К А Л Е Н Д А Р

ЮБИЛЕЙНИ ГОДИШНИНИ ОТ БЪЛГАРСКАТА МОРСКА ИСТОРИЯ


ДЕКЕМВРИ


105 години от рождението на Никола Йонков Вапцаров

Никола Йонков Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско. По бащина линия произхожда от рода Проданичини. Бащата на Никола Вапцаров – Йонко Вапцаров (Белоречки), е известен разложки воевода и български революционер, участник в аферата „Мис Стоун“, близък съратник на Пейо Яворов, околийски началник на Разложка околия (1912), областен ръководител на ВМОРО. По майчина линия поетът е от рода Везюви. Майка му Елена Вапцарова завършва втори прогимназиален клас, учи три години в Самоковския американски колеж и след това учителства в струмишките села. Kъщата на фамилия Вапцарови в Банско е посещавана от цар Фердинанд, кайзер Вилхелм II с четвъртия си син принц Август-Вилхелм, цар Борис III, както и от поетите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др. През 20-те и 30-те години XX в. фамилията има достъп до двореца. Доказателство за това са запазени групови снимки на Вапцаров с цар Борис ІІІ и обкръжението му. В периода 1916-1924 г. получава началното си образование в родния си град и свири на мандолина в ученическия оркестър. През септември 1924 г. той се записва в пети гимназиален клас на смесената непълна гимназия в Мехомия (днешен Разлог), където учи до 1926 г. В гимназията се проявява като отличен артист и поставя на сцената пиесите „Първият спиртовар“ от Л. Толстой и „Женитба“ от Гогол. По същото време става председател на въздържателното дружество в гимназията. На 15 юни 1926 г. във вестник „Борба“, брой 11 се публикува и първото му напечатано стихотворение, озаглавено „Към светли идеали!“ До края на годината се печатат още две негови стихотворения - „Последна песен“ и „Да грейне факел“. Мечтата му да учи литература не се осъществява и по решение на своя баща на 9 август 1926 г. Вапцаров е записан в Морското машинно училище (от 1929 г. - Морско училище). По това време началник на Морската учебна част е капитан I ранг Борис Стателов. След приключване на теоретичния курс Вапцаров провежда практика по специалността. Със заповед № 59, п. 4 от 29.08.1929 г. е командирован в техническата работилница за поправка на аероплани в Божурище. От 30 октомври 1929 г. (заповед № 75, п. 2) постъпва на практика по парни машини в Дунавската полицейска служба в град Русе, първоначално на парния катер „Стефан Караджа“, а по-късно и на патрулния кораб „Беломорец“(1930). Със заповед № 69, п. 2 от 21.10.1930 г. Вапцаров е командирован в Морската полицейска служба и постъпва на стаж на миноносец „Дръзки“ и на кораба „Камчия”, където написва окончателния вариант на стихотворението „В кубрика“. Със заповед № 65, п.1, от 29.09 1931 г. Вапцаров е командирован във Варненската електрическа централа, където участва в ремонта на дизел-моторите. В периода от 25 април до 28 май 1932 г. е командирован в Българското търговско параходно дружество като стажант-механик на кораба „Бургас“ и посещава градовете Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут и др. След завръщането си постъпва за кратко на практика в учебната работилница във Варна. В шести курс началникът на училището капитан II ранг Сава Иванов му възлага да участва в подготовката на юбилейния сборник по случай 50-годишнината на училището, където се отпечатват две творби на Вапцаров - „Спомени от миноносците“ и „Марш на випуск 1926-1932 г. от Морското училище“. На 14.06.1932 г. Никола Вапцаров завършва военната си служба и със заповед №. 38 п. 6 от същата дата е произведен в чин офицерски кандидат. На 16.06 1932 г. получава диплом за завършено образование в Морското машинно училище (зрелостно свидетелство № 1555) с права на среден машинен техник. На прощалния банкет в бирария „Грозд“ по случай завършването след официалното приветствено слово Вапцаров произнася критична реч от името на випуска. След завършване на Морското училище постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в с. Кочериново като огняр и после като механик. По това време пише драмата „Вълната, която бучи“. През 1936 г. след авария е уволнен от фабриката и заминава да живее в София. В периода 1936-1938 г. работи като машинист в мелницата на братя Бугарчеви в Индустриалния квартал, а след това като огняр в Български държавни железници и като техник в Софийския държавен екарисаж. Публикува стихотворения в различни вестници, а със стихотворението „Романтика“ печели литературния конкурс на сп. „Летец“. В края на януари 1940 г. Вапцаров издава първата си и единствена стихосбирка „Моторни песни“. По същото време е избран за председател на машинната секция на дружеството на българските техници със средно образование в София. На 25.09.1940 г. постъпва на работа като машинен техник в Изпитателната станция при Министерството на благоустройството, но на 07.11.1940 г. напуска длъжността и по поръчение на ЦК на БРП (к) събира подписи из Пиринска Македония в подкрепа на „Соболева акция“, заради което е съден и интерниран за три месеца в Годеч. През 1941 г. става редактор на в. „Литературен критик“ и сътрудник във военната комисия при ЦК на БРП (к). Ясната му позиция на антифашист и съпричастността му към угнетените народи на Европа го кара да се включи в нелегалната борба и разгръщането на подривна дейност срещу немските войски, заради което по заповед на Н. Гешев е арестуван на 4 март 1942 г. Позовавайки се на Закона за защита на държавата военният прокурор предявява обвинение по чл.16, буква „б“ и „г“ и по чл. 3, формулирайки го като „измяна пред родината“. Никола Вапцаров е осъден от Военнополевия съд на смърт чрез разстрел без право на обжалване на 23 юли 1942 г. по наказателно дело 585/1942 срещу членове и сътрудници на ЦК на БРП (к) и разстрелян същия ден на гарнизонното стрелбище на Школата за запасни офицери в София. В затвора пише двете си последни стихотворения - „Предсмъртно“ по-известно като „Борбата е безмилостно жестока“ и „Прощално“. През 1949 г. на Висшето народно военноморско училище е присвоено името „Никола Йонков Вапцаров“. Оттогава рожденият ден на Никола Вапцаров - 7 декември, е негов патронен празник. През 1952 г. на II Конгрес на Световния съвет на мира Никола Вапцаров е удостоен посмъртно с престижната международна награда за мир. Почетният знак на наградата и грамотата са връчени на майката на поета Елена Вапцарова. Стиховете на Вапцаров са преведени на над 90 чужди езика.

