К А Л Е Н Д А Р

БЕЛЕЖИТИ ДАТИ ОТ БЪЛГАРСКАТА
МОРСКА ИСТОРИЯ


ЮЛИ


1 юли 1973 г. - основан е Института по океанология „Фритьоф Нансен“

Институтът по морски изследвания и океанология е създаден на 1 юли 1973 г. с разпореждане № 132/22.06.1973 г. на Бюрото на Министерския съвет. Влиза в състава на Единния център за науките за земята към БАН със седалище в гр. Варна. Създаването му е във връзка с интензивното развитие на водния транспорт, морската промишленост и курортното дело в крайбрежната зона. Основните му задачи са свързани с комплексното изучаване на Черно море, изработване на препоръки и нормативи за проектиране, строителство и експлоатация на хидросъоръжения и запазване, възпроизводство и ефективно използване на черноморските природни ресурси. За негов първи директор е назначен Здравко Белберов.

През 1976 г. е построена сградата на института и влиза в експлоатация м/к „Изследовател 2“. През 1980 г. е създаден хипербарен комплекс, а през 1983 г. е открита научно-изследователската база „Шкорпиловци“. Закупени са научно-изследователския кораб „Академик“ (1984 г.) и изследователската миниподводница РС-8 (1987 г.). През 1988 г. започва да функционира техническият комплекс „Шелф – 100“ и е построен нов лабораторен корпус.

През 1984 г. е преименуван на Институт по океанология, а от 31 януари 2005 г. носи името на световно известния учен-океанолог проф. Фритьоф Нансен.

В Института са разработени над 200 научни проекта с фундаментална и приложна насоченост. Включва се в международните програми за изследване влиянието на Световния океан върху климата на Земята, „Глобална околна среда“ и „Взаимодействие между р. Дунав и северозападната част на Черно море“, развива активно сътрудничество с водещи световни научни центрове.


3 юли 1894 г . - вдигане на българския флаг на парахода „Борис”.

Първостепенна задача пред основаното през 1892 г. Българско търговско параходно дружество е изграждането на корабен парк. Дружеството е с държавен и частен капитал, което предопределя преплитането на различни интереси при поръчката параходи. Освен изискванията за определен тонаж и скорост, е взета под внимание и възможността на борда им да се поставят и фундаменти за оръдия, за да бъдат плавателните съдове използвани и във военно време.

Първите два кораба дружеството поръчва в корабостроителницата „Ричардсън и Сие” на река Тайн. През пролетта на 1894 г. със задачата да надзирава строителството им е командирован мичман I клас Станчо Димитриев, чиято основна задача е да провери дали е изпълнено искането корабите да са пригодени за носене на оръдия.

На 11 юни 1894 г. успешно са извършени изпитания на първия от двата поръчани парахода – „Борис”. Той е с дължина - 67.10 м, ширина – 9.75 м и товароподемност 894 т. развива скорост от 12 възла. На борда си може да приема до 50 пасажери в първа и втора класа.

Окончателното приемане на кораба става на 13 юни, а още на следващия ден той отплава за България.

Българската дипломация успява да издейства от великия везир на Османската империя правото на борда на новите кораби да се вее българския флаг. Последното е дипломатически успех, предвид васалният статут на княжеството, към този момент.

На 2 юли с. г. първият български морски търговски кораб „Борис” влиза във Варненския залив.

На следващия ден, 3 юли 1894 г., е извършено тържественото му освещаване и издигане на българския флаг.

Параходът започва редовни рейсове между българските черноморски пристанища. Корабът и неговият екипаж вземат участие в Балканската и Междусъюзническата война, превозвайки провизии за българските части. През февруари 1913 г. снабдява с топли дрехи и храна бедстващите в снежна буря български части, защитаващи Булаирската позиция, с което си спечелва името „параход – спасител”

По време на Първата световна война корабът за кратко служи като плаващ хотел за германските водосамолетни екипажи, а в последствие е използван и като минен заградител.

