К А Л Е Н Д А Р

БЕЛЕЖИТИ ДАТИ ОТ БЪЛГАРСКАТА
МОРСКА ИСТОРИЯ


МАЙ


1 май 1898 г. – роден Иван Томов, капитан от Българското търговско параходно дружество

Иван Томов е роден е на 1 май 1898 г. в гр. Антоново, Видинско. През 1914 г. се записва в Морското училище във Варна. След трети курс, като ученик-техник, през 1917 г. е изпратен във Фленсбург, Германия, за да следва за корабен офицер, но поради военните действия е отзован обратно в България, преди да приключи обучението си. През 1920 г. е произведен в чин мичман II ранг. Година по-късно семейството опитва да се установи във Виена, където се ражда дъщеря им Елена. Скоро след това се връщат обратно в България. Иван Томов работи на варненското пристанище, а от 1931 г. е старши помощник-капитан в Българското търговско параходно дружество. Първото му назначение е на кораба „Княгиня Евдокия“, след това на корабите „Бургас“ и „България“.

След присъединяване на България към Тристранния пакт, от април 1941 г. всички български търговски кораби над 500 бруто регистър тона са военизирани и поставени в разпореждане на германската военна марина. На 30 май 1941 г. корабът „Княгиня Мария Луиза“, натоварен с боеприпаси и варели с бензин, пристига в Пирея под силна немска охрана. След като започва разтоварването, към 6.30 ч., дежурният моряк вижда, че гъст черен дим излиза от трюма. Взривът би унищожил не само кораба и пристанището, но и града. Виждайки очертаващата се трагедия, капитан Иван Томов взема най-правилното решение – с малка част от екипажа да изведе кораба навътре в морето. При последвалия взрив загиват капитан Иван Томов и още шест души от екипажа, но градът и хиляди хора са спасени.

За своя героизъм капитан Иван Томов, наречен „спасителят на Пирея“, не получава ордени и медали. В годините на комунистическото управление за саможертвата на български моряци от парахода "Княгиня Мария Луиза" не се говори и подвигът им остава неоценен. Днес малка улица във Варна носи името на капитан Иван Томов.


1 май 1917 г. – начало на Българската морска авиация

Подготовката на кадри за българската морска авиация започва през ноември 1915 г. по време на устройването на германската водосамолетна станция край Варна. През май 1916 г. в Германия е изпратена на обучение първата българска морска авиационна команда. През октомври обучените авиатори се завръщат във Варна и започват служба в германската водосамолетна станция. През декември е обособена отделна българска водосамолетна станция с два хидроплана, чиято дейност се ръководи от командването на германската станция. През април българската водосамолетна авиация в състав от четири самолета започва самостоятелна дейност. На 1 май 1917 г. лейтенант Иван Михайлов (морски офицер, завършил пълния курс за обучение на летци в Германия с присвоено звание военен пилот-авиатор) е назначен за началник на Българската водохвърчилна станция. С това става възможно фактическото й обособяване като самостоятелна бойна единица и тази дата се приема за начало на българската водосамолетна авиация. През април 1918 г. България откупува германската водосамолетна станция и поема изцяло нейното управление. Към края на войната българската морска авиация има централна станция в Пейнерджик (днес Чайка), междинна станция във Варна и опорен пункт в Созопол. Летателният парк наброява 10 хидроплана: 6 двулодъчни самолета „Фридрихсхафен“ (построени 1916 – 1917 г.), 2 двулодъчни самолета „Фридрихсхафен“ от подобрен модел (построени 1917 г.) и два двулодъчни самолета „Румплер“ (построени 1917 г.). Личният състав се състои от 6 офицери, 10 кандидат-офицери и 120 подофицери и матроси. По време на войната екипажите изпълняват различни мисии: извършват разузнавателни полети навътре в морето и по крайбрежието от Констанца до Истанбул; участват във въздушни нападения над делтата на река Дунав; атакуват неприятелски кораби; влизат в бойно съприкосновение с водосамолети на противника.

След подписването на Ньойския мирен договор през 1919 г. полетите са прекратени, а на 15 септември 1920 г. водосамолетите са предадени на представители на Антантата и унищожени на аеродрума Божурище край София.


