К А Л Е Н Д А Р

БЕЛЕЖИТИ ДАТИ ОТ БЪЛГАРСКАТА
МОРСКА ИСТОРИЯ


ФЕВРУАРИ


2 февруари 1885 г - Роден старши лейтенант Стефан Калчев – изобретател на морска мина (1885 – 1915)

Стефан Калчев е роден на 2 февруари 1885 г. в Калофер. През септември 1898 г. е изпратен като стипендиант на Военното министерство да учи в Морския кадетски корпус в Петербург. По време на обучението си плава с учебния кораб „Моряк“, на крайцерите „Вестник“, „Княз Пожарский” и „Рында“ и на миноносеца „Поразяющий“. На 26 април 1905 г. гардемаринът Стефан Калчев е произведен в първи офицерски чин – мичман II разряд. Завършва и курса на Морската астрономическа компасна обсерватория и през есента на 1905 г. се завръща в България. Назначен е последователно в Портовата рота във Варна и в Портовата рота в Русе. В периода 1906 –1907 г. е командир на военния кораб „Калиакра“. Със заповед № 236 от 24 август 1907 г. мичман II ранг Стефан Калчев е изпратен на специализация в Минния офицерски клас в Кронщат. През есента на 1908 г. се прибира в България, повишен е в чин мичман I ранг и е назначен в Минната част на Черноморския флот. Включен е в комисията по приемане на заградните подводни мини „Соте Арле“ във Варна. Служи на миноносец „Шумни“ и на учебната яхта „Стрела“. На 10.08.1909 г. напуска по собствено желание българския флот и през 1910 г. емигрира в Русия. Със заповед № 168 от 09.10.1912 г. в България го обявяват за беглец от флота и две години по-късно го изключват от списъците на запасните офицери. В същото време в Русия Стефан Калчев е зачислен към минните офицери от руския флот и през 1912 г.е произведен в чин лейтенант.

На базата на опита си в българския флот в Русия лейтенант Калчев конструира нов тип контактна свободно плаваща мина с цилиндрична форма на корпуса. Тя намира практическо приложение в руския флот. През 1913 г. командването на Балтийския флот предвижда поръчването на общо 670 мини „Калчев“. През 1914 – 1915 г. Стефан Калчев служи на минния заградител „Нарва“.

При неясни обстоятелства в края на ноември 1915 г. по време на бойно плаване с руската подводница „Акула“ в Балтийско море флагманският минен офицер Стефан Калчев загива. Понастоящем екземпляр от мина „Калчев“ се съхранява в Централния военноморски музей в Санкт Петербург.


4 февруари 1882 г. – роден Карл Трънка – български инженер- корабостроител

Карл-Петър Трънка е роден на 4 февруари 1882 г. в Сливен. Син е на чешкия инженер Карл-Адам Трънка и сливенската учителка Мария Панова. Завършва Държавната мъжка гимназия в София през 1899 г. и Машиностроителното техническо училище във Виена през 1905 година. В периода 1906 –1908 г. следва като свободен студент в Политехниката за морско инженерство към Министерството на военния флот на Франция и го завършва със специалност корабостроителен инженер. Той е вторият (след инж. Иван Родев) български специалист с висша техническа квалификация в областта на корабостроенето.

Инж. Карл Трънка се реализира професионално в три направления: военен флот, авиация и гражданско корабостроене. Службата му в българския военен флот започва от март 1905 г., когато е назначен във Флотския арсенал. Работи като инженер-механик и инженер-корабостроител. Едновременно с това е и преподавател по „Технология“ и „Съпротивление на металите“ в Машинното училище във Варна. През септември 1909 г. напуска службата си във флота, за да практикува в чуждестранни фирми. Работи в реномирани европейски корабостроителници C. Wohlheim – Бреслау и Sir W G Armstrong Whitworth & Co – Нюкасъл на Тайн. През декември 1914 г. отново е назначен за инженер-корабостроител във флотски арсенал – Варна, а от 4 април 1915 г. е началник на Арсенала и съоръженията на българския флот. През октомври 1920 г.поради съкращенията, наложени от Ньойския мирен договор, е уволнен от военния флот с чин технически капитан. Установява се в София и започва работа на летище Божурище, като посвещава десет години на българската авиация.

Инж. К. Трънка е радетел за развитието на българското корабостроене. През 1922 г. прави опит да създаде във Варна работилница за поправка и строеж на кораби с участието на английски капитали. През 1941 г. сключва договор със Странджанския районен горски кооперативен съюз (СРГКС) за строеж на кораби в Царево. През март 1944 г. по негов проект е завършено строителството на моторно-ветроходния кораб „Христо Ботев“. Проектира моторния ветроход „Горянин“, построен през периода 1943 – 1947 г. в Царево – най-големият известен български дървен кораб, преустроен през 1951 г. в учебен ветроход „Н. Й. Вапцаров“. Инж. Карл Трънка осъществява авторски контрол при строителството и спускането на вода и на другите големи кораби, построени в СРГКС – Царево – м/к „Царево“ и м/к „Горски кооператор“.

