К А Л Е Н Д А Р

ЮБИЛЕЙНИ ГОДИШНИНИ ОТ БЪЛГАРСКАТА МОРСКА ИСТОРИЯ


АВГУСТ


125 години от рождението на инженер-корабостроителя Владимир Рождественски

Владимир Рождественски е роден на 2 август 1889 г. в с. Казинка, Курска област в семейството на свещеник и учител. Средното си образование завършва в Белгород, а през 1908 г. е вече студент в Корабостроителния факултет на политехническия институт в Петербург. Дипломира се през 1915 г. със звание „морски инженер” и с правото да строи „всякакъв род кораби и корабни машини и механизми”.

През 1916 г. полага изпити по военно корабостроене, морска артилерия и минно дело и е произведен в чин подпоручик в корпуса на инженер-корабостроителите.

След края на войната е демобилизиран и намира работа в пристанището на Одеса, нарастващата несигурност го принуждава да напусне Русия заедно със семейството си. Познанствата с бесарабски българи предопределят решението му да се засели трайно в България.

В края на 1919 г. заедно със семейството си Владимир Рождественски пристига във Варна. При пътуването обаче се изгубват всички документи, удостоверяващи значителната му квалификация, което му създава множество затруднения в професионалната реализация през следващите десетилетия. Без тях той намира за кратко работа като надничар във военния флот, където взема участие в изваждането на шлепове потънали по Дунав в района на Русе и Лом. Скоро е съкратен от военния флот поради военните ограничения наложени от Ньойския договор и намира работа в пристанището на Варна.

Едва през 1926 г. Вл. Рождественски е назначен на инженерна длъжност в акционерното дружество за строеж на кораби, локомотиви и вагони (известно по-късно, като „Кораловаг”). През 1930 г. преминава на работа в Пристанищната работилница – Варна, но икономическата криза го оставя без постоянна работа през 1932 г.

През 1935 г. е назначен отново в Пристанищната работилница – Варна, където му е възложено проектирането на 50 местна желязна моторна лодка (бъдещата „Галата”). През следващите няколко години Рождественски заема длъжностите: началник на конструкторското бюро в Корабостроителната и машинна работилница – Варна, началник отдел „Корабостроене” в Управление „Воден транспорт” към Министерството на транспорта, от 1951 г. е главен конструктор в КОРБСО, а от 1954г. – старши инженер-конструктор в същата институция. Тази позиция заема до пенсионирането си през 1958 г.

През периода, в който е главен конструктор с негово участие са разработени над 30 проекта за плавателни съдове и съоръжения. Сред тях са: серията пътнически кораби тип „Галата”, хидрографският кораб „Капитан I ранг Матей Стойков”, товарен кораб „Рила”, пътнически кораби тип „Каварна”, товарните кораби „Димитър Кондов” и „Благой Касабов” и др.

Макар и с известно закъснение личният му принос към корабостроенето у нас е оценен високо. През 1942 г. му е присъден орден „За гражданска заслуга”, а през 1957 г. и орден „Червено знаме на труда”.

През 1949 г. Владимир Рождественски е привлечен като хоноруван преподавател в Държавния университет във Варна, три години по-късно, през 1952 г. е произведен в чин капитан III ранг. От 1960 г. е член и на Съюза на научните работници в България. Инженер-корабостроителят Владимир Рождественски умира на 2 февруари 1966 г.


135 години от създаването на българския военен флот

На 12 август се навършват 135 г. от полагането на основите на съвременния българския военен флот.

На тази дата през 1879 г. в Русе тържествено е издигнат българския флаг над четири парахода, една шхуна, седем парни катера, една баржа и пет гребни лодки, които стават основа на т.нар. Флотилия и Морска част. При тържествена обстановка и всеобщо въодушевление, руският военноморски флаг е заменен с български.

Няколко месеца по-рано (в началото на май с.г.) руския императорски комисар в България княз Дондуков–Корсаков в специално писмо до военния министър на Руската империя, препоръчва преди окончателната евакуация на руските окупационни войски да се направи нужното за създаването на българска флотилия. Тя трябвало да е ангажирана с „носене на бранд-вахтена служба на река Дунав и в Черно Море, за обслужване крайбрежните митнически органи на Княжеството, за извършване военни превози в мирно и военно време”. За тази цел той предлага на младото княжество да се предоставят – три парахода, една шхуна, седем парни катера, една баржа и пет гребни лодки.

Предложението е прието и на княжество България са предадени параходите – „Пордим”, „Горный Студень” и „Взрыв”, както шхуната „Келасури”, и катерите „Птичка”, „Олафчик” и „Варна”, една баржа и пет гребни лодки. Освен тези съдове, влизащи до този момент в състава на Руската дунавска окупационна флотилия, на княжеството са предоставени още и катерите – „Ракета”, „Мотала”, „Фардинг” и „Бавария” ползвани от инженерното ведомство към руското военно министерство. Малко по-късно е предоставен и параходът „Опыт”.

Обезпечаването с кадри в този начален етап от живота на флотилията се осъществява изцяло от руски офицери и технически специалисти. За целта 9 офицери и 58 унтерофицери и матроси са оставени на реална служба в новосъздадената българска флотилия. В състава на Флотилията са приети и 145 българи новобранци. Паралелно с приемането на корабите е изработен и утвърден щата на Флотилията и Морската част. За неин пръв командир е утвърден капитан–лейтенант Александър Егорович Конкевич, който заема длъжността до 1883 г. Основната част от Флотилията е съсредоточена на р. Дунав с главно командване в Русе, а във Варна е създадено Портово капитанство. В него са включени военната шхуна „Келасури” и два парни катера.

Това положение се запазва до 12 ноември 1897 г., когато с указ на княз Фердинанд I, Флотилията и Морската част са разделени. Първата наречена сега – Дунавска флотилия, остава с щаба си в Русе, а втората се базира със свой щаб във Варна. На 1 януари 1899 г. двете части са отново обединени във флот с управление базирано във Варна.


140 години от рождението на създателя на първата българска морска мина капитан-лейтенант Евстати Винаров

Евстати Винаров е роден на 17 август 1874 г. в гр. Русе. Военното си образование започва на 8 юли 1891 г. с постъпването си във Военното училище в София.

В началото на 1895 г. Ев. Винаров постъпва във Флотилията и Морската част в Русе. Скоро поручик Винаров е преместен в 5 пехотен Дунавски полк, където прослужва, като служебен защитник, домакин и библиотекар следващите три години. В средата на 1898 г. е приведен отново в Дунавската флотилия, а на следващата 1899 г. вече като мичман I разряд заминава на специализация по морско дело във френския флот. Като практикант на кораба „Дуро” плава от Марсилия до Китай. След завръщането си в България, Евстати Винаров служи на кораба „Крум”, от Дунавската флотилия. На 27 ноември 1901 г. Винаров пристига във Варна и е зачислен на служба, като „вахтен офицер” на крайцера „Надежда”. През 1902-1903 г. следва в Кронщад (Русия) в Минния офицерски клас. След завръщането си в България вече лейтенант Винаров поема командването на Минната част при Дунавската флотилия.

През 1905 г. изготвя рецензия на предложените на флота френски мини „Соте Арле”, и ги описва като непригодни за Дунав поради непостоянните му води. Доставянето на мини е свързано и със съставянето на планове за минни заграждения - задача, с която е натоварен отново лейтенант Винаров. Той прави подробни разчети за минната защита на дунавските брегове и на заливите Варна, Бургас, Созопол и Несебър. През същата година предлага на вниманието на флота собствена разработка на морска мина. Това е сферична, електроударна мина, съобразена с последните за времето международни изисквания и норми за този вид оръжие. Освен значително по-ниската си цена, тя е и много по-надеждна в сравнение с френските мини. През август 1910 г. вече, като капитан-лейтенант Евстати Винаров поема командването на Дунавската флотилия.

В първия етап на Балканската война, под негово ръководство са изградени минни заграждения в залива Буюкчекмедже, устието на Чантадере и залива на Родосто. След подновяването на военните действия в началото на 1913 г. е миниран и залива на Шаркьой. Фланговете на българските части опиращи на Мраморно море обаче са твърде уязвими от атаките на османския броненосец „Тургут рейс” и неговата далекобойна артилерия. С елиминирането на тази сериозна заплаха е натоварен опитния минен специалист капитан-лейтенант Евстати Винаров. Въпреки ограничените ресурси, с които разполага, той съставя дързък план за торпилирането на 10 060 тонния османски броненосец. За целта от Варна са доставени две 381 мм торпеда от крайцера „Надежда”, а с волски коли от Карачели до устието на р. Кавак е пренесена моторната лодка „Марица”. С нейна помощ и плот скован от две гребни лодки, от който да се изстрелят двете торпеда се планира атаката срещу османския броненосец. Атаката е планирана за 1 април 1913 г., но официалното прекратяване на военните действия между воюващите страни я осуетява. През м. май 1913 г. капитан-лейтенант Винаров е назначен за завеждащ минната отбрана на беломорското крайбрежие, под негово ръководство са минирани заливите на Дедеагач, Порто Лагос и Кавала.

След края на Балканската и Междусъюзническата война, в края на 1913 г. капитан-лейтенант Винаров е уволнен от флота.

Усилената работа, военните ангажименти и множеството разочарования при опитите да внедри разработената от него морска мина се отразяват и на здравето му. Евстати Винаров умира на 6 май 1915 г. в Русе.


На 18 август се навършват 60 години от създаването на дивизион подводници

Традициите в подводното дело в българския флот датират от самото начало на ХХ в. Първият морски офицер - подводничар е лейтенант Рашко Серафимов, специализирал във френския флот, и практикувал на руски подводници.

По време на Първата световна война за българския флот е закупена германската подводница UB I-8 (т. нар. „Подводник №18”). С тържественото зачисляване на "Подводник № 18" в състава на военния флот на 25 май 1916 г., България става една от малкото европейски страни, които имат подводници.

Едва след Втората световна война обаче политическите условия допускат изграждането на по-сериозни подводни сили в рамките на военноморския флот, като се планира получаването на нови подводници от Съветския съюз.

На 18 август 1954 г. в тържествена обстановка дивизион от три подводници проект М-XV ("Малютка") се зачислява в българския флот. Първи командир на дивизиона е капитан I ранг Матей Матев, а командири на подводниците са офицерите Тодор Георгиев, Иван Фиданчев и Илия Мазнев.

През 1958 г. дивизионът получава две по-модерни подводници проект 613.

Качествено нов етап бележи развитието на дивизиона, когато през пролетта на 1972 г. са получени нови две подводници проект 633.

През 1983-1985 г. са получени още две подводници от същия проект, а периодът 1985-1990 г. е апогей в българското подводно плаване, защото от създаването на ВМС в него за първи път едновременно служат четири подводници, над които се вее българският военноморски флаг.

Новите военнополитически и икономически реалности след 1990 г. налагат две от подводниците да бъдат изведени от строя.

На 1 юли 2008 г. съществуващият дивизион подводни лодки е трансформиран в Дивизион за подводни операции.

Три години по-късно, на 1 ноември 2011 г. Дивизионът за подводни операции е закрит със свалянето на флага на последната подводница от състава му – „Слава”.


145 години от рождението на генерал-майор Константин Кирков, командващ флота през Първата световна война

Константин Кирков е роден на 31 август 1869 г. в гр. Плевен. Средното с и образование завършва в Априловската гимназия в Габрово. През 1889 г. завършва успешно Военното училище в София, след което постъпва на работа в 4-ти артилерийски полк.

Със стипендия продължава образованието си във Висшата инженерно артилерийска школа в Торино (Италия). След завръщането си в България е назначен за преподавател във Военното училище в София. През учебната 1897-1898 г. му е възложен курс по военна педагогика, две години по-късно издава и „Записки по военна педагогия”, труд преведен в последствие и в Русия. През 1907 г. издава и „Военно обучение. (Предмет, план и метод)”. В периода преди Балканската война майор Кирков командва погранична рота в Родопите и 1-во артилерийско планинско отделение в Берковица. Междувременно участва в комисиите, приемащи военни доставки за българската артилерия от Франция. През 1912 г. е назначен за командир на видинския крепостен батальон с чин подполковник.

На 8 ноември 1912 г., заедно с щаба си пристига във Варна, където поема службата на началник на артилерията на варненския укрепен пункт. По време на Междусъюзническата война служи отново във Видинския крепостен батальон. От 18 януари 1914 г. подполковник Кирков е назначен за началник на българския флот. Периодът на управлението му се характеризира със заздравяване на дисциплината, осъществени са нови доставки на военна техника и материали за флота. Именно по това време са договорени и осъществени доставките на водосамолети и подводница.

На 27 февруари 1917 г. Константин Кирков е произведен в чин генерал-майор. В края на Първата световна война се противопоставя на Австро-Унгария и Германия при опита им да неглижират позицията на България във връзка с новото политическо статукво на Долен Дунав.

Поради заболяване генерал-майор Кирков напуска флота на 19 май 1919 г. Умира на 1 септември 1920 г. в гр. Казанлък.