К А Л Е Н Д А Р

БЕЛЕЖИТИ ДАТИ ОТ БЪЛГАРСКАТА
МОРСКА ИСТОРИЯ


ДЕКЕМВРИ


2 декември 1883 г. – основаване на Метеорологическа станция при Дунавската флотилия – предшественик на Хидрографската служба на ВМС

Основите на хидрографската служба на ВМС са положени в Русе. В рапорт до военния министър на Княжеството от 2 декември 1883 г. командирът на Дунавската флотилия капитан-лейтенант Зинови Рожественски съобщава за решението на княза „За устройство в Русе на метеорологическа станция...“ и за нуждата от построяването и обзавеждането на специална сграда за нея.

На 10 декември старшият щурмански офицер лейтенант Широков е „командирован в странство“ за покупка на нужните прибори и инструменти. Новосъздадената Метеорологична станция е разположена в старата турска казарма.

Поставено е началото на системното наблюдение и проучване на р. Дунав от българския военен флот. През 1885 г. за нуждите на станцията е изградена и специална сграда, т. нар. флотска кула, по проект на архитект Ф. Грюнангер. Тя е издигната върху основите на османското укрепление „Месихтабия“ на високия бряг при старото устие на р. Русенски Лом и до днес е един от символите на града. През 1904 г. е съставена и първата българска навигационна карта на река Дунав – от р. Тимок до гр. Силистра, изготвена от началника на Дунавската флотилия капитан II ранг Матей Стойков.

Службата постепенно разширява дейността си и в района на Черно море. През 1896 г. е извършено първото българско хидрографско заснемане на бургаския залив във връзка с плановете за изграждане на военноморска база. Под ръководството на лейтенант Н. Недев през 1905 – 1906 г. е разработена план-карта на варненския залив.

През 1932 г. се създава Хидрографско отделение към Държавния географски институт, чийто първи началник е българският морски офицер Борис Рогев. Под негово ръководство през 1933 г. е картографиран в мащаб 1:10 000 варненският залив. През 1942 – 1943 г. Хидрографското отделение проучва отделни участъци от северния бряг на Егейско море и извършва магнитни измервания на варненския и на бургаския залив.

След края на Втората световна война се възстановяват мащабните хидрографски проучвания в териториалните води на България, които продължават и досега. Днес Хидрографската служба на ВМС се състои от отделенията: „Хидрографско осигуряване“, „Картографско осигуряване“, „Хидрологично осигуряване“ и „Метеорологично осигуряване“.


6 декември 1862 г. – основаване на първото българско параходно дружество, наречено „Провидение“

На 6 декември 1862 г. в Цариград Петър Попов, Илия Дюкмеджиев и братята Янко и Атанас Карадончеви обявявят във вестник „Българска пчела“, че са образували „Параплувно сдружение“ и призовават сънародниците си да участват с капитал в него. За набиране на средства са пуснати в продажба 1250 акции от по 10 турски лири. Към края на 1863 г. дружество „Провидение“ закупува от Англия първия български кораб – 560-тонен параход, наречен на името на управляващия султан „Азис”. За периода от декември 1863 г. до януари 1865 г. параходът прави 18 рейса до различни пристанища по българското черноморско крайбрежие. На 14 април 1865 г. дружеството е обявено в несъстоятелност и корабът му е отнет.

Създаването на Параплувно дружество „Провидение“ е едно от най-крупните предприятия на българския търговски дух преди Освобождението. То е първото мореплавателно българско предприятие и първото българско акционерно дружество.


7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. – роден е Никола Йонков Вапцаров

Никола Вапцаров е роден на 7 декември 1909 г. в Банско. Баща му, Йонко Вапцаров, е войвода на ВМРО. Майка му, Елена Везева, е учителка в струмишките села. Началното си образование получава в училището в Банско. Никола Вапцаров продължава обучението си в гимназията в Разлог (1924 – 1926), където се задълбочава интересът му към литературата. През 1926 г. публикува първото си печатано стихотворението „Към светли идеали“. През 1926 г. постъпва в Морското машинно училище във Варна и през 1929 г завършва теоретичния му курс. Практиката по специалността преминава в Аеропланната работилница в Божурище, на катера Стефан Караджа в пристанището на Русе (1930 г.), във Варна на торпедоносец „Дръзки“ (1931 г.) и във Варненската електроцентрала. През април и май 1932 г. практикува на кораб „Бургас“. Посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Порт Саид, Хайфа, Родос, Мармара и др. Това пътуване заляга дълбоко в душата на поета и е отразено в „Импресии от парахода „Бургас“ и в стиховете му.