5 май 1941 – създаване на Български беломорски флот с щаб в гр. Кавала

След разгрома на Гърция през пролетта на 1941 г. Германия и България се споразумяват за навлизане на български войски в Беломорието. До 28 май 1941 г. българските части трябва да го заемат и организират неговата отбрана. На България е предоставен районът между реките Струма и Марица с островите Тасос и Самотраки. Общата площ е 13 000 кв. км с население от 649 419 души и брегова ивица от 440 км с 5 пристанища – Кавала, Дедеагач, Порто Лагос, Лименария и Камариоти. За охраната на крайбрежието е необходима значителна морска част. В края на април започва придвижването на отряд от Дунавската флотилия под командването на капитан II ранг Петър Неделчев към бреговете на Егейско море. От него се формира Беломорският отряд. Така България за втори път има Беломорски флот (първият е в годините на Първата световна война).

На 5 май 1941 г. немските знамена са свалени и са издигнати българските, с което България поема управлението на Беломорска Тракия.

На 12 май капитан II ранг Петър Неделчев е освободен от командването на Беломорския отряд и на негово място е назначен капитан II ранг Димитър Дудев. Първоначалният състав на Беломорската част е: щаб в Кавала с домакинство и свързочен взвод; крайбрежен граничен подучастък в Дедеагач; крайбрежен граничен подучастък в Кавала. По-късно към него се придава бреговата артилерия, формира се минна рота, създава се морска пехотна дружина. Задачите на Беломорския отряд са наблюдателна служба, охрана на морската граница, контрол над пристанищата и корабоплаването. Към края на юни 1941 г. той разполага с 4 моторни ветрохода, 4 моторни и 4 гребни лодки. До лятото на 1944 г. в корабостроителницата в Кавала са построени 4 стражеви кораба, влезли в състава на Беломорския флот под имената „Марица“, „Струма“, „Места“ и „Вардар“. Важно значение за отбраната на крайбрежието и островите има и бреговата артилерия.

След излизането на България от войната срещу Германия българските части са принудени да напуснат района. Плавателните средства са изоставени, като е прибрано въоръжението и най-ценното им оборудване. В края на 1944 година от разформирования Беломорски флот е сформирана Военноморска база Бургас.


8 май 1894 г. – роден Христо Каварналиев, български художник-маринист

Христо Каварналиев е роден на 8 май 1894 г. в град Варна. Животът на семейството му е свързан с бреговете на Варна, Каварна, Калиакра. Пръв негов учител по рисуване в Първа мъжка гимназия във Варна е известният маринист Иван Радинов. От 1910 до 1915 г. Христо Каварналиев учи живопис в Държавното художествено индустриално училище в София. Негови преподаватели са проф. Иван Мърквичка, Антон Митов, Ярослав Вешин. Първата си самостоятелна изложба с морски пейзажи той открива още като студент през 1915 година. По време на Първата световна война е художник – военен кореспондент при флота. С препоръките на цар Фердинанд, който купува картини на Каварналиев от изложбата му в двореца, художникът участва в представителна изложба на българското изкуство в Берлин. Специализира 2 години в художествената школа на Франц фон Щук в Берлин. Пътува в Русия, Италия, Франция,Турция. През 1926 г. художникът представя голяма самостоятелна графична изложба в Третяковската галерия в Москва. Произведенията му се отличават с експресионистичен стил. Те предизвикват голям интерес и са изцяло откупени за колекцията на Третяковската галерия. През 1935 г. участва в изложбата „100 години Българско изкуство 1820 – 1920“ с два пейзажа от Хамбург.

Христо Каварналиев рисува пейзажи, битови композиции. Работи с маслени бои, темпера, гваш, акварел. Свързан с морето от ранно детство, той го познава, обича го и го рисува в различните му състояния. Голяма част от творчеството му заемат морските пейзажи и сюжети от живота на рибарите. Художникът е всепризнат майстор рисувач на открити морета. Още приживе го наричат „певец на морската стихия“.