След войната е реквизиран от френските окупационни части и използван при евакуацията на остатъците от армията на генерал Врангел. При изпълнение на тази задача, на 13 ноември 1920 г., на ок. 60 мили южно от Севастопол, параходът е блъснат от руския кораб „Кронщат” и бавно започва да се пълни с вода. Екипажът се евакуира успешно на борда на руския кораб, но „Борис” загубва битката с морето и след няколко часа потъва.


7 юли 1891 г. - роден контраадмирал Иван Вариклечков

Иван Вариклечков е роден на 7 юли 1891 г. в София. Завършва Военното училище в София през 1910 г. като артилерист. Пожелава да служи в 240 мм брегова батарея във Варна и като младши офицер участва в бойното кръщение на батареята срещу турския крайцер „Меджидие” през Балканската война. През 1915 г. завършва курса за морски офицери. През Първата световна война, като член на екипажите на торпедоносците и на първата българска подводница УБ-18, участва в бойни походи в подкрепа на акциите на българската войска по сухопътните фронтове в Добруджа. От май до септември 1917 г. той е командир на УБ-18, след което заедно с други млади български офицери е изпратен в Кил, Германия, за обучение в училището за подводничари. Това включва и боен опит в Атлантическия океан.

В края на Първата световна война Иван Вариклечков служи в Дунавската флотилия, а в периода 1922-1924 г. е неин командир. В продължение на една година (март 1932-март 1933) е на специализация в различни поделения на германския военен флот.

Капитан I ранг Иван Вариклечков командва българския военен флот през 1933-1935 и 1937-1939 година. За период от две години (1935-1937) е флигел адютант на цар Борис ІІІ. Той е първият български морски офицер, удостоен с адмиралско звание – контраадмирал, по време на действителна военна служба.

Като командващ флота Вариклечков прави редица разработки, планове, инструкции по организацията и дейността на флота. Има разгърнати и обосновани становища по морска политика като цяло, както и за развитието на търговското корабоплаване на България. Автор е на редица публикации по военноморски теми.

В навечерието на Втората световна война, когато се обновява цялата българска армия, Вариклечков има изключителен принос за възвръщане боеспособността на военния флот, за снабдяването му със съвременни плавателни съдове и въоръжение. При конфликта, възникнал по повод договорирането на подводници между него и военния министър, контраадмирал Иван Вариклечков проявява принципност и последователност в отстояване интересите на България и нейните отбранителни възможности по море. Поради неотстъпчивостта си относно качеството на евентуалните доставки за флота от Германия, е освободен от служба през 1939 година. След 1944 г. за кратко е преподавател във Висшето военноморско училище. Наблюдаван е от органите на Държавна сигурност и години наред е репресиран като адмирал от царската армия.

Умира през 1974 година. Погребан е в град Варна.


10 юли 1926 г. – освещаване и откриване на Централните морски бани във Варна

Варненската община построява още през 1879 г. първите морски бани у нас, които представляват примитивни дървени бараки. През 80-те и 90-те години на ХIX век са изградени 4 правоъгълни морски бани с кабини върху железни релси, забити в морето и свързани с брега чрез мостчета. По време на войните те не се поддържат и започват да се рушат.

През 1925 г. с министерско постановление град Варна е обявен за морски курорт и получава право да събира курортни такси от летовниците. Кметът Петър Стоянов успява да издейства 3 000 000 лева кредит за построяване на нови модерни морски бани. Строежът им започва на 7 май 1925 година. На 10 юли 1926 г. новите бани са тържествено осветени. Те представляват масивна постройка под формата на буквата Ш на площ от 2 000 кв. м и разполагат с 4 960 кв. м пясъчен плаж. Средният перпендикуляр завършва с мост, съоръжен с триетажна кула за скокове във вода. Централните бани имат 150 кабини I класа и 820 кабини II класа, разполагат с басейн за топли морски бани, кафене и сладкарница. През 1934 г. се открива малко спортно игрище, а през следващата – водна пързалка. Кулата за скокове се надстроява с два етажа, обзавеждат се лекарски кабинет и фризьорски салон, доставят се водни колелета, салове и гребни лодки.

