработени 6700 ръчни гранати, използвани в щурмуването на Одринската крепост. Моряци- доброволци са тези, които подготвят и аеропланните бомби, хвърляни в битката за Одрин. Обсаденият в Одрин турски гарнизон поддържа с командването само радиовръзка. Крайцерът „Надежда” провежда успешни смущения на радиотелеграфните предавания от турските станции в Одрин и Цариград. С това флотските радиотелеграфисти участват в първото у нас преднамерено смущаване на противниковата радиовръзка.


13 март 1930 г. – роден капитан I ранг професор д.т.н Емил Стоянов Станчев – заслужил деятел на науката и техниката

Емил Станчев е роден на 13 март 1930 г. в с. Одърне, Плевенскa област. Първоначалното си образование завършва в ОУ „Хр. Ботев“ в родното си село, а средното през 1947 г. в Плевенската мъжка гимназия. Приет е като редовен студент в Държавната политехника в София, специалност „Строително инженерство“, но след трети курс се прехвърля във Висшето народно военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“ в специалност „Корабни машини и механизми“ (КММ). През 1953 г. се дипломира и е назначен за преподавател в същото, където остава да работи до 1979 г. По време на преподавателската си дейност обучава курсанти в следните дисциплини: Машинно чертане, Термодинамика, Теоретични основи на топлотехниката, Теория и устройство на кораба, Съпротивление на материалите, Хидродинамика, Машинни елементи, Технология на металите, Теория на машините и механизмите и Динамика на корабните дизелови двигатели. През 1960 г. завършва задочно висше образование във ВМЕИ – София, специалност „Двигатели с вътрешно горене”. Заедно с Филип К. Недялков от 1962 г. организира академично обучение по леководолазно дело. От 1966 г. е доцент по „Теория на машините и механизмите“ при катедра „Техническа механика” на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров”. В периода 1964 – 1966 г. работи по съвместителство като ръководител на секция „Механични уредби, устройства и системи“ в НИПКИК – Варна, а след това от 1967 до 1970 г. е ръководител на катедра „Техническа механика“ във ВМЕИ – Варна. През 1969 г. е назначен за заместник -началник по учебната и научна част на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” и защитава успешно дисертация на тема „Динамика на машинните агрегати с отчитане на еластичността на връзката между силовата и работната машина“. През 1971 г. на Третия световен конгрес на Международната федерация по ТММ е избран за генерален секретар с петгодишен мандат. От 1973 г. е ръководител на постоянно действащия Национален научен семинар по „Динамика на механични системи“ към Националната секция по ТММ при Централното ръководство на Научно-техническия съюз (ЦР на НТС) по машиностроене. През 1977 г. защитава успешно докторска дисертация на тема „Идентификация на параметрите на механични системи“. От 1978 г. е професор по „Теория на механизмите и машините“. От 15 октомври 1979 до 25 януари 1985 г. е ректор на Техническия университет във Варна. Председател е на Специализирания научен съвет по корабостроене. Основоположник е на научното направление „Еластодинамиката на машинните агрегати“ в България. Създател е на научна школа във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“, благодарение на която израстват десетки научни кадри във флотската алма матер. Капитан I ранг професор д.т.н. Емил Станчев е носител на следните отличия: орден „ Народна Република България“ - І степен, орден „Кирил и Методий“ – II степен, медал „За особени заслуги“ – II степен, медал „За заслуги към БНА“, медал „За безупречна служба“, юбилеен медал „25 години БНА“, медал „30 години от победата над фашистка Германия“ и юбилеен медал „100 години от рождението на Г. Димитров 1882 – 1982“. С указ № 1570 на Държавния съвет на НРБ от 21 май 1983 г. е удостоен със званието „Заслужил деятел на науката“.

Почива на 25 януари 1985 г. във Варна.

Негов барелеф е поставен на Алеята на преподавателя във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ – Варна.


18 март 1945 г. – свикано е общо събрание за създаване на Народен морски съюз (НМС)

След 9 септември 1944 г. материалната база на Българския народен морски сговор (БНМС) е поставена под контрола на отечественофронтовските (ОФ) комитети. На 18 март 1945 г. е свикано общо събрание, което да разгледа въпроса за дейността на БНМС. Избран е инициативен комитет за възраждане на организацията, като името й се променя на Народен морски съюз. На 16 юни 1945 г. е утвърден новият устав, а на 18 юни 1945 г. бившия БНМС е разформирован, като книжата и имуществото му се предават на НМС.