Христо Каварналиев е член основател на Дружеството на независимите художници от 1920 година. Участва в общи художествени изложби в София и във Варна. Урежда 45 самостоятелни изложби в България и няколко в Берлин, Париж, Москва. Негови творби са притежание на НХГ, СГХГ, Варна, Шумен, Казанлък, Добрич, Балчик, Каварна, частни колекции у нас и по света.

Умира на 18 май 1951 г. във Варна.


9 май 1945 г. – край на Втората световна война в Европа

Късно вечерта на 8 май 1945 г. (поради разликата в часовите зони в Москва вече е 9 май) в специално подготвена зала на Военно-инженерното училище в Карлхорст (предградие на Берлин) представители на Германското върховно командване в лицето на фелдмаршал Вилхелм Кайтел, адмирал X. Фридебург (за военния флот), ген.-полк. Х. Щумпф (за Луфтвафе) в присъствието на представителите на главната квартира на Върховното главно командване на СССР маршал Г. Жуков и на Върховното главно командване на англо-американските и френските войски (маршал А. Тедър, генерал К. Спатс, генерал Ж. Тасини) подписват Акта за капитулация на германските войски, с което се слага край на Втората световна война в Европа.

Във Втората световна война участват 61 държави, като пряко е засегнато около 70% от населението на Земята. Военните действия обхващат териториите на 40 държави от Европа, Азия и Африка и на три океана – Атлантическия, Тихия и Северния ледовит океан. По време на войната, продължила 2193 дни (от 01.09.1939 до 02.09.1945 г.), загиват около 60 милиона души. Общо мобилизирани са 110 милиона души. Ранените са 90 милиона, като от тях 35 милиона остават инвалиди.

В продължение на 4 години България е участник във Втората световна война, като в някои периоди тя е във война с почти всички велики държави. Българските ВМС участват във войната на страната на Германия (1 март 1941 – 7 септември 1944 г.), а от 8 септември 1944 до 9 май 1945 г. воюват срещу бившия си съюзник.

В периода 1 март 1941 – 7 септември 1944 г. Морските войски извършват бойни действия в интерес на Германия в три основни направления: поставяне на отбранителни минни заграждения по нашето черноморско и беломорско крайбрежиe; борба с минната опасност на р. Дунав, Черно и Бяло море; ескорт на германски превози по море между Босфора и пристанище Кюстенджа. От 1941 до 1944 г. по черноморското крайбрежие са поставени 1888 мини срещу надводни кораби и подводници, 998 противотрални мини и 399 котвени мини.

През вторият период от 8 септември 1944 до 9 май 1945 г. Черноморският флот изпълнява важни бойни задачи: водене на борба срещу минната опасност, търсене и изваждане на самопотопените по българското черноморско крайбрежие германски кораби и строителство на нови катерни миночистачи. Миночистенето е главна задача през този период. То започва през септември 1944 и завършва едва през октомври 1948 година. Протралена е площ от 510 кв. мили и са обезвредени 1277 морски мини. На р. Дунав са взривени при самостоятелно тралене 29 електромагнитни и хидроакустични мини, а съвместно с други кораби от съветската трална бригада – 65 мини. През 1944 – 1945 г. българските катерни миночистачи вдигат от дъното 33 самопотопени германски кораба в района на българското крайбрежие, които се ремонтират в Корабостроителница „Флотски арсенал“. За нуждите на миночистенето там са построени четири рейдови миночистача. За отлично изпълнени бойни задачи по р. Дунав (в района на км 1942) на миночистача „Христо Ботев“ и неговия екипаж е оказана високата чест да участва в парада на победата във Виена.

Окончателен край на Втората световна война е сложен на 2 септември 1945 г., когато на борда на линейния кораб „Мисури“ в Токийския залив е подписана капитулацията на Япония.


12 май 1985 г. – завършва околосветското плаване на Н. Джамбазов с яхта „Тангра“ (1983 – 1985)

На 1 септември 1983 г. мореплавателят Николай Джамбазов тръгва от Созопол и извършва първата българска самотна обиколка на света през нос Хорн със собственоръчно изработена яхта. Това невероятно постижение завършва на 12 май 1985 г. в пристанище Лас Палмас на Канарските острови. На 26 юли 1985 г. яхта „Тангра“ пристига в Бургас, където Н. Джамбазов е посрещнат като национален герой. Околосветската обиколка му отнема почти две години (1983 – 1985), като изминава разстояние равно на 1,5 пъти дължината на екватора – около 60 000 км.