70 години от създаването на Военноморска база Бургас

Военноморска база Бургас е създадена на 15.12.1944 г. въз основа на поверително служебно писмо № 434 на командира на Морските на Негово Величество войски. В развитието си база Бургас има три основни периода. Първият е до 1972 г., когато е дислоцирана в Бургас, вторият – след 1972 г., когато се усвоява пунктът за базиране „Атия“, и третият – след 01.11.2012 г., когато се извършват редица реорганизации – създадена е ВМБ на ВМС с два пункта за базиране – Варна и Бургас, като щабът на ВМБ е в Бургас.

База Бургас се създава на основата на разформированите части на българския Беломорски флот (около 20 – 25 офицери и 500 матроси и подофицери) и на 26-и граничен участък. Голяма част от имуществото на Беломорската база в Кавала – катери, моторни и гребни лодки, е предадена с протокол на гръцките власти в Кавала и Дедеагач, тъй като турското правителство не разрешава преминаването им през Черноморските проливи. Част от двигателите, гребните винтове и валовете е натоварена на камиони и на жп вагони и са пренесени в Бургас. Беломорският флот се предислоцира в Созопол (бившата сграда на Морско училище), а щабът на базата е настанен в реквизирана сграда на ул. „Граф Игнатиев“ №1. Първи командир на Военноморска база Бургас е капитан-лейтенант Игнат Гишин, дотогава командир на Морската дружина в Дедеагач.

Със заповед № 48 от 01.02.1945 г. на командира на Черноморския флот е определен щатът на база Бургас, както следва: Щаб с домакинство и лечебница, минен дивизион с една миннозаградна и една миночистачна рота, специална дружина с телефонно-строителна телеграфна рота и прожекторно-водолазна рота, 26-и граничен участък с щаб и картечен взвод в Созопол, гранично-наблюдателен участък в Созопол и два гранично-наблюдателни подучастъка в Царево и Несебър. Под ръководството на капитан-лейтенант Игнат Гишин започва изпълнението на първите основни задачи: миночистене на крайбрежните води и управление на морските гранични служби в района от нос Емине на север до река Камчия и на юг до река Резовска. В началото на 1945 г. към базата са придадени три миночистачни катера: „Несебър“, „Балик“, „Емона“ и мобилизираната гемия „Цар Борис“. Минният дивизион с командир Рашко Василев разполага само с един тралчик – мобилизираната гемия „Устрем“, която през първото полугодие на 1945 г. извършва 26 проверки на фарватерите, разоръжава 50 и взривява 38 български, немски и съветски мини.