През следващите години са изградени Северните и Южните бани с 2500 места в гардеробите си. Към Южните бани има двукласни топли бани и малък бюфет, а към Северните е построен нов бюфет, известен като Малкото казино.

Варненските морски бани са едни от най-благоустроените на Балканския полуостров. Още през първата година те са посетени от близо 350 000 души, а приходът възлиза на 2 700 000 лева.


10-12 юли 1928 г. - създаване на Съюз „Морски техник“

Съюз „Морски техник“ е организация на морски техници, възпитаници на първите морски технически школи, на Унтерофицерската школа и на Морските специални школи при военния флот, които търсят признание на правото си за завършено средно техническо образование.

Учредителният конгрес на Съюз „Морски техник“ се провежда на 10-12 юли 1928 г. в София. Съюзът има клонове в цялата страна. Неговите членове работят като техници по парни котли, електротехници, машинни техници в жп-депа, фабрики, мелници, работилници. Печатен орган на Съюза е вестник „Морски техник“. Голям принос за развитието му имат капитан I ранг Димитър Добрев, избран за почетен председател на Съюза, и Христо Кършовски – дългогодишен председател на Съюза и главен редактор на вестник „Морски техник“.

Съюз „Морски техник” е както професионална организация, която защитава интересите на своите членове, така и обществена, която пропагандира българската морска идея.

През 1949 г. Съюз „Морски техник“ се влива в новосъздадените единни Научно-технически съюзи и предавайки им архива и финансовия си ресурс, прекратява самостоятелното си съществуване.


10 юли 1958 г. - създаване на Първи отделен дивизион противолодъчни кораби

Първи отделен дивизион противолодъчни кораби е създаден със заповед на командващия ВМФ № 00169 от 10 юли 1958 г. и е придаден към Военноморска база Варна. Негов първи командир е капитан І ранг Иван Добрев.

В първоначалния му състав влизат двата стражеви кораба проект 50 „Дръзки“ и „Смели“, а през 1985 г. е приет още един стражеви кораб от същия проект - „Бодри“. През 1963 г. в състава му са включени два преследвача на подводници, проект 122Б, заменени през 1975 г. с три по-съвременни кораба за борба с подводници ПЛК проект 204 с имена: „Храбри“, „Строги“, „Безстрашни“.

Сега в състава на дивизиона влизат фрегатата проект 1159 „Смели“ с бордови № 11, корветите проект 1241.2 „Решителни“ с бордови № 13 и „Бодри“ с бордови № 14.

В символ на героизъм в мирно време се превръща саможертвата на старшина І степен Димитър Ат. Димитров, който на 4 март 1965 г. с цената на живота си спасява от гибел екипажа и големия преследвач, на който служи.

Кораби от дивизиона участват във всички крупни национални и международни учения – „Родопи 67“, „Плиска 68“, „Преслав 71“, „Щит 82“, „Съюз 86”, както и в ученията в новия период от типа „Бриз” и „Кооператив Партнър“. В новото хилядолетие фрегата „Смели“ участва в първата активация на БЛЕКСИФОР и за първи път в операцията на НАТО „Актив Индевър“ в Средиземно море.