Яхта „Тангра“ е с дължина 11 м. Прототип на „Тангра“ е известната в началото на 70-те години на XX в. деветметрова яхта „Скампи“. В строителството й са вложени повече от 17 кубика дървен материал, специален водоустойчив шперплат, както и над 3200 болта с различна дължина. Николай Джамбазов плава сам, като членове на екипажа само за кратко стават двама души – до Алжир и Лас Палмас. Плаването се финансира със собствени средства – около 700 USD. Символична подкрепа оказва Студия „Време” на БНТ (неплатена командировка) и отпуск от БМФ за две години. Радиовръзката се осъществява чрез задължителната УКВ и любителска 120-ватова японска късовълнова станция. Получава радиолюбителска подкрепа от България и от света. Навигационното оборудване е класическо, без електронни средства.

Първи преход: Созопол – Лас Палмас от 1 септември 1983 до 27 октомври 1983 г.;

Втори преход: Лас Палмас – Сидни от 31 октомври 1983 до 1 март 1984 г. (начало на околосветското плаване);

Трети преход: Сидни – Нос Хорн – Лас Палмас от 01.01.1985 до 12.05.1985 г. (край на околосветското плаване);

Четвърти преход: Лас Палмас – Созопол от 12 май 1985 до 25 юли 1985 г.

След околосветското пътешествие Н. Джамбазов става „Герой на социалистическия труд“. Той е и първият носител на преходната награда Златен Глобус „Кор Кароли“, за участието му в трансатлантическата регата OSTAR 80 (Observer Singlehanded Trans-Atlantic Race) с яхта „Тангра“ от Плимут до Нюпорт и от Ню Йорк до Бермудските острови. През 1985 г. за най-добро плаване е призната околосветската обиколка на Николай Джамбазов.

Като спомен от околосветското плаване Николай Джамбазов пази секстанта, корабните дневници, карта, пергел, бинокъл, часовника, който е отмервал времето на борда през 253-те дни на плаване, както и разкъсания от ветровете български флаг. От него са останали зеленият и белият цвят.

Н. Джамбазов е автор на книгите „Тангра в океана“ и „Черната овца“.


16 – 19 май 1923 г. – учредителен конгрес на морската обществена организация Български народен морски сговор (БНМС)

Основатели на най-значимата морска обществена организация у нас Български народен морски сговор (БНМС) са флотските офицери Георги Славянов, Сава Иванов, Петър Стоянов, Никола Тодоров, Васил Игнатов, Борис Стателов, Иван Михайлов, Георги Купов, Сава Стефанов, Иван Вариклечков, Неделчо Недев, Петър Кашлакев, Борис Станев, Стефан Цанев и други.

На първото учредително събрание, състояло се във Варна на 1 юли 1920 г., се изработва Временен устав, избран е и Временен централен комитет с мандат до свикване на учредителен конгрес на организацията, който се провежда в определения тригодишен краен срок, от 16 до 19 май 1923 г. във Варна. Присъстват 31 делегати, представители на всички основни до този момент клонове.

В своето слово при откриването на събора председателят на Временния централен комитет капитан ІІ ранг Иван Михайлов казва, че „ ... заченките на БНМС се крият в 1913 г., когато след първия неуспех на нашето племе всички подирихме пътища и изходи за възстановяване на един завещан от предишното ни поколение идеал“.

В новоприетия си Устав БНМС се самоопределя като: „…културно-просветно народно дружество … вън от всички партии, течения и прояви в страната...“ със следните цели:

„А. Да работи за пробуждане любов към морето и за поддържане на разумно национално морско чувство.

Б. Да въздейства за развитие и усилване родното ни мореплаване.

В. Да подпомага за присвояване и засилване целесъобразна морска политика, обществена и държавна морска и речна просвета.