Карл Трънка е дългогодишен член на Българското инженерно-архитектно дружество (БИАД). Той е и един от основоположниците на организираното движение за радиоразпръскване в България от 1926 г., когато става член-учредител на първия български радиоклуб. Умира на 14 юли 1954 г. в София.


8 февруари 1832 г. – роден Петър Попов – един от основателите на Параплувно търговско дружество „Провидение“

Петър Атанасов Попов е роден на 8 февруари 1832 г. в с. Ново село, Разградско, в семейството на свещеник. През 1843 г. семейството се мести в Трявна. П. Попов завършва местното училище и през 1850 г. заминава за Цариград. Постъпва на служба при руски търговец, който оценява упоритостта и прeдприемчивостта му и през 1851 г. го изпраща по търговски дела в Москва и други градове, а през Кримската война – в Тифлис, Кавказ. По време на пребиваването си в Русия той създава многобройни търговски връзки, усвоява писмено руски и гръцки и говоримо турски, грузински и арменски език.

През 1856 г. се връща в Цариград и създава самостоятелна търговска къща с основна дейност търговия с различни стоки от Русия, като приема и руско поданство. Утвърждава се като един от младите проспериращи български търговци в Цариград. Осъзнал, че за развитието на търговията е нужен транспорт, достига до идеята за създаване на българско параходно дружество. Намира подкрепа сред част от българските търговци и през 1862 г. създават Параплувно търговско дружество „Провидение”. То е едно от най-крупните предприятия на българския търговски дух преди Освобождението и първото българско акционерно дружество. През 1863 г. дружеството купува от Англия 560-тонен параход, наречен на името на управляващия султан „Азис“. За периода от декември 1863 г. до януари 1865 г. параходът прави 18 рейса до различни пристанища по българското черноморско крайбрежие. През 1865 г. корабът е отнет с измама от гаранта – грък. До края на живота си Петър Попов се бори за връщането му.

През 1878 г. Петър Попов е поканен от Варненския губернатор ген. Кишелски и заема длъжността младши чиновник за особени поръчения. На 23 октомври 1878 г. е назначен за временен председател на Варненския градски съвет, т.е. той е първият български кмет на Варна след Освобождението, като изпълнява тази длъжност един месец до избиране на редовен градски съвет. П. Попов приема сградата и имуществото на бившия турски съвет и започва организирането на новото гражданско управление, като осигурява непрекъснатост в работата му.

След като предава управлението на избрания градски съвет, през януари 1879 г. Петър Попов се връща на работа в губернското управление. През следващите години заема различни административни длъжности: началник на Пазарджишка (Добричка) околия, околийски началник в Оряхово и Балчик, помощник-кмет на Варна през 1888 г. През 1889 г. се обръща с писмено предложение към председателя на Народното събрание за основаване на параходно дружество във Варна и предлага държавата да купи два парахода, които да плават до Цариград и да пренасят български стоки. Той е един от основателите на създаденото през 1892 г. Българско търговско параходно дружество във Варна.

Петър Попов умира на 14 април 1894 г. във Варна. Разноските по погребението му са поети от Варненската община, което е признание за приноса му за града.


8 февруари 1864 г. – посрещане в Цариград (Истанбул) на първия български параход „Азис“

Параходът „Азис“ е собственост на Параплувно търговско дружество „Провидение“ – първото българско транспортно предприятие, създадено в Цариград през декемри 1862 г. от търговците П. Попов, И. Дюкмеджиев и братя Карадончови. Това е първото акционерно дружество, организирано от българи в рамките на Османската империя. Целта на инициаторите е със свой кораб да организират транспорта на продукцията на български производители както в рамките на империята, така и до западноевропейските пазари. През юни 1863 г. Илия Дюкмеджиев отпътува за Глазгоу и закупува от кобаростроителницата J. Henderson в град Ренфрю новопостроения параход Eugene. Параходът потегля от Глазгоу под командването на капитан Едуард Стокър на 6 декември 1863 г. По време на пътуването си към Османската империя той извършва и първите си товарни рейсове до пристанищата Венеция и Триест. На 8 февруари 1864 г. параходът пристига в Истанбул. Наречен е „Азис“ по името на управляващия султан – Абдул Азис.