В Морското училище литературните способности на Никола Вапцаров се развиват. В Юбилейния сборник „50 години Морско училище“ са публикувани две негови произведения: „Спомени от миноносците“ и „Марш на випуск 1926 – 1932 г. на Морско училище“.

На 16 юни 1932 г. Н. Вапцаров получава диплом за завършено средно образование в Морското машинно училище. На тържествения банкет произнася смела реч, в която благодари на преподавателите, но и поставя проблемите, пред които се изправят завършилите училището.

Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново като огняр и после като механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това пише стихове и играе в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария.

Премества се в София, където известно време остава без работа. В периода 1936 – 1938 г. работи за кратко като техник в мелницата на братя Бугарчеви, като шлосер и локомотивен огняр в Български държавни железници и техник в Софийския общински екарисаж.

Публикува стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. „Летец“ със стихотворението „Романтика“. В края на януари 1940 г. излиза от печат първата стихосбирка на поета „Моторни песни“. Публикува и други стихотворения, разкази и драма.

Постъпва на работа като техник в Изпитателната станция в София.

През 1940 г. по поръчение на ЦК на БРП (к) събира подписи в подкрепа на Соболевата акция – за сключване на пакт за приятелство и взаимопомощ между България и Съветския съюз. За тази дейност е съден и интерниран в Годеч. След нападението на Германия над Съветския съюз БРП (к) поема курс на въоръжена борба. Никола Вапцаров е сътрудник на Централна военна комисия на БРП (к). Занимава се с подривна дейност, насочена срещу немските войски. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири. Арестуван е през март 1942 г. и е подложен на жестоки мъчения. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер е разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов, на Гарнизонното стрелбище в София.

По време на ареста в Дирекция на полицията пише своите две последни стихотворения „Прощално“ и „Борбата е безмилостно жестока“, чийто втори куплет завършва непосредствено преди разстрела. След смъртта му е амнистиран.

През 1952 г. на II Конгрес на Световния съвет на мира Никола Вапцаров е удостоен с престижна международна награда за мир, която се дава на изтъкнати радетели и борци срещу войната. Почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майката на поета Елена Вапцарова. Неговите стихове са преведени на много чужди езици. Във Варна неговото име носят Висшето военноморско училище, основно училище и улица. Животът и творчеството на Вапцаров намират място в експозицията на ВММ, а във фондовете на музея се съхраняват негови лични вещи и предмети, изработени от него по време на обучението му в Морското училище.


9 декември 1887 г. – роден е капитан I ранг Иван Михайлов

Иван Михайлов е роден на 9 декември 1887 г. във Велико Търново. Завършва гимназията при Военното училище в София през 1905 г. и Морския кадетски корпус в Петербург през 1908 година. В периода 1912 – 1915 г. е началник на Морските специални школи.

През Първата световна война е изпратен в Норденай, Германия, на обучение за летец. През 1917 г. завършва курса по въздухоплаване и получава звание пилот-авиатор. На 1 май 1917 година е назначен за началник на Водохвърчилната станция. Той става първият ръководител на българската водосамолетна авиация.

През 1919 – 1920 г. е началник на Морското училище, а до 1924 г. е преподавател.

От 1924 г. до 1931 г. е командир на Дунавската флотилия, която през този период е под названието Дунавска речна полицейска служба. Под негово ръководство в трудните следвоенни условия Дунавската флотилия поддържа боеспособността си чрез строеж на нови моторни катери и възстановяване на ученията. По негова инициатива през 1931 година в Русе е издигнат паметникът на българския моряк.

През май 1931 г. Иван Михайлов поема поста директор на въздухоплаването и командването на Въздухоплавателния полк. От юли 1934 до май 1935 г. е началник на Въздушните войски.

Иван Михайлов е един от създателите на Българския народен морски сговор и сред най-активните му дейци. Той прави много за избистрянето и разпространението на морската идея и формирането на специфичната морска култура в българското общество в периода между двете световни войни. Автор е на редица военно-теоретични разработки и популярни статии. Той е сред инициаторите за откриване на Морския музей във Варна. В периода 1924 – 1931 г. Иван Михайлов е и активен член на масонската ложа „Дунавска звезда“.