Г. Да ратува за подемане морските и речни помисли, като за това насърчава и подпомага правилното разселване и заселване на морските и речни крайбрежия…“

Учредителният конгрес уточнява и окончателната структура на организацията. Местните клонове се ръководят в дейността си от Управително тяло, избирано на годишно събрание. Общият събор избира Главно управително тяло (ГУТ) със седалище във Варна и с широки пълномощия.

За девиз на БНМС е определен лозунгът „КЪМ МОРЕТО И ДУНАВА – ЗА НАПРЕДЪК!“, а за празник – денят 19 август, по тогавашния църковноправославен календар – „Св. Преображение Господне“.

Официален орган на организацията е списание „Морски сговор“. Негов главен редактор е Сава Н. Иванов. Списанието е одобрено и препоръчано от Министерството на народното просвещение с Окръжно № 447 от 9.01.1924 г. и от Министерството на войната с Наредба № 22 от 1923 г.

Наследник на БНМС става организацията Народен морски съюз (НМС). През юни 1945 г. бившият БНМС е разформирован, като книжата и имуществата му се предават на НМС. Организацията просъществува две години.

През август 1991 г. е проведен ХХ, възстановителен конгрес на Български морски съюз (БМС). Съдебната регистрация е извършена през 1993 г. Издадени са няколко бюлетина „Морска България”. Проведени са конференции, предимно с културно-просветен характер.


18 май 1861 г. – роден капитан I ранг Матей Стойков, български офицер и картограф

Матей Стойков е роден на 18 май 1861 г. в гр. Сопот. Завършва 4-класното училище в родния си град и продължава образованието си в Априловската гимназия в Габрово.

През 1883 г. завършва Роберт колеж в Цариград и получава званието бакалавър. През годините 1883 – 1885 е директор на Одринското трикласно мъжко училище. Заради революционна дейност е принуден да напусне и преминава в България. Постъпва във Военното училище, което завършва през 1888 година. Участва в Сръбско-българската война, за което е награден със сребърен възпоменателен медал.

През 1888 г. е назначен на служба в Дунавската флотилия. През 1889 г. е изпратен да учи във Военноморската академия в гр. Ливорно, Италия. След завръщането си в България служи като командир на кораба „Крум“. Командирован е в Цариград, където специализира морска картография в английски военно-учебен център за подготовка на командни кадри на османската армия. След завършването на курса по картография е изпратен да картографира българския черноморски бряг. Матей Стойков е автор на първата хидрографска карта на Варненското езеро (1897 г.).

Назначен е за началник на Дунавската флотилия и е произведен в чин капитан III ранг. През 1904 г. създава първата българска навигационна карта на Дунав от р. Тимок до гр. Силистра. По негова инициатива е залесена пясъчната коса срещу устието на р. Русенски Лом. Така постепенно се оформя остров, наречен на негово име, използван за зимовище на корабите от Дунавската флотилия.

На 10 март 1908 г. е повишен в капитан I ранг, уволнява се от служба, сдава командването на Дунавската флотилия и преминава в запаса.

За работа си като картограф е удостоен с орден „За заслуга“, а за спасяването на чуждестранни кораби по р. Дунава е награждаван с високи руски, румънски и австро-унгарски ордени. На негово име е кръстен хидрографски кораб. Днес за него напомнят улица в Русе и остров (вече полуостров) „Матей“ в западната част на Русе.

Матей Стойков умира на 29 януари 1928 г. в родния си град Сопот.


18 май 1903 г. – откриване на Бургаското пристанище

В края на XIX век град Бургас започва бързо да се развива и да увеличава населението си. Нарастват вносът и износът на стоки през пристанището му. На сесията от 19 – 20 декември 1894 г. Народното събрание взима решение за строеж на ново модерно Бургаско пристанище по проект на инж. Адолф Герар. Строителството започва на 1 април 1895 г. от фирмата „Касс и Ликенс“. През 1898 г. правителството прехвърля довършването на строителството на френската фирма „Де Батиньол“. Инвеститорският контрол се извършва от експертна комисия, ръководена от инж. Стефан Бояджиев, като в нея участва и проектантът Адолф Герар.

Бургаското пристанище е открито на 18 май 1903 г. (именния ден на княз Фердинанд I) в тържествена обстановка. На церемонията присъстват княз Фердинанд I, министър-председателят Рачо Стоянов, министърът на обществените сгради, пътищата и съобщенията Димитър Попов, ръководството на Народното събрание, представители на местната власт.