Параходът „Азис“ е еднопалубен, с железен корпус и кърмова надстройка. Освен за товари, корабът е пригоден и за превоз на известен брой пътници. Основните му технически данни са: дължина – 189 фута (51,52 м), широчина – 24,50 фута (7,47 м), газене – 12 фута (3,66 м). Товаровместимостта на „Азис” е 380 БРТ. Притежава парна машина тип компаунд с обърнати вертикално цилиндри, произведена от самата корабостроителница Henderson, Coulborn & Co. Снабден е с корабен машинен телеграф – едно от най-новите технически постижения.

Параходът извършва плавания от Истанбул до черноморските пристанища Варна и Бургас, до дунавските – Браила и Галац, и до Самсун, с което е положено началото на българското параходно мореплаване. Въпреки първоначалния ентусиазъм и направените успешни курсове акционерното дружество не успява да се разплати напълно с корабостроителя. Липсата на крупни акционери, съмненията в злоупотреби, както и съпротивата на част от българските първенци в Истанбул към нововъведенията, обричат параплувното дружество на фалит. Документна измама от страна на „гарантите” на дружеството е причината то да загуби собствеността върху кораба. Така през май 1865 г. корабът е върнат в Англия и продаден.

След продажбата на кораба, той неколкократно мени собствениците и името си. От 1865 до 1914 г. е експлоатиран в Балтийско море под името „Рига“. По време на Първата световна война параходът е мобилизиран в Балтийския флот и името му е променено на „Ильза“. След гражданската война в Русия отново е преименуван, този път на „Рылеев“, прехвърлен е в Черно море и обслужва Кримско-Кавказката товарна линия. През 1931 г. корабът е спрян от експлоатация, а през 1933 г., след 70 г. служба, окончателно е бракуван.


9 февруари 1925 г. – роден инженер Антон Беджев – първият български професионален леководолаз (1925 – 1994)

Антон Беджев е роден на 9 февруари 1925 г. в Бяла, област Русе. През 1942 г. е приет във Военноморското на Негово Величество училище, но след 9 септември 1944 г. е изключен с обвинение в конспиративна дейност. През 1953 г. завършва специалност строително инженерство. На 9 октомври 1958 г. на офицерския плаж във Варна Антон Беджев се спуска с акваланг и престоява под вода 15 минути.

През 1959 г. във Варна инж. Антон Беджев и кап. III ранг Х. Амиорков организират секция „Подводен спорт“ към ДОСО. На 3 юни 1960 г. на язовира край с. Храброво е осъществена първата операция по отстраняване на авария. Аварийната подводна група към Окръжния морски клуб на ДОСО е формирана от ентусиасти подводни плувци, целящи налагането на прогресивната технология на акваланга пред остаряващата водолазна техника. Тя съществува от 1960 до 1965 г. и освен инж. Беджев към нея са включени капитан III ранг Хари Амиорков, Илко Щирков, д-р Антоан Варро, Кирил Лясков, Никола Маринов, Любомир Клисуров, Илия Кръстев, Траян Траянов, Йордан Крумов, Тенчо Чолаков, Георги и Петър Маркови. Те извършват повече от 250 подводни операции по отстраняване на аварии по язовири, пристанищни кейове, кораби и риболовни съоръжения.

През 1965 г. инж. Беджев формира и в продължение на дълги години ръководи първата в социалистическия лагер професионална Подводна инженерна група (ПИГ) към Държавни напоителни системи – Варна. През 1968 г. в Сирия инж. Беджев работи по изваждането на м.к. „Балкан“, извършва дефектация на пилони на пристанището на Хавана, полага многотонни тръби в Персийския залив, заснема снимки и изготвя документация на потънали кораби.

Тесни връзки инж. Беджев поддържа и с Военноморския музей. През октомври 1961 г. по негова идея към Военноморския музей е сформирана „Доброволна група за подводни археологически проучвания”. От 1961 до 1964 г. под ръководството на Иван Казаков (директор на Военноморския музей) и инж. Беджев се провеждат подводни археологически експедиции в районите на Балчик, Галата, Черни нос, Евксиноград и нос Агалина.

През 1973 г. под егидата на Министерството на транспорта Антон Беджев, заедно с Илия Кръстев и Илия Щирков организират първия професионален водолазен курс. За негов ръководител е назначен инж. Антон Беджев, който единствен има присъдено звание от Републиканската комисия – професионален леководолазен инструктор. Заедно с журналиста Владимир Апрелев инж. Беджев създава група „Варненец“, която организира чествания за 3 март и поема грижите за възстановяването на паметника на германските подводничари, загинали през 1916 г. През лятото на 1994 г. инж. Беджев участва в последната си подводна експедиция край Созопол.

Почива на 26 октомври 1994 г. в град Варна.