Умира през 1962 г. във Варна.


11 декември 1857 г. – роден е Константин Божков

Константин Радоев Божков е роден на 11 декември 1857 г. в Стара Загора. От 1879 до 1884 г. учи в Техническата артилерийска школа в Санкт Петербург. След завръщането си в България е назначен в Артилерийския арсенал в Русе като технически майстор, а след това като завеждащ техническото отделение. През януари 1885 г. преминава на служба във Флотилията и Морската част в Русе като механик II разряд и му възлагат да завежда флотската Техническа школа (днес ВВМУ). Той е първият българин флотски механик и първият българин началник на Техническа школа.

От октомври до декември 1885 г. и от август 1887 до февруари 1898 г. е началник на Флотския арсенал в Русе. По това време Арсеналът се утвърждава като кораборемонтно предприятие, за пръв път в България започва производството на самоходни плавателни съдове, изработени са първите сложни корабни изделия, като парните машини на катерите „Амалия“ и „Калиакра“, парните котли за тях и за миноноските, няколко парни брашпила за флотските параходи.

От 1899 до 1906 г. К. Божков завежда Флотския арсенал във Варна и допринася за утвърждаването му като кораборемонтно предприятие за военни и граждански кораби. Пенсионира се през 1906 г., но до края на живота си остава свързан с флота.

През 1906 г. получава свидетелство за майстор по железарство, а през 1922 г. – свидетелство за счетоводна квалификация.

Константин Божков е сред учредителите на Българското техническо дружество (БТД), създаденото на 26 март 1885 г. в Русе. Още по време на обучението си в Русия, като дописник на русенския в. „Славянин“, той запознава българската общественост с дейността на Императорското руско техническо дружество и популяризира основаването на БТД.

През 1933 – 1934 г. Божков публикува мемоарите си „Бележки и спомени по Морската ни част“, които съдържат спомените му за военния флот през 1879 – 1906 година. Той се интересува от българските народни песни, работи за съхраняването им и описва над 30 от тях. Оставя и ценен ръкопис за ранната история на флотската музика в България.

Умира на 29 януари 1942 г. в София.

Негов барелеф е поставен в алеята на преподавателите във ВВМУ, което е признание за приноса му в развитието на училището.


11 декември 1885 г. – роден е капитан І ранг Димитър Фичев

Димитър Ненчов Фичев е роден на 11 декември 1885 г. в гр. Търново. Завършва Военното училище в София и на 2 август 1905 г. е произведен в чин подпоручик. Постъпва на служба във Флота. Взема изпитите, предвидени в курса за теоретично обучение на морски офицери, съгласно „Проекто-положение за комплектуване флота с морски офицери“. През 1908 г. е изпратен на стаж на френски търговски кораби, за да получи нужната практическа подготовка. След завръщането си в България на 15 октомври 1908 г. е произведен в чин поручик (мичман I ранг). Участва в Балканските и Първата световна война. Служи като командир на миноносец и командир на Портовата дружина. На 25 март 1918 г. е назначен за български пристанищен комендант на Сулина.

След подписването на Ньойския мирен договор Димитър Фичев е сред малкото останали на служба български морски офицери, които започват борба за оцеляването на военния ни флот. От 16 януари 1920 до 1 декември 1927 г. Димитър Фичев е началник на Морска учебна част, която включва Машинното училище и Морските специални школи, като от 1922 до 1925 г. е и преподавател по електротехника в Машинното училище. На 6 юни 1926 г. е произведен в капитан I ранг.

През следващите години до уволнението си през 1933 г. е началник на Морската полицейска служба, командир на Морската бригада и началник на Географския институт.

През 1937 г. е назначен като надничар, нещатен служител, в Българското търговско параходно дружество (БТПД). Изпълнява длъжността навигационен инспектор, отговаря за организацията на обучението и практиката на курсантите през последната им учебна година, член е на първата комисия за проучване възможностите за изваждане на п/х „Шипка“, потънал през септември 1941 година.

Капитан I ранг Димитър Фичев е изявен общественик. Той е един от инициаторите за създаването на Българския народен морски сговор (БНМС). На събранието, предшестващо Учредителния събор през 1923 г., е избран за председател на проверителния съвет на организацията. През следващите години е член на Управителното тяло на Сговора. Сътрудничи на сп. „Морски сговор“ – официален печатен орган на БНМС, в което публикува свои фотографии.