От борда на учебния крайцер „Надежда“ княз Фердинанд обявява пристанището за открито и са произведени оръдейни салюти. Сливенският митрополит Гервасий отслужва тържествен молебен.

Разходите за строителството на пристанището възлизат на около 7 милиона златни лева. Приморският му вълнолом е с дължина 1138 метра. Пристанището разполага с два кея: крайбрежен с дължина 305 м и с възможност за акостиране на три парахода, и приморски с дължина 236 м и възможност за заставане на два парахода. Могат да се обработват общо над 300 000 тона различни товари.

Изграждането на модерното Бургаско пристанище подпомага ориентирането на продукцията на българското стопанство към Западна Европа.


18 май 1906 г. – откриване на пристанище Варна

Още в края на 1888 г. Народното събрание приема закон за построяване на Варненското и Бургаското пристанище, публикуван в Държавен вестник през януари 1889 година. Това се потвърждава и от Решението на VІІІ обикновено народно събрание „за построяването на Варненското пристанище“, утвърдено с указ на княз Фердинанд I № 8 от 20 декември 1894 година.

Изграждането на пристанището започва на 1 март 1895 г. Поради различни неудачи и спекулации от няколко фирми вместо за предвидените шест години то е завършено за двойно по-дълъг срок. Пристанището е изградено по проект на Адолф Герар, а строежът му е поверен на „Безименното акционерно дружество за направата на Варненското пристанище“. Технически директор на строежа e видният варненски инженер Златан Бръчков (1869 – 1957).

Новото пристанище на Варна е открито тържествено на 18 май 1906 г. в присъствието на княз Фердинанд, министрите и представители на чуждите легации. В церемонията са включени 23 военни и граждански кораба, от които 20 чуждестранни.

На събитието са поканени 300 официални гости и целият дипломатически корпус у нас и е приветствано с 21 топовни салюта, дадени от военните кораби и от разположената на кея брегова батарея. Молебенът е отслужен от Варненския и Великопреславски митрополит Симеон.

Дължината на вълнолома е 1220 метра. Пристанището разполага с три кея – крайбрежен – с дължина 380 м, приморски – 320 м, и малък кей за приставане на малки лодки и гемии, обслужващи крайбрежния трафик. Двата големи кея разполагат с общо седем корабни места. Във Варненското пристанище могат да се обработват годишно над 400 000 тона различни товари. Това го нарежда на първо място сред морските и речните ни пристанища по капацитет. Разходите за строителството възлизат на над 7,5 милиона златни лева.

С изграждането му българският внос и износ получават още една врата към света.


20 май 1923 г. – освещаване на първата публична експозиция на Морския музей (днес – Военноморски музей)

Началото на Военноморския музей в град Варна (ВММ) е поставено през 1883 година и е документирано в рапорта на капитан-лейтенант Зинови Рожественски – командир на Дунавската флотилия и Морската част, до военния министър от 12 октомври 1883 година. Така сформираната музейна сбирка е на подчинение на командването на Дунавската флотилия, а за неин уредник е определен инженер-механикът лейтенант Павел Кузмински. Първите експонати са предимно образци на въоръжение и технически пособия. От това време има съхранено лично оръжие и лични вещи.

В края на Първата световна война във Варна има реални предпоставки за откриването на публична експозиция на Морския музей: набрани са експонати, намерени са реализатори и поддръжници на инициативата, осигурено е помещение. Отварянето на музея е предшествано от решение на Управителния съвет на Българския народен морски сговор (БНМС) от август 1921 г. музейната сбирка да бъде преместена от Русе във Варна. За сбирката са предоставени две стаи в тогавашната Девическа гимназия. Инициаторите са офицерите Георги Славянов, Иван Михайлов, Сава Иванов. Сред първите уредници са имената на Протаси Пампулов, Стефан Цанев, Джеферов. Привлечен е видният археолог Карел Шкорпил. Чертежите, плановете, диаграмите се дължат на руския полковник Александър Полубояринов, археолог по образование.