12 февруари 1868 г. – роден капитан І ранг Димитър Добрев (1868 – 1944)

Капитан І ранг Димитър Добрев е роден на 12 февруари 1868 г. в Русе. Началното си образование получава в родния си град. Учи в Московската реална гимназия, която завършва през 1883 г. На 4 септември същата година постъпва във Военното училище в София. През есента на 1885 г. обучението му е прекъснато от започването на Сръбско-българската война. Д. Добрев се включва като доброволец в редиците на Първи пехотен Софийски полк. Поверяват му командването на полурота. На 7 ноември като командир на 11-а рота от полка Добрев води смело войниците си в бой, за което самите те го предлагат за награждаване. За участието си в тази война Д. Добрев получава първото си отличие – войнишки кръст на ордена „За храброст” – ІV степен.

В края на 1889 г. Д. Добрев постъпва в българския военен флот – тогава под наименование Флотилия и Морска част, базиран в Русе. Военноморска квалификация получава в специализираните училища в гр. Пула, Австро-Унгария и в Кронщат, Русия. На 30 март 1898 г. е назначен за началник на Минната част, а на следващата година – за вахтен началник и завеждащ торпедното въоръжение на крайцера „Надежда”.

Димитър Добрев участва в Руско-японската война (1904 – 1905 г.), като доброволец във Втора тихоокеанска ескадра на руския флот. Преживява и пленничество в Япония. За участието си в морските сражения при Цушима, той получава руския орден „Св. Владимир“ ІV степен и български орден „Св. Александър“ ІV степен с мечове.

След завръщането си във Варна от 1906 до 1908 г. капитан-лейтенант Добрев заема длъжността началник на Машинното училище при флота. Под негово ръководство се преработва програмата на училището. По-късно Добрев е назначен за началник на Морската минна отбрана. За кратко в периода януари – март 1911 г. е изпълняващ длъжността командир на флота.

По време на Балканската война (1912 – 1913) е командир на Подвижната отбрана на флота, която има за задача да се осуети безнаказаното движение на турски военни и транспортни кораби между румънските пристанища и Босфора и да не допусне турско нападение откъм морето срещу Варна и другите български градове. В нощта на 7 срещу 8 ноември 1912 г. отрядът от български торпедоносци под командването на капитан II ранг Димитър Добрев атакува турския крайцер „Хамидие“. Изстреляното от „Дръзки“ торпедо поразява вражеския кораб. С тази успешно проведена атака капитан ІІ ранг Д. Добрев си спечелва уважение и слава, недостигнати от никой друг командир в българския военен флот.

След войната капитан І ранг Д. Добрев завършва цивилната си специалност – право, и работи като адвокат. Едновременно с това той е активен деец в морското обществено движение като председател на „Морски техник“.

Умира на 11.04.1944 г. във Велико Търново. Погребан е във Варна.


20 февруари 1950 г. – вдигане на военноморският флаг на Народна република България на ЕМ „ Георги Димитров“ – тип „Огневой“, проект 30-К

Един от най-големите български бойни кораби е полученият през 1950 г. от СССР ескадрен миноносец „Георги Димитров“ (бивш „Озорной“). Корабът е заложен на стапел на 20 ноември 1939 г. в завод „61 комунари“ в гр. Николаев по проект 30, разработен от конструкторско бюро с главен конструктор на проекта А. М. Юновидов. На 25 декември 1940 г. корабът е спуснат на вода, но началото на Втората световна война пречи на дострояването му. На 8 август 1941 г. е изведен от Николаев в Севастопол, а от там в Поти, където е консервиран. На 29 април 1944 г. „Озорной“ е върнат в Севастопол и е достроен по модернизирания проект 30-К, като на 9 януари 1949 г. влиза в строя и на 25 февруари 1949 г. е зачислен в състава на Краснознаменния черноморски флот на СССР.

Корабът има следните тактико-технически характеристики: водоизместване – стандартно – 2016 т, пълно – 2864 т; главни размери – дължина – 117 м, широчина – 11,6 м, газене – 4,3 м. Енергетичната установка включва две парни турбини с обща мощност 54 000 к. с. (проектирани под ръководството на главния конструктор на завод „Киров“ – българина Яким Якимов – един от избягалите политически затворници от остров „Св. Анастасия“) и четири водотръбни котела, които осигуряват максимална скорост от 37,5 възла. Далечината на плаване е 3500 морски мили със скорост 15,5 възла. Екипажът се състои от 302 души. Корабът е въоръжен с две двустволни 130 мм артилерийски установки тип Б-2-ЛМ, една двустволна 85 мм зенитна артилерийска установка тип 92-К, шест 37 мм зенитни артилерийски установки тип 70К, две двустволни 12,7 мм картечници, два тритръбни 533 мм торпедни апарати за противокорабни торпеда, два бомбомета тип БМБ-1 с 12 дълбоководни бомби. На палубата има минни пътища за 52 мини тип КБ, КРАБ или 60 минни защитника тип МЗ-26. Радиотехническото въоръжение се състои от РЛС „ГЮЙС-4Н“, АРЛС „РЕДАН-2“, АРЛС „ВИМПЕЛ-2“ и ХАС „ТАМИР-5Н“.