В устава НМС се самоопределя като „масова народна организация, стояща на почвата на единството на българския народ, изразено в ОФ, подкрепящ неговите програми по морските въпроси и ръководяща идейно и организационно радетелите на морското дело”. Целите, които си поставя организацията, са насочени към формиране на национална морска култура, подпомагане на всички инициативи, свързани с морето и Дунава, развитието на морските спортове и морските летовища. По своята същност НМС е приемник на задачите и идеите на официално разтурения през 1945 г. Български народен морски сговор, но в новите условия на ОФ-власт. Много от старите кадри на БНМС са използвани и в новата организация.

Организацията провежда два свои конгреса през март 1946 и юли 1947 г. и две конференции през декември 1945 и ноември 1946 година. Първият редовен конгрес, проведен на 10 и 11 март 1946 г. в София, потвърждава фактическото съществуване на организацията от 18 март предходната година и поставя началото на редовния организационен живот на съюза.

През 1946 и 1947 г. НМС все повече се политизира. В унисон с общата политика на окрупняване и централизиране на всички масови организации НМС се обединява с Народен съюз за въздушен спорт и Съюзът за народен конен спорт в един Народен съюз за спорт и техника. С подписването на обединителния протокол на 28 юли 1947 г. НМС прекратява самостоятелното си съществуване.


20 март 1869 г. – роден полковник Руси Лудогоров – командващ Българския военен флот в периода 1911 – 1914 г.

Полковник Руси Лудогоров е роден на 20 март 1869 г. в Разград. Завършва Военното училище в София и Артилерийската инженерна школа в Торино. Старши офицер е в телеграфната дружина, впоследствие командва рота във Втора интендантска дружина. Професионалното му развитие до назначението му във флота преминава през Втора пехотна тракийска дивизия, където е дивизионен инженер, завеждащ учебната команда на Телеграфната дружина, началник на Управление "Железопътни съобщения“ и командир на железопътна бригада.

На 23 май 1911 г. подполковник Руси Лудогоров поема командването на флота. Негова главна задача е преодоляването на конфликтите между флотски офицери и консолидирането на флота.

Подполковник Лудогоров съсредоточава вниманието си върху черноморския флот и в кратки срокове са изготвени варианти за отбрана на крайбрежието, съобразени с възможностите на българските военни кораби. На 1 януари 1912 г. влиза в сила ново „Положение за устройството и управлението на флота” изготвено от подполковник Лудогоров, в което се урежда положението на Дунавската флотилия, формира се и „Учебна част на флота“ в състава, на която влизат Машинното училище и Морските специални школи. Същевременно се увеличава броят на учебните плавания на отряда миноносци и крайцера „Надежда“, провеждат се учения за устройване на минни заграждения. Корабите на „Дунавската част от флота“ са спешно ремонтирани и приведени в експлоатация.

Руси Лудогоров е началник на флота по време на Балканската война. В същото време той е началник и на Варненския укрепен пункт, който обединява военните части, дислоцирани в района на Варна и има за задача да организира наблюдението на цялото Черноморско крайбрежие и отбраната на морския бряг от Балчик до устието на река Камчия.

Началникът на Флота подполковник Руси Лудогоров има принос за създаването на Семафорно-наблюдателната служба. Нейното формиране като част от Неподвижната отбрана той обявява в заповедта си за мобилизация от 17 септември 1912 година. По време на командването му е постигната първата морска победа на Българския военен флот торпилирането на турския крайцер „Хамидие“ от торпедоносеца „Дръзки“ на 8 ноември 1912 година.

Полковник Руси Лудогоров умира на 17 юни 1934 г.