През годините продължават промените в състава на базата с цел повишаване на нейната бойна способност. През 1945 г. се създава дивизион кораби със спомагателно значение. От 1947 г. се развръща тилова служба. Формират се семафорно-наблюдателни роти с отделен щаб и пет семафорни-наблюдателни и пропускателни постове. През пролетта на 1948 г. към Военноморската база се придава и отряд торпедоносци в състав: „Дръзки“, „Строги“, „Смели“ и „Храбри“, с чиято помощ се решават задачите по поддържането на чисти крайбрежни фарватери и охрана на морската ни граница.

От 28.09. до 01.10.1948 г. се провежда първото учение на базата. Със заповед на командващия флота адмирал Б. Орманов през септември 1951 г. се сформира дивизион „малки преследвачи“ тип „ОД“ с командир ст. л-т Стоян Данаилов. Дивизионът е в състава на 12-а бригада ОВР към ВМБ – Бургас до 1954 г. На негово място се сформира дивизион „малки преследвачи“ тип „МО“ с командир капитан-лейтенант С. Степанов. През 1956 г. командването на дивизиона е поверено на кап. лейтенант Иван Николов и под негово ръководство за първи път се провежда учение по търсене, откриване и унищожаване на подводна лодка тип „Малютка“ в района на Обзор. През 1957 г. за кратко дивизионът е пребазиран в Созопол, но командването на ВМФ го разформира и корабите се бракуват. През същата 1957 г. на мястото на дивизион малки преследвачи тип „МО“ се формира дивизион големи преследвачи тип „БО“, като в състава му влизат два броя кораби пр. 122 „Артилерист“ и два броя кораби пр. 122 „Буки“. През 1959 г. поради структурни промени във Военноморския флот дивизионът е придаден към Военноморска база Варна. Негов наследник се явява сформирания със заповед ОК-01325/14.05.1963 г. (влизаща в сила от 02.06.63 г.) на командващия флота в. адм. Иван Добрев 4 ОД МПК, в чийто състав влизат шест малки противолодъчни кораба проект 201-М. От октомври 1959 г. базовите тралчици заедно с рейдовите формират Шести ОД тралчици, който е в състава на 12-а бригада ОВР. Сформиран е 7-и дивизион МЗ (ДК), който през август 1967 г. и 1968 г. участва в съвместните учения „Родопи“ и „Плиска“ на войските и флотовете на СССР, СРР и НРБ с две основни задачи: извършване на минни постановки и стоварване на общовойскови десант. В подчинение на базата преминава и брегови артилерийски полк със седем брегови батареи.

Важен етап в развитието на Военноморска база Бургас започва със строителството на пункта за базиране Атия (1969 – 1972). От 30.10.1972 г. корабите и част от бреговите поделения се дислоцират от Бургас в Атия, където е създадена цялостна инфраструктура, характерна за една модерна военноморска база.

Като цяло периодът до края на ХХ век е белязан с редица промени на състава и структурата на базата – приемат се на въоръжение и се усвояват нови противолодъчни кораби, базови и рейдови миночистачи, малки и средни десантни кораби. Изграждат се ремонтна база и складови райони. През 1972 г. базовите миночистачи с бордови номера 48 и 49 за първи път извършват поход в Средиземно море. През 1981 г. на основание щат Х-6360/02.06.1981 г., влизащ в сила от 01.10.1981 г. 4 ОД МПК се преименува в 4 ОД ПЛК, като в периода 1982 –1998 г. в състава на дивизиона влизат шест противолодъчни кораба проект 204 с имена „Летящи“, „Бдителни“, „Напористи“, „Храбри“, „Строги“ и „Безстрашни“. Ежегодно силите на базата участват в учения на Обединения Черноморски флот на Варшавския договор и носят бойни дежурства. От 26.09 до 02.10.1982 г. се провежда едно от най-мащабните учения на съюзния флот в Черно море – оперативно-стратегическото учение „Щит 82“. От 1993 г. базата периодично е домакин на националното учение с международно участие „Бриз“.

Многократно в следващите десетилетия, след присъединяването на България към НАТО (29.03.2004 г.) и ЕС (01.01.2007 г.), кораби от състава на базата участват в задгранични походи и многонационални учения. Признание за високия професионализъм и отговорност на личния състав е зачисляването към базата на новопридобитите фрегати от Кралство Белгия. В периода от 2005 г. до 2009 г. базата усвоява три фрегати проект Е-71 – „Дръзки“, „Верни“ и „Горди“.