След провеждането на държавните изпитания през 1949 г. е решено „Озорной“ да бъде предаден на България за замяна на авариралия ескадрен миноносец „Железняков“. На 20 февруари 1950 г. корабът е приет и е вдигнат военноморският флаг на Народна република България. На 23 февруари 1950 г. пристига във Варна и му е присвоено името „Георги Димитров“. Официално е зачислен в състава на българските ВМС на 18 април 1950 г. Първоначално за командир на кораба е определен капитан ІІ ранг Хр. Кукенски, който впоследствие е заменен с капитан ІІ ранг Иван Добрев. След него последователно командири са капитан II ранг Петър Калчев, капитан III ранг Тодор Тумбев и капитан III ранг Петър Чакъров. Корабът участва във всички крупни учения на флота и армията през петдесетте години на миналия век и провежда девет задгранични похода. С него от 21 до 31 януари 1957 г. под флага на командващия флота контраадмирал Бранимир Орманов правителствена делегация, водена от министър-председателя Антон Югов, плава до Албания.

През 1958 – 1959 г. корабът осъществява щурмански походи по маршрутите Варна – Одеса и Констанца – Одеса. Предвиждано е през 1961 г. „Георги Димитров“ да бъде ремонтиран и модернизиран, но Съветският съюз отказва ремонта и на 30 септември 1960 г. корабът извършва последното си плаване в качеството си на учебен артилерийски кораб на Военноморското училище, след което е бракуван. До 1963 г. разоръженият му корпус стои във Варненското езеро. Потъва същата година по време на буря.


24 февруари 1942 г. – потъва корабът „Струма” със 767 души евреи-емигранти и 5 души български екипаж на борда

Корабът е построен през 1867 г. в Нюкасъл, Англия, като тримачтова яхта „Корнелия“ и отначало е притежание на маркиза на Лондондери. След това сменя няколко корабособственика и през 1934 г. идва от Гърция в България под името “Македония“. През 1940 г. става собственост на „Струма“ АД, преименуван е на „Струма“, флагът му е сменен с панамски и е преоборудван за превозване на евреи-бежанци.

На 12 декември 1941 г. „Струма“ отплава от Констанца със 767 души евреи-емигранти и 5 души български екипаж под командването на Григорий Горбатенко. Разчитат, че пътуването до Истанбул ще продължи не повече от 14 часа и затова нямат големи запаси от храна и вода. Нямат и спасителни средства. Монтираният двигател втора употреба (изваден от потънал кораб) след авария замлъква и корабът стига до Истанбул едва след 4 дни, влачен от буксир. Повече от седмица екипажът полага безуспешни усилия да поправи двигателя. На 24 декември капитан Горбатенко уведомява пристанищните власти, че „Струма“ не може да продължи пътуването си. Турските власти отказват да пуснат на брега намиращите се на борда бежанци, защото те нямат разрешение от британските институции за влизане в Палестина. Преговорите между „Джуиш Ейджънси“ в Ерусалим и британската администрация в Палестина по повод бежанците от „Струма“ се затягат. На 10 януари 1942 г. Горбатенко отново уведомява пристанищния капитан за ужасяващото състояние на пътниците и за случаи на заболяване от дизентерия. Преговорите потръгват и дават шанс поне децата до 11 години да получат визи за Палестина. Внезапно турското правителство решава да върне „Струма“ там, откъдето е тръгнал, въпреки че трябва да бъде влачен на буксир. Влекач наистина е изпратен, но той издърпва „Струма“ само на 14 морски мили североизточно от Босфора и го оставя с повече от 760 пътници на произвола на съдбата – без двигател, без отопление (денят е 23 февруари), без вода и храна. Точно пред Босфора има район за бойно патрулиране на съветски поводници. Ден по-рано тук една от тях потопява турския танкер „Чанкая“.

На 24 февруари 1942 г. подводница Щ-213, торпедира „Струма“ и го праща на дъното. По чудо оцелява само един от пътниците – Давид Столяр. В спомените си той пише за изключителния професионализъм и морал на българските моряци, които до последната си минута не са преставали да се грижат за пътниците. Има данни, че още един пътник е оцелял – Медея Саламович. За него (нея) не се знае нищо, освен името.