Димитър Фичев умира през 1961 г.


14 декември 1892 г. – основаване на Българско търговско параходно дружество

На 14 декември 1892 г. третата редовна сесия на Шестото Ооикновено народно събрание с Протокол № 34 приема „Закон за съставяне на Българско търговско параходно дружество по Черно море“ със седалище във Варна. Законът влиза в сила на 15 януари 1893 г., когато е утвърден с Указ № 257 на княз Фердинанд и е обнародван в бр. 18 на Държавен вестник от 25 януари 1893 г.

На 1 март 1893 г. привременният комитет за съставяне на Българско търговско параходно дружество обявява публична подписка за продажба на именни и безименни акции. Основният капитал на дружеството е обявен за 2 милиона лева, разделен на 5000 акции, по 400 лева едната. 1250 от безименните акции купува Българското княжеско правителство.

На 15, 16 и 17 август 1893 г. в зала „Съединение“ във Варна е свикано Първото учредително събрание на акционерите в Българското търговско параходно дружество. Избран е първият Управителен съвет на дружеството в състав: Велико Христов – председател, Янко Славчев, Иван Ж. Попов и Ангел Митев – членове. Назначен е първият директор – Ради Иванов, бивш главен директор на пощите и телеграфите. Общото събрание възлага на Управителния съвет след споразумение с правителството да поръча строителството на два парахода, единият от които да е по-голям, на обща стойност не повече от 900 000 лева.

Целта е параходите да свързват българските пристанища на Черно море помежду им и с Цариград, а „ако средствата на Дружеството позволят, този кръг от навигация може да се разшири”. Като съсобственик на БТПД, държавата притежава малко повече от една трета от основния капитал. Нейният представител е по право член на УС на дружеството. Той осъществява връзката между УС на дружеството и правителството и следи да се спазват задълженията на дружеството към държавата. Първият правителствен делегат в управата на БТПД е варненският областен управител Иван Драсов. Държавата запазва за себе си правото да утвърждава всички ръководни документи, изготвени от УС на БТПД. Тя има изключителното право на решаващ глас при избора и покупката на кораби за дружеството. Тази позиция на правителството е продиктувана от съображения от военен характер, свързани с отбраната на българското крайбрежие и използването на корабите за нуждите на войската. В стопанската дейност на дружеството държавата не се меси. На 22 октомври 1893 г. за Англия отпътува комисията, определена от Управителния съвет на БТПД, за поръчване на строителството на два парахода. Комисията е ръководена от Велико Христов, чиято фирма има клон и в Англия. Членове на комисията са новоизбраният директор Ради Иванов и полковник Панайот Ангелов. Параходите са поръчани в корабостроителницата на „Ричардсън и Сие” в град Нюкасъл на р. Тайн. На 31 май 1894 г. с разрешението на княз Фердинанд І мичман І клас Станчо Димитриев е командирован в Нюкасъл, за да „надзирава “ строителството на двата кораба на БТПД. Една от задачите му е и да провери дали е изпълнено изискването на двата кораба да бъдат поставени фундаменти, на които във военно време могат да се монтират 120 мм оръдия. На 11 юни 1894 г. северно от устието на река Тайн успешно приключват изпитанията на новопостроения параход „Борис“. Окончателното приемане на парахода става на 13 юни с.г., а на следващия ден в 8.00 ч. сутринта параходът отплава за България. Междувременно е извършен необходимият дипломатически демарш от страна на българското правителство и великият везир на Османската империя не възразява корабът да плава под български флаг.

Във Варна параходът „Борис“ пристига на 2 юли 1894 г., а на 3 юли в 17.00 ч. се извършва тържественото му освещаване. На 2 август 1894 г. в Северно море, в акваторията пред Нюкасъл на река Тайн успешно приключват ходовите изпитания на втория български параход „България“. Освен лейтенант Станчо Димитриев в комисията е включен и мичман І клас Димитър Минков. Представител на БТПД е Аврам Христов. Параходът е тържествено осветен във Варна на 21 септември 1894 г. На 25 септември, заедно с другия параход на БТПД – „Борис“, натоварен със зърно, „България“ отплава в първия си рейс по линията Варна – Бургас – Цариград (Истанбул).