11 юли 1895 г. - роден капитан далечно плаване Димитър Фурнаджиев, дългогодишен преподавател във Висшето военноморско училище

Димитър Фурнаджиев е роден на 11 юли 1895 г. в Самоков. В родния си град учи до 9 клас, след което през 1914 г. постъпва в Машинното училище във Варна. През 1917 г., като един от най-добрите ученици, е изпратен да учи във Военноморското училище във Фленсбург. Поради революцията през 1918 г. училището е затворено и Д. Фурнаджиев се записва студент по минно инженерство. През 1919 г. се връща в България и е произведен в чин офицерски кандидат. По това време преподава морско дело на първия курс от Рибарското училище. През 1920 г. е произведен в чин младши офицер – мичман ІІ ранг, и поема командването на ведетата „Кондуктор Докузанов“.

След Ньойския мирен договор Военният флот се преобразува в Морска полицейска служба и голяма част от морския офицерски състав е съкратен. Д. Фурнаджиев постъпва в Българското Търговско Параходно Дружество (БТПД) като втори помощник-капитан на п/х „България“, а след шест години е капитан на п/х „Кирил“. След влизане в сила на Закона за морските лица полага изпит и става капитан далечно плаване. На всички кораби, на които плава, той е учител и възпитател на младите. След Втората световна война е назначен за лектор във Военноморското училище, където преподава девиация на магнитния компас и корабни документи. Поради големия му практически и теоретичен опит е включен в комисията за закупуването на корабите „България“ и „Родина“, които докарва в България.

В края на 40-те и през 50-те години на ХХ век капитан Фурнаджиев продължава преподавателската си дейност в Морското училище по дисциплините: „Навигация“, „Теория на девиацията на магнитния компас“ и „Корабно стокознание“. Превежда от руски учебника „Навигация“ на професор Ухов и сам написва учебник „Корабно стокознание“.

Награден е с орден „Народна Република България“, медал „За заслуги към БНА“ и „Златна котва“ от Министерството на транспорта – СО „Воден транспорт”.

Капитан далечно плаване Димитър Фурнаджиев умира на 15 ноември 1988 г.


15 юли 1866 г. (стар стил) - откриване на фар Шабла

На 15 юли 1856 г. започва да излъчва светлинен сигнал за мореплавателите фар Шабла. Той е изграден от Отоманската фарова компания. Новата оптика тогава излъчва постоянна светлина от VI степен.

Извисяващата се, по-голяма част от кулата, представлява пресечена осемстенна пирамида. Кулата е оцветена през 20-те г. на ХХ в. в характерни широки хоризонтали бели и червени ивици. Тя е висока 32 м. и се издига на 36 м. над морското равнище. Координатите на фара са 43º 32´ с.ш. и 28º 37´ и.д.

Промяна в характеристиките на фара са извършени след смяната на оптиката през 30-те години на ХХ в. – монтирана е AGA Navigation Aids, След 1987 г. апаратурата е ACA 500 М.

Днес характеристиките на излъчване са бяла, проблясваща светлина, с честота 25 s, сектор на действие 360 º. Сигналът е видим на разстояние до 17 м.мили.


15 юли 1866 г. (стар стил) - откриване на фара на нос Калиакра

Фарът на н. Калиакра е открит на 15 юли 1866 г. Построен е от компанията „Мишел и Кола”. Представлява бяла каменна кула с постройки в основана й. Монтирана е въртяща се оптика от V степен, на фирма AGA Navigation Aids, с бяла светлина, която проблясва на интервал от 1 минута.

Постройката е засегната от земетресението през 1901 г. и кулата е изградена отново. Тя е с височина 9.7 м и е на 67,6 м. над морската повърхност. Координатите на фара са 43º 22´ с.ш. и 28º 28´ и.д. През 1934 г., в границите на Румъния, търпи известно модернизиране.

През 1955 г. е монтиран наутофон, а през 1961 г – радиофар. Те действат до 2004 г.


17 юли 1912 г. - роден капитан І ранг Димитър Паскалев

Димитър Паскалев е роден на 17 юли 1912 г. в гр. Велико Търново. През 1928 г. постъпва в Морското машинно училище във Варна. Следват практика в Созопол, висш мореходен курс във Военното на Негово Величество училище в София, и други две години морско обучение във Варна.