Загиналите български граждани, членове на екипажа на кораба са: капитан Григор Тимофеев Горбатенко; помощник-капитанът Лазар Иванов Диков; механикът Дамян Стратенов Безнасюк и моряците Йосиф Гарабедов Йосифов и Благой Атанасов Батеев (Македонеца).


25 февруари 1916 г. – българска морска победа през Първата световна война

По време на Първата световна война морската мина е най-ефективното бойно средство на флота. На 13 януари 1916 г. три български торпедоносеца: „Шумни“, „Строги“ и „Смели“ лидират преустроения като минен заградител мобилизиран кораб на Българското търговско параходно дружество „Борис“ при поставянето на минни заграждения на южните подходи към Варненския залив. Под ръководството на лейтенант (дн. капитан-лейтенант) Кирил Минков, изстрелял торпедото на „Дръзки“ срещу „Хамидие“, миньорите на лейтенант Александър Тодоров поставят осем банки (полета) от общо 124 мини. Шест дни по-късно същият отряд извършва минно заграждение и пред входа на пристанище Бургас, като в четири банки са поставени общо 100 мини. Всички те са от партидата 560 германски галваноударни мини от типовете „Карбонит“ и „Е-голяма“, доставени през декември 1915 г.

На 25 февруари 1916 г. на Варненското минно заграждение пред нос Иланджик се натъква и се взривява руският ескадрен миноносец „Лейтенант Пушчин“, флагмански кораб на дивизион дозорни ескадрени миноносци. Той се разчупва на две половини и потъва. Освен дадените десетки жертви след потопяването му са пленени и офицери от щаба на този дивизион. Важно следствие от този боен успех е отлагането на поредната бомбардировка на Варна от руския флот.

Руският ескадрен миноносец „Лейтенант Пушчин“, е спуснат на вода през ноември 1904 в гр. Николаев (днес в Украйна) и влиза в строя през август 1907 година. На 26 март 1907 г. първоначалното му име „Задорный“ е сменено с „Лейтенант Пушчин“. До септември 1907 г. корабът е класифициран като миноносец, а след това – като ескадрен миноносец. През периода 1910 – 1912 г. „Лейтенант Пушчин“ преминава основен ремонт с обновление на артилерията и парните котли, като водоизместването му нараства от 350 на 450 тона. Още през първия ден на Първата световна война корабът влиза в бой с турско-германския линеен крайцер „Гьобен” и получава сериозни повреди. Възстановен, той се включва в артилерийската подкрепа на руските войски на Кавказкия фронт и участва в набегови действия пред българското черноморско крайбрежие.

„Лейтенант Пушчин“ разполага с две 75-мм оръдия, два торпедни апарата и четири картечници, като може да приема на палубата си до 18 заградни мини.

Българското морско командване през 1916 г. обективно оценява приноса на участвалите в поставянето на минното заграждение, на което се натъква „Лейтенант Пушчин“. Общо 10 български офицери и подофицери са наградени с ордени и медали за военна заслуга по този повод. Почти десетилетие след края на Първата световна война с медал и грамота е удостоен и параходът „Борис“. През 1916 г. обаче българското военноморско командване умишлено запазва в тайна причините за гибелта на „Лейтенант Пушчин“ и за награждаването на десетимата военнослужещи, за да бъде опазена секретността на минното заграждение.

Останките от руския кораб са открити през 2010 година, а ценни експонати, свалени от кораба, постъпват във Военноморския музей.


26 февруари 1905 г. – роден инженер Николай Василев Попов (1905 – 1991)

Николай Василев Попов е роден на 26 февруари 1905 г. в Шумен в семейството на високопоставен държавен служител. От август 1915 г. до края на 1919 г. учи в Аракчеевския кадетски корпус в Нижни Новгород. През декември 1921 г. се завръща в България. От 1922 до 1928 г. учи и завършва Морското училище във Варна и преминава 10-месечна плавателна практика по парни машини и котли като машинист на торпедоносец „Дръзки“ и на моторната лодка „Калацерка“. На 1 юли 1928 г. започва работа като надничар на длъжност машинен монтьор в Пристанищната работилница във Варна. След три месеца напуска работа и заминава за Германия, за да следва в Машиностроителния факултет на Висшето техническо училище в Берлин-Шарлотенбург. Дипломира се на 21 юли 1933 г. със специалност машинен инженер.

След завръщането си в България започва едногодишен инженерен стаж в АД „Кораловаг“– Варна, като участва в построяването на железни шалани и възстановяването на осем стари германски тендерни локомотива, изоставени в България след Първата световна война. Със заповед № 2488 от 10/17 май 1935 г. на министъра на железниците, пощите и телеграфите Н. Попов е назначен за началник на Варненската пристанищна работилница и остава на тази длъжност до 1939 година. Под негово ръководството са построени м/л „Галата“ (20,6 м), м/л „Лилия“ (3,8 м), м/л „Княгиня Евдокия“ (4,0 м) и м/л „Евксиноград“ (22 м). През 1935 – 1936 г. в качеството си на началник на Пристанищната работилница участва в изработването на корабоподемна техника за изваждането на потопената през 1916 г. германска подводница UB-45, заради което през 1938 г. е отличен с германски орден.