15 декември 1872 г. – роден е мичман І ранг Тодор Саев

Тодор Саев е роден на 15 декември 1872 г. в село Белица, Разложко, тогава в пределите на Османската империя. Учи последователно в Белица, в с. Згорли (дн.Виноградец), в Банско, Серес и завършва средното си образование в София. През 1890 г. Тодор Саев продължава обучението си във Военноморското училище в Триест, Италия, като стипендиант на Военното министерство. През 1895 г. в София му е присвоено първото офицерско звание. Назначен е в Дунавската флотилия в Русе.

В началото на 1901 година мичман Тодор Саев подава оставка, преминава в запаса и се отдава изцяло на освободителното дело. Поставя се на разположение на Върховния македонски комитет, оглавяван тогава от Стоян Михайловски и ген. И. Цончев и получава задача да сформира чета. През пролетта на 1901 г. влиза с четата в Македония. Когато през есента на 1902 г. Върховният комитет обявява Горноджумайското въстание, четата на Тодор Саев води тежки битки с турските войски при Железница и Лешко, а след това при Белица и Гяволски дол, Разложко. След въстанието под натиска на Русия и Великите сили за кратко е интерниран от българското правителство заедно с водачите на ВМОК ген. Иван Цончев, Стефан Николов и поручик Софроний Стоянов.

В края на февруари 1903 г. мичман Саев събира ново попълнение на четата и отново навлиза в Македония. На 27 март повежда бойците си към село Цапарево, Петричка кааза. На следващия ден селото е обсадено от турска войска. Няколко часа четниците отстояват вражеските пристъпи. Привечер атакуват и успява да се измъкнат от турската обсада, но в сражението войводата Тодор Саев е ранен смъртносно. Погребан е в местността Орешец край село Долене.

Тодор Саев е един от първите българи, които още в края на 19 век стигат до философско осмисляне на ролята на морето в българската история. През 1898 година пише останалия неиздаден труд „Мореплаване и морска сила“. В него върху 200 ръкописни страници развива своето виждане за трудното общуване на българите с морето в миналото, аргументира убеждението си, че българското мореплаване има бъдеще, категорично отхвърля упреците, че от българина моряк не става.

В началото на 1915 година XVII обикновено народно събрание взима решение за отпускане на пенсия на Милена Саева, вдовица на Тодор Саев. На Тодор Саев е посветена песен и името му носи улица в София.


15 декември 1944 г. – създаване на Военноморска база Бургас

Военноморска база Бургас е създадена на 15.12.1944 г. въз основа на поверително служебно писмо № 434 на командира на Морските на Негово Величество войски от разформированите части на българския Беломорски флот (около 20 – 25 офицери и 500 матроси и подофицери) и на 26-и граничен участък. Голяма част от имуществото на Беломорската база в Кавала – катери, моторни и гребни лодки, е предадена с протокол на гръцките власти в Кавала и Дедеагач, тъй като турското правителство не разрешава преминаването им през Черноморските проливи. Част от двигателите, гребните винтове и валовете е натоварена на камиони и на жп вагони и са пренесени в Бургас. Първи командир на Военноморска база Бургас е капитан-лейтенант Игнат Гишин, дотогава командир на Морската дружина в Дедеагач.

Щатът на база Бургас включва: Щаб с домакинство и лечебница, минен дивизион с една миннозаградна и една миночистачна рота, специална дружина с телефонно-строителна телеграфна рота и прожекторно-водолазна рота, 26-и граничен участък с щаб и картечен взвод в Созопол, гранично-наблюдателен участък в Созопол и два гранично-наблюдателни подучастъка в Царево и Несебър. Под ръководството на капитан-лейтенант Игнат Гишин започва изпълнението на първите основни задачи: миночистене на крайбрежните води и управление на морските гранични служби в района от нос Емине на север до река Камчия и на юг до река Резовска.

През 1945 г. се създава дивизион кораби със спомагателно значение. От 1947 г. се развръща тилова служба. Формират се семафорно-наблюдателни роти с отделен щаб и пет семафорно-наблюдателни и пропускателни постове.

От 28.09. до 01.10.1948 г. се провежда първото учение на базата. Със заповед на командващия флота адмирал Б. Орманов през септември 1951 г. се сформира дивизион „малки преследвачи“. През 1957 г. на мястото на дивизион малки преследвачи се формира дивизион големи преследвачи тип „БО“, като в състава му влизат два кораба пр. 122 „Артилерист“ и два кораба пр. 122 „Буки“. През 1959 г. поради структурни промени във военноморския флот дивизионът е придаден към Военноморска база Варна.