Службата му като военноморски офицер започва през 1934 г. в миночистачните поделения. През 1938 г. специализира в Германия. След завръщането си в България последователно служи на като механик на торпеден катер „Люрсен”, старши механик на целия дивизион торпедни катери, командир на торпедоносец „Смели”. През април 1943 г. е назначен командир на миночистачна рота, състояща се от четири миночистачни кораба. Средно месечно обезвреждат по 80 мини от различни видове.

След края на Втората световна война миночистенето е приоритетна задача с цел осигуряване на чисти фарватери и безопасно движение по морските пътища. Лейтенант Паскалев е назначен за командир на Минна флотилия във Военноморска база – Варна. Той ръководи миночистачната дейност по северното българско черноморско крайбрежие, както и в румънски териториални води. Участва лично във взривяването и разоръжаването на откритите мини. Капитан І ранг Димитър Паскалев е един от героите на миночистенето, което е официално признато от българското правителство за бойна дейност.

В периода 1947 - 1955 г. е на различни постове в системата на Министерството на народната отбрана - началник на новосъздадения отдел „Бойна подготовка при щаба на ВМФ, началник на Военноморския факултет във Варна към Военнотехническата академия в София, заместник-началник на службата СКОР (съкратени курсове за офицерския състав). На 22 декември 1955 г. е уволнен от Военноморския флот. Професионалният му живот продължава в търговския и пътническия флот. Работи като сдатъчен капитан към ККЗ, плава на корабите на предприятие „Булет”. След успешно положени изпити става капитан далечно плаване и е назначен за капитан на кораб „Варна”.

Умира на 17 март 1986 г.

През 80-те години на ХХ век неговото име носи базов тралчик (№ 36), включен в състава на Българските ВМС, а от 2013 г. – рейдови миночистач № 56.


17 юли 1932 г. - открита е Морската биологична станция с аквариум във Варна

Аквариумът във Варна е създаден по идея на цар Фердинанд, след негово посещение в Неаполската зоологическа градина.

Сградата е построена в периода 1906 - 1911 г. по проект на варненския архитект Дабко Дабков. Изключително оригиналното решение на фасадата му съчетава баралефни изображения на огромна мида и някои от най-разпространените животински видове в Черно море.

Войните в началото на ХХ век забавят откриването на аквариума. След края на Първата световна война сградата е било използвана последователно от войскови части до 1920 г., от Машинното училище до 1922 г. и от Рибарското училище до 1930 г.

На 17 юли 1932 г. Цар Борис III открива официално Морската биологична станция с Аквариум. Пръв директор на Варненския аквариум е проф. Стефан Г. Консулов.

През 1954 г. Морската биологична станция е преобразувана в Научно – изследователски институт по рибарство и рибна промишленост. След многократни реорганизации, сега институтът носи името Институт по рибни ресурси – Варна.

Аквариумът е център за популяризиране на черноморската флора и фауна, на хидрологичните и хидрохимични особености на Черно море.


21 юли 1908 г. - официалното откриване на подводната телеграфна връзка между Варна и Севастопол.

Инициатива за прокарването на подводен телеграфен кабел между Варна и Севастопол е на Русия, която се стреми да засили влиянието си върху Проливите. Полагането на кабела е предшествано от продължителни дипломатически преговори. Договорът е сключен на 29 февруари 1908 година. От българска страна е подписан от министъра на външните работи генерал Стефан Паприков, а от руска - от упълномощения за това Д. К. Сементовски – Курило. Разноските по полагането и приходът от експлоатацията се поемат от Русия, а българското правителство съдейства за извеждането и укрепването му на българския бряг – в подножието на Морската градина до днешния Южен плаж на Варна.

Полагането на кабела с дължина 530 км става през юли 1908 г. от германската фирма Сименс с английския кораб „Фарадей“ за по-малко от две седмици. От българска страна участва лейтенантът от флота Неделчо Недев.