От 1 март 1939 до края на март 1943 г. Н. Попов заема следните ръководни длъжности – старши инженер в Техническото отделение към Дирекция на водните съобщения (ДВС) в София, машинен инспектор при Дирекцията на Българското речно плаване (БРП) в Русе, главен инспектор при ДВС. През този период усилията му са насочени към преустройството на пристанищни морски влекачи в пътнически кораби на БРП и подобряване на техническата подготовка на механиците. От 1 април 1943 до 31 октомври 1945 г. инж. Попов е началник на Държавната корабостроителница – Варна. През 1945 г. открива, изважда и ремонтира с помощта на съветските военноморски власти потъналия в река Дунав товарен кораб „Русе“. В периода 1945 – 1948 г. изпълнява длъжността началник на отдел „Корабостроене“ в ДВС в София. От март 1948 г. в продължение на 12 години работи във Варненската корабостроителница като заема редица ръководни длъжности. През 1954 – 1955 г. е хоноруван преподавател по помпи и компресори към корабостроителния отдел на Строителния факултет в Държавния университет – Варна. От 1 юли 1960 г. е пенсиониран по болест.

Умира на 26 март 1991 г. в град Варна.


26 февруари 1964 г. – създава се Океански риболов – Бургас

Предприятието „Океански риболов“ – Бургас, е създадено на 26 февруари 1964 г. На 24 април 1964 г., с приемането от български екипаж на построения в Щралзунд (тогава в ГДР) траулер „Феникс“, е поставено началото на флота на българския океански риболов. Екипажът му е съставен почти изцяло от кадри на Параходство БМФ. Първи капитан на кораба е Димитър Велков, а първи главен механик - Милко Герчев.

Още през 1966 г. корабите от скромния ни тогава океански риболов доставят на вътрешния ни пазар 15 000 тона риба – два пъти повече от улова на риба от местните водни ресурси.

През 70-те и 80-те години риболовният ни флот разполага с 38 траулера, а в него са заети над 6000 души. Всеки кораб има екипаж от около 80 души. Флотът ни става сред най-големите в световен мащаб. През 1985 г. достига върха си. Специализираните английски издания нареждат България в първата петица на световните риболовни флотилии. Корабите на „Океански риболов” кръстосват всички морета и океани. Най-много риба се лови в Атлантическия и в западните части на Индийския океан, но български кораби достигат и до Тихия океан. Моряците ни са разполагали с много информация и често са успявали първи да разберат къде е голямата риба.

Част от улова е предназначен за вътрешния пазар, но повечето се пласира в чужбина срещу валута – Близкия изток, Румъния, Унгария, Монголия, в републиките от бившия СССР, Бразилия, Аржентина, Колумбия, Уругвай и в над 10 африкански държави.

От края на 60-те години „Океански риболов” започва да носи печалба за страната. През 70-те години на XX век от търговията с риба и рибни продукти в бюджета влизат по 100-120 млн. долара годишно, а през 80-те години - над 150 млн. долара. С част от парите се купуват нови кораби и техника, другите се използват за нуждите на икономиката.

След 1989 г. започва съсипването на предприятието. Този голям флот е ликвидиран и разграбен без реална икономическа обосновка.


27 февруари 1910 г. – роден капитан II ранг инженер Йордан Пращинков (1910 – 1993)

Капитан II ранг Йордан Пращинков е роден на 27 февруари 1910 г. във Враца. След завършване на V гимназиален клас през 1927 г. е приет в Морското машинно училище във Варна. През 1930 г. след завършването на теоретичния тригодишен курс на обучение е изпратен да следва във Висшия морски отдел на Военното училище в София. Във флота е на служба от 6 септември 1933 г., когато е произведен в първи офицерски чин - мичман II ранг от 52-ри Люлински випуск. В периода от 1933 до 1936 г. е разпределен на служба в Дунавската флотилия в Русе, където служи като командир на стражевия кораб „Беломорец“. През 1936 г. е приведен на служба в Черноморския флот във Варна като механик на учебния ветроходен кораб „Асен“. През 1938 г. е взводен командир на морските юнкери от Военното училище в София. В началото на 1939 г. като стипендиант на Военното министерство заминава да следва корабостроене във Висшето техническо училище в Берлин-Шарлотенбург. След успешно завършване на Technische Hochschule-Berlin през 1943 г. се завръща в България.