22 март 1866 г. - роден капитан І ранг Станчо Димитриев - един от основоположниците на Черноморския ни флот, първият българин началник на флота със специално военноморско образование

Станчо Димитров Димитриев е роден на 22 март 1866 г. в с. Беброво, Великотърновско. През 1883 г. постъпва във Военното училище в София и го завършва през 1887 г. Междувременно като доброволец участва в Сръбско-българската война от 1885 г., за което е удостоен с войнишки кръст за храброст IV степен. През 1887 г. е назначен на служба в 7-ми Преславски полк, а от 1888 г. по негово желание е преназначен във Флотилията и Морската част в гр. Русе. След практическо плаване на английски кораб, през 1892 и 1893 г. Димитриев завършва курса на обучение в Ройъл Нейвъл Колидж, Великобритания.

Станчо Димитриев е упълномощен да наблюдава строителството в Англия на първите поръчани за БТПД търговски кораби „Борис” и „България” (1894 г.). През 1897 г. е изпратен на специализация във Франция, а през следващата година е наблюдаващ строителството на УК „Надежда“ в Бордо, Франция. Като член на екипажа на новопостроения кораб Ст. Димитриев участва в първото му плаване до България. От 1901 г. той е негов командир. Като заместник на началника на флота той участва в неговото модернизиране и доставките на нова материална част.

В периода 1905 – 1908 г. Станчо Димитриев е началник -щаб на флота

Като специалист по военноморските въпроси той участва във Втората световна мирна конференция в Хага през 1907 г.

През 1908 г. заема поста началник на флота, като за първи път начело на българския флот застава българин със специално военноморско образование. На тази длъжност е до 1911 г.

Капитан I ранг Станчо Димитриев е от най-подготвените български морски офицери, като с особена ревност защитава необходимостта от качествена бойна техника и материална част за флота.

Умира на 13.04.1913 г. в София.


22 март 1931 г. – учредително събрание и създаване на яхтклуб в Русе

През лятото на 1930 г. в Русе се заражда идеята за обединяването на собствениците на лодки за риболов, разходка и спорт. Създава се инициативен комитет, в който участват видният общественик д-р Иван Червениванов (бивш кмет на града), Евгени Димов, Михаил Константинов, Владимир Георгиев, Вендо Милде и Кирил Иванов. Те се договарят с управлението на Русенското пристанище относно създаването на сдружението и определят място за пристан на лодките и за помещение, където да се съхранява лодъчният инвентар: в началото на лимана между хелинга на пристанищната работилница и парния кран. Решено е новото сдружение да се нарече „Яхтклуб“.

На 3 март 1931 г. в новопостроена барака инициаторите свикват общо събрание, на което се прочита проектоустав и се предлага избирането на Управителен съвет да стане на 22 март 1931 година. На този ден в 10 часа сутринта в тържествена обстановка в салон на градското казино се събират първите 20 – 25 членове – учредители на яхтклуба. Събранието е открито от Иван Червениванов, който очертава предстоящата дейност на яхтклуба. Приет е уставът и са избрани управителен и контролен съвет, а след това са направени необходимите постъпки и за съдебната регистрация на сдружението. Първи председател на управителния съвет е инж. Борис Лазаров, а за първи почетен член единодушно е определен д-р Иван Червениванов, приет от всички като основоположник на яхтклуба. Новото формирование среща подкрепата на обществеността, на местната организация на Българския народен морски сговор, както и на Дунавската полицейска служба.

Дейността на яхтклуба е подчинена на приетия правилник. Лодките на членовете на клуба са боядисани в бяло, а на носа се изписват с червена боя инициалите ЯК и регистрационният номер. Въведен е клубен дневник, в който се записват всички излети на лодките. Яхтклубът организира гребно-ветроходни походи, излети до островите, плувни състезания, венециански нощи на Дунава и др., коита са много популярни сред русенци. На 18 май 1934 г. е тържествено осветен и открит дома на яхтклуба, предназначен да дава подслон на любителите на водния спорт.

През юни 1934 г., запалени от видяното по различни кинопрегледи, членове на яхтклуба в Русе полагат началото на аквапланеризма в България с изработената от Никола Дълбоков дъска, която той, а след това цяла група ентусиасти „яздят”, теглени от бързоходния катер „Летящата нимфа“ (управляван най-често от Вендо Милде). По-късно, през 60-те години на ХХ век, у нас този спорт започва да се развива като водни ски.