В подчинение на базата преминава и брегови артилерийски полк със седем брегови батареи.

Важен етап в развитието на Военноморска база Бургас започва със строителството на пункта за базиране Атия. От 30.10.1972 г. корабите и част от бреговите поделения се дислоцират от Бургас в Атия, където е създадена цялостна инфраструктура, характерна за една модерна военноморска база.

Периодът до края на ХХ век е белязан с редица промени на състава и структурата на базата – приемат се на въоръжение и се усвояват нови противолодъчни кораби, базови и рейдови миночистачи, малки и средни десантни кораби. Изграждат се ремонтна база и складови райони. През 1972 г. базовите миночистачи с бордови номера 48 и 49 за първи път извършват поход в Средиземно море. Силите на базата носят бойни дежурства и участват в задгранични походи и многонационални учения.

След 1.11.2012 г. база Бургас престава да съществува, а в състава на пункт за базиране Бургас влизат 4-и дивизион патрулни кораби, 6-и дивизион миночистачни кораби и отряд спомагателни кораби.


19 декември 1873 г. – роден е Иван Родев – първият българин инженер-корабостроител

Иван Цонев Родев е роден на 19 декември 1873 г. в Габрово. През 1892 г. завършва Априловската гимназия. Постъпва във Физико-математическия факултет на Висшето училище в София (днес Софийски университет „Св. Климент Охридски“). Следва една учебна година. Продължава образованието си в Кралската академия за мореплаване и търговия в Триест (Австро-Унгария). През май 1896 г., когато практикува като проектант в английската корабостроителница, той изработва теоретичен чертеж на кораб с дължина между перпендикулярите 20.5 м. По този чертеж във Флотския арсенал в Русе през 1896 – 1898 е построен парният катер „Калиакрия“. Чертежът на И. Родев е първият теоретичен чертеж на кораб, изготвен от българин.

През януари 1898 г. Военното министерство командирова И. Родев в корабостроителницата в Бордо като наблюдател на строежа на крайцера „Надежда“. От есента на същата година до 1902 г. следва в Политехниката към Министерството на военния флот на Франция и придобива званието „инженер-корабостроител“.

От 10 януари 1903 г. инж. И. Родев е назначен като инженер-корабостроител във военния флот и изпълнява тази длъжност с малки прекъсвания до 13 февруари 1912 г.

През лятото на 1907 г. инж. И. Родев следи изграждането на хелинга във Флотския арсенал във Варна и ръководи монтажна бригада за сглобяването на втората група торпедоносци, закупени от Франция.

Той е пръв началник на откритата през 1912 г. пристанищна работилница във Варна. Във Варненското пристанище служи до 30 юни 1925 г. През 20-те години на ХХ век френската класификационна организация „Бюро Веритас“ определя инж. Родев за свой експерт с район на действие българското крайбрежие и р. Дунав. Едновременно с класификационните наблюдения инж. Родев започва да доставя голяма номенклатура корабни изделия и материали. През август 1932 г. регистрира фирмата „Инженер Иван Родев“ със седалище Варна. На 25 февруари 1934 г. е учредена Корабостроителната, механожелезарска и производителна кооперация „Нептун“ и Иван Родев е избран за пръв председател.

Иван Родев оставя трайна следа в развитието на учебната литература на Морско училище. През 1910 – 1911 г. издава учебника „Парни котли“. Наред с професионалната си дейност той участва активно в обществения живот. Член е на Варненското археологическо дружество.

Инженер Иван Родев умира на 6 октомври 1934 г.

В памет на своя пръв председател през 1937 г. членовете на кооперация „Нептун “ наричат на негово име един от новопостроените си делфиноловни кораби.


19 декември 1937 г. – връчване на нови бойни знамена на частите от военноморския флот на България

На специално организирано във Варна тържество на 19.12.1937 г. – Никулден, цар Борис III връчва бойните знамена на частите от военния флот на България. Своите знамена получават Военноморското училище, Морската полицейска служба (официалното название на Черноморската флотилия) и Дунавската флотилия. Морското училище получава знамето вместо несъществуващия тогава Беломорски флот.