От 1944 до 1946 г. служи като заместник-началник в техническия отдел на ремонтната работилница на Морските войски във Варна. През 1946 г. е уволнен с мотива, че е царски морски офицер и благодарение на активната намеса на капитан I ранг Кирил Халачев е възстановен на военна служба. През 1948 г. е произведен в звание капитан II ранг и става началник на Флотски арсенал. Работи като конструктор на малотонажни плавателни съдове, строени във Варна и в Бургас. По негово предложение 25-тонните миночистачни лодки са преустроени с нови двигатели и достигат скорост от 10,6 възла. През 1949 г. е назначен за началник на техническия отдел в щаба на ВМС. През 1951 – 1952 г. участва в план-операцията за изваждането на потъналия през войната параход „Шипка“.

От 1952 до 1958 г. е преподавател във Факултета по корабостроене във Висшия институт за народно стопанство (ВИНС) по дисциплините „Теория на гребния винт“ и „Строителна механика на кораба“. След прекратяване дейността на Факултета по корабостроене и откриване на същия факултет във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“ през 1962 г. чете лекции по същите дисциплини и лекции по „Теория на кораба“ в продължение на 10 години. През 1972 г. се уволнява по собствено желание. След пенсионирането си работи като преводач на специализирана литература по корабостроене и корабоплаване. Автор на научни публикации в областта на корабостроенето и на учебника „Теория на кораба“.

Награждаван е с ордени и отличия, сред които са Орден за заслуга, Народен орден за военна заслуга V ст. без корона и Знак „Десет години служба“.

Почива през септември 1993 г.

Негов барелеф е поставен в Алеята на преподавателя на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“, което е признание за приноса му за морското образование в България.


28 февруари 1884 г. – създавaне на Представителния духов оркестър на ВМС

Макар оркестър към Дунавската флотилия да функционира още от 1881 г., той няма официален, а по-скоро самодеен характер - представлява оркестър от 16 души, снабдени с нискокачествени инструменти (трофейни или закупувани от турски и арабски състави). На 10 декември 1883 г. тогавашният командир на Дунавската флотилия капитан-лейтенант Зинови Рожественски подава рапорт до военния министър на Княжество България с искане да бъде разрешено откриването на оркестър към Флотилията. На 15 декември министърът удовлетворява тази молба. Със своя заповед № 22 от 10 януари 1884 г. Рожественски обявява списъка на първите 22 назначени музиканти. Първият капелмайстор Франтишек (Франц) Минарек е назначен на 28 февруари 1884 г., която дата се смята за начало на Флотския духов оркестър.

Първата международна изява на флотския духов оркестър е на 28 юни 1884 г., когато на борда на яхтата „Александър I“ посещава Одеса, а на 2 юли с.г. – Севастопол. Следващата изява на музикантите в чужбина е през 1893 г. в румънския град Турну Северин, а през 1901 г. в Севастопол, на борда на крайцера „Надежда“.

На 17 октомври 1884 г. на мястото на Минарек е назначен отново чех – Франц Щрос. От 15 март 1887 г. капелмайстор е Франц Свобода, по времето на когото оркестърът осъществява забележително развитие. За първи път прозвучават творби на Глинка, Чайковски, Верди и Вагнер, по-късно оркестърът свири и Римски-Корсаков. Франц Свобода прави и първите оркестрови разработки на Добри Христов.

Първият българин, който дирижира оркестъра от 1920 г., е възпитаникът на Букурещката консерватория Александър Наумов. След него диригентската палка преминава през ръцете на: Петър Касабов, Георги Попов, Яким Попилиев, Емил Димчев, Емануил Манолов, Радослав Харалампиев, Венелин Крушев, капитан I ранг Ангел Кършанов, капитан II ранг Димитър Димитров. Днес диригент е капитан ІІІ ранг Мирослав Трифонов.

Оркестърът участва във всички воински ритуали във флота и в крайбрежните гарнизони. В по-ново време Представителният духов оркестър на ВМС е неделима част от облика на Варна и като правило проявите му съпътстват не само всички празници – военни, църковни, общински, национални, но и множеството фестивали и културни прояви в града. Негова „запазена марка“ е откриването на ежегодните фестивали „Варненско лято“ и „Любовта е лудост“ в черноморската ни столица.

Репертоарът му е обогатен с обработки на съвременни популярни и джазови произведения, филмова музика и др. Важна част от живота на оркестъра са международните му участия. През последните години формацията прави турнета и участва във фестивали на военните оркестри в Европа, където получава високо признание и много награди. В звукозаписната си биография Представителният духов оркестър на ВМС има издадени грамофонни плочи, аудиокасети и компакт-дискове.