Официалното откриване на Морския музей става на 20 май 1923 година. Освещаването се извършва от Варненския и Великопреславски митрополит Симеон. Царят е представляван от флотския си адютант капитан-лейтенант Коста Скутунов. На откриването присъстват делегации от Софийския университет, Географското дружество, Икономическото дружество, Природоизпитателното, Инженерно-архитектурното дружество, Ловджийското дружество, Туристическото дружество и други. Основните раздели в музея са: общоисторически, корабоплаване, морско дело, водолазно дело, морска авиация, риболов, морелечение. Музеят се издържа от създадения от БНМС фонд „Музей“, от дарения и благодарение на подкрепата на военния флот. Повече от 20 години уредник е Олга Полубояринова.

През 1955 г. музеят преминава под ръководството на Министерството на народната отбрана под названието Военноморски музей (ВММ) и като филиал на Централния музей на народната армия (днес Националния военноисторически музей). От 1956 г. е в днешната сграда на бул. „Приморски” № 2. През 1957 г. към основната експозиция се присъединява и кораб-музей „Дръзки“.

В периода 1993 – 2003 г. с помощта на Сдружение Национален морски музей ВММ поддържа отделна експозиция, посветена на Морското стопанство на България.

От създаването си досега музеят отговаря на заложения още от неговото основаване принцип за обхващане, изследване и опазване на свидетелствата от морското минало на България в неговата цялост – военноморска история, корабоплаване, морско стопанство, постижения в морско-научните изследвания, спортове, подводна археология.

Днес музеят съхранява колекции от морско оръжие – мини, брегова и корабна артилерия; от униформи и отличия, от корабни модели, голям брой фотографии и др.

С Военноморския музей са свързани първите подводни археологически проучвания в България. Първата такава експедиция е организирана през 1959 г. при нос Калиакра. През следващите десетилетия са проведени поредица от изследвания – край нос Калиакра, Маслен нос, при Шабла, във Варненския залив и на други места.

Музеят е носител на орден „Кирил и Методий” І степен, с който е награден през 1973 г. по случай 50-годишнината от откриването на експозицията му. В неговия основен фонд са регистрирани десетки хиляди движими културни ценности. Закритата експозиция е разположена в залите на първия и на втория етаж, на площ от 420 кв.м., а парковата експозиция е на площ от около 3 дка.

След ремонт на сградата през 2012 г. постоянната експозиция е изцяло обновена, преструктурирана и актуализирана.


25 май 1916 г. – начало на българското подводно плаване

В навечерието на Първата световна война, през 1914 г., щабът на флота приема проект за морска отбрана, който предвижда наред с другата техника и доставка на подводници. Проектът се реализира, макар и в по-малки мащаби, през 1916 г. Началото на подводното плаване в България е поставено с приемането от нашия флот на базираната във Варна германска подводница УБ-I-8.

Церемонията по вдигането на българския военноморски флаг става на 25 май 1916 г. в пристанището на двореца Евксиноград. За командир на подводницата е назначен лейтенант Никола Тодоров. Така по време на Първата световна война България става една от малкото страни в света, притежаваща свой подводен флот.

Договорена е доставката и на втора подводница, която не се реализира, тъй като предвидената за българския флот УБ-I-7 през октомври 1916 г. не се завръща от боен поход.

Първата подводница в състава на българските ВМС е произведена в Германия, от серията UB-I. Тя принадлежи към типа малки крайбрежни подводни лодки, според означенията в германския военноморски флот. В българския флот е зачислена под названието UB-18, като в документите e определяна и като Подводник № 18.

Тактико-техническите данни на UB-18 са: дължина 28.1 м; широчина 3.15 м; газене 3.03 м. Водоизместване: подводно 142 т., надводно 128 т. Скорост: над вода до 6 възла, под вода - 5.3 възла. Район на плаване – 1650 морски мили при ниска скорост. Разполага с два носови торпедни апарата – 450 мм, едно 47 мм оръдие и една 8 мм картечница. Щатният екипаж е 17 души. По време на кратката й служба в българския флот максималната дълбочина, на която се потапя, е 52 м.