За церемонията пристига цар Борис III. На тържеството присъстват княз Кирил, министърът на войната генерал-майор Христо Луков, началникът на Варненския гарнизон генерал-майор Христо Попов, началникът на флота контраадмирал Иван Вариклечков и други официални лица. Управляващият Варненско-Преславската епархия – Русенският митрополит Михаил, отслужва водосвет и освещава бойните знамена. Знамената са приковани към дървените им дръжки с позлатени гвоздеи. След това цар Борис III произнася напътствени слова пред офицерите и матросите и пристъпва към връчването на бойните знамена на командирите на съответните части. Знамената получават началникът на Морско училище лейтенант Стефан Тошев Цанев, командирът на Морската полицейска служба – лейтенант Генчо Панчев, и командирът на Дунавската флотилия (Дунавска полицейска служба) – капитан I ранг Бочо Рачев.

След приключване на церемонията по връчване на знамената цар Борис III и придружаващите го официални лица се отправят към торпедоносец „Дръзки“ за полагане на военна клетва от учениците от Морско училище и моряците новобранци. При полагане на клетвата те целуват кръста, Евангелието, новополучените светини и кърмовите флагове.

Церемонията, извършена във Варна на 19 декември 1937 г. с личното участие на цар Борис III, е основополагащо събитие от историята на българския военноморски флот: за първи път неговите части получават бойни знамена по аналогия с останалите видове въоръжени сили. И трите раздадени на флотските части знамена са напълно еднакви по външен вид и изображения не само помежду си, но и с раздаваните по това време бойни знамена на полковете от Българската армия. Изработени са от бели, зелени и червени копринени парчета, символизиращи националния трибагреник, съединени със златножълти копринени конци. Червеният плат оформя кръст, наподобяващ силуета на ордена „За храброст“. Върху горното рамо е изписано със старобългарски букви „С нами богъ“. В полетата между четирите рамена на кръста (оформени със зелен плат също във вид на кръст) са поставени короновани вензели на цар Борис III, заобиколени от дъбови и лаврови клонки – всички извезани с жълти конци върху бял плат. В средата на знамето в червен щит, увенчан с корона и поставен върху бяло поле, рамкирано с дъбови и лаврови клонки, е изобразен коронован български лъв.

Знамената са с формата на квадрат. Те са от така наречените средни знамена – с дължина на страната 90 см, на ресните – 4 см, а на дръжката – 240 см. Към дръжкат е прикрепена месингова гривна с изобразен върху нея вензел на цар Борис III, а под него надпис „Подарено лично отъ Н .В. Царя на … (името на частта) на 19 декемврии 1937 г., гр. Варна“ и поредния номер на съответното знаме - №74, №75, №76. В долния край дръжката завършва с конусовидна метална гривна, а горе – със сфера и стъпил върху нея метален лъв.

Трите флотски знамена се съхраняват в своите части до 1950 г., когато са предадени за в НВИМ.


23 декември 1969 г. – вдигането на българския флаг на кораб „Верила“ – първия от серията 10 000-тонни кораби, построени в Корабостроитeлния завод „Г. Димитров“ – Варна

На 23 декември 1969 г. във Варна е вдигнат флагът на първия от серията 10 000-тонни въглевози под името „Верила“ (IMO: 7016711). Построен е в Корабостроителния завод „Георги Димитров“ за нуждите на Параходство БМФ по Проект 579 на Института по корабостроене във Варна.

Технически характеристики: DWT – 9542; дизел – 4200 к.с.; 14,9 възла; д. 134 м; ш. 18,20 м; в.10, 40 м; газене – 7,46 м; БРТ – 7761; НРТ – 3475.

Главен конструктор на кораба е инж. Атанас Сираков. Моделните изпитания се извършват в басейните на Института за корабна хидродинамика в Загреб, тогава в Югославия, сега в република Хърватия. Корабът е сухотоварен, еднопалубен, едновинтов и с удължен ют, с кърмово разположение на машинното отделение. Предназначението му е за превоз на насипни товари, предимно въглища. Запасите от гориво и смазочни масла осигуряват на кораба далечина на плаване от 6000 мили, като е предвидена и възможност за увеличаване на тази дистанция до 10 000 мили. Главният двигател на кораба е дизелов, двутактов, бавнооборотен, с турбонадув, произведен от завод „Уляник“ (Пула, тогава в Югославия) по лиценз на датската фирма Burmeister & Wain. Номиналната (експлоатационната) му мощност е 4200 к.с. при 170 оборота в минута, а максималната продължителна мощност е 4600 к.с. при 176 оборота в минута. Това осигурява на кораба скорост от 13,5 възла при средно газене 7,5 метра и при използването на експлоатационната мощност на двигателя.