До този момент командири на ВМБ Бургас последователно са: капитан-лейтенант Игнат Гишин, капитан ІІ ранг Крум Манасиев, капитан ІІ ранг Асен Иванов, капитан І ранг Анатоли Златаров, капитан ІІ ранг Илия Попилиев, капитан І ранг Иван Колчаков, адмирал Иван Добрев, капитан І ранг Недялко Милушев, капитан І ранг Йото Йотов, капитан І ранг Димитър Димитров, капитан І ранг Петър Калчев, контраадмирал Чавдар Манолчев, капитан І ранг Иван Николов, контраадмирал Йовчо Георгиев, капитан І ранг Петър Желев, контраадмирал Христо Христов, вицеадмирал Димитър Павлов, капитан І ранг Георги Игнатов, капитан І ранг Кънчо Манев, капитан І ранг Иван Нанков, капитан І ранг Владимир Дернев, контраадмирал Минко Кавалджиев, бригаден адмирал Симеон Цеков, бригаден адмирал Георги Мотев, комодор Митко Петев и комодор Мален Чубенков.

След 01.11.2012 г. база Бургас престава да съществува, а в състава на пункт за базиране Бургас влизат – 4-и дивизион патрулни кораби, 6-и дивизион миночистачни кораби и отряд спомагателни кораби. Понастоящем наследник в организационно отношение на военноморските бази Варна и Бургас се явява Военноморска база – ВМС.



45 години от вдигането на българския флаг на кораб „Верила“ – първия от серията 10 000-тонни кораби, построени в Корабостроитeлния завод „Г. Димитров“ – Варна

На 23 декември 1969 г. във Варна е вдигнат флагът на първия от серията 10 000-тонни въглевози, под името „Верила“ (IMO: 7016711). Построен е в Корабостроителния завод „Георги Димитров“ за нуждите на Параходство БМФ по Проект 579 на Института по корабостроене във Варна.

Технически характеристики: DWT – 9542; дизел – 4200 к.с.; 14,9 възла; д. 134 м; ш. 18,20 м; в.10, 40 м; газене – 7,46 м; БРТ – 7761; НРТ – 3475.

Главен конструктор на кораба е инж. Атанас Сираков. Моделните изпитания се извършват в басейните на Института за корабна хидродинамика в Загреб, тогава в Югославия, сега в република Хърватия. Корабът е сухотоварен, еднопалубен, едновинтов и с удължен ют, с кърмово разположение на машинното отделение. Предназначението му е за превоз на насипни товари, предимно въглища. Запасите от гориво и смазочни масла осигуряват на кораба далечина на плаване от 6000 мили, като е предвидена и възможност за увеличаване на тази дистанция до 10 000 мили. Главният двигател на кораба е дизелов, двутактов, бавнооборотен, с турбонадув, произведен от завод „Уляник“ (Пула, тогава в Югославия) по лиценз на датската фирма Burmeister & Wain. Номиналната (експлоатационната) му мощност е 4200 к.с. при 170 оборота в минута, а максималната продължителна мощност е 4600 к.с. при 176 оборота в минута. Това осигурява на кораба скорост от 13,5 възла при средно газене 7,5 метра и при използването на експлоатационната мощност на двигателя.

Капитан на кораб „Верила“ е Асен Абаджиев, а главен механик е Илия Алексиев. В надстройката на кораба има помещения за 42 души от екипажа и отделно за четирима стажанти. „Верила“ е снабден с две спасителни лодки от лек метал, съответно за 46 и 56 души, и отделно с още три спасителни сала, всеки за по 10 души.

Кръстница на кораба е Силвия Момчева – ученичка в І курс на Техникума по корабостроене и корабоплаване – Варна. (Именуването на кораба става на 25 май 1969 г., когато „Верила“ изплава в доковата камера.)

Еднотипни на „Верила“ са корабите „Веслец“, „Виден“, „Чумерна“ и „Черни връх“, построени в същия завод през периода 1970 – 1979 г. В състава на Параходство БМФ корабът плава до 20 март 2003 г., когато е взето решение да бъде бракуван. Продаден е за скрап и е нарязан в индийския град Аланг, където се намира едно от най-големите предприятия за нарязване на стари кораби и танкери.