По време на Първата световна война UB - 18 извършва походи до Кюстенджа (Констанца) на север и до н. Инеада на юг. През октомври 1916 г. извършва торпедна атака срещу руски контраминоносец тип „Лейтенант Баранов“, обстрелващ български брегови позиции.


28 май 1939 г. – тържествено откриване на първия железен мост с подвижна конструкция, свързващ Варна с днешния квартал „Аспарухово“.

На 28 май 1939 г., след двугодишен строеж, тържествено е открит първият железен мост с подвижна конструкция, свързващ Варна с днешния квартал „Аспарухово“. При откриването слово произнася главният директор на Българските държавни железници инженер Б. Колчев, а освещаването извършва Варненския и Великопреславски митрополит Йосиф. Гости на събитието са министри и политически дейци.

Изграждането на моста се предприема тъй като временното понтонно съоръжение над канала „море – езеро“ вече не е в състояние да поеме нарасналия трафик между двата бряга. Започнат още през май 1937 г., железният мост е проектиран за канал с ширина от 100 м и среден отвор от 30 м. Подвижната част, т.нар. клапа, се повдига само за две минути и половина, когато се налага преминаването на кораб с по-голяма височина. През ноември 1938 г. мостовото съоръжение е завършено, по него е прокарана и жп линия, водеща до тогавашните петролни резервоари.

Наречен „Аспарухов“, новият мост изпълнява функциите си до 28 януари 1975 г., когато преминаващият през канала съветския кораб „Павел Постишев“ се блъса в него и го поврежда. Мостът съществува и днес, но вече без повдигащата се средна секция и все още осъществява връзката по суша между град Варна и островната зона.


30 май 1941 г. – гибелта на параход „Княгиня Мария Луиза” и спасяването на град Пирея

През Втората световна война корабите на Българското търговско параходно дружество са предоставени на германската военнотранспортна служба. На 28 май 1941 г. параход „Княгиня Мария Луиза“, натоварен с авиобомби и гориво, пристига в пристанището на Пирея (Гърция).

Към 6:30 ч. на 30 май, след като започва разтоварването на товара от кораба от местните докери, дежурният моряк Васил Илиев установява, че гъст черен дим излиза от трюма – на кораба има пожар! В борбата с огъня се включват всички гръцки пожарникари от Атина и Пирея, но не успяват да овладеят огнената стихия. Възниква непосредствена опасност пожарът да се прехвърли и на съседните кораби в порта на Пирея, а посредством тях да бъдат засегнати и пристанищните складове, пълни с взривоопасни материали. Възниква реална заплаха да се повтори трагедията от взрива в Халифакс през 1917 г., когато при подобни обстоятелства загиват хиляди мирни жители, а градът е сринат.

В този решителен момент капитанът на кораба Иван Томов взема единственото правилно решение. Той разпорежда повечето моряци да напуснат кораба. С част от личния състав капитан Иван Томов остава на борда, за да изведе параход „Княгиня Мария Луиза“ в открито море. Два гръцки влекача поемат подадените въжета и горящият кораб се отделя от кея. Капитанът и останалите на борда жертват живота си, но спасяват Пирея от разрушение, а нейните жители – от смърт.

Избухналият на кораба пожар по всяка вероятност е умишлено предизвикан и е резултат от диверсия. Българският кораб “Княгиня Мария Луиза” е първата жертва на търговския ни флот във Втората световна война. След апокалиптичния взрив единствен от борда на кораба остава жив вторият помощник капитан Веселин Георгиев – Фоса, и останалите на брега 32 членове на екипажа.

В този ден загиват:

Капитан ИВАН КОСТОВ ТОМОВ – капитан

Капитан ГЕОРГИ ХИКОЛОВ БАБЕВ - първи помощник- капитан

ПЕТЪР ХРИСТОВ ЧАРЪКЧИЕВ - втори механик

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ ГЕОРГИЕВ - машинист ІІ ст.

СТОИМЕН СТОЯНОВ ЗАХАРИЕВ - радиотелеграфист

ГЕОРГИ ИВАНОВ ВИНАРОВ - машинист ІІ ст.

ТОДОР ИВАНОВ СТОИЛОВ – помощник- готвач.