Официалното откриване на подводната телеграфна връзка е на 21 юли 1908 г. В 14 ч. министър-председателят Александър Малинов подава първата каблограма до своя руски колега. От юни 1909 г. телеграфната връзка на Русия с Белград става вече през Варна вместо през Виена.

През Балканската война по кабела се изпращат съобщенията за развоя на военните действия. Подводният телеграфен кабел се използва до началото на Първата световна война, когато е прекъснат от турците.


29 юли 1883 г. - роден капитан II ранг Александър Манолов

Александър Андреев Манолов е роден на 29 юли 1883 г. в София. През 1905 г. завършва Морския кадетски корпус в Петербург, с чин подпоручик. Завръща се в България и служи в Българския военен флот като командир на торпедоносец и командир на неподвижната отбрана. По време на Първата световна война е командир на торпедоносеца „Шумни”. На 11 септември 1916 г. корабът попада на неприятелска мина и получава голяма пробойна. Капитан Манолов запазва хладнокръвие и с импровизирани платна успява да го доближи на 150 м. до брега. Целият състав на торпедоносеца е спасен, а капитанът последен напуска кораба вземайки със себе си корабното знаме и иконата на „Св. Николай“. За проявен героизъм и съобразителност е награден с военен орден „За храброст“ IV степен 2 клас. Във военната си кариера достига до чин капитан II ранг.

След войната, съгласно клаузите на Ньойския договор, България няма право на военен флот и капитан II ранг Ал. Манолов е уволнен. Насочва се към гражданските морски дейности като става директор на „Български Лойд“. Занимава се с обществена дейност, пропагандира българската морска идея. Той е един от създателите, дългогодишен член на Главното управително тяло и председател на Българския народен морски сговор. Пише и публикува статии на морска тема в сп. „Морски сговор“.


Юли 1884 г. - началото на Минно-торпедното дело у нас

С цел усилване на малобройната българска Флотилия и Морска част, през м. юли 1884 г. Русия предава на княжество България две миноноски с прътови мини тип „Херц”, 140 заградни мини и други минни материали и принадлежности.

Двете миноноски – „ Бычок” и „Черепаха”, са построени през 1877 г. в завод „Берг” в Петербург и са участвали в Руско-Турската война. Те са еднотипни винтови кораби със стоманен корпус, дължина – 18.84 м, ширина – 2.32 м, газене 1 м, и водоизместване от 20 тона. Въоръжението им се състои от две прътови мини и едно скорострелно оръдие. Развиват скорост 8 възела по течението.

С тях се полага началото на Минната част на Българския флот. Пръв началник на частта е руският морски офицер – лейтенант Иван Николаевич Лебедев.

Миноноските взимат участие в Сръбско-Българската война, като боен отряд базиран в Лом, по-късно „Черепаха” е придадена към отряда в Арчар, а „Бычок” е под командването на коменданта на видинската крепост. Двата кораба са използвани активно за борба със сръбското разузнаване по Дунав и като транспорти.

На 17.05.1887 г. корабите са преименувани, като “Черепаха” получава името “Васил Левски”, а “Бычок” – “Христо Ботев”.

По време на Междусъюзническата война миноноските са използвани като патрулни кораби. През 1913 г. заедно с другите кораби на Дунавската флотилия са потопени в устието на р. Русенски Лом, за да не попаднат в ръцете на противника. По-късно същата година са извадени и ремонтирани.

През Първата световна война двете миноноски служат, като патрулни кораби и охраняват брега на Дунав и левия фланг на Добруджанската армия.

След края на войната са реквизирани от съюзниците, но скоро след това са върнати за нуждите на новосформираната Дунавска полицейска служба. Двата кораба обаче са в лошо състояние, планираните ремонти така и не са осъществени и те скоро са изведени от строя и бракувани.