Капитан на кораб „Верила“ е Асен Абаджиев, а главен механик е Илия Алексиев. В надстройката на кораба има помещения за 42 души от екипажа и отделно за четирима стажанти. „Верила“ е снабден с две спасителни лодки от лек метал, съответно за 46 и 56 души, и отделно с още три спасителни сала, всеки за по 10 души.

Еднотипни на „Верила“ са корабите „Веслец“, „Виден“, „Чумерна“ и „Черни връх“, построени в същия завод през периода 1970 – 1979 г. В състава на Параходство БМФ корабът плава до 20 март 2003 г., когато е взето решение да бъде бракуван. Продаден е за скрап и е нарязан в индийския град Аланг, където се намира едно от най-големите предприятия за нарязване на стари кораби и танкери.


31 декември 1899 г. – официално е открит Военноморския клуб във Варна

Идеята за създаването на културно-просветен център за офицерите възниква през 1885 г. на образуваното Флотско офицерско събрание в Русе. С изграждането на първите структури на черноморския флот през 1897 г. във Варна започва и организирана обществена дейност за издигане на представителна и функционална сграда, която да се превърне във влиятелна институция и да работи за съхраняването на традициите и духовните ценности на офицерите и техните семейства от Варненския гарнизон. На 19 март 1899 г. с крепостен акт № 1572 Военното министерство продава за 3 370,75 лв. на варненското общо офицерско събрание 689 кв.м. „празно място в град Варна от местата в „Старите казарми“. Строителството на сградата е поверено на архитект инженер- майор Тодор Бояджиев, a предприемач е Стефан Иванов от Свищов. За строежа отговаря командирът на втора рота от 8-и пехотен приморски полк капитан Климент Джеров. Зданието е построено за 105 000 лева. В архитектурно отношение сградата е еклектична смесица от различни стилове – барок, ренесанс и римска класика. Ъгълът на сградата е разработен като главен художествен елемент. Построен е със стройна колонада от две кръгли колони, които преминават през двата етажа. Главният корниз опасва сградата откъм двете централни улици. Детайлиран е според римската класика с гъсто наредени конзоли. Над него се издига покривът като мансарден етаж. Ъгловото оформление на сградата и покривната площ завършват с купол, който обогатява силуета й и завършва архитектурния й образ. На първия етаж на сградата се помещават канцеларията на комендантството, столова за офицерите, аптека, сладкарница и магазин. Вторият етаж се състои от библиотека, голям и малък танцувален салон, канцелария и дамска тоалетна. На третия етаж и на тавана са хотелските стаи – общо 18 на брой.

На 31 декември 1899 г. сградата се открива официално с провеждане на първия офицерски новогодишен бал. След официалното откриване офицерският клуб се превръща в привлекателно културно-просветно и социално средище за офицерите и за варненската интелигенция.

С нотариален акт № 116, издаден на 12.06 1935 г., правото на собственост върху земята и сградата преминават отново към Военното министерство. След 9 септември 1944 г. клубът е преименуван в Дом на Народната войска и негов пръв началник е капитан Димитър Бахнев. През 1948 г. е направен ремонт и танцувалният салон е преустроен в зрителна зала с 250 места. През 1951 г. е преименуван в Дом на народния флот поради преобладаващите части от военноморския флот. През 1954 г. по проект на арх. П. Минков е изградена сцена. През есента на 1980 г. до 23 февруари 1983 г. сградата на Военноморския клуб е реконструирана и разширена. Главен проектант е архитект Невена Терзийска, главен конструктор е инж. Христо Василев Христов. Изгражда се нова част, която е свързана стилово със старата. Строителството е изпълнено от под. 38540 с командир полк. Андреев.

На 23 февруари 1983 г. при тържествена обстановка министърът на народната отбрана армейски генерал Добри Джуров открива обновената сграда на дома. От пролетта на 1992 г. Дом на народния флот е преименуван във Военноморски клуб.

В различни времена под този покрив се помещават Представителният военноморски театър, Представителният ансамбъл на ВМС, гарнизонни комисии и клубове по интереси, детски музикални и езикови школи, организират се пресконференции на наши и многонационални учения. Военноморският клуб сътрудничи с други културни институти и фирми във Варна и страната.

Днес Военноморският клуб е авторитетен информационен и културен институт, който съхранява традициите и духовните ценности на българските офицери и на ВМС.