115 години Военноморски клуб – Варна

Идеята за създаването на културно-просветен център за офицерите възниква през 1885 г. на образуваното Флотско офицерско събрание в Русе. С изграждането на първите структури на Черноморския флот през 1897 г. във Варна започва и организирана обществена дейност за издигане на представителна и функционална сграда, която да се превърне във влиятелна институция и да работи за съхраняването на традициите и духовните ценности на офицерите и техните семейства от Варненския гарнизон. Първият запазен официален документ, удостоверяващ статута на земята, върху която се строи сградата на офицерския клуб, датира от 19 март 1899 г. На тази дата Военното министерство, представлявано от Варненския военен комендант полковник Попов, продава с крепостен акт № 1572 на варненското общо офицерско събрание, представено от Председателя на старшинския съвет полковник Обрешков и в присъствието на нотариус Георги Милков, „празно място в град Варна от местата в „Старите казарми“ под №33, състоящo се от 689 кв.м.“ Военното министерство продава мястото, на което се построява сградата за 3,370 лева и 75 стотинки. Строителството на сградата е поверено на архитект инженер – майор Тодор Бояджиев, a предприемач е Стефан Иванов от Свищов. За строежа отговаря командирът на втора рота от 8-и пехотен приморски полк капитан Климент Джеров. Зданието е построено за 105 000 лева. В архитектурно отношение сградата е еклектична смесица от различни стилове – барок, ренесанс и римска класика. Ъгълът на сградата е разработен като главен художествен елемент. Построен е със стройна колонада от две кръгли колони, които преминават през двата етажа. Главният корниз опасва сградата откъм двете централни улици. Детайлиран е според римската класика с гъсто наредени конзоли. Над него се издига покривът като мансарден етаж. Ъгловото оформление на сградата и покривната площ завършва с купол, който обогатява силуета й и завършва архитектурния й образ. На първия етаж на сградата се помещават канцеларията на комендантството, столова за офицерите, аптека, сладкарница и магазин. Вторият етаж се състои от библиотека, голям и малък танцувален салон, канцелария и дамска тоалетна. На третия етаж и на тавана са хотелските стаи – общо 18 на брой.

На 31. XII.1899 г. сградата се открива официално с провеждане на първия офицерски новогодишен бал. На него няма представител на Техни Царски Височества, поради продължаващия траур по повод смъртта на княгиня Мария Луиза Бурбон-Пармска (30 януари 1899 г.). След официалното откриване офицерският клуб се превръща в привлекателно културно-просветно и социално средище за офицерите и за варненската интелигенция.

Във фондa на ВММ – Варна, е запазен препис на нотариален акт №116, издаден на 12.06 1935г. (регистър 3056, дело №178/1935 г.), според който правото на собственост върху земята и сградата преминава отново към Военното министерство.

След 09.09.1944 г. клубът е преименуван в Дом на Народната войска и негов пръв началник е капитан Димитър Бахнев. Съгласно закона за Гарнизонните офицерски събрания, обнародван в държавен вестник бр. 64/1948 г., всички недвижими имоти, принадлежащи на последните, преминават в собственост и владение на държавата в лицето на Министерството на Народната отбрана. Въз основа на горното сградата на Дом на Народната войска преминава в собственост на МНО. През 1948 г. е направен ремонт и танцувалния салон е преустроен в зрителна зала с 250 места.

През 1951 г. той получава името Дом на Народния флот поради преобладаващите части от Военноморския флот. В този период началник е капитан Яко Изидор Яков. Началници на ДНФ след горепосочените са последователно: полковник Иван Белокапов, кап. I ранг Руси Бошнаков, кап. I ранг Иван Манов, кап. I ранг Христо Койчев, кап. I ранг Атанас Митев, полковник Йордан Димитров, кап. I ранг Йордан Донков и Филка Кутлева. През 1954 г. по проект на арх. П. Минков е изградена сцена. През есента на 1980 г. до 23 февруари 1983 година сградата на Военноморския клуб е реконструирана и разширена. Главен проектант е архитект Невена Терзийска, главен конструктор е инж. Христо Василев Христов. Изгражда се нова част, която е свързана стилово със старата. Строителството е изпълнено от под. 38540 с командир полк. Андреев.

На 23 февруари 1983 г. при тържествена обстановка министърът на народната отбрана армейски генерал Добри Джуров открива обновената сграда на дома. От пролетта на 1992 г. Дом на Hародния флот е преименуван във Военноморски клуб.

В различни времена под този покрив се помещават Представителният военноморски театър, Представителният ансамбъл на ВМС, гарнизонни комисии и клубове по интереси, детски музикални и езикови школи, организират се пресконференции на наши и многонационални учения. Военноморският клуб сътрудничи с други културни институти и фирми във Варна и страната, като през годините предоставя своите сцени и екрани на два международни театрални и един национален любителски филмов фестивал. Днес Военноморският клуб разполага с киносалон с 320 места, концертна зала със 120 места, заседателна зала, конферентна зала, лекционни зали, библиотека и хотел и се утвърждава като авторитетен информационен и културен институт, който съхранява традициите и духовните ценности на българските офицери и на ВМС.