Приемник на сдружението, създадено на 22 март 1931 г., е възстановеният през 1980 г. яхтклуб в Русе (яхтклуб „Порт Русе”).


23 март 1964 г. – успешно приключва първото околосветско плаване на българския моторен кораб „Г. С. Раковски“ (23 август 1963 г. – 23 март 1964 г.)

Моторен кораб „Георги Сава Раковски“ е построен през февруари 1961 г. в корабостроителницата Barclay, Curle & Co в Глазгоу, Шотландия, за лондонската компания Watts, Watts & Co, London, под името WILLESDEN. Дължината му е 141,9 метра, широчината – 19,25 метра, газенето при пълно натоварване – 8,94 метра, товароподемност 11 186 тона. Задвижва се от 5-цилиндров дизелов двигател DOXFORD OIL 2SA с мощност от 5500 к.с. при 114 оборота в минута. В състава на Параходство „Български морски флот” е приет на 7 септември 1962 г. в Марсилия, Франция. Под български флаг плава под името „Георги Сава Раковски“. Първи капитан на кораба е Иван Станчев.

Кораб „Г. С. Раковски“ с капитан Иван Станчев и гл. механик Анани Нанков потегля на 23 август 1963 г. от Варна за Куба, където трябва да достави 40 вършачки, произведени в Русенския завод за селскостопанска техника. Пресича Средиземно море и Атлантическия океан и след 21 дни достига до кубинското пристанище Матанзас. След разтоварването от Куба корабът товари захар и се отправя към Ямайка и Панамския канал. Кораб „Г. С. Раковски“ е първият български кораб преминал през Панамския канал. Следват тридесет и седем денонощия преход през Тихия океан. На 4 декември 1963 г. пресича 180 меридиан, след което достига до китайското пристанище Дайрен в близост до Порт Артур, където разтоварва захарта. Корабът отплава за Япония, след това пресича Индийския океан и се отправя към Европа. На 23 март 1964 г. в 22,40 часа м/к „Г. С. Раковски“ пристига във Варна и така затваря кръга на околосветското плаване.

По време на плаването, продължило 210 дни, м/к „Г. С. Раковски“ изминава над 30 000 мили, прекосява три океана и седемнадесет морета, посещава пристанища в Куба, Ямайка, Китай, Япония, Европа. По пътя си преодолява свирепи бури и урагани. Преминава през американската морска блокада на Куба. Дългите преходи през океаните са изпитание за волята и издръжливостта на екипажа.

Първият ни „магелановски” кораб е тържествено посрещнат във Варна и на екипажа му е връчена грамота от ръководството на Министерството на транспорта за успешно завършване на първия околосветски рейс.


26 март 1885 г. – създаване на Българското техническо дружество в Русе

Създаването на Българското техническо дружество (БТД) е предложено на 3 януари 1885 г., по време на Учредителното събрание на Каюткомпанията (флотското офицерско събрание) към Флотилията и Морската част в Русе. Според приетия устав на Каюткомпанията една от задачите, която си поставя е „да стане инициатор за учредяването Българско техническо дружество.

Проектоуставът на БТД е разработен от Павел Кузмински, който далновидно приспособява устава на Императорското руско техническо дружество (ИРТД) за българските условия. Целта на БТД е да съдейства за развитието на техниката и техническия поминък в България. За постигането и ще се провеждат четения, съвещания, публични беседи, издаване на технически списания и развитие на техническото образование. Предвижда се да се открие техническа библиотека, химическа лаборатория и технически музей.

Началникът на Флотилията и Морската част капитан-лейтенант Зинови Рожественски прави постъпки пред военния министър, който на 21 февруари 1885 г. дава разрешение офицерите от Морската част и прикомандированите към нея да стават членове на предстоящото за учредяване БТД. На 26 февруари 1885 г. вестник „Славянин“ съобщава за това разрешение и че ще се изпратят покани до някои лица, „които ако изкажат желание да станат членове учредители, ще се постъпи към съставянето на реченото (БТД) дружество“.

На 26 март 1885 г. Българско техническо дружество провежда първото си събрание и тази дата е приета за начало на дейността му. За председател на дружеството е избран С. Ванков.

През първите месеци от създаването си БТД развива сериозна дейност, благодарение на инициативността на П. Кузмински. На 6 април организира събрание по повод 1000-годишнината от смъртта на Св. Методий, отбелязана в цялата страна. При откриването му П. Кузмински произнася известното поетично слово, с което призовава към славянско единство, а последните му два куплета са всъщност духовно послание към дейците на българската наука и техника. През април П. Кузмински отправя молба до ИРТД в Санкт Петербург да му изпратят всички издания на ИРТД за цялото време на съществуването му. Днес библиотеката на Военноморския музей – Варна, съхранява особено ценна сбирка от руското списание „Морской сборник“, чиито годишнини започват от май 1885 г. Това е най-старото морско периодично издание, съхранявано в българска библиотека. На 5 май БТД провежда събрание, на което М. Голубятников изнася доклад на тема „Парните мелници в Силистренски окръг и състоянието им“. Въз основа на него БТД взема решение в бъдеще при проверка на техническото състояние на мелниците да участва „един ревизор окръжен механик, който да следи за хода на котлите и машините, за тяхната щателна изправност”;

На 11 май БТД организира разширено Общо събрание с участието на учениците от Техническата школа в Русе. При откриването му П. Кузмински връчва знамето на школата на председателя на БТД Симеон Ванков.

Наскоро след това БТД преустановява дейността си. Най-вероятната причина е конфликтът между началника на флота капитан-лейтенант З. Рожественски и П. Кузмински, възникнал към средата на май 1885 г. Вследствие на него създателят на БТД, негов фактически лидер и най-активен член попада за месец и половина в ареста и не може да участва в обществена дейност.


28 март 1909 г – роден капитан I ранг Христо Кукенски

Христо Кукенски е роден на 28 март 1909 г. в с. Острец, Троянско, в семейство на земеделци. През 1927 г. е приет в Машинното училище, а три години по-късно печели конкурс и продължава следването си в Ливорно, Италия.

Завършва пълния четиригодишен учебен курс и задължителните плавания на учебен ветроход в продължение на 12 месеца, както и допълнителни 6 месеца като офицер на ескадрен миноносец в Средиземно море. След завръщането си е назначен за командир на „Калиакра“, а през 1935 г. е преведен на служба в Морското училище в Созопол. Тук съвместява длъжностите възпитател и командир на учебния кораб „Камчия“. Заедно с това преподава във висшите навигационни курсове и плава като капитан-инструктор на курсаните с корабите на БТПД.

През 1938 г. е назначен за командир на стражеви кораб „Черноморец“ от състава на Дунавската флотилия. През април 1940 г. е преместен във Варна и е командир на торпеден катер № 1 (тип „Люрсен“), а по-късно командир на дивизиона торпедни катери.

През май 1943 г. е върнат като ротен командир в Морското училище, а след 9 септември 1944 г. е заместник -началник на училището. През март 1945 г. е назначен за командир на торпедната флотилия при Черноморския флот. На следващата година е уволнен от флота и прави опит да продължи висшето си образование в специалност „Корабостроително инженерство“. Качествата му на отличен командир обаче са оценени високо от ръководството на флота и е върнат на реална служба, като е назначен за началник-щаб на база Варна. От септември същата година е назначен за пръв командир на ескадрения миноносец „Железняков“. През юни 1949 г. е назначен за командир на втория ескадрен миноносец, влязъл в състава на българския флот – „Озорной“, по-късно преименуван на „Георги Димитров“.

Окончателно напуска строевите длъжности във военноморския флот в края на 1949 г. и постъпва като преподавател в Морското училище, завеждащ дисциплините „Морска практика и навигация“, а впоследствие и завеждащ катедрата по тактика на ВМС. Уволнява се от структурите на ВМС в края на 1955 г. като капитан II ранг. Цивилният му живот е свързан неизменно с морето, първоначално като технолог по кораборемонта и началник на технологичното бюро в ККЗ – Варна (до 1970 г.), а впоследствие е капитан на шалани. През 1973 г. прави последно плаване с кораб на БМФ, след което преминава окончателно в пенсия. В този период от живота си пише активно, автор е на мемоари и множество статии на морска тематика.

Капитан I ранг Христо Кукенски напуска този свят на 8 август 